Лорън Блейкли
Надарен (16)

15.

Огромното кълбо на небето яростно блести през прозореца и хвърля ярки снопове светлина, които се забиват в очите ми. Стискам клепачи, разтърквам ги, като се опитвам да отблъсна безмилостната слънчева атака.

Но главата ми…

Кога започнах да чувствам главата си като гюле? Чакай! Не, усещам я повече като строителна площадка с армия от малки, ядосани човечета, които забиват пневматичните си чукове в черепа ми. Стена и покривам с ръка очите си.

Тих гласец ми казва нежно:

— Хей, време е за ставане.

Трепвам, не от гласа, а от реалността. Реалността е гадна. Устата ми сякаш е пълна с дървени стърготини, във вените ми тече кал. Главата ми тежи петдесет тона.

Сутринта след напиване е забавна, беше казал някой някога.

— Спяща красавице — шепне гласчето, придружено с нежно разтърсване на рамото ми.

Размърдвам се в леглото, прокарвам ръка през разбърканата си коса, после покривам уста, докато се прозявам… Какво, по дяволите, е това на лявата ми ръка?!

Бързо се надигам и сядам, мозъкът-гюле да върви по дяволите.

Вдигам ръката си сякаш е била пришита от извънземни в съня ми. Защото на пръста ми има шибана златна халка.

Мда. Извънземни. НЛО. Марсианци. Това е единственото разумно обяснение. Малки зелени човечета са ме навестили снощи и са сложили на пръста ми брачна халка.

Обръщам леко глава и виждам в леглото си блондинка. Тя трябва да е собственикът на нежния глас. Или може би е ангел. Прилича на такъв. Слънцето грее ярко и аз присвивам очи, но виждам, че се усмихва с малко тъга. По дяволите, тя е красива, а очите й са с най-топлия нюанс на синьо, който някога съм виждал. Покривам устата си, защото дъхът ми сигурно мирише на контейнер, пълен с боклук, а да заразиш красавица като нея със сутрешен дъх е престъпление.

Примигвам.

Мамка му!

Това в леглото ми е моята асистентка, облечена в сив потник и дънки, с мокра коса, завита подобно на кок на върха на главата й.

А аз съм облечен така, сякаш ще ходя да плувам на нудистки плаж.

Почесвам се по главата. Може би съм й се обадил снощи. Помолил съм я да дойде да ме избави от каквито и глупости да съм забъркал с онази, която носи втората халка от този комплект пръстени.

Човече, нямам никаква представа за коя съм се оженил миналата нощ или кога Натали, винаги изпълнителна и супер организирана, е пристигнала да ми спаси задника. Може би още съм пиян.

Взимам си бележка: Показвай малко повече уважение към служителите за в бъдеще.

— Трябва да си измия зъбите — казвам и се измъквам от леглото.

Може би думата измъкване е преувеличена. По-скоро извличам моя жалък, препил задник от леглото. О! Точно така. Гол задник също. Наистина трябва да поработя върху благоприличието, и то веднага.

Но природата зове. В банята пикая дълго, толкова дълго, че може да се наложи да се обадя на Гинес и да вляза в рекордите за Най-продължително уриниране в света. И докато все още го правя, ми минава през ума да започна кампания за промяна на фразата „отивам да пусна една вода“ на „отивам да се изпикая“, защото всъщност никой не пуска вода.

Измивам ръцете си и премахвам с четка и паста вонящия дъх от устата си.

Сега е по-добре. Вече съм половин човек.

Не. Това е силно казано. По-скоро една четвърт човек. Пускам кранчето, наплисквам със студена вода лицето си и поглеждам в огледалото. След това в пръстена ми. После пак в огледалото.

— Какво, по дяволите, си направил снощи, Хамър? — промърморвам.

Очите на Натали се взират в мен от огледалото. Обръщам се и трепвам. Простенвам, когато пневматичните чукове възобновяват работата си в главата ми.

Тя държи чаша кафе в едната си ръка и посочва към мраморния плот с другата.

— Има аспирин. Оставих няколко за теб, когато станах и изпих моите таблетки. Изглежда имаш нужда от него.

Грабвам двете бели хапчета, хвърлям ги на езика си и пия вода — пращам ги на милосърдна мисия да отнемат болката. Тя бута кафето към мен.

— Нали си маниак на кафето — казва и ми намига с разбиране.

Вземам чашата и й благодаря. В края на краищата тя е наполовина ангел. Отпивам от животворната течност и нейните възстановителни сили започват да действат. Може би вече се доближавам до това, да бъда половин човек.

— Добре ли си? — гласът й е нежен, грижовен. — И аз се чувствах така зле, когато станах. Но сега се справям по-добре.

Свивам рамене, като опитвам да се правя на безразличен, макар че фактът, че се развявам напълно гол, не ми помага. Тя обаче не изглежда притеснена от липсата на гащетата ми. Наистина трябва да дам повишение на тази жена. Тя е невъзмутима. Излязла е извън задълженията си.

