Кон Игълдън
Смъртта на царете (11)

Глава 10

Тубрук за пореден път заби брадвата в умиращия дъб. Ударът отцепи здраво парче дърво, но изсъхналите клони показваха, че е време старият дъб да бъде отсечен. Скоро щеше да стигне до сърцевината: беше сигурен, че е изгнила. Тубрук сечеше вече цял час и ленените му панталони бяха прилепнали към тялото от пот. Беше свалил туниката си — беше му горещо въпреки вятъра, който духаше в гората. Изсъхващата пот го охлаждаше и му беше хубаво. Трудно беше да не мисли за проблемите на управлението, след като откупът за Юлий беше платен, но той отпъди тези мисли и се съсредоточи върху сеченето с тежката желязна брадва.

Спря задъхан и подпря ръце на дългата дръжка. Имаше времена, когато би могъл да я размахва по цял ден, но сега дори космите на гърдите му бяха добили зимнопепеляв цвят. Глупаво беше да продължава да се напряга, но старостта настигаше по-бързо онези, които седяха и я чакаха, а всекидневните упражнения поне бяха запазили корема му плосък.

— Някога се катерех по това дърво — чу се зад него един познат глас.

Нарушаването на горската тишина накара Тубрук да подскочи и да се обърне, стиснал здраво брадвата.

Видя Брут — седеше на един дънер със скръстени ръце и със старата усмивка, от която очите му блестяха. Тубрук се засмя, зарадван да го види, и подпря брадвата на дънера на дъба. За момент останаха безмълвни, след това Тубрук пристъпи към младия мъж и го стисна в силна, мечешка прегръдка, която го вдигна от пъна.

— Кълна се във всички богове, Марк, колко се радвам, че те виждам! — възкликна. — Променил си се. Пораснал си! Я дай да те видя.

Старият гладиатор отстъпи назад и навлече туниката си, после го огледа.

— Виждам броня на центурион. Издигнал си се.

— Бронзовият юмрук — отвърна Брут. — Никога не сме губили битка, макар че един-два пъти щеше да се случи — когато аз давах заповедите.

— Съмнявам се. Богове, гордея се с теб! Завинаги ли се връщаш, или само минаваш оттук?

— Договорът ми изтече. Има няколко неща, които искам да направя в града, преди да си намеря нов легион.

Едва сега Тубрук забеляза колко прах е полепнал по младия мъж.

— Колко път си минал пеша?

— Сигурно половината свят. Рений не обича да си дава парите за коне, макар че поне част от пътя изминахме с две кранти.

Тубрук се засмя, вдигна брадвата и я сложи на рамото си.

— Значи и той се е върнал. Мислех, че се е отказал от Рим, след като къщата му изгоря в размириците.

Брут сви рамене.

— Отиде да продаде парцела и да намери някакво жилище под наем.

Тубрук се усмихна.

— Сега Рим е много тих за него. Мисля, че няма да му хареса.

И тупна Брут по рамото.

— Ела с мене. Старата ти стая те чака, а едно добро накисване и изтъркване ще ти дойде добре.

— Юлий върна ли се? — попита младият мъж.

Тубрук като че ли се посниши, сякаш брадвата изведнъж беше станала по-тежка.

— Наложи се да съберем откуп, когато пиратите плениха галерата му. Още не сме получили известие дали е жив и здрав.

Брут го изгледа учудено.

— Богове, нищо не съм чул за това! Бил ли е ранен?

— Нищо не знаем. Получихме само заповед да съберем парите. Трябваше да платя на стражи да ги закарат до един търговски кораб на брега. Петдесет таланта.

— Не знаех, че семейството има толкова пари — тихо каза Брут.

— Е, вече нямаме. Наложи се да продадем всички магазини и част от земите. Останаха ни само приходите от посевите. Занапред ни чакат трудни години, но ще се справим някак.

— Лошо.

— Съмнявам се, че ще е задълго. Вие с Юлий много си приличате. Пари винаги могат да се спечелят, ако живееш достатъчно дълго. Разбра ли, че Сула е мъртъв?

— Чух. Дори в Гърция войниците в пристанищата носеха черно. Вярно ли е, че е бил отровен?

Тубрук се намръщи за секунда и отмести поглед, преди да отговори:

— Вярно е. Беше си спечелил много врагове в сената. Неговият помощник Антонид още търси убийците. Не мисля, че някога ще се откаже.

Докато говореше, си спомни за Ферк и ужасните дни, след като беше чул, че е задържан. Никога не беше познавал подобен страх — да чака войници да дойдат от града и да го отведат там за съд и екзекуция. Но войници не бяха дошли и Антонид продължаваше да разпитва и да търси. Тубрук дори не се осмели да потърси семейството на Ферк — възможно беше Антонид да ги наблюдава, — но се беше заклел, че един ден ще изплати дълга си. Ферк беше истински приятел и нещо повече — той вярваше в републиката със страст, която учуди стария гладиатор, когато за пръв път беше изложил плана за убийството на Сула. Дори не се наложи да убеждава стария търговец на роби.

— … Тубрук? — обади се Брут. Гледаше го любопитно.

— Извинявай. Замислих се за миналото. Казват, че републиката се била върнала и Рим отново бил град на закона, но не е така. Хапят се едни други, за да не позволят някой друг да стане нов Сула. Наскоро двама сенатори бяха екзекутирани за предателство само въз основа на думите на обвинителите. Подкупват и крадат, раздават безплатно зърно на бедняците, за да им напълнят корема и да си идат у дома доволни. Странен град, Марк.

Брут сложи ръка на рамото му.

— Не знаех, че това така живо те интересува.

— Винаги ме е интересувало, но когато бях по-млад, имах повече вяра. Мислех, че мъже като Сула и да, като Марий, не могат да навредят на града, но не е така. Те могат да го убият. Знаеш ли, че това безплатно зърно затри дребните земеделци? Те не могат да продадат реколтите си. Земите им се обявяват за продажба и се прибавят към растящите имоти на сенаторите. Земеделците свършват на улиците на града и получават за прехрана същото онова зърно, което ги е разорило.

— С времето в сената ще влязат по-добри мъже. Ново поколение, такива като Юлий.

Лицето на Тубрук омекна, но Брут се смая от дълбочината на огорчението и тъгата, които беше зърнал у човека, който в детството им неизменно беше стълб на сигурността в живота им. Помъчи се да намери верните думи.

— Ние ще създадем един Рим, с който да се гордееш.

Тубрук хвана протегнатата му ръка и каза с усмивка:

— Ех, да можех пак да съм млад. Хайде да вървим у дома. Аврелия много ще се зарадва да те види такъв пораснал.

— Тубрук, аз… — поколеба се Брут — няма да остана дълго. Имам достатъчно пари да си наема къща в града.

Старият гладиатор го изгледа неразбиращо.

— Това е твоят дом. И винаги ще бъде. Остани колкото искаш.

Тръгнаха безмълвно към имението.

— Благодаря. Не бях сигурен: мислех, че ще очакваш вече да вървя по собствения си път. Мога, нали знаеш.

— Знам, Марк — отвърна Тубрук и се усмихна. Вече бяха стигнали до вратите и той извика да отворят.

Младият мъж усети как някаква тежест пада от него.

— Сега ме наричат Брут.

Тубрук протегна ръка и Брут я стисна по легионерски.

— Добре дошъл у дома, Брут — каза Тубрук.

Поведе го към кухнята, заповяда да загреят вода за къпане и му махна да седне на един стол, а след това се зае да реже месо и хляб. Той също беше гладен след усилната работа с брадвата и двамата седнаха да ядат и да разговарят непринудено, като стари приятели.

 

 

Горещината като че ли пробождаше с хиляди копия. Юлий оглеждаше шестимата новобранци. Под африканското слънце дори бронята си не можеше да докосне — металът направо пареше.

Но лицето му не разкриваше колко неудобно се чувства: първите съмнения вече го обземаха, докато гледаше мъжете, които беше събрал. Бяха достатъчно силни и здрави, но никой от тях нямаше военна тренировка. За да успее планът му, имаше нужда най-малко от петдесет души и беше започнал да вярва, че ще ги събере. Трудното беше, че те трябваше да изпълняват заповеди и да воюват с такава дисциплина, каквато офицерите от „Акципитер“ приемаха за нещо разбиращо се от само себе си. Някак трябваше да съсредоточи вниманието им върху простия факт, че без тази дисциплина ще умрат.

