Кон Игълдън
Смъртта на царете (2)

Глава 1

Крепостта Митилена се извисяваше на хълма над тях. По стените се движеха светли точки — часовите вървяха по пътя си в тъмното. Дъбовата врата, обкована с желязо, беше затворена; тясната пътека, водеща нагоре по стръмните склонове, се охраняваше от много хора.

Гадитик беше оставил само двадесет от войниците си на галерата. Когато останалата част от центурията слезе на сушата, той нареди другите да издърпат дъската за слизане и „Акципитер“ се отдели полека от тъмния остров с едва приплясващи в тихите морски води гребла.

Така галерата щеше да бъде опазена от атаки, докато тях ги нямаше. Загасила всичките си светлини, сега тя представляваше тъмно петно, което неприятелските кораби биха забелязали само ако влезеха в малкото заливче на острова.

Юлий стоеше със своето отделение и очакваше заповедите. Потисна вълнението си, че най-накрая ще участва в някакво действие след половин година крайбрежно патрулиране. Макар че имаха предимството на изненадата, крепостта бе солидна и опасна и той знаеше, че катеренето по стените ще е кърваво. Още веднъж прегледа екипировката, провери всяка пречка от стълбите, които му бяха поверени, обиколи войниците, за да се увери, че са увили сандалите си в парцали, за да не вдигат шум и да се захващат по-добре по стъпалата. Всичко си беше на място, но хората му се подчиниха на проверката, без да се оплакват — вече за втори път, откакто слязоха на сушата. Той знаеше, че няма да го изложат. Четирима от тях бяха стари войници, включително Пелитас, чийто опит на галерата беше с десет години повече от неговия. Юлий го беше направил свой заместник в отделението веднага щом разбра, че мъжът е спечелил уважението на по-голямата част от екипажа. Досега го бяха пренебрегвали при повишенията, но Юлий забеляза качествата му зад небрежния подход към службата и не особено привлекателната му физиономия — и Пелитас скоро се превърна в яростен поддръжник на новия млад тесерарий.

Другите шестима бяха подбрани от римските пристанища из цяла Гърция, докато „Акципитер“ комплектуваше екипажа си. Без съмнение историята на доста от тях не беше безупречна, но щом станеше дума за войници на галера, изискванията за чисто минало често се пренебрегваха. Войници, които имаха големи дългове или разправии с офицерите, знаеха, че корабите са последният им шанс да получават някаква заплата, но Юлий нямаше оплаквания. Неговите десет души бяха калени в битките и ако човек се заслушаше в историите им, все едно чуваше летопис на възхода на Рим през последните двадесет години. Те бяха брутални и твърди и Юлий се наслаждаваше на лукса да знае, че няма да се огънат или да избягат от никоя мръсна работа — като например прочистването на Митилена от въстаници в тази непрогледна лятна нощ.

Гадитик минаваше по отделенията и се спираше да размени по някоя дума с всеки офицер. Светоний кимна, когато той му каза нещо, и отдаде чест. Юлий загледа някогашния си съсед — усещаше отново породила се неприязън, но не можеше да я припише на нищо конкретно у младия мъж. Месеци наред двамата бяха служили рамо до рамо и бяха общували с ледена учтивост, която вече изглеждаше непробиваема. Светоний още го смяташе за малкото момче, което някога беше вързал и пребил заедно с приятелите си. Не знаеше нищо за преживяното от Юлий след онзи епизод и се беше ухилил завистливо, когато Юлий разказа на мъжете какво е да влизаш в Рим начело на триумф редом с Марий. За мъжете на борда на галерата събитията в столицата бяха само далечни слухове и Юлий усещаше, че някои от приятелите на Светоний не му вярват. Това го дразнеше, но първият намек за напрежение или търкания между отделенията щеше да означава подкопаване на бойния дух. Юлий си замълча дори когато чу Светоний да разказва как някога е вързал другия тесерарий и го е оставил да виси на едно дърво, след като го халосал няколко пъти по главата. Тонът му правеше инцидента да изглежда по-скоро безобиден, чисто и просто съседска кавга между момчета. Към края беше усетил погледа на Юлий и се беше направил на изненадан, дори намигна на помощника си.

Гадитик се приближи. Юлий видя Светоний да се хили зад рамото му, но продължи да гледа центуриона и сковано отдаде чест, застанал мирно. Гадитик кимна и отвърна с бързо движение на дясната ръка.