— Да, разбира се. И съжалявам за всичко това — посочвам към чатала си, който влиза в сутрешната си надървена фаза.

Тя ми се усмихва леко.

Мили Боже!

Бих ли могъл да пресека още някоя граница на благоприличието с нея? Очите ми се спират на лявата й ръка и брачната халка.

Сърцето ми спира да бие. Дъхът ми секва. Подът пропада.

Затварям очи. Няма начин. Няма начин. Няма начин. Това е просто сън. Много ярък сън. Не съм прекрачил наистина тази граница. Но когато отварям очи — тя е тук, аз съм тук, както и пръстените. Сърцето ми изхвърча от гърдите и отмъква здравият ми разум.

Посочвам.

Глупак.

Опитай се да говориш!

— Какво…

Тя поставя ръка на бедрото си.

— Какво? Да няма тигър във ваната?

— Моля?

— Да не би да ти липсва зъб?

Ръката ми се стрелва към устата. Не, моля те, Господи, не — имам кошмари за това. Обичам си зъбите. Години наред носих скоби, за да ги изправя, и сега са един фантастичен набор от блестящи перли. Прокарвам пръсти по тях и въздъхвам облекчено. Уф! Всичко е наред.

— Зъбите са добре.

— Или това е нещото, което те побърква? — Тя вдига ръката си и размахва отново брачната халка. — Снощи се ожени се за мен, бим-бам-бум. — Тя върти очи. Те са леко зачервени, сякаш не е спала повече от мен. — Не мога да повярвам, че не си спомняш.

— Неее — казвам самоуверено, лъжейки до край. — Всичко помня. Кристално ясно.

Нат повдига глава, изучава ме.

— Така ли?

Разтривам врата си, решен да се справя с огромната празнина в съзнанието ми.

— Да! Всичко е толкова образно тук — отвръщам, почуквайки с пръст по главата си.

— Страхотно! Значи тогава няма да си изненадан, когато ченгетата се появят, за да ти вземат показания за това, как се съблече чисто гол и скочи във фонтаните на Беладжио, докато крещеше „Ела с мен, палаво котенце“.

Зън. Зън. Зън.

Това е. От тези думи парченца от изминалата нощ си идват на мястото. Спомням си бакенбарди, скоростно влакче, палавите й ръце, внушителни коктейли, лудо предложение за брак, а после главата ми се замайва. Олюлявам се и се хващам за мивката. Още неща изплуват в съзнанието ми. Чукането, целуването и разговорите, а след това блестящата идея, която изглеждаше като най-добрата на света — да се оженим.

Така и направихме.

Защото… бяхме пияни във Вегас.

Мамка му!

Целунах асистентката си.

Изчуках асистентката си.

Ожених се за асистентката си.

Наруших единственото си важно правило. Защото никога не го правя, наистина никога не смесвам работата с удоволствието. Но според цялата информация снощи аз съм потъпкал това правило по впечатляващ начин.

— О, и изглежда, в мрежата се върти видео, което показва как се катериш по знака на Лас Вегас — добавя тя. — Като маймуна по дърво.

Тя се шегува с мен, но вместо да се преструвам, че съм се хванал, аз лепвам най-добрата си закачлива усмивка.

— Може да съм гъвкав, но не чак толкова, скъпа. Ще ми трябват вакуумни ръкавици за катерене, за да се изкача.

В стремежа да си върна част от спомените с нея, измърморвам:

— Може би, ако ми беше казала, че съм се качил на скоростно влакче, щях да ти повярвам. Или на машина за пинбол.

Просто не мога да проумея как тези сексуални фиести доведоха до предложение за брак, нито пък мога да спра да се взирам в пръста си, сякаш колкото по-дълго го гледам, толкова по-голяма е вероятността да изчезне. Но това не довежда до изчезването му, въпреки че подробностите за самата сватба са ми като в мъгла, като мъждукаща неонова светлина през нощта. Мога да си спомня един мъж в тесен, златист костюм, няколко песни на Елвис, лудия смях с Натали, а след това бързо „Да“. После пътуването в лимузина, тостовете, главите ни, подадени от прозореца, нощният въздух, който бръсне лицата ни и ни охлажда от горещината на цялата тази… възбуда.

Споменът за звуците, които издаваше, докато свършва, взривява мозъка ми като поредица от екстази и кара члена ми да щръкне, събуден за живот.

Защо, о, защо секса с нея трябва да е толкова абсурдно величествен?

Нат почуква с пръст по китката си:

— Полетът ни е след два часа, Спяща красавице. Направих малко проучване, преди да се измъкнеш от леглото, и изглежда, че имаш достатъчно време да се изкъпеш, да получим анулиране на брака, да вземем кола до летището и да отпътуваме. Вече съм резервирала билети, така че можем направо да отидем за проверката, тъй като ще летим с първа класа — казва тя, потърквайки длани една в друга.

