Кон Игълдън
Смъртта на царете (19)

Глава 18

Александрия въздъхна раздразнено, когато видя, че фибулата й я няма при дрехите, които беше сгънала снощи. Бърз оглед в съседните стаи показа, че Октавиан е излязъл рано, и тя стисна зъби и излезе, за да отиде в работилничката на Табик. Не се ядосваше толкова заради скъпото сребро или дори заради многото часове, които беше прекарала над оформянето и полирането на фибулата. Тя беше единствената, която бе направила за себе си, и много хора, които идваха да купят нещо от Табик, я бяха видели. Украшението представляваше орел, какъвто не би избрала за собствената си наметка, ако не беше станал символ на римските легиони, и следователно бе нещо, което всички харесваха. Предимно офицери я спираха и я питаха за фибулата, а сега да я открадне някакво нахално хлапе… това я караше да стиска и отпуска юмруци, докато вървеше. Наметалото й все се свличаше и трябваше да го придърпва именно поради липсата на придържащата го фибула.

Момчето бе не само крадец, ами и, глупак. Как можеше да се надява да не го хванат? Много възможно — и много тревожно — беше предположението, че е толкова свикнало с наказанията, че не им обръща внимание, че иска да взема каквото му попадне и да си го задържи. Александрия тръсна раздразнено глава и замърмори какво ще го направи, като го хване. Малкият нямаше срам дори от майка си — нали беше видяла как се държи, когато момчето на касапина дойде да си прибере откраднатото месо.

Може би щеше да е по-добре да не споменава за това пред Атия. Мисълта да види унижение в очите й беше болезнена — а и дори след по-малко от седмица в новата си стая Александрия беше започнала да харесва тази жена. Тя си имаше гордост и някакво достойнство. Жалко, че тези качества не бяха преминали у сина й.

В края на размириците преди две години работилницата на Табик беше понесла доста щети. Александрия му беше помогнала да я възстанови, дори научи малко дърводелство, докато той поправяше вратата и работния тезгях. Препитанието му беше спасено от навременното прибиране на всички ценни метали в жилището му на горния етаж, добре барикадирано срещу бандите обирджии, които бяха вилнели из улиците на изпадналия в хаос град. Александрия дължеше много на този човек — не само защото я беше приютил при семейството си през най-лошия период на бунтовете. Имаше дълг към Табик и се бе заклела да го изплати…

Щом отвори дъбовата врата, чу крясък. Очите й блеснаха доволно, когато видя кого държи Табик. Беше Октавиан — Табик го беше вдигнал във въздуха с една ръка. Момчето видя Александрия и се облещи.

— Няма да повярваш какво се опита да ми продаде — каза Табик.

Октавиан се задърпа още по-силно, изви се и го ритна по ръката.

Табик все едно не забеляза.

— Къде ми е фибулата, крадецо малък? — запита тя.

Табик отвори шепата си и й показа сребърния орел. Тя го взе и веднага го забоде на мястото му.

— Влиза тук, ни лук ял, ни лук мирисал, и ми иска да му определя цена! — сърдито каза Табик.

Той беше абсолютно честен и мразеше хората, които смятат кражбата за лесен начин на живот. Раздруса Октавиан още веднъж. Момчето хленчеше и риташе и се мъчеше да избяга.

— Какво да правим с него? — попита бижутерът.

Александрия се замисли. Колкото и да се изкушаваше да набие малкия крадец, знаеше, че вещите й могат във всеки момент да изчезнат. Трябваше й по-трайно решение.

— Мисля, че мога да убедя майка му да го пусне да работи за нас — каза тя.

Табик отпусна ръка и Октавиан стъпи на пода. И веднага захапа ръката му. Табик пак го вдигна и момчето пак зарита в безсилен гняв.

— Глупости! Това момченце не е човек, а животно! — Табик гледаше белите следи от зъби по кокалчетата си.

— Може да се научи, Табик. Октавиан няма баща, а като гледам по какъв път е тръгнал, няма да доживее да порасне. Нали каза, че ти трябва момче да се занимава със заготовките, а и винаги има какво да се разчиства тук, и поръчки трябва да се разнасят…

— Неща! — изскимтя Октавиан.

Табик го изгледа и изсумтя.

— Кльощаво е като мишка. Никаква сила няма.

— На девет години е, Табик. Какво очакваш?

— Ще избяга веднага щом вратата се отвори — продължи старецът.