— Ако не знаят, че сме тук, още преди разсъмване ще изгорим гнезденцето им. Но ако са били предупредени, ще трябва да се бием за всяка педя земя. Оръжията и броните не бива да издават шум. Не искам някой да вдигне тревога, докато се намираме тук незащитени.

— Слушам — отвърна бързо Юлий.

— Твоите хора ще нападнат южната страна. Там склонът е малко по-полегат. Занасяте бързо стълбите и при долната им част да стои по един човек, да ги държи здраво, за да не трябва да се оглеждате и да търсите опора. Ще пратя хората на Светоний да убият стражите при портата. Четирима са, затова може да се вдигне шум. Ако чуете викове, преди да сте стигнали до стената, тичайте. Не трябва да им дадем време да се организират. Разбра ли? Добре. Някакви въпроси?

— Знаем ли колко хора са вътре? — попита Юлий.

Гадитик като че ли се изненада.

— Смятаме да превземем крепостта независимо дали вътре има петдесет, или петстотин души! Две години не са плащали данъци, а местният управител е убит. Мислиш ли, че трябва да чакаме подкрепления?

Юлий се изчерви.

— Не, разбира се.

Гадитик се изсмя жлъчно.

— Флотата е изпратена да охранява много дълга брегова линия. Ще свикнеш с това, че хората и корабите ти никога няма да са достатъчно. Стига ти да оживееш до утре. Сега отивай да заемеш позицията и заобиколи отдалече крепостта, като се държиш под прикритие. Разбра ли?

— Да — отвърна Юлий и отново отдаде чест.

Беше му трудно да е офицер, та макар и от най-нисък ранг. Очакваше се да си знае работата, сякаш способността идва с ранга. Никога досега не беше превземал крепост нито денем, нито през нощта, но се предполагаше, че трябва да взема решения миг след миг, решения, които биха означавали живот или смърт за хората му. Обърна се към тях и усети нов прилив на решителност. Нямаше да ги разочарова.

— Чухте центуриона. Движите се тихо, в разпръснат строй. Да тръгваме.

Като един те удариха с юмруци по кожените си нагръдници в знак, че са разбрали. Чул тихия шум, Юлий премигна.

— И никакъв шум повече. Докато не влезем в крепостта, няма да отговаряте по никакъв начин, каквито и заповеди да дам. Не искам никакви: „Слушам“ — нали трябва да се движим безшумно. Разбрахте ли?

Един-двама се ухилиха, но когато започнаха да се прокрадват бавно и внимателно, напрежението им си пролича ясно. Други две отделения тръгнаха заедно с тях, а Гадитик остана да командва фронталната атака — веднага след обезвреждането на часовите.

Юлий беше благодарен за безкрайните часове тренировки — мъжете моментално се разделиха на двойки, за да носят дългите стълби. Можеха да се изкачат по раздалечените пречки за броени мигове, да стигнат до върха на черните стени и да влязат в крепостта. А после щеше да настане клане. Понеже нямаше начин да разберат колко бунтовници ще ги посрещнат, в първите мигове легионерите щяха да убият възможно повече хора.

Вдигна ръка да даде знак на мъжете да клекнат, когато факелът на един от часовите се задържа близо до позицията им — часовият можеше да чуе шума от придвижването им въпреки свиренето на щурците в тревата. След кратка пауза боецът продължи по стената. Юлий погледна най-близкия офицер и си кимнаха. Започваха атаката.

Юлий се изправи. Сърцето му биеше като лудо. Хората му се изправиха заедно с него, някой изпъшка тихо от тежестта на стълбата. Втурнаха се нагоре по каменистия склон. Въпреки парцалите, с които бяха увити сандалите и броните на всички, тропотът на краката им направо ехтеше в ушите на Юлий. Пелитас беше начело при първата стълба, вдигна края й възможно по-високо на стената и се премести отзад, за да помага да я вдигнат до ръба. Нямаше дори един лунен лъч, не виждаха дори земята под краката си. Гадитик беше избрал много добре нощта за нападение.

Вдигнаха стълбите и войниците се закатериха в тъмното. Само за няколко секунди първата група излезе най-отгоре; следващите бяха готови да тръгнат, но им беше по-трудно да се катерят, защото стълбите се подхлъзваха и драскаха по камъка — нямаше кой да ги държи. Юлий хвана едната, когато се размърда, и подпря пречката с рамо, за да я задържи, докато тежестта в горния й край не изчезна. Нападащите войници се прехвърляха в крепостта по цялата линия на атаката, но вътре още не се чуваше сигнал за тревога.

