Кон Игълдън
Смъртта на царете (14)

Глава 13

Юлий седеше в кръчмата и стискаше първата чаша вино, която виждаше от цяла година. Отвън долиташе шумът от улиците на римското пристанище и ромонът на разговорите около него го караше да се чувства у дома, особено със затворени очи.

Пелитас изгълта виното си без церемонии — задържа чашата над устата си, за да се увери, че е изцедил и последната капка, после я остави на масата. Въздъхна доволно.

— Ако бях сам тук, щях да продам бронята си и да пия, докато ослепея — каза той. — Отдавна не ми е било толкова хубаво.

Другите кимнаха и отпиха от виното, което бяха купили с последните си пари.

Останалите войници — нови и стари — бяха на мили оттук, скрити добре край брега, невидими за окото на патрулите. Само петима бяха дошли в пристанището, за да решат какво да правят по-нататък. Почувстваха се странно, когато наближиха първите складове и ги посрещнаха легионери, но все пак усетиха най-вече облекчение. Месеците по крайбрежието останаха като далечно приключение, когато чуха първата ясна заповед, която ги подканваше да се представят. Историята, че са били пленени от пирати, предизвика само въпросително повдигане на вежди, когато войниците забелязаха чистите им брони и оръжията им. Офицерите бяха доволни. Нямаше да им е приятно да пристигнат тук като просяци.

— Кога ще дойде квесторът? — попита Пракс и погледна към Гадитик.

Понеже беше центурион, именно той беше говорил с римския офицер, управляващ пристанището, който се беше съгласил да се срещне с тях в хана до кейовете. Напрежението тежеше над всички. Другите офицери толкова бяха свикнали да поглеждат за заповеди към Юлий, че това напомняне за действителния ранг им изглеждаше странно. Светоний едва се сдържаше да не се усмихне.

Гадитик отпи от виното и направи лека гримаса, когато то ощипа разранените му венци.

— Каза, че ще дойде в четвъртия час, има още време. Длъжен е да прати доклад до Рим, че сме живи и сме добре. Без съмнение ще ни предложи да се качим на някой търговски кораб, който отива нататък.

Старият войник също изглеждаше изгубен в мисли като другите — не можеше да повярва, че са се върнали в цивилизацията. Случаен посетител го побутна, докато се разминаваше с другите в тълпата, и Гадитик замръзна: прекалено дълго бяха живели откъснати от блъсканицата в градовете и пристанищата.

— Можете да се качите на кораб за дома, ако искате — каза тихо Юлий и огледа петимата около масата. — Но аз продължавам.

За миг никой не проговори, после Пракс наруши мълчанието:

— Като броиш и нас, сме тридесет и осем. Колко от тях имат уменията и дисциплината на войници, Юлий?

— С офицерите на „Акципитер“, бих казал, не повече от двадесет души. Останалите са това, което намерихме — селяни, въоръжени с мечове.

— Значи няма да стане — каза мрачно Пелитас. — Дори да открием Целз, а боговете знаят, че няма да е лесно, нямаме достатъчно хора, за да сме сигурни, че ще го победим.

— След всичко, което постигнахме, мислиш ли, че ще се откажа? — изсумтя сърдито Юлий. — Нашите хора ни чакат в гората и по някое време ще тръгнат насам. Мислиш ли, че трябва да ги оставим и да се качим на кораб за Рим? Това няма да е почтено, Пелитас. Ти си върви у дома, ако искаш. Не задържам никого. Но ако си тръгнете, ще разделя вашите откупи сред хората, с които ще намеря Целз и ще го победя.

Пелитас се разсмя на сърдитите думи на младия мъж.

— Мислиш, че можем да го направим? Честно? Ти стигна дотук — никога не бих повярвал, ако не бях видял с очите си, как се справяш. Ако казваш, че продължаваме, значи идвам и аз.

— Можем — твърдо заяви Юлий. — Трябва да се качим на търговски кораб и да излезем в морето. Като се отдалечим достатъчно от брега, ще се престорим на изкусителна плячка. Знаем, че пиратите действат покрай брега: ще захапят примамката. Поне нашите хора изглеждат като римски легионери, дори някои да са от по-ниско качество. Можем да сложим отпред добрите бойци и да блъфираме.

— Аз оставам до края — каза Пракс. — Трябва да си върна откупа, за да мога да се пенсионирам.

Гадитик също кимна. Юлий огледа насядалите около масата и се взря в лицето на онзи, когото познаваше най-отдавна.

