Елинор Портър
Полиана (4)

Четвърта глава
Таванската стаичка

Госпожица Поли Харингтън не стана, за да посрещне племенницата си. Само вдигна поглед от книгата, когато Нанси застана с момиченцето на прага на гостната и протегна хладно ръка, на която като че ли беше изписано с огромни букви „Дълг“.

— Здравей, Полиана. Аз… — Но повече не можа да каже. Полиана прехвърча през стаята и се хвърли на скута на слисаната си, но леденостудена леля.

— О, лельо Поли, лельо Поли, не знам как да ти благодаря, че ме покани да живея при теб — хлипаше детето. — Нямаш представа колко е хубаво, че имам теб и Нанси, и всичко това, след като съм имала само Женското дружество.

— Сигурно е така… макар да нямам честта да се познавам с госпожите от Дружеството — сдържано рече госпожица Поли, докато се опитваше да откопчи малките впити пръстчета, вперила смръщен поглед в Нанси. — Свободна си, Нанси. Полиана, ще бъдеш ли така добра да се изправиш? Още не съм те видяла.

Полиана стана от скута на леля си и се засмя нервно.

— Да, не си, вярно е, но какво ли има да ми гледаш, с тия лунички… Трябва да ти обясня и за червената рокля, и за черното елече с протритите ръкави. Казах на Нанси, че татко…

— Да, добре, все едно какво е казал баща ти — рязко я прекъсна госпожица Поли. — Имаш ли багаж?

— О, да, лельо Поли. Много красив пътнически сандък, купи ми го Женското дружество. Нямам кой знае какво в него, искам да кажа мои лични неща. Почти не ни изпращаха дрехи за момичета, но съм взела всички таткови книги, госпожа Уайт така ме посъветва. Татко…

— Полиана — отново я прекъсна леля й — искам веднага да разбереш едно. И това е, че не е необходимо да ми разправяш за баща си.

Момиченцето пое дъх на пресекулки.

— Защо, лельо Поли, защо… — Тя млъкна, а леля й смени темата.

— Ще се качим в стаята ти. Вярвам вече са занесли сандъка. Тимоти има тази грижа. Хайде, Полиана.

Без да продума, момиченцето тръгна след леля си. В очите му напираха сълзи, но то държеше главата си гордо вдигната. „Може и да е по-добре, че не иска да говорим за татко, мислеше си Полиана. За да не ми е мъчно, тя сигурно затова и не иска да говорим за него.“ След като стигна до заключението, че леля й се държи така, за да не я нажалява, Полиана преглътна сълзите си и се огледа.

Качваха се по стълбите. Черната надиплена копринена пола на лелята шумолеше пред Полиана. През една отворена врата тя зърна килими в пастелни тонове и тапицирани с коприна столове. Стъпалата й потъваха в дебелия като тучна трева килим. Полиана примигваше от отблясъците на позлатените рамки на картините и от слънчевите лъчи, които се прокрадваха през дантелените пердета.

— О, лельо Поли, лельо Поли — възторжено мълвеше тя — каква прекрасна къща наистина! Сигурно е много хубаво да си толкова богат!

— Полиана! — възмути се лелята и рязко се обърна на площадката. — Що за приказки са това!

— Но защо, лельо Поли, не си ли богата? — искрено се учуди момичето.

— Не съм, Полиана. Старая се никога да не се гордея с даровете, които Бог милостиво ми е пратил, защото това е грях. И не говоря за богатство, в никакъв случай!

Госпожица Поли тръгна по коридора към вратата за тавана. Добре че реши да настани детето в таванската стая. Полиана трябваше да бъде колкото може по-далеч от нея и по-далеч от хубавите скъпи мебели, за да не ги повреди с детските си лудории. Племенницата й веднага прояви известна суета и затова скромната таванска стаичка беше съвсем подходяща за нея.

Полиана тупкаше с малките си крачета зад леля Поли. Големите й сини очи жадно оглеждаха прекрасната къща, за да не изпусне нито един красив или интересен предмет. Най-много я вълнуваше въпросът за нейната стая — зад коя от всички тези врати бе нейното уютно кътче с перденца, килим и картини? Леля й изведнъж отвори една врата и се заизкачва по стълбите към тавана.

От двете страни на стълбите се виеха голи стени. Стигнаха тавана — мрачно, обширно, но схлупено под покрива помещение с купища сандъци и кутии. Беше горещо и задушно. Полиана вдигна глава, едва поемаше дъх. Тогава видя леля си да отваря вратата вдясно.

— Това е твоята стая, Полиана. Сандъкът ти е вече тук. Имаш ключ, нали?

Полиана кимна мълчаливо. Тя гледаше учудено и уплашено.

Леля й се намръщи.

— Когато те питам нещо, бих искала да ми отговаряш, а не само да кимаш.

— Да, лельо Поли.

— Благодаря. Така е по-добре. Вярвам, че имаш всичко, от което се нуждаеш — добави лелята и огледа рафта с хавлиените кърпи и каната с вода. — Ще изпратя Нанси да ти помогне да разопаковаш багажа си. Вечеря в шест часа.