Той намести стълбата, докато горната й част не се захвана за нещо, и също се покатери — внимателно, понеже нямаше кой да го крепи отдолу. Спря, преди да стигне ръба, за да не го забележат евентуални стрелци. Но нямаше време да преценява ситуацията — прехвърли се през зъберите и скочи в тъмнината долу.

Приклекна и се огледа. Хората му го чакаха в сянката на стената. Груба трева бе поникнала сред старите камъни пред тях. Тук много лесно можеха да ги набучат със стрели, така че трябваше бързо да се махнат. Другите отделения не бяха спирали и вече бяха пресекли разстоянието до вътрешната стена. Юлий се намръщи. И втората стена беше висока колкото първата, само на двадесет крачки от нея, но стълбите им бяха останали отвън и те бяха хванати в капан между стените, точно както бяха предвидили древните архитекти. Изруга тихо. Хората му го гледаха и очакваха бързото му решение.

И тогава в крепостта зазвъня камбана и тежките тонове отекнаха в тъмнината.

— Сега какво, господарю? — попита Пелитас някак отегчено.

Юлий си пое дълбоко дъх; усети как нервите му се поуспокояват.

— Ако останем тук, сме мъртви. Скоро ще започнат да хвърлят факли долу, за да ни осветят и стрелците да ни виждат. Ти си най-добрият в катеренето, Пелитас, затова сваляй бронята и опитай да се качиш на вътрешната стена и да ни хвърлиш въже. Камъните са стари, все ще има някакви цепнатини, за които да се захванеш.

Пелитас веднага почна да смъква бронята си, а Юлий се обърна към другите:

— Трябва да вземем стълбата. Ако Пелитас не успее, ще сме лесни мишени за стрелците. Стената е висока петнадесет стъпки, все трябва да успеем да вдигнем най-леките двама до върха, за да я хванат и да я изтеглят.

Чу викове в крепостта — бунтовниците най-вероятно съсредоточаваха силите си срещу атаката на Гадитик. Но и за неговите войници времето изтичаше.

Мъжете бързо разбраха плана и тримата най-едри се хванаха здраво за ръце и запънаха гърбове в тъмните камъни на стената. Други двама се качиха върху тях и внимателно се обърнаха, за да могат също да се подпрат на камъните. Тримата най-долу изпъшкаха, когато тежестта притисна броните им. Металните плочи се впиваха в раменете им, но без тях нечия ключица можеше да се счупи. Никой не каза нищо, но Юлий видя, че няма да могат да изтраят дълго.

Обърна се към последните двама, които вече бяха свалили броните и сандалите си, кимна им и те се покатериха по човешката пирамида със същата скорост, с която се катереха по мачтите на „Акципитер“.

 

 

На двадесет стъпки от тях, при вътрешната стена, Пелитас притисна лице към студения сух камък и безмълвно изрече кратка отчаяна молитва. Пръстите му трепереха, докато напипваха тесните пролуки между камъните. Той се закатери, като се мъчеше да не вдига никакъв шум. Краката му търсеха опора. Дишаше тихичко през зъби, но чуваше дъха си толкова високо, че беше сигурен, че някой ще дотича да види какво става. За миг съжали, че е понесъл тежкия си меч, а не само въжето, увито около гърдите му, макар че не би могъл да си представи нещо по-лошо от това да се изкатери без оръжие. Но пък и да паднеше и да си строшеше кокалите също нямаше да е приятно.

Над себе си виждаше тъмния ръб на каменната стена, слабо осветен от сияние на факли — крепостта се защитаваше от петдесетте войници, водени от Гадитик. Усмихна се. Ако бунтовниците бяха професионални войници, вече щяха да са изпратили разузнавачи наоколо, за да разберат дали нападателите нямат подкрепления, или не са устроили засада. Хубаво беше човек да си знае работата.

Ръцете му затърсиха нагоре и накрая намериха добра опора — вековете бяха оронили един от ъглите на камъка. Ръцете му трепереха от изтощение, когато най-накрая стисна ръба на най-горния камък. Остана увиснал за миг: ослушваше се дали някой, застанал достатъчно наблизо, няма да го изкорми, докато се изкатерва на стената.