— А ти, Светоний?

Светоний забарабани с пръсти по масата. Знаеше, че този момент ще дойде, още от самото начало, и се беше заклел да се възползва от първия шанс да се върне вкъщи. Семейството му лесно би понесло загубата на откупа му, но мисълта да се върне посрамен беше наистина горчива. Рим разполагаше с много млади офицери и бъдещето вече не му изглеждаше толкова блестящо, както когато за първи път се качи на „Акципитер“. Баща му беше очаквал, че синът му ще постигне бързо повишение, а когато това не стана, просто спря да задава въпроси. Сега, ако се върнеше победен, положението на цялото му семейство щеше много да се влоши.

Една идея се оформи в ума му, докато останалите се взираха въпросително в него, и той се помъчи да не се издава. Имаше начин да се върне в града триумфално, стига само да внимава. И същевременно щеше да постигне унищожението на Юлий.

— Светоний? — повтори Юлий.

— Идвам — отвърна той твърдо; вече планираше ходовете си.

— Прекрасно. Имаме нужда от тебе — отвърна Юлий.

Лицето на Светоний беше неподвижна маска, макар че вътрешно той кипеше. Никой от тях, както му беше известно, нямаше особено високо мнение за него, но баща му щеше да одобри това, което той смяташе да извърши за доброто за Рим.

— На работа — каза Юлий тихо, за да не ги чуе никой извън малката им група. — Един от нас трябва да се върне при хората и да им каже да дойдат на пристанището. Войниците като че ли повярваха на историята с откупите, затова трябва да използват това, ако някой започне да ги разпитва. Трябва да сме внимателни. Няма да е хубаво, ако задържат нашите хора и квесторът ги разпита утре сутринта. Искам да изляза в морето с първия сутрешен отлив и всички да са на борда.

— Не можем ли да ги доведем през нощта? — запита Пелитас.

— Можем да минем покрай няколко часови, но голяма група войници, качващи се на търговски кораб… това веднага ще бъде съобщено на пиратите. Не се съмнявам, че имат шпиони тук, които им казват кои кораби носят злато и скъпи стоки. В края на краищата търговците имат с какво да се откупват. Трудното е да качим почти четиридесет души на кораба, без клопката да стане видима. По-добре е да се качваме на малки групи, по двама-трима, и така през цялата нощ.

— Ако си прав, пиратите ще са оставили наблюдатели на пристана и те ще ни видят — каза тихо Гадитик.

Юлий се замисли за момент.

— Значи ще разделим хората. Разбери кои могат да плуват и нека стигнат кораба по вода, а ние ще ги изтеглим с въжета. Новолуние е, така че можем да го направим, без да ни забележат. Броните и мечовете трябва да бъдат внесени на кораба като вързопи със стоки. Трябваш ми ти, Пелитас. Плуваш като риба. Можеш ли да ги доведеш до кораба, щом се стъмни?

— Далечко е, но ако сме без брони, ще се справим. Тези момчета са израснали край морето в края на краищата. Всичките плуват като риби — отвърна Пелитас.

Юлий бръкна в кесията на колана си и извади две сребърни монети.

— Нали каза, че парите са свършили! — обади се весело Пракс. — Ще си поръчам още една чаша, ако нямаш нищо против.

Юлий поклати глава, без да се усмихва.

— Може би по-късно. Задържах тези монети, за да може двама от вас да дойдат тук довечера и да си поръчат пиене. Искам някой да се прави, че е пазач на кораб, който утре се кани да отплава с ценен товар — нещо, което ще бъде съобщено на пиратите от техните съгледвачи. Когото и да изберем, не бива да се напива и не бива да допусне да го убият, затова ни трябват хора солидни, на които може да се разчита… може би малко по-възрастни от повечето от нас.

— Добре де, няма нужда от толкова заобикалки — ухили се Пракс. — На мене тази работа ми харесва. Ти съгласен ли си, Гадитик?

Центурионът поклати глава и погледна към Юлий.

— Не той — каза младият мъж. — Искам да е при хората, ако нещо се обърка.

— Аз ще дойда — каза Светоний.

Пракс вдигна вежди, после сви рамене.

— Ако няма никой друг де — продължи Светоний; мъчеше се да не изглежда много заинтересован.

Това щеше да му даде шанса, който му беше необходим. Пракс кимна и Светоний се отпусна на стола.

— Видях те да гледаш корабите, докато идвахме насам — каза Гадитик на Юлий. — Какво реши?