Физически бяха достатъчно внушителни, но само двама от шестимата бяха доброволци, и то от последното село. Той очакваше да дойдат още, защото вече заприличваха на истинска римска полуцентурия, но първите четирима бяха дошли по негово настояване и още бяха сърдити. Второто село, изглежда, с радост се отърва от най-едрия и Юлий предположи, че им е създавал неприятности. Физиономията му като че ли беше постоянно предизвикателно ухилена и Юлий се дразнеше всеки път, когато го погледнеше.

„Рений би могъл да им набие дисциплина в главата“, помисли си. Да, това беше някакво начало. Трябваше да се сеща какво би направил Рений. Гадитик и останалите от „Акципитер“ бяха останали с него и не можеха да повярват колко лесно се получава всичко. Юлий се запита колко римляни във всички тези стотици ферми имат синове, които могат да бъдат научени да се бият. Тук живееше цяла една армия и беше необходимо само някой да открие воините и да им припомни зова на кръвта.

Спря до размирника и видя как очите му срещнаха неговите с учтив въпрос, без следа от страх или уважение. Мъжът се извисяваше над останалите, крайниците му бяха дълги и мускулести и лъщяха от пот. Хапещите мухи, които измъчваха офицерите от „Акципитер“, като че ли не съществуваха за него — той стоеше като статуя в горещината. Напомняше му донякъде на Марк. Изглеждаше от глава до пети римлянин, но дори латинският, който говореше, представляваше развалена смесица от местен диалект и правилни фрази. Юлий знаеше, че баща му е умрял и му е оставил стопанство, което той съвсем е занемарил. Ако го оставеха сам на себе си, щеше да падне в някое сбиване или да се присъедини към пиратите, щом свърши парите и виното.

Как беше името на този мъж? Юлий се гордееше, че бързо е научил имената им, както беше видял да прави Марий с всеки войник под свое командване, но студеният поглед му попречи да се сети веднага. После си спомни. Мъжът беше казал да го наричат Кир, без да посочи друго име. Може би дори не знаеше, че това е име на роб. Какво би направил Рений?

— Трябват ми хора, които да се бият — каза Юлий, взрян в кафявите очи, които отвръщаха спокойно на погледа му.

— Аз мога да се бия — отвърна Кир с явна увереност.

— Трябват ми хора, които могат да сдържат нервите си в криза — продължи Юлий.

— Аз мога… — започна Кир.

Юлий го удари по лицето. Силно. Гняв проблесна за секунда в тъмните очи, но Кир остана спокоен, само мускулите на голите му гърди се раздвижиха като на огромна котка. Юлий се приближи плътно към него и прошепна заплашително:

— Искаш ли да вземеш меч? Да ме съсечеш?

— Не — отвърна Кир и спокойствието се възстанови.

— Защо? — попита Юлий. Чудеше се как да достигне до този човек.

— Баща ми… казваше, че легионерът трябва да се владее.

Юлий замря за миг. Мислите му се заблъскаха диво. Тук имаше на какво да се опре.

— Но не се владееше в селото, където те намерихме, нали? — каза той; надяваше се, че правилно е отгатнал отношенията на Кир със селяните.

Едрият мъж мълча дълго. Юлий чакаше търпеливо — знаеше, че е по-добре да изчака.

— Тогава… не бях легионер — отговори Кир.

Юлий го погледна; търсеше безсрамието, което беше свикнал да очаква. То липсваше и той мълчаливо изруга сената, че хаби такива хора, които искаха да бъдат легионери, а пропиляваха живота си в чужда страна.

— Ти не си легионер — каза бавно Юлий и видя как устата се приготвя да реагира на отхвърлянето, — но аз мога да те направя легионер. Ще се научиш на братство с мене и от мене, ще вървиш по улиците на далечни градове с високо вдигната глава. Ако някой те спре, ще кажеш, че си войник на Цезар.

— Ще кажа — потвърди Кир.

— Господарю.