Затаи дъх и се ослуша, но не чу нищо. Стисна зъби, сякаш би могъл да прехапе страха — винаги усещаше страх в тези моменти, после се надигна и излази на стената. Клекна и полека извади меча, внимаваше да не издрънчи.

Намираше се в плътна сянка, невидим на тясната платформа, от която надолу водеха стъпала. Останки от ядене му показаха, че тук е имало часови, но той навярно беше отишъл да се бие срещу фронталната атака на портите, вместо да остане на поста си. Пелитас се усмихна на тази липса на дисциплина.

Бавно разви тежкото въже от гърдите и раменете си и завърза единия му край за ръждясала желязна халка, взидана в камъка. Подръпна да види дали ще издържи и пусна въжето надолу в тъмното.

 

 

Юлий видя, че едно от другите отделения следва неговата тактика да издърпа стълбите през стената. Следващия път щяха да вържат въже за най-горната пречка, да го прехвърлят над стената, а последният щеше да издърпа цялата стълба след себе си… но винаги е лесно да се разсъждава впоследствие. Гадитик трябваше да отдели малко повече време, да проучи обстановката в крепостта, макар че това беше трудно, тъй като нищо не стърчеше по-високо от стръмния хълм на Митилена. Юлий отхвърли тази мисъл като нереална, но част от него знаеше, че ако той трябваше да даде заповед за атаката, нямаше да прати хората си да превземат крепостта, преди да е узнал всичко, което трябва да се научи за нея.

Лицата на тримата мъже в основата на пирамидата бяха потънали в пот и разкривени от напрежение. Над тях се чу стържене, после горните двама подхванаха стълбата и я плъзнаха надолу. Юлий бързо я опря на стената и човешката пирамида се разпадна — тримата отдолу най-после си поеха дъх. Юлий бързо прошепна следващите си нареждания. Всички заедно се приближиха към вътрешната стена.

Един глас се извиси в тъмнината на вътрешната крепост над тях и сърцето на Юлий подскочи. Той не разбра думите, но усети паниката. Изненадата беше разгадана, но те имаха стълба и когато се прилепи до стената, той видя, че Пелитас се е справил със задачата си.

— Закрепете здраво стълбата. Трима се изкачете по въжето ето тук. Останалите — с мене.

Изведнъж въздухът забръмча от стрели — свистяха над главите им и се забиваха в телата на другата група, която тъкмо смъкваше стълбата от външната стена. Няколко римляни паднаха улучени. Юлий преброи на стената петима стрелци — работата им се улесняваше от запалените факли, хвърляни долу. Под вътрешната стена беше още тъмно и той предположи, че бунтовниците мислят, че се защитават само от другото отделение, и не знаят, че неговото вече е под тях.

Заизкачва се по стълбата, стиснал здраво меча. Един спомен проблесна в ума му — за бунтовете, в които беше намерил смъртта си баща му. Значи това означаваше да си първият, изкачил стената! Пропъди спомените, стигна до ръба и приклекна, за да избегне една брадва, която насмалко щеше да го обезглави.

Нямаше време да преценява позицията. Блокира втория удар на брадвата и изрита силно противника си. Тежката брадва удари в камъните и мечът на Юлий се плъзна с лекота в задъхващите се гърди на неприятеля. Нещо го удари по шлема и откърти предпазителя на бузата. Мечът му се вдигна автоматично, за да парира. Той усети топла кръв да се стича по врата, гърдите и корема му, но не й обърна внимание. Хората от отделението му вече се качваха на стената и клането започна по всички правила.

Трима негови войници се биеха, застанали плътно един до друг пред стълбата, леките им брони се огъваха под силните удари. Юлий видя как един от тях заби изотдолу меча си в нечия челюст — бунтовникът разпери ръце и падна.

Хората, срещу които се биеха, не носеха униформа. Някои бяха облечени в старинни брони и размахваха чудновати оръжия, други носеха брадви или копия. Настана бъркотия и Юлий само изруга, когато един от войниците му падна с вик: тъмна кръв пръсна под светлината на факлите. Из цялата крепост се чуваше тропот на тичащи хора и викове, сякаш цяла армия се стичаше към тази точка. Още двама от хората на Юлий се изкатериха на стената и се хвърлиха в битката.

Юлий заби меча си в гърлото на един от нападателите със скок, на който преди години го беше научил Рений. Нападаше твърдо и яростно и противниците му отстъпваха и умираха. Каквито и да бяха бунтовниците, засега печелеха само с числеността си. Римското умение и тренировките правеха ядрото войници около стълбата почти непробиваемо.