Младият мъж се наведе напред и всички събраха глави, за да чуят думите му.

— Един кораб товареше провизии — прошепна той. — „Вентул“. Трирема с платна. Малък екипаж, който можем да пленим без особени затруднения.

— Нали разбираш — поде Светоний, — че ако откраднем кораб от римско пристанище, това ни прави пирати?

Още докато говореше, осъзна, че е грешка да ги предупреждава, но не можа да се сдържи. По-късно щяха да си спомнят думите му и да разберат кой ги е спасил от безумните планове на Юлий. Другите за миг замръзнаха, а Юлий го изгледа свирепо и изръмжа:

— Само ако ни видят. Ако това има значение за тебе, плати на капитана щетите му от своя дял.

Гадитик се намръщи.

— Не. Прав е. Искам да се знае, че никой от екипажа не бива да бъде убит и товарът трябва да остане недокоснат. Ако успеем, капитанът трябва да получи обезщетение за забавянето и пропуснатите печалби.

Впери очи в Юлий и всички усетиха напрежението между двамата. Мълчанието беше смущаващо. Въпросът кой командва беше пренебрегван толкова дълго, че почти го бяха забравили, но все още стоеше, а Гадитик някога беше управлявал „Акципитер“ с подобаващата дисциплина. Светоний се опита да не се усмихне на безмълвната борба, която беше предизвикал.

Накрая Юлий кимна и напрежението изчезна.

— Така е — каза той. — Но по един или друг начин искам да завладея този кораб до падането на нощта.

Нов глас внезапно се разнесе над тях и всички вдигнаха глави.

— Кой е командващият тук? — попита дошлият, все едно беше разчел неизказаните мисли.

Юлий се загледа в чашата си.

— Аз бях капитан на „Акципитер“ — отговори Гадитик и стана, за да поздрави новодошлия.

Мъжът беше живо олицетворение на Рим, дори повече от легионерите, които пазеха пристанището. Носеше богато нагъната тога, придържана от сребърна тока с гравиран орел. Косата му беше късо подстригана, а на ръката, която подаде на Гадитик, имаше тежък златен пръстен.

— Изглеждате по-здрави от повечето откупени хора, които посрещаме в това пристанище. Казвам се Правитас и съм тукашният квестор. Виждам, че чашите ви са празни, а и моето гърло е сухо.

Даде знак на един роб, който бързо дойде и напълни чашите им с по-добро вино от първото. Явно квесторът беше добре познат в пристанищния град. Юлий забеляза, че е без охрана — друг признак, че законите на Рим се спазват строго. Наистина, имаше дълга кама, затъкната в пояса, но я премести леко, за да може да седне на пейката при другите.

След като им наляха, квесторът вдигна чаша за наздравица.

— За Рим!

Те повториха в хор думите и отпиха само по глътка — не искаха да бързат, понеже не знаеха дали квесторът ще поръча пак.

— Колко време ви държаха? — попита той, когато чашите тропнаха на масата.

— Половин година, мисля, макар че трудно можехме да отмерваме времето в трюма — отговори Гадитик. — Кой месец сме сега?

Правитас вдигна вежди.

— Доста дълго време за задържане на пленници. Току-що минаха октомврийските календи.

Гадитик пресметна бързо.

— Половин година, но ни трябваха три месеца, за да стигнем това пристанище.

— Сигурно са ви оставили много далече — предположи Правитас с явен интерес.

Гадитик не искаше да обяснява колко време са прекарали в обучаване на новите войници, затова просто сви рамене.

— Имахме ранени и те ни бавеха.

— А мечовете и броните? Изненадан съм, че пиратите не са ги взели — продължи настойчиво Правитас.

Гадитик помисли да излъже, но квесторът лесно можеше да заповяда да ги затворят, ако решеше, че не казват истината. И явно вече подозираше нещо, въпреки лековатия тон, с който говореше, затова старият центурион се опита да остане близо до истината.

— Взехме ги от едно римско селище, от стара оръжейница. Трябваше да поработим заради тях, но искахме да си възвърнем формата.

— Много великодушно. Само мечовете сигурно струват доста. Кое селище беше, помните ли?

— Старият войник, който ни ги даде, помага на римляни, преживяващи трудни моменти. Държи да не казваме името му.

Правитас го изгледа любопитно. Ситуацията беше трудна и петимата офицери го наблюдаваха напрегнато. Макар че на теория всички римски граждани в провинцията бяха под властта на квестора, той беше ограничил властта си до войниците. Ако решеше да ги арестува без доказателства, местният командващ легиона щеше доста да се ядоса.