— Ако избяга, ще ти го доведа пак. Все някога трябва да се върне вкъщи, а аз ще го чакам там, ще го натупам и ще го върна тук. Ако стои тук, няма да се забърква в неприятности и ще е полезен и на двама ни. Вече не си млад, а той може да ни помага при коването.

Табик отново пусна Октавиан да стъпи на пода. Този път момчето не го ухапа, а загледа предпазливо как двамата възрастни обсъждат бъдещето му така, все едно го нямаше.

— Колко ще ми плащаш? — попита накрая сърдито и избърса сълзите от очите си с мръсните си пръсти, от което лицето му се изцапа още повече.

Табик се засмя.

— Да ти плащам ли! — Гласът му бе изпълнен с презрение. — Момче, трябва да се научиш какво е търговията. Ти би трябвало да ми плащаш.

Октавиан изригна поток ругатни и се опита да го ухапе пак, но бижутерът го плесна, без дори да го погледне, и продължи:

— Ами ако открадне?

Александрия виждаше, че предложението й започва да му допада. Но кражбите наистина бяха проблем. Ако Октавиан изчезнеше със среброто или още по-зле — с малкия запас от злато, който Табик държеше заключен, това щеше да навреди на всички. Тя си наложи възможно най-строгото изражение, хвана брадичката на Октавиан и обърна лицето му към себе си.

— Ако открадне — каза тя и се взря строго в очите му, — ще го продадем като роб, за да плати дълга си. И майка му ще продадем.

— Няма! — викна невярващо Октавиан и спря да се дърпа.

— Не се занимавам с благотворителност, момче. Откраднеш ли — продавам те — отвърна твърдо Табик.

И намигна на Александрия над главата на Октавиан.

— Да, всички дългове се плащат — съгласи се тя незабавно.

 

 

Зимата беше дошла внезапно и Тубрук и Брут бяха с тежки наметала. Насичаха стария дъб на цепеници, за да ги извозят до имението. Рений като че ли не усещаше студа и беше оставил чукана си оголен на вятъра — нали беше далеч от очите на непознати. Беше довел един млад роб от имението да му подава дървата, за да ги цепи. Момчето не беше проговорило и дума, откакто дойде, и гледаше да е по-далече от брадвата на Рений. И от време на време се подсмихваше, като го гледаше как размахва брадвата с една ръка. Брут познаваше добре стария гладиатор и чакаше с безмълвно одобрение това, което непременно щеше да последва, ако Рений беше видял подхилкванията на момчето. Работеха здравата и дъхът им излизаше в зимния въздух на замръзнали облачета.

— Това, което ме притеснява най-много, е дългът към Крас — каза Брут на Тубрук, когато спря да си поеме дъх. — Дори само казармите струват четири хиляди ауреуса.

— Какво очаква в замяна? — попита Тубрук и също отпусна брадвата.

Брут вдигна рамене.

— Каза да не се тревожа, което означава, че не мога да спя от притеснение. Оръжейникът, когото нае, направи повече оръжия, отколкото са хората ми… даже след като претръсках цял Рим за новобранци. Както предполага моят центурион, трябва да работя години дори само за да му платя мечовете.

— Такива суми не са много за Крас. Разправят, че можел да купи половината сенат, ако иска — каза Тубрук.

Вятърът въртеше листа около тях. Студеният въздух хапеше гърлата им със студ, който им доставяше почти удоволствие.

— Знам. Майка ми казва, че той вече притежава голяма част от Рим — повече, отколкото знаел за какво да използва. Всичко, което купува, дава печалби, а това е още една причина да се питам каква му е ползата да купи легиона на Първородните.

Тубрук поклати глава и пак вдигна брадвата.

— Той не е купил нито легиона, нито тебе. Дори недей да мислиш така. Първородните не са къща или украшение — само сенатът може да ги командва. Ако мисли, че си създава собствен легион, трябва да му кажеш да сложи ново знаме в списъка с легионите.

— Не е казал такова нещо. Само подписва сметките, които му пращам. Майка ми мисли, че се надява да си осигури одобрението й с пари. Искам да го питам, но ако се окаже истина, тогава какво? Няма да продавам майка си на този мъж, нито на никой друг… но трябва да имам легиона на Първородните.

— На Сервилия няма да й е за пръв път — засмя се Тубрук.

Брут внимателно подпря брадвата си на един пън, пристъпи към Тубрук и старият гладиатор замря, като видя свитите му вежди.

— Да не съм чул това втори път, Тубрук — студено каза Брут.

Гласът му беше леден като вятъра, който се увиваше около тях.

Очите му бяха пронизващи.

— Напоследък много говориш за нея. Не съм те учил да си покорен. Нито аз, нито Рений.

Рений само изсумтя и изрита поредната цепеница. Неговата купчина цепеници беше наполовина колкото техните, макар че му беше струвала повече труд.

Брут поклати глава.

— Тя ми е майка, Тубрук!

— Но ти не я познаваш, момче. Просто искам да внимаваш.

— Внимавам достатъчно — каза Брут и пак хвана брадвата.

Почти час тримата работиха мълчаливо; малката ръчна количка отдавна беше натоварена. Накрая, като видя, че Брут няма да проговори, Тубрук преглътна раздразнението си и попита, без да го поглежда:

— Ще отидеш ли на плаца заедно с другите?

Знаеше отговора, но това поне беше безопасна тема, за да продължат разговора. Всяка година през зимата всички момчета, навършили шестнадесет години, отиваха на Марсово поле, където новите легиони забиваха знамената си. Само сакатите и слепите бяха освободени. Току-що възстановеният в списъците на сената легион на Първородните се състезаваше, за да забие своя орел редом с другите.

— Ще трябва — отвърна Брут неохотно.

Намръщеното му лице се отпусна.

— Заедно с войниците от другите градове там ще има почти три хиляди души. Някои от тях ще сключат договор с Първородните. А аз трябва да набера хора, и то бързо. Казармите, които купи Крас, са още празни.

— Колко имаш досега? — запита Тубрук.

— Със седмината, които дойдоха вчера, почти седемдесет. Обаче трябва да ги видиш, Тубрук.

Младият мъж погледна в далечината — представяше си лицата им.

— Мисля, че всеки, който е оцелял в битката срещу Сула, се е записал. Някои са се препитавали с какво ли не и просто са зарязали всичко и са тръгнали, когато са чули, че Първородните се сформират отново. Други пазеха къщи и храмове — и, и те дойдоха, щом чуха. Само заради паметта на Марий.

Спря за миг и гласът му стана остър.

— Майка ми имаше пазач, бивш опций при Първородните. Помоли я да го пусне и тя се съгласи. Ще помага на Рений да тренира новаците, след като ги наберем.

Тубрук се обърна към Рений.

— Ще отидеш ли с тях?

Рений остави брадвата си.

— Нямам бъдеще като секач, момче. Моята работа е по-друга.

— Опитай се поне да не убиеш някого — изсумтя Тубрук. — Достатъчно работа ще имаш: не са много онези, които си мечтаят да влязат в легиона на Първородните.

— Ние имаме история — отвърна Брут. — Новите легиони, които събират другите, няма да могат да се равняват с нас.

Тубрук го изгледа остро.

— Срамна история, биха казали някои. Не ме гледай така сърдито — това говорят хората. Сигурно са ви белязали като легиона, който е загубил града. Ще ти е трудно.

Огледа купчините цепеници и пълната количка и кимна.

— За днес стига. И утре е ден. В имението ни чака по чаша греяно вино.

— Ей сега — каза Рений и се обърна към момчето. — Мисля, че вече замахвам по-добре, отколкото в началото, нали, момче?

Робът бързо прокара ръка под носа си — остави сребриста следа по бузата си и кимна, внезапно нервен.

Рений му се усмихна.

— Когато цепиш дърва, една ръка не е толкова сигурна, колкото две, не забравяй. Дай ей онзи пън и го дръж здраво, докато го сцепя.

Момчето довлече пъна при краката на Рений и понечи да се дръпне.

— Не. Дръж здраво. От двете страни — нареди Рений твърдо.

Момчето се поколеба и погледна другите двама, но те наблюдаваха с безмълвен интерес. Нямаше кой да му помогне. То премигна, стисна дървото и се дръпна колкото можеше по-назад. Лицето му се разкриви от страх.

Рений полека опипа дръжката, вдигна брадвата и каза:

— Дръж здраво.

Брадвата блесна като мълния и сцепи дървото. Момчето дръпна уплашено ръце.

Рений клекна до него и пусна брадвата на земята. Хвана една по една ръцете му и ги огледа. Щом видя, че няма рана, се усмихна и весело разроши косата му.

— Не се отплесна — каза момчето.

— Разбира се — съгласи се Рений със смях. — Смелчак си ти. Заслужи си чашата греяно вино, мен ако питаш.

Момчето грейна и забрави изтръпналите си ръце.

Поеха по склона към имението.

— Искам Първородните да са силни, когато се върне Юлий — каза Брут малко преди да наближат портата.

 

 

Юлий и Гадитик впериха очи в далечината през храстите, израснали по тъмния планински склон — малкият кораб стоеше закотвен долу, в спокойния залив. Бяха гладни и почти непоносимо жадни — мехът с вода беше празен, но се бяха уговорили да не се връщат, докато не се стъмни.

Беше им отнело повече време, отколкото очакваха, за да се изкатерят по склона до билото, където земята изведнъж започваше да се спуска стръмно на другата страна. Всеки път, когато мислеха, че са стигнали билото, пред тях се откриваше нова стръмнина и в края на краищата зората ги свари точно на превала. Точно преди да видят кораба Юлий вече се питаше дали пиратът не го беше излъгал, за да се спаси от акулите. Целия дълъг път до острова капитанът бе изкарал във вериги, прикован към веслата на собствения си кораб — беше си спечелил живота благодарение на подробностите за зимното убежище на Целз.

Юлий начерта с въглен върху парче пергамент всичко, което можаха да видят, за да има какво да покаже на другите. Гадитик го гледаше мълчаливо и намръщено. После измърмори:

— Няма да стане.

Юлий спря да чертае и се надигна да огледа още веднъж. И двамата не носеха броня — и за да се движат по-бързо, и за да не може слънцето да се отразява в нея и да издава къде се намират. После седна, довърши скицата и я огледа критично.

— С кораб наистина няма да стане. — На лицето му се изписа разочарование.

 

 

Плаваха с възможно най-голямата бързина и се готвеха ден и нощ за предстоящата битка с Целз. Юлий би заложил и последните си пари на способността им да превземат пиратския кораб на абордаж и да го пленят бързо, като дадат малко жертви. Но сега, когато гледаше залива, сгушен между три планини, цялото им планиране му се струваше напразно.

Островът всъщност се състоеше само от три високи върха, ограждащи малък залив. От високата си и много удобна точка за наблюдение двамата виждаха, че между трите върха има протоци с дълбока вода, така че откъдето и да нападнеха Целз, той можеше да тръгне по друг от протоците и да изчезне в морето, без да бърза и без да се изложи на опасност. Три кораба биха могли да го приклещят, но понеже имаха само два, това просто не можеше да стане.

Далече долу Юлий видя делфини — плуваха около кораба. Беше красиво и той помисли, че би искал да се върне тук. Отдалече, от морето, планините изглеждаха мрачни и стръмни, сиво-зелени под слънчевите лъчи, но сега, отвисоко, пред него се откриваше разкошна гледка. Въздухът беше толкова ясен, че се виждаха дори храстчетата и камъните на другите два остри върха, и двамата с Гадитик не се осмеляваха да помръднат: ако пиратите забележеха движение, единственият им шанс за отмъщение щеше да се стопи.

— Мислех си, че зимува в някой голям град, далече от Рим — замислено каза Юлий.

Островът изглеждаше необитаем, с изключение на закотвения кораб и му се виждаше странно, че опитният пиратския екипаж не го намира скучен, след като месеци наред се е развличал с нападения над търговци.

— Той без съмнение посещава и градовете, но сам виждаш, че тук е много по-безопасно. Езерото ей там го снабдява с вода, а сигурно има и достатъчно птици и риба, за да се изхранват. И е там, казвам ти. На кого би могъл да се довери да наглежда кораба му?

Юлий го погледна и вдигна вежди.

— Горкият човечец.

Гадитик се ухили и погледна към слънцето.

— Богове. Ще минат часове, преди да тръгнем надолу. Умирам от жажда и гърлото ми е пълно с прах.

Юлий легна и сложи ръце под главата си. Затвори очи и каза замечтано:

— Можем да стигнем до него със салове, а корабите ще ни следват, за да блокират бягството му. Идва новолуние. Ще имаме достатъчно време да направим салове и да подготвим план. Сега ще поспя, а като стане достатъчно тъмно, се връщаме…

След малко вече похъркваше и Гадитик го изгледа развеселено. Беше твърде напрегнат, за да заспи, затова продължи да наблюдава пиратите на борда на кораба в залива далече под тях. Питаше се колко ли хора ще умрат, ако Целз има благоразумието всяка нощ да разполага добри наблюдатели, и си пожела да може да изпитва увереността на младия си другар.