Но и римляните започваха да се уморяват. Юлий видя как мечът на един от войниците му се заклещи между плочките на една украсена с рисунки броня, може би предавана от баща на син още от времето на Александър. Римлянинът задърпа яростно, като почти повали противника си, но сърдитият му вик изведнъж премина в писък — бунтовникът заби къса кама в слабините му под бронята. Римлянинът омекна и се отпусна на камъните, мечът му остана заклещен в старата броня.

— Насам! — извика Юлий на хората си.

Събрани заедно, можеха да си проправят път и да навлязат по-дълбоко в крепостта. Видя наблизо стъпала и тръгна към тях. Враговете продължаваха да падат под меча му и той започна да се наслаждава на боя. Тежината на меча му вдъхваше сигурност, бронята му придаваше чувството, че е неуязвим, а и разгорещен от боя, той почти не усещаше тежестта й.

Внезапен удар свали повредения шлем от главата му и студеният нощен въздух го лъхна. Беше приятно и Юлий се засмя, пристъпи напред, пресрещна щита на един неприятел и го повали пред краката на другарите си.

— „Акципитер“! — извика той изведнъж.

„Ястреб“. Това щеше да е достатъчно. Чу гласове да му отвръщат, отново изрева бойния вик и се сниши пред един закривен меч, който приличаше по-скоро на косер, отколкото на бойно оръжие. Ответният му удар разпра бедрото на мъжа и той се строполи като подкосен.

Другите легионери се събраха край него: осмина от неговото отделение бяха изкачили стената, шестима от първите бяха оцелели от атаката на стрелците. Държаха се заедно и бунтовниците започнаха да се огъват; купчината трупове около легионерите растеше.

— Ние сме войници на Рим — изсумтя един от тях. — Най-добрите на света. Хайде, какво се туткате?!

Юлий му се усмихна и отново изкрещя името на галерата — и чу как някой подхваща бойния вик. Надяваше се, че Пелитас ги чува. Някак си не се съмняваше, че грозникът е оцелял.

 

 

Пелитас беше намерил наметало, окачено на една кука, и се беше увил с него, за да скрие туниката и извадения си меч. Усещаше се уязвим без бронята, но хората, които изтрополиха край него, дори не го погледнаха. Чу съвсем наблизо рева на легионерите и предизвикателните им викове и разбра, че е време и той да влезе в боя.

Взе факла от една стойка на стената и се присъедини към бунтовниците, които тичаха към дрънченето на оръжията. Богове, колко много бяха! Вътрешната крепост представляваше лабиринт от порутени стени и празни помещения — място, което трябваше да се разчиства с часове: на всяка стъпка можеше да ги чака засада или дъжд от стрели. Заобиколи един ъгъл в тъмното, без никой да му обръща внимание, анонимен за няколко скъпоценни мига. Движеше се бързо, опитваше се да не изгуби посоката сред криволиците и завоите и се озова пред северната стена при група стрелци, които се целеха внимателно, със сериозни и спокойни изражения. Вероятно част от хората на Гадитик все още бяха извън стената, макар че в двора край главната порта се чуваха заповеди на латински. Някои бяха влезли вътре, но краят на битката още не беше настъпил.

Сигурно поне половината град се беше изсипал да брани крепостта, помисли той сърдито, докато наближаваше стрелците. Един го изгледа остро, когато се приближи, но само кимна и без да бърза, изстреля стрелата си в купчината мъже долу.

Пелитас скочи и блъсна двама от стрелците от стената. Тримата други се обърнаха ужасени и го видяха как отмята наметалото и вдига късия си меч.

— Добър вечер, момчета — каза той спокойно и дори весело.

Една стъпка напред — и вкара меча си в гърдите на най-близкия. Избута с коляно трупа от стената и в същия миг една стрела го прободе в хълбока. Само перата останаха да стърчат от корема му и той изстена, когато лявата му ръка ги стисна почти без участие на волята. С усилие замахна с меча и сряза гърлото на по-близкия стрелец, който тъкмо опъваше лъка си.

Последният, най-далече от него, го беше прострелял. Трескаво се мъчеше да измъкне друга стрела, но страхът го правеше тромав и Пелитас стигна до него с вдигнат меч, готов за удар. Мъжът отстъпи назад в паника, извика и падна от стената. Пелитас бавно се отпусна на едно коляно; дъхът болезнено дращеше в гърлото му. Нямаше никой наблизо и той остави меча и посегна да счупи стрелата. Нямаше да я извади — всички войници бяха виждали как при такова нещо бликва кръв и прободеният умира.

