Елинор Портър
Полиана (9)

Девета глава
Мъжа

Полиана отново срещна Мъжа. Валеше дъжд. Поздрави го със сърдечна усмивка.

— Днес денят не е толкова хубав — подхвърли тя. — Но се радвам, че не всеки ден вали!

Този път Мъжа не промълви дума, нито пък се обърна. Полиана реши, че не я е чул. При следващата им среща (всъщност още на другия ден) тя го заговори доста по-високо. Не изпита никакво колебание, защото Мъжа вървеше с ръце на гърба и забит в тротоара поглед, а това беше много странно в такова прекрасно и свежо слънчево утро! Полиана си беше издействала награда — отново да изпълни поредната поръчка.

— Как сте? — зачурулика тя. — Толкова се радвам, че днес времето не е като вчера.

Мъжа рязко спря. Сърдито я погледна и каза:

— Виж какво, момиченце, хайде да се разберем веднъж завинаги! Имам толкова грижи, че времето изобщо не ме интересува. Дори не знам слънчево ли е, или не.

Полиана засия в усмивка.

— И аз така си мислех. Затова ви заговорих за времето.

— Да… И какво? — попита той, най-сетне проявявайки някакъв интерес.

— Понеже не забелязвате времето, исках да ви обърна внимание, че слънцето грее и така нататък. Сигурна съм, че ще изпитате радост, ако се замислите за това, но вие изобщо не мислите за това, нали?

— Що за приказки… — вяло махна Мъжа с ръка, направи няколко крачки и се обърна. — Защо не си намериш някой на твоите години, за да си приказваш с него? — свъсено попита той.

— За съжаление наоколо няма деца на моята възраст. Но това не ме притеснява. Аз харесвам и възрастните, понякога дори повече от децата, нали съм свикнала с Женското дружество.

— Хм! Женското дружество! Аз обаче не съм Женското дружество! — Мъжа почти се усмихна, но лицето му беше все така намръщено.

Полиана весело се засмя.

— О, не, господине. Изобщо не приличате на госпожите от Дружеството! Но вярвам, че и вие сте добър като тях — а нищо чудно да сте и още по-добър! — любезно добави момиченцето. — Сигурна съм, че сте много по-добър, колкото и да не давате вид!

Мъжа се покашля смутено.

— Що за приказки… — повтори той и закрачи по тротоара.

Когато отново се срещнаха, Мъжа погледна Полиана право в очите и тя забеляза, че откритият поглед разкрасява лицето му.

— Добър ден — сдържано рече Мъжа. — Веднага държа да кажа, че днес слънцето грее.

— Няма нужда да ми го казвате — дружелюбно отвърна Полиана. — Защото щом ви зърнах, установих, че вече сте го забелязали.

— О, така ли?

— Да, господине. Личи в очите и в усмивката ви.

— Хм… — смотолеви Мъжа и продължи по пътя си.

От този ден нататък той винаги я заговаряше и то пръв, макар обикновено само да поздравяваше. Но дори поздравът му учуди Нанси, когато двете с Полиана го срещнаха един ден.

— Госпожице Полиана, този човек теб ли поздрави?

— Да, той вече винаги ме поздравява — усмихна се момиченцето.

— Винаги?! Боже мой! Знаеш ли кой е той?

Полиана поклати глава.

— Ами той забрави да ми се представи, когато му казах името си.

Нанси ококори очи.

— Той никога не говори с никого — вече години наред! Продумва само когато се налага, да речем, по работа. Това е Джон Пенделтън. Живее сам в голямата къща на Пенделтън Хил. Няма дори и готвачка. Всеки ден слиза три пъти до хотела — храни се там. Познавам Сали Майнър, сервитьорката, и тя ми е казвала, че едва си отварял устата, за да поръча. Едва ли не тя му избирала менюто — винаги нещо евтино, ама винаги.

Полиана кимна тъжно.

— Знам, знам, когато си беден, все си поръчваш нещо евтино. Ние с татко често се хранехме навън. Почти винаги поръчвахме боб и рибени кюфтета. Но си казвахме, че трябва да се радваме, задето обичаме боб — особено когато се заглеждахме в скъпите печени пуйки. Господин Пенделтън дали обича боб?

— Откъде да знам. И какво ли значение има? Той не е беден, госпожице Полиана. Той наследи много пари от баща си. И е най-богатият човек в града. Може да се храни с долари, ама сигурно няма и да разбере…

Полиана прихна.

— Как няма да разбере, нали ще трябва да ги сдъвче!

— Имах предвид, че е толкова богат, та може и това да си позволи — поясни Нанси. — Но не харчи. Спестява.

— Боже мой, боже мой — промълви Полиана. — Това е чудесно. Себеотрицание! Да носиш кръста си с достойнство. Татко ми е говорил за това.

Нанси зяпна, сякаш се канеше да избухне, но усмихнатото лице на Полиана я накара да преглътне думите.

— Хм — въздъхна Нанси и се върна на първоначалния им разговор. — Толкова е странно, че те поздравява! Той не говори с никого и живее в пълна самота в прекрасната си огромна къща, която била и чудесно обзаведена! Някои казват, че е луд, други го смятат за необщителен. Носи се слух, че криел някаква тайна — май в килера му имало скелет!

— О, Нанси! — потрепери Полиана. — Как може да държи такова гадно нещо! Трябва да го изхвърли!

Нанси се засмя. Знаеше, че Полиана ще повярва за скелета, а лошото дяволче в нея я възпря да опровергае слуха.

— Всички казват, че е много особен — продължи тя. — Често пътува по за седмица — и все в разни диви страни като Египет, Азия, пустинята… Сара…

— О, значи е мисионер — кимна Полиана.

Нанси избухна в смях.

— Не съм казала такова нещо, госпожице. Той пише книги за пътешествията си — странни книги за чудноватите диви страни. Тук обаче не харчи почти нищо, само колкото да преживява.

— Сигурно защото спестява за пътешествията — заяви Полиана. — Особняк, няма що, също като госпожа Сноу, само дето той е различен по различен начин!

— Така е, така е — съгласи се Нанси.

— Сега, като знам за него, съм още по-радостна, че разговаря с мен! — доволно въздъхна Полиана.