Елинор Портър
Полиана (5)

Пета глава
Играта

— Госпожице Полиана, да знаете само колко много ме уплашихте! — пъхтеше Нанси по хълма, а на Полиана никак не й се слизаше от скалата, но нямаше как.

— Много съжалявам, че си се уплашила. Но недей да се тревожиш за мен, Нанси. Татко и госпожите от Женското дружество все се безпокояха за мен, докато се убедиха, че винаги се връщам здрава и читава.

— Дори не знаех, че си излязла — каза Нанси и помъкна момиченцето за ръка надолу по хълма. — Никой не е забелязал кога си излязла. От покрива ли литна, кажи!

Полиана подскочи палаво.

— Нещо такова. Само че не нагоре, а надолу. Слязох по дървото.

Нанси се закова на място.

— Какво?!

— Слязох по дървото, дето е до прозореца ми.

— Не вярвам на ушите си! — ахна Нанси и отново забърза. — Какво ли ще каже леля ти!

— Ами ще разбереш, защото аз ще й разкажа всичко и ще видим какво мисли — весело заяви момиченцето.

— Имай милост, не й казвай! Недей!

— Защо, да не би да смяташ, че се е разтревожила? — обезпокоено попита Полиана.

— Ами… не знам, но… честно казано, не бих искала да знам какво мисли леля ти за това — рече Нанси, като се чудеше как да спаси момиченцето от предстоящата разправия. — Трябва да побързаме. Още не съм измила чиниите.

— Аз ще ти помогна — отривисто рече Полиана.

— О, не, госпожице…

Последва тишина. Небето бързо потъмняваше. Полиана стисна ръката на приятелката си още по-силно.

— Всъщност малко се радвам, че си се уплашила, инак нямаше да дойдеш да ме търсиш, нали? — потрепери тя.

— О, горкичката! А сигурно си и много гладна! Но май ще трябва да вечеряш с мен хляб и мляко. Леля ти се ядоса, защото не слезе за вечеря.

— Не можех да дойда за вечеря, нали бях на скалата.

— Тя обаче не знаеше, че си на скалата — едва въздържа смеха си Нанси. — Няма как, ще вечеряш хляб и мляко, съжалявам.

— Аз пък не съжалявам. А се радвам.

— Защо се радваш?

— Защото обичам хляб и мляко. Пък и ще ми бъде приятно да вечеряме заедно. Не виждам нищо за съжаление.

— На теб не ти е трудно да се радваш на всичко, което ти се случва — сподавено рече Нанси, като имаше предвид възхитителния опит на малкото момиченце да си внуши, че таванската стая е самата красота.

Полиана тихичко се засмя.

— Такава е играта.

— Играта ли?

— Играта „Радвам се“.

— За какво говориш?

— За една игра. Знам я от татко. Много е хубава и винаги сме я играели. Обясних я на Женското дружество и те също я играеха. Някои от госпожите.

— И какво представлява? Аз не знам много игри.

Полиана отново се засмя и въздъхна. В падащия здрач лицето й бе някак тъжно и замислено.

— Всичко започна с едни патерици, които пристигнаха с поредната църковна пратка.

— Патерици?!

— Да. Много исках да имам кукла и татко беше писал на църковната управа. Те обаче не ни изпратиха кукла, а патерици! Имаше и писмо, в което се споменаваше, че патериците могат да бъдат полезни на някое болно дете. И тогава започнахме играта.

— Не виждам никаква, ама никаква причина за каквато и да е игра — почти ядосано заяви Нанси.

— Напротив. Играта се състои в това да намериш нещо хубаво и в най-лошото — няма значение какво е то — запалено обясни Полиана. — Та, започнахме играта с патериците.

— Боже мой! Каква радост могат да ти донесат чифт патерици, когато си искала кукла?!

Полиана плесна с ръце.

— И в това можеш да откриеш радост. В началото и аз като теб не я виждах, но татко ми помогна — сериозно заяви тя.

— Хайде, разкрий тайната! — нетърпеливо рече Нанси.

— Ами трябва да се радваш, защото нямаш нужда от тях! — тържествуващо каза Полиана. — Видя ли колко е лесно, стига да искаш!

— Що за странна игра — озадачено я изгледа Нанси.