Стисна стрелата, но можа само да я извие; изстена от болка. Хълбокът му беше целият в кръв, главата му се замайваше. Той изръмжа от болка и пречупи стрелата. После измърмори:

— Трябва да намеря другите.

Ръцете му трепереха, но той стисна меча колкото можеше по-здраво и се изправи, затиснал раната с другата си ръка.

 

 

Гадитик фрасна поредния нападател в зъбите с опакото на ръката си, а след това го отметна с къс удар в ребрата. Крепостта беше пълна с бунтовници — повече, отколкото малкият остров можеше да изхрани, беше сигурен в това. Въстанието навярно беше привлякло и хора от полуострова, но вече беше твърде късно да се тревожи за това. Спомни си как младият офицер го беше запитал колко са враговете и как той го беше укорил. Може би трябваше да се погрижи за подкрепления. Не беше лесно да се предскаже как ще завърши нощта.

Беше започнала добре, часовите бяха отстранени бързо, почти за миг. Десет мъже се бяха изкатерили по стълбите и отвориха вратата, преди някой вътре да разбере какво става. После от тъмните постройки изригнаха войници — навличаха броните си в движение. Тесните проходи и стръмните стъпала правеха от лабиринта истински рай за стрелците и само слабата светлина свеждаше пораженията до сравнително леки рани, макар че Гадитик беше загубил един войник, прострелян в устата.

Чуваше хората си да пъшкат: притискаха се до стената в тъмнината зад него. Няколко факли осветяваха пространството, но освен че изстрелваха на сляпо по някоя стрела, враговете се бяха оттеглили в страничните постройки. Всеки, който притичаше по уличката, щеше да бъде насечен на парчета, преди да направи и няколко крачки, но и враговете не можеха да напуснат подслона си, за да атакуват легионерите. Настъпи временно затишие и Гадитик с удоволствие отбеляза, че има възможност да диша спокойно. Липсваше му тренировката на сухопътните легиони. Независимо колко се упражнява човек на кораб, няколко минути бой и тичане го изтощават. Или може би е просто от възрастта, призна той мрачно пред себе си.

— Кротнаха малко — измърмори с нисък глас.

Оттук нататък щеше да става все по-зле. Трябваше да завземат с бой постройките една след друга, да губят хора срещу всеки един-двама неприятели — беше твърде лесно да изчакат зад някоя врата или прозорец и да прободат първия, който се подаде.

Гадитик се обърна към войника зад себе си, за да му даде заповед, и видя, че той гледа нагоре, зяпнал от ужас. Гадитик също вдигна глава. По камъните се стичаше лъскава течност; след миг стигна до плочника и се разля по него. Нямаше време да правят планове.

— Бягайте! — извика Гадитик. — Богове, бягайте!

Някои от по-младите войници зяпнаха неразбиращо, но опитните не се забавиха. Гадитик се опита да не мисли за стрелците, които чакаха само този момент. Чу пращенето на огъня, когато някой подпали лепкавата течност, няколко стрели изсвириха покрай него, един от войниците му бе улучен в гърба. Гадитик спря, за да му помогне, но когато обърна глава и видя пламъците да се приближават към тях, бързо прокара меча си през гърлото му: знаеше, че така е по-добре, отколкото да го остави да изгори. Обзе го паника. Сандалите му се бяха натопили в течността и той знаеше, че огънят не може да бъде угасен. Хукна подир хората си.

Войниците затичаха с невероятна скорост, завиха зад ъгъла и нападнаха трима приклекнали там стрелци. Само един успя да стреля, и то над главите им. Посякоха ги, почти без да забавят ход.

Сега, осветена от огъня, крепостта се виждаше съвсем ясно. Гадитик и хората му изреваха гневно и същевременно облекчено, защото бяха останали живи. Ревът им вля нова сила в тях и изплаши врага.

Уличката свършваше в някакъв двор и този път чакащите стрелци стреляха без грешка — повалиха предните четирима; следващите се заспъваха в падналите си другари. Дворът беше пълен с въстаници, които се втурнаха в атака със свиреп рев, не по-малко страшен от този на римляните.