— Ще кажа, господарю — повтори той и изправи рамене.

Юлий застана до чакащите офицери от „Акципитер“ и се обърна към новобранците:

— С хора като вас можем да постигнем много! Вие сте деца на Рим и ние ще ви покажем вашата история и вашата гордост. Ще ви научим да се биете с меч, да вървите в боен строй, ще ви покажем законите, обичаите, живота. Ще идват още хора и вие ще ги обучавате, ще им показвате какво означава да си от Рим. Сега тръгваме. Следващото село ще види във ваше лице легионери.

* * *

Двойната колона вървеше с неравна крачка, без да спазва никакъв ритъм, но Юлий знаеше, че скоро ще се научат. Запита се дали Рений би видял недостатъците у новобранците, но отпъди тази мисъл. Рений не беше тук. Той беше тук.

Гадитик, който крачеше до него в края на колоната, подхвърли:

— Тръгнаха след тебе.

Юлий се обърна към него.

— Трябва, ако искаме да наберем екипаж за кораб и да си върнем парите от откупите.

Гадитик изсумтя леко и тупна бронята му.

Юлий внезапно спря и прошепна:

— О, не! Кажи им, че ще ги настигнем. Бързо!

Гадитик предаде заповедта и загледа как колоната се отдалечава по пътеката. Щом изчезнаха зад завоя, се обърна към Юлий. Младият мъж беше пребледнял и затворил очи.

— Пак ли пристъп? — попита Гадитик.

Юлий кимна отпаднало.

— Преди… последния пристъп имах вкус на метал в устата. И сега го усещам. — Той плю и се намръщи. — Не им казвай. Не…

Гадитик подхвана падащото тяло и го задържа, докато то се извиваше и се тресеше; сандалите изравяха дъги в пясъка от силата на спазъма. Хапещите мухи като че ли усетиха слабостта и се скупчиха около тях. Гадитик се огледа какво да пъхне между зъбите на Юлий, но парцала, който бяха използвали на „Акципитер“, вече го нямаше. Откърши един клон и успя да го натика в устата му. Зъбите го стиснаха и Гадитик натисна Юлий с цялата си тежест, докато пристъпът не отмина.

Накрая Юлий успя да се надигне и изплю клона — почти го беше прехапал на две. Усещаше се така, сякаш го бяха били до припадък. Направи гримаса, когато видя, че се е подмокрил, и ядосано удари земята с юмрук, мухите се разлетяха, после отново накацаха по потната му кожа.

— Мислех, че ми е минало.

— Може би беше последният — отвърна Гадитик. — С раните на главата винаги е сложно. Кабера каза, че последиците може да траят много време.

— И вероятно до живот. Липсва ми този старец — каза Юлий отпаднало. — Майка ми имаше такива пристъпи. Не разбирах какво е. Все едно че човек умира.

— Можеш ли да станеш? Не искам да ги изпуснем, а след твоята реч те ще вървят цяла сутрин, без да спрат.

Гадитик помогна на младия офицер да стане и го загледа как на няколко пъти си поема дълбоко дъх, за да се успокои. Искаше да му каже нещо успокоително, но думите не идваха лесно.

— Ще преодолееш това — каза той. — Кабера каза, че си силен, а и всичко, което видях дотук, ме кара да мисля така.

— Може би. Хайде да тръгваме. Искам да минем близо до морето, за да се измия.

— Можеш да кажеш, че съм ти разправял нещо смешно и си се напикал от смях — каза Гадитик.

Юлий се изсмя и по-възрастният офицер се усмихна.

— Ето, виждаш ли, ти си по-силен, отколкото смяташ. Казват, че Александър Велики също е имал такива пристъпи.

— Наистина ли?

— Да, и Ханибал също. Това не е краят. Това е само още едно бреме.

 

 

Когато на следващата сутрин видя Аврелия, Брут едва скри смайването си. Тя беше бледа като платно, слаба, с мрежа от бръчки, каквито той не помнеше, когато преди години замина за Гърция.

Тубрук усети смущението му и запълваше дупките в разговора, казваше на Аврелия отговорите на въпросите, които тя не беше задавала. Старият гладиатор дори не беше сигурен, че е познала Брут.

Мълчанието на Аврелия по време на закуската се губеше в смеха на Клавдия и Корнелия, които се занимаваха с детето на Юлий. Брут се усмихна на момиченцето и каза, че прилича на баща си, макар всъщност да не намираше, че прилича на човешко същество. Чувстваше се неудобно в триклиниума; съзнаваше, че тези хора са създали помежду си връзки, които го изключват. За първи път се усещаше чужд в този дом и това го натъжи.

Тубрук излезе с Аврелия, след като тя хапна много малко, и Брут се опита да вземе участие в разговора — разказа на жените за племето на синьокожите, срещу което се беше бил през първите няколко месеца, прекарани в центурията на Бронзовия юмрук в Гърция.

Клавдия се разсмя, когато им разказа за дивака, който препикавал стената, смятайки, че е в безопасност. Корнелия закри ушите на Юлия с ръце и Брут се изчерви смутено.

— Извинявайте. Свикнал съм с компанията на войниците. Отдавна не съм бил в тази къща.

— Тубрук ми каза, че си израснал тук — намеси се Клавдия, за да го успокои; знаеше, че това е много важно. — Каза, че винаги си мечтал да станеш много добър с меча. Постигна ли мечтата си?

Брут им разказа за състезанията, които беше спечелил срещу най-добрите в легиона.

— Дадоха ми меч от по-твърда стомана, която не се нащърбва лесно. Дръжката му е златна. Ще ви го покажа.

— Юлий ще бъде ли в безопасност? — попита внезапно Корнелия.

Брут отвърна с бърза усмивка:

— Разбира се. Откупът е платен. Вече няма опасност за него.

Думите излизаха лесно и тя като че ли се успокои. Собствените му тревоги обаче не намаляваха.

 

 

Същия следобед се качи на хълма при дъба заедно с Тубрук — също като него носеше една дълга брадва. Застанаха от двете страни на ствола и започнаха бавния ритъм на ударите, прояждащи в дървото процеп, който с напредването на деня зейваше все по-дълбоко.

— Има още една причина да се върна в Рим — каза Брут и изтри потта от челото си с опакото на дланта.

Тубрук отпусна брадвата, вдиша дълбоко, после попита:

— Каква причина?

— Искам да намеря майка си. Вече не съм малък и искам да знам откъде произхождам. Мислех, че можеш да ми кажеш къде е тя.

— Това само ще те натъжи, момче.

— Трябва да го направя. Имам семейство.

Тубрук заби брадвата в дъба с огромна сила.

— Семейството ти е тук — каза той, докато издърпваше острието.

— Тя е моя кръв. Не познавам баща си. Просто искам да опозная майка си. Ако умре, без да я видя, винаги ще съжалявам.

Тубрук отново замълча, после въздъхна и отговори:

— Живее в къща на Виа Фестус, от другата страна на града, близо до хълма Квиринал. Размисли добре, преди да отидеш. Може да се разочароваш.

— Няма. Тя ме е изоставила, когато съм бил на няколко месеца. Нищо, което може да направи сега, няма да ме разочарова — каза Брут тихо, преди да вдигне отново брадвата и да продължи да сече старото дърво.

Преди залез-слънце дъбът падна и двамата се върнаха в къщата в сгъстяващия се здрач. Рений беше там, чакаше под сянката на портата.

— Започнали са строеж на мястото, където беше къщата ми — изръмжа той сърдито на Брут, — и някакви млади легионери ме изгониха от града като смутител. От собствения ми град!

Тубрук се разсмя гръмогласно.

— Ти каза ли им кой си? — попита Брут. Мъчеше се да остане сериозен.

Рений, явно вбесен от веселостта им, изфуча:

— Името ми не им говореше нищо. Кутренца! При това току-що отбити.

— Тук има стая, ако желаеш — каза Тубрук.

Рений погледна за пръв път стария си ученик.

— Колко й искаш?

— Само удоволствието от твоята компания, стари приятелю. Само това.

Рений изсумтя.

— Значи си глупак. Аз бих платил прилична цена.

Тубрук викна да отворят портата и Рений тръгна подир тях. Брут улови погледа на управителя и се ухили, като видя доволство в очите му.