— Добре. Оставям ви с вашата тайна. Може би ще трябва да ви накарам да докажете правото си върху екипировка, струваща колкото една годишна заплата, но сигурно не искате да стоите тук много време, за да ме карате да правя голямо разследване, нали?

— Смятаме да си тръгнем с първия кораб — отговори Гадитик.

— Ясно. Искате ли да ви уредя пътуването, или онзи стар войник ви е дал пари и за него?

— Сами ще се погрижим, благодарим ти — каза напрегнато Гадитик; едва успяваше да сдържа раздразнението си.

— Тогава ще си запиша имената ви за доклада до Рим и ще ви оставя на спокойствие — отвърна Правитас.

Те бързо казаха имената си и той ги повтори, за да ги запомни. Стана и им кимна.

— Късмет в пътуването до дома.

После излезе от оживения хан.

— Ама че е подозрителен — измърмори Пелитас.

Останалите се присъединиха към заключението му.

— Трябва да действаме бързо — каза Юлий. — Не се съмнявам, че квесторът ще нареди някой да ни наблюдава, докато не се махнем от провинцията му. Така че ще е малко по-трудно да задействаме плана.

— Е, преди пък беше твърде лесно — подметна Пракс.

Юлий се усмихна заедно с другите. През всичките претърпени несгоди бяха постигнали приятелство, което никога нямаше да се роди, ако още се намираха на „Акципитер“.

— Бързо се върни при хората, Пелитас. Ако те проследят, искам да ги заблудиш, преди да видят войниците ни. Ако не можеш да ги отклониш, накарай хората ни да ги хванат, да ги вържат и да ги пазят цяла нощ. Няма значение дали ще усетят липсата им утре, когато няма да ни има.

Пелитас стана, допи чашата си, оригна се и излезе, без да каже нито дума. Юлий огледа останалите.

— А сега — каза той, подражавайки на тона на квестора — трябва да си намерим търговски кораб.

 

 

Дур — капитанът на „Вентул“ — беше доволен. Трюмът му беше пълен с кожи и скъпо дърво, което щеше да му позволи да се върне в Италия с цяло състояние. Гордостта на товара бяха десет слонски бивни, високи колкото възрастен мъж. Никога не беше виждал животните, убивани, за да им бъдат взети бивните, но беше купил ценната стока от един търговец в пристанището, който на свой ред я беше спазарил някъде навътре в сушата. Дур знаеше, че може да вземе за бивните поне тройна цена, и в края на усиления пазарлък безмълвно се поздрави. Беше му отнело близо два часа и трябваше да приеме няколко топа плат без никаква стойност като част от сделката. И от тях щеше да спечели няколко бронзови монети за дрехи на робите, затова не можеше да се оплаква. Беше успешно пътуване и дори въпреки разходите за пристанищни такси и провизии за екипажа и робите щеше да си докара достатъчно пари, за да купи на жена си перлите, които искаше, и може би нов кон за себе си. Един добър жребец, който щеше да заплоди кобилата на жена му — ако успееше да намери добър жребец на изгодна цена.

Мислите му бяха прекъснати от четирима войници, които вървяха по кея към „Вентул“. Предположи, че са пратени от квестора, който контролираше пристанището, въздъхна и се насили да се усмихне, когато се приближиха.

— Можем ли да се качим на борда? — попита единият.

— Разбира се — отвърна Дур; чудеше се какво още искат да изстискат от него — данък или подкуп.

Напоследък наистина прекаляваха.

— Какво има пък сега? — попита, когато се качиха на палубата.

Сви вежди, когато двама от тях не му обърнаха внимание — поглъщаха с очи всяка подробност от малкия търговски кораб. Повечето хора от екипажа му бяха слезли на брега, разбира се, затова корабът беше практически празен — само двама моряци се мотаеха на палубата.

— Трябва да ти зададем няколко въпроса насаме — каза онзи, който беше говорил пръв.

Дур се помъчи да запази спокойствие. Да не мислеха, че е контрабандист или пират? Помъчи се да не изглежда виновен — но пък винаги имаше какво да се открие. Напоследък бяха наложили толкова правила, че беше невъзможно да ги запомни всичките.

— Имам чудесно вино в каютата. Можем да поговорим там — каза той и се усмихна насила.

Те го последваха, без да кажат и дума.