Не мога да повярвам! Оженихме се снощи, а Натали вече е уредила изхода от това лошо решение. Как го прави? Тя се прозява, единственото друго доказателство, че предишната нощ се е отразила и на нея, но след това за секунди се връща в нормалното си състояние. По дяволите, има впечатляващи умения за възстановяване от махмурлука.

— Намерила си вече някой? — не би трябвало да съм изненадан. Това е, което прави тя. Безупречно организирана и майстор на планирането. И все пак това е ново ниво на ефективност дори за нея.

— Намерих! Ще бъдем разведени, преди да се усетиш — казва тя и прави жест с ръка, сякаш стреля. — Продължаваме напред.

— Да не уреди анулирането още преди да наденем хомота? — опитвам да се пошегувам. — Признай си — домъкна ме тук, планирайки да ме отведеш до олтара, за да преспиш с мен. Измами ме, нали?

Но съдейки по вдлъбнатинката между веждите й, тотално се провалих в областта на хумора.

— Да те измамя?

— Да. За да можеш да ме имаш цяла нощ.

Тя въздъхва тежко.

— Това би означавало, че съм имала намерение да се омъжа за теб снощи.

— Чакай! Чия беше идеята тогава?

Натали се е вторачила в мен, сякаш думите, които излизат от устата ми, са й непознати. Може би са. Когато заговаря, тонът й е изпълнен с чувство на неудовлетвореност.

— И на двамата. Оженихме се, защото бяхме пияни, смели и се забавлявахме, а не защото го бях планирала — казва и докосва гърдите си. — И двамата се събудихме с махмурлук. И двамата се събудихме шокирани. Просто аз съм тази, която се опитва да оправи кашата, която и двамата забъркахме, и да се увери, че ще се приберем навреме. Благодарение на моите невероятни умения с Гугъл, както и на удивителната ми способност да се събуждам преди теб, аз го постигнах. Не чрез някакво изключително постижение на върховна измама. Както и да е. Открих лицензиран правист, който не е далеч от пътя за летището. Автомобилът ще бъде тук след тридесет минути. А сега, ако ме извиниш, трябва да си изсуша косата.

Тя се завърта на пета. Но преди да излезе, обръща поглед към мен, след което очите й се спускат по тялото ми.

— Между другото — хубава ерекция. В случай че си забравил тази част от предишната вечер, направихме го четири пъти и ти свърши по-силно и по-шумно отколкото, сигурна съм, някога си го правил преди.

Тя излиза, краката ми са залепнали за плочките в банята, а пенисът ми сочи в нейната посока, желаещ повторение.

— Долу, момче — мърморя, но членът ми не слуша, тъй като това, което тя току-що каза, беше дяволски възбуждащо. Както и всички тези оргазми снощи.

— Ти също беше шумна — провиквам се, докато пристъпвам бавно към душа, пускам го да тече силно и се опитвам да отмия съжалението. Тъй като сексът беше толкова страстен, бях сигурен, че съм преодолял моя проблем с лошия избор на жени. Бях си получил заслуженото, бях научил урока си и следвах собствените си правила.

До снощи.

Когато се провалих с гръм и трясък.

Накланям глава под струята и оставям горещата вода да загрее врата ми и да се стича по гърба ми. Докато се сапунисвам, в главата ми нахлуват спомени за двете големи грешки в миналото ми, когато става дума за жени. Спомням си Рокси, нейната секси самодоволна усмивка, която ме спечели, а после писмото, което ми написа години по-късно, опитвайки се да ме разкъса на парчета. Като се има предвид всички гадости, които ми причини, бях предпазлив и внимателен с Катрина. Всичко беше напразно. Така или иначе, кучката ме прецака.

Гърдите ми се стягат болезнено, докато си представям как тази сладка руса красавица в другата стая прави същото. Натали би могла да ме закове и да притежава бизнеса ми до обяд. Сега е г-жа Хамър. Има достъп до онова, което е мое, и не мога да спра да си представям, че взима номерата на кредитните ми карти и управлява бизнеса ми.

Но е лудост да мисля така.

— Овладей се! — мърморя си аз, защото Натали никога няма да ме предаде. Тя не е като останалите. Тя не е от жените, дето те ритат по топките.

Само че… ти я познаваш едва от шест месеца, човече.

Търкам кожата си по-силно и опитвам да говоря на себе си успокоително. Държа се абсурдно. С Натали прекарахме една вечер заедно и тя вече е организирала анулирането на брака, за да поправи грешката, която допуснахме. Само защото имам няколко луди мацки зад гърба си, не означава, че мацката, която заковах снощи, също ще е ку-ку.

Но да я наричам „мацката, която заковах“ изглежда неправилно, особено когато на пръста ми проблясва металът и ми напомня, че това с нея беше много повече от забивка.

Спомени за мигове на смях и безгрижие се струпват в главата ми, заедно със спомена за сладки, нежни целувки, за връзка, която почувствах по-дълбоко.

Не просто я заковах снощи. Сигурен съм. Това, което се случи между нас, беше много повече от това.

Както съм сигурен, че не бива да се случва отново.