Леля Поли излезе от стаята и слезе долу. Полиана стоеше и гледаше отворената врата. После обърна очи към голата стена, голия под, голите прозорци. Спря поглед на малкия сандък, с който бе тръгнала от своята стаичка в далечния си дом на запад. Тя пристъпи към сандъка, коленичи и захлупи лице в ръцете си.

Нанси я завари коленичила.

— Хайде, пиленце, недей така! — Нанси се наведе и я прегърна. — Знаех си аз, че ще те сваря да плачеш, знаех си.

Полиана поклати глава.

— Аз съм лошо момиче, Нанси — много лошо — хлипаше тя. — Не мога да се съглася, че Бог и ангелите са искали татко повече, отколкото го искам аз, не мога да се съглася…

— Ами те и не са го искали повече от теб! — убедено заяви Нанси.

— О, Нанси! — Ужасът в очите на Полиана изсуши сълзите й.

Нанси се усмихна виновно и потърка очите си.

— Успокой се, миличка, не исках да кажа това. Хайде, дай ключа. Ще видиш колко бързо ще извадим рокличките ти от сандъка.

Полиана тъжно подаде ключа.

— Всъщност аз нямам много рокли.

— Тогава ще разопаковаме още по-бързо!

Полиана изведнъж се усмихна.

— А това трябва да ме радва, нали така! — възкликна тя.

— Да, разбира се… — колебливо отвърна Нанси.

Сръчните й ръце бързо извадиха книгите, закърпеното бельо и няколко стари роклички. Със спокойна усмивка Полиана ги закачаше в гардероба, подреждаше книгите на масата и бельото в чекмеджетата на скрина.

— Ще стане хубава стаичка, какво ще кажеш? — попита тя.

Нанси мълчеше, приведена над сандъка. Явно беше много заета. Подпряна на скрина, Полиана замислено огледа голата стена.

— По-добре, че няма огледало, та да не си гледам луничките.

Нанси издаде някакъв странен тих звук, но когато Полиана се обърна да я погледне, главата й беше отново надвесена над сандъка. Момиченцето застана до близкия прозорец и възкликна радостно, пляскайки с ръце.

— О, Нанси, каква гледка! Дърветата, къщите и прекрасната камбанария! Реката блести досущ като сребро! За какво са ми картини, като имам такава прекрасна гледка! Толкова се радвам, че леля ми даде тази стая!

Какво беше учудването на Полиана, когато Нанси неочаквано избухна в сълзи. Тя бързо се приближи до нея и я попита:

— Какво има, Нанси? — И добави смутено: — Да не би това да е била… твоята стая?

— Ами, моята! — избухна Нанси, задавена от сълзи. — Ти си едно малко ангелче, а на някои хора целият свят им е крив! О, боже! Вика ме със звънеца!

След това излияние Нанси скочи на крака, изхвърча от стаята и затопурка надолу по стълбите.

Полиана отново се загледа в „картината“, която представляваше прекрасната гледка през прозореца. След малко докосна прозореца. Горещината беше непоносима. Опита да го отвори и за нейна радост, той поддаде. Само след миг тя се надвеси над прозореца и пое дълбоко свежия приятен въздух.

После се затича към другия прозорец. Отвори и него. Покрай носа й прелетя голяма муха и забръмча в стаята. Долетя още една, а после и още една. Полиана не обръщаше внимание на мухите. Тя разглеждаше високото дърво с огромни клони досами прозореца. Те й приличаха на протегнати ръце.

Полиана се засмя и каза:

— Мисля, че ще мога!

В следващия миг се покатери на перваза. Беше много лесно да се прехвърли на най-близкия клон. Пъргаво като маймунка, тя бързо слезе до най-ниския клон. Полиана беше свикнала да се катери по дървета, но въпреки това скокът от последния клон беше малко страшничък. Тя увисна на жилавите си ръце и със затаен дъх тупна в меката трева. Стана и любопитно се огледа.

Намираше се в задната градина. Някакъв стар човек работеше приведен над лехите. Малка пътека водеше през поляната отвъд оградата към стръмния хълм, на чийто връх се възвисяваше самотен бор като страж до огромната скала. В този миг за Полиана най-интересното място на света беше върхът на тази грамаданска скала!

Момиченцето се затича, незабелязано се промъкна покрай наведения мъж и заобикаляйки лехите със зеленчуци, останала без дъх, се озова на пътеката, която прекосяваше поляната. Бързо се заизкачва по хълма. Веднага забеляза, че скалата не беше толкова близо, колкото й изглеждаше от прозореца!

 

 

След петнадесет минути големият часовник в коридора на къщата удари шест. Веднага след шестия удар Нанси звънна със звънчето за вечеря.

Минаха една, две, три минути. Госпожица Поли се намръщи и затропа с пантоф по пода. Нервно се надигна, отиде в коридора и погледна към стълбите нетърпеливо. Заслуша се, а после се обърна и отново влезе в трапезарията.

— Нанси — строго каза тя, щом малката прислужничка се появи — племенницата ми закