Кон Игълдън
Смъртта на царете (17)

Глава 16

Александрия огледа малката стая. Не беше кой знае какво, но поне беше чиста. Не й се струваше редно да заема място в малкото домакинство на Табик сега, когато украшенията, правени от нея, вече носеха печалба. Знаеше, че старият занаятчия би я оставил да живее и занапред у тях, дори да плаща малък наем, ако тя настои, но в претъпканото му жилище на втория етаж едва имаше място за собственото му семейство.

Не им беше казала, че си търси квартира: възнамеряваше да ги изненада с покана за вечеря, когато намери подходящо жилище. Търсенето й беше отнело почти месец. На хазяите сигурно им се струваше странно, че жена, родена като робиня, би отказала нещо, но заради ниския наем, който можеше да си позволи да плаща, й се предлагаха мръсни и влажни стаи или пък такива, гъмжащи от дребни гадинки, с които тя не държеше да се запознава отблизо.

Би могла да си наеме повече от една стая, дори малка собствена къщичка. Изделията й се продаваха толкова бързо, че едва успяваше да ги изработва, и макар че повечето от печалбата отиваше за купуване на нов и по-хубав метал, оставаха достатъчно пари, които всеки месец да прибавя към спестяванията си. Може би това, че беше родена в робство, я беше научило да цени парите и тя с неохота се разделяше дори с най-дребната бронзова монета, която даваше за храна или покрив над главата си. Плащането на висок наем й изглеждаше върховна глупост. По-добре беше да харчи колкото се може по-малко и един ден да си купи собствена къща и да е наистина самостоятелна.

— Ще вземеш ли стаята? — попита жената.

Александрия се поколеба. Изкушаваше се да опита да смъкне още цената, но жената изглеждаше изтощена след цял ден работа на пазара, а и цената беше добра. Нямаше да е честно да се възползва от явната бедност на семейството. Ръцете на жената бяха целите в петна и рани от боята на преждите; Александрия видя и слаби сини следи над окото, когато тя несъзнателно отмести косата си назад.

— Трябва да видя още две стаи утре. Тогава ще ти кажа — отговори Александрия. — Да дойда ли утре вечер?

Жената примирено сви рамене.

— Питай за Атия. Ще съм тук. Нали знаеш, няма да намериш по-добра стая за цената, която даваш. Къщата е чиста и котката лови всички мишки.

Обърна се, за да започне вечерната си работа — приготвянето на храната, която беше донесла от пазара и която бе част от надницата й. Изглеждаше непречупена от мелницата на живота.

Странно беше да видиш свободна жена на ръба на бедността. В имението, където беше работила Александрия, дори робите бяха по-добре нахранени и облечени от тази жена. Беше живот, какъвто никога не бе виждала, и изпитваше странен срам, седнала тук в хубави дрехи, забола една от собствените си сребърни фибули на наметалото си.

— Ще видя и другите и ще дойда — каза твърдо Александрия.

Атия започна да реже зеленчуците — слагаше ги в желязното гърне на глинената печка, иззидана до стената. Дори ножът, който държеше, имаше острие, тънко колкото пръст — износено, но все още използвано поради липса на друго.

Отвън се чу хор от нестройни викове и едно дребничко момче нахлу през отворената врата и връхлетя право върху Александрия.

— Ей! За малко не ме прегази! — засмя се тя.

Малкият я погледна озадачено. Очите му бяха сини, а лицето му цялото в прах, както и цялото му тяло и дрехите му. Носът му беше подут, със следи от кръв, размазана по бузата.

Атия остави ножа и го прегърна.

— Сега пък какво си направил? — И го тупна с пръст по носа.

Момчето се ухили и се задърпа да се освободи от ръцете й.

— Сбихме се, мамо. Момчетата, дето работят при касапина, ме гониха чак дотук и едното ме удари по носа.

Момчето гледаше майка си с лъчезарно изражение. После бръкна под туниката си и извади две парчета месо, от които още капеше кръв. Майка му изстена и ги грабна със светкавично движение.

— Не, мамо! Мои са! Не съм ги крал. Просто си ги взех.

Лицето на майка му побеля от гняв и тя тръгна към вратата.

Момчето подскачаше колкото може по-високо, за да вземе придобивките си от нея.

— Казвала съм ти да не крадеш и да не лъжеш. Пусни ме. Това трябва да се върне там, откъдето е дошло.

Александрия беше между Атия и вратата, затова излезе на улицата, за да я пусне навън. Група момчета стояха пред къщата и гледаха заплашително. Разсмяха се, когато видяха малкото момче да подскача около майка си, и единият от тях протегна ръка за месото. Атия го плесна в дланта му, без да каже нито дума.

— Много е бърз, признавам. Тедус заръча да ти кажа, че ще повика стражите, ако момчето ти открадне още нещо.

— Няма нужда — изсъска раздразнено Атия и изтри кръвта от ръцете си с парцал, който издърпа от ръкава си. — Кажи на Тедус, че никога не е загубил нещо, което да не му е било върнато, и ще пусна дума хората да не ходят в магазина му, ако извика стражите. Аз сама ще накажа сина си.

— И добре ще направиш — каза момчето.

Атия бързо вдигна ръка и то се дръпна, ухили се и посочи унизеното момченце, което още се държеше за полата й.

— Аз сам ще нашибам с колана си твоя малък Турин, ако го видя близо до магазина. Гледай да не припарва натам.

Атия почервеня от гняв и пристъпи напред, което им даде оправдание да хукнат да бягат, като викаха най-различни обиди.

Александрия се чудеше дали да си тръгне. Сцената, която беше видяла, не й влизаше в работата, но тя беше любопитна да разбере какво ще стане сега, когато майката остане насаме с непрокопсания си син.

Малкото момче подсмърчаше и триеше нос.

— Съжалявам, мамо. Помислих, че ще се зарадваш. Не мислех, че ще ме проследят чак дотук.

— Никога не мислиш. Ако баща ти беше жив, щеше да се срамува от тебе, момче. Щеше да ти каже, че ние никога не крадем и никога не лъжем. А после щеше да ти загрее задника с колана си — е, и аз ще го направя ей сега.

Момчето се задърпа и зарита, но тя стискаше здраво ръката му.

— Той е бил сарафин. Ти казваш, че всички сарафи са крадци, значи и той е бил крадец.

— Да не си посмял да говориш така! — каза Атия с побелели устни.

И без да чака отговор, тръшна сина си на коляното си и му нанесе шест здрави удара. При първите три той се дърпаше, но останалите понесе мълчаливо. Щом тя го пусна, момчето заобиколи двете жени, хукна по тясната уличка и изчезна зад близкия ъгъл.

Атия въздъхна. Александрия стисна нервно ръце, смутена, че е видяла такава интимна сцена. Жената като че ли изведнъж се сети за нея, погледна я и се изчерви.

— Съжалявам. Краде и не мога да го науча, че не бива. Всеки път го хващат, но на следващата седмица пак опитва.

— Турин ли се казва? — попита Александрия.

Жената поклати глава.

— Не. Казват му така, защото семейството ни се премести тук от Турин. По този начин го обиждат, но на него като че ли му харесва. Името му е Октавиан, наречен е на баща си; същински малък ужас. Само на девет години е, но повече се чувства у дома на улиците, отколкото вкъщи. Много се тревожа за него.

Тя погледна Александрия и прецени облеклото й.

— Не би трябвало да те занимавам с притесненията си, но наистина имаме нужда от наема за стаята. Той няма да краде от тебе, а ако го направи, ще го издам, кълна се в честта на семейството си. Ти не знаеш, но във вените му тече добра кръв. На Октавиите и Цезарите, стига тоя малък нехранимайко да го осъзнае.

— Цезарите ли? — попита остро Александрия.

Жената кимна.

— Баба му е родена в семейството на Цезар и се е омъжила в нашето. Без съмнение щеше да се разплаче, ако го види как краде месо от касапина. Искам да кажа, не че те не го познават! Ще му счупят ръцете, ако го направи отново, и какво ще правя тогава?

Сълзи потекоха от очите й. Александрия пристъпи напред и я прегърна през раменете.

— Ела да влезем. Мисля, че ще наема тази стая.

Жената се поизправи и я изгледа.

— Не ми трябва милостиня. Оправяме се, а момчето ще се научи.

— Не е милостиня. Твоята стая е първата чиста стая, когато видях досега, а и аз едно време… работех за едни Цезари преди няколко години. Възможно е да е същото семейство. Почти излязохме роднини.

Жената изтри очи с парцала, после се усмихна и попита:

— Гладна ли си?

Александрия помисли за малката купчинка зеленчуци, които чакаха да бъдат нарязани.

— Вече ядох. Ще ти платя за първия месец и ще ида да си взема нещата. Наблизо е.

Ако вървеше бързо и не се забавеше при Табик, можеше да се върне в новия си дом преди да се мръкне. Може би дотогава щяха да успеят да купят месо с парите от наема.

 

 

Сенаторите се размърдаха смутено. Обсъжданията бяха дълги и много от тях вече бяха стигнали до положението, когато започваха да не обръщат внимание на аргументите и просто гласуваха за това, за което се бяха разбрали предварително.

Когато вечерните сенки се удължиха, робите запалиха факлите по стените с помощта на дълги прътове и въздухът между лъскавите стени от бял мрамор се изпълни с лекия дъх на ароматизирано масло. Повечето сенатори, които се бяха събрали тази сутрин, вече си бяха тръгнали — последните гласувания щяха да минат без тях.

Крас се усмихна на себе си, след като се увери, че собствените му поддръжници ще останат, докато факлите не бъдат загасени и дългият присъствен ден не стигне до официалното си закриване с молитвата за благополучие на града. Слушаше напрегнато списъка с назначенията и чакаше онова, което двамата с Помпей бяха включили за гласуване. Почти без да искат, очите му се отклониха към списъка с легионите, изрязан на белия мрамор. На мястото на Първородните сега имаше празно пространство. Щеше да му е приятно да отчупи още едно парченце от наследството на Сула дори ако старата му приятелка не го беше помолила.

При тази мисъл погледна към Цина и очите им се срещнаха за миг. Цина кимна към списъка с легионите и се усмихна. Крас отвърна на усмивката му и огледа побеляващата коса на приятеля си. Със сигурност Сервилия не би могла да предпочете такъв повяхващ старец пред него, нали? Само мисълта за нея размърда кръвта му и го накара да пропусне края на гласуването. Загледа как гласува Цина и после вдигна ръка заедно с него.

Още сенатори станаха и си тръгнаха — кои при семействата си, кои при любовниците си. Крас загледа как Катон надига тежкото си тяло от седалката. Мъжът беше близък до Сула и щеше да му стане неприятно, като разбере, че е пропуснал следващото гласуване. Крас се опита да не показва удоволствието си, когато Катон се приближи и мина покрай него, увлечен в разговор. По-лесно щеше да е, след като поддръжниците на Сула си отидеха, но дори и ако всички останеха в сградата, той, Цина и Помпей щяха да успеят да прокарат предложението си, въпреки че възстановяването на легиона на Първородните щеше да ги вбеси. Напомни си да благодари на Сервилия за тази идея, когато я срещне следващия път. Може би някой малък подарък, с който да изрази възхищението си.

Помпей стана, за да отговори на въпрос относно новия командир на един легион в Гърция. Говореше със завладяваща увереност за новите хора, докато ги препоръчваше на сената. Крас беше чул, че имало второ въстание, а загубите означаваха шансове за приятели и роднини на мъжете в сенатската зала. Тъжно поклати глава, като си спомни деня, когато Марий беше прокарал насила гласуването, отстраняващо Сула от Рим, за да победи Митридат първия път. Ако Марий сега беше тук, щеше да ги накара да направят нещо. Но тези глупаци спореха и разискваха по цели дни, а трябваше да развъртят един-два от скъпоценните си легиони и да подкрепят онези, които се биеха в Гърция.

Крас се усмихна кисело — и той беше от дискутиращите глупаци. Последното въстание беше довело до гражданска война и диктатура. Нито един от пълководците в тази зала не се осмеляваше да излезе й да се предложи от страх, че другите ще се обединят срещу него. Не искаха втори Сула и в крайна сметка не правеха нищо. Дори Помпей изчакваше, а той беше почти толкова самоуверен, колкото и Марий. Самоубийство щеше да е да се предложи сам, както бяха направили Марий и Сула. Имаше твърде много злоба и завист сред тях, за да оставят някого да победи Митридат. Грешка на Сула, че го беше оставил свободен първия път. Никога не бе правил нищо както трябва.

Помпей си седна и гласуването мина бързо. Остана само последният въпрос от дневния ред, предложен от Крас и подкрепен от Помпей. Засега бяха оставили името на Цина извън протокола, защото се носеха слухове, че бил замесен в отравянето на Сула. Безпочвени слухове, разбира се, но никой не можеше да запуши устите на римските клюкари.

За миг Крас се запита дали наистина са безпочвени, но отхвърли тази мисъл. Той беше практичен човек, а Сула и миналото си бяха отишли. Ако дъщерята на Цина не беше отхвърлила предложението на Сула да му стане любовница, както беше чувал да се шепне, имаше сигурни доказателства, че боговете гледат благосклонно на дома на Цина… или може би на Цезарите. В крайна сметка, на един от двата.

Беше чул, че продължават да търсят роба, внесъл отровата, но още нищо не се знаеше — нито дори кой е поискал смъртта на Сула. Крас огледа полупразната зала. Можеше да е всеки от тях. Сула си беше създал много врагове с абсолютната си липса на предпазливост. А предпазливостта трябваше да е първото правило на политиците, помисли Крас. Второто правило трябваше да е да избягват привлекателни жени, които им искат услуги, но пък човек няма твърде много шансове за наслада в живота си, а и Сервилия му беше оставила някои спомени, които му бяха извънредно ценни.

— Възстановяване на легиона на Първородните в списъка на легионите — обяви говорителят и Крас седна по-изправено и се съсредоточи.

— Позволение да набира новобранци, да ги обучава, да приема клетвата им и да посочва офицери под ръководството на сената да се даде на Марк Брут от Рим — продължи говорителят монотонно, в контраст с развълнувания шепот, който се разнесе сред останалите в залата стотина сенатори.

Един от привържениците на Сула веднага излезе, без съмнение за да повика приятелите си да гласуват. Помпей се намръщи, когато видя Калпурний Бибул и двама други да стават, за да се изкажат по темата. Бибул беше яростен поддръжник на Сула и още се кълнеше, че убийците му ще бъдат разпънати на кръст, когато ги пипне.

Изглежда, си бяха наумили стария номер. Един след друг щяха да говорят пред сената, докато свърши сесията или поне докато достатъчно техни поддръжници не се върнат, за да гласуват „против“. Ако предложението бъдеше оставено за следващата сесия, можеше изобщо да не гласуват по него.

Крас погледна обезпокоено към Цина. За негово учудване старият мъж му намигна и Крас се отпусна и се настани удобно на мястото си. Парите бяха мощен лост; той го знаеше не по-зле от другите. За да спечелят гласуването, поддръжниците на Сула трябваше да започнат да се изказват, но говорителят изреди подробностите на предложението, без нито веднъж да погледне към тях, макар да се опитваха да привлекат вниманието му.

Щом изреди всички подробности, говорителят веднага обяви гласуване. Един от привържениците на Сула изруга високо и излезе от залата, което беше сериозно нарушение. Гласуването мина лесно и сесията беше закрита. По време на финалната молитва Крас погледна крадешком към Помпей и Цина. Трябваше внимателно да подбере подаръка си за Сервилия. Без съмнение и тези двамата имаха същата идея.