— Не е странна, а прекрасна — все така въодушевено приказваше Полиана. — Непрекъснато я играехме! Колкото ти е по-трудно, толкова по-приятно е да откриеш радостта. Само че понякога… е ужасно трудно… ако баща ти отиде на небето и си нямаш никого, освен Женското дружество.

— Да, или когато те настанят в някакво почти празно отвратително стайче на тавана — възнегодува Нанси.

Полиана въздъхна.

— В първия момент ми стана много мъчно — призна тя — нали съм толкова самотна. Хич и не ми се помисляше за играта. Исках да имам хубави неща, но… тогава си рекох, че всъщност трябва да се радвам, затова че нямам огледало, инак все щях да се ядосвам на луничките. После зърнах прекрасната гледка от прозореца и разбрах, че има за какво да се радвам. Търсиш ли радостни неща, забравяш за онези, които си искал — като куклата например.

— Хм… — промълви Нанси и се опита да преглътне буцата в гърлото си.

— Обикновено това не отнема много време — въздъхна Полиана. — Често тези неща ми идват на ум без дори да мисля. Толкова съм свикнала с играта. Много ми е приятно да я играя. С т-татко — заекна Полиана — много я харесвахме… Но сега, като нямам с кого да играя, сигурно ще ми бъде по-тежко. Може би леля Поли ще иска да играем — замислено добави тя.

— Не вярвам на ушите си! Госпожица Поли и игра! — процеди през зъби Нанси. После изведнъж заяви: — Виж, госпожице Полиана, не ти обещавам, че ще играя много добре, пък и не знам май точно как, но ще се постарая да играя с теб, обещавам.

— О, Нанси! — възкликна Полиана и сърдечно я прегърна. — Колко се радвам! Ще бъде чудесно!

— Ами… предполагам — колебливо отвърна Нанси. — Не разчитай много на мен, никога не съм виждала голям смисъл в игрите, но ще гледам да се справя с тази… Ако не друго, ще имаш с кого да я играеш, нали така — заключи тя и двете момичета влязоха в кухнята.

Полиана беше гладна и бързо изяде хляба и изпи млякото. Нанси я посъветва да се отбие в гостната, където леля й четеше.

Госпожица Поли я изгледа строго.

— Вечеря ли, Полиана?

— Да, лельо Поли.

— Съжалявам, че още с пристигането си трябваше да вечеряш в кухнята само хляб и мляко.

— Но на мен ми беше приятно, лельо Поли. Обичам хляб и мляко, а също и компанията на Нанси. Няма защо да съжаляваш.

Лелята изправи гръб на облегалката на стола.

— Време е да си лягаш, Полиана. Сигурно си уморена от този дълъг ден, а утре трябва да видим дрехите ти и да купим онова, от което се нуждаеш. Нанси ще ти даде свещ. Внимавай, като я носиш. Закуската е в седем и половина. Гледай да бъдеш точна. Лека нощ.

Полиана пристъпи и сякаш това бе напълно в реда на нещата, неочаквано прегърна лелята.

— Такъв чудесен ден — щастливо въздъхна тя. — Чувствам колко хубаво ще си живеем двете, знаех си, че ще бъде така. Лека нощ — весело извика Полиана и изхвръкна от гостната.

— Божичко! — полугласно възкликна лелята. — Какво необикновено дете! — После се навъси и промърмори: — „Чудесен ден“, че я наказах, успокоява ме да не „съжалявам“ за това и ме уверява „колко хубаво ще си живеем двете“! Божичко! — възкликна отново тя и сведе поглед над книгата.

След петнадесетина минути в малката таванска стаичка едно самотно малко момиченце плачеше и стискаше с юмручета ръба на чаршафа.

— Знам, татко, дето си там, горе, сред ангелите, че вече съвсем не играя нашата игра, но сигурно и ти нямаше да намериш за какво да се радваш, ако беше тук, сам-самичък в тъмното. Да бях по-близо до Нанси или леля Поли, пък дори и до Женското дружество, щеше да ми е по-леко!

Нанси беше закъсняла с миенето на чиниите и бързаше да свърши работата си. Тя пъхна кърпата в измитата кана за мляко и започна да я бърше, мърморейки:

— Щом трябва да играя играта, че съм щастлива да имам патерици… когато искам да имам кукла… само и само за да бъда опора на това дете, ще играя, какво да се прави. Ще играя!