 

 

Юлий видя пламъците да изригват по редицата ниски постройки отляво и замръзна. Прикриващата го тъмнина стана златистожълта и той изведнъж зърна три трупа в една ниша на няколко крачки отпред. Бяха посечени. Зад тях зееше отворена врата, водеща към вътрешността на крепостта. Беше решение за секунда и Юлий се втурна право напред, и заби меча си в корема на мъжа, който чакаше вътре, още преди той да успее да нанесе удар. Хората му не се поколебаха. Понеже не познаваха крепостта, можеше да изгубят ценно време, докато се съединят с другарите си, водени от Гадитик, но най-важното беше да не спират и да убиват всеки бунтовник, когото видят.

След светлината от огъня тъмнината във вътрешността на крепостта беше стряскаща. Стъпалата водеха надолу към редица празни стаи, свършваща със стълбище, на което светеше само една лампа, закачена на стената. Юлий я грабна и изрева, защото горещото масло плисна по кожата му. Хората му заслизаха след него с дрънчене на оръжия. Щом стигнаха долу, изсвистяха стрели и Юлий се хвърли на пода. Стрелите улучиха стената зад него и откъртиха парчета мазилка.

В дългата ниска стая имаше трима мъже. Двама — с лъкове в ръце — гледаха ужасено мръсните, покрити с кръв войници, а третият беше вързан на стол. Затворник. По дрехите Юлий позна, че е римлянин. Лицето и тялото му бяха целите в синини и подути, но очите му оживяха от внезапна надежда.

Юлий притича през стаята; отскочи, за да избегне друга стрела, изпратена неумело и набързо към него, почти с отвращение стигна до двамата мъже и преряза гърлото на стрелеца. Другият се опита да го прободе, но нагръдникът на бронята пое удара, а с опакото на ръката си Юлий изпрати мъжа в безсъзнание на пода.

Отпусна меча и се облегна на камъните, внезапно уморен. Дъхът му излизаше на тласъци. Младежът забеляза колко е тихо тук и колко много под равнището на основната крепост се намират.

— Добра работа — каза мъжът на стола.

Юлий го погледна. Сега, отблизо, видя, че е бил брутално измъчван. Лицето му беше подуто и изкривено, пръстите му бяха счупени и стърчаха под немислими ъгли. Треперене обзе тялото на пленника и Юлий реши, че се опитва да не изгуби и малкото си останало самообладание.

— Срежете му въжетата — каза той и когато въжетата паднаха, помогна на затворника: виждаше колко му е трудно да се задържи на крака…

Мъжът се опита да стисне облегалката на стола, но изстена от болка и очите му за секунда се подбелиха. После успя да се изправи, подкрепян от Юлий.

— Кой си ти? — попита Юлий; чудеше се какво ще правят с този човек.

— Управителят Павел. Може да се каже… че това е моята крепост.

Мъжът затвори очи, надвит от изтощение — и от облекчение. Юлий видя смелостта му и се изпълни с уважение.

— Още не е, управителю — отвърна той. — Горе се бият жестоко и трябва да се връщаме там. Предлагам да те заведем някъде на сигурно място да изчакаш. Не изглеждаш в състояние да се биеш.

В действителност мъжът изглеждаше полумъртъв, кожата му беше отпусната и сива. Беше петдесетинагодишен, с широки рамене и шкембе. „Може би някога е бил войник“, прецени Юлий, но времето и изнеженият живот бяха отнели силата му, поне телесната. Управителят се държеше на крака с видимо усилие на волята.

— Ще вървя с вас, докато мога. Ръцете ми са осакатени, така че не мога да се бия. Но искам да изляза от тая смрадлива дупка.

Юлий бързо кимна и даде знак на двама от войниците.

— Внимателно го подхванете. Ако стане нужда, го носете. Трябва да вървим да помогнем на Гадитик.

След това изтича нагоре по стълбите; вече мислеше за битката, която го чакаше.

— Ела, управителю. Облегни се на мен — каза единият от последната двойка войници и подложи рамо да поеме тежестта на доскорошния пленник.

Управителят извика, когато раздвижи счупените си ръце, после стисна зъби, за да преодолее болката.

— Изведете ме бързо оттук — заповяда той. — Кой е офицерът, който ме освободи?

— Казва се Цезар, господарю — отвърна войникът, когато бавно запристъпваха напред.

Болката надви управителя още на първото стълбище, той припадна и вече можеха да вървят по-бързо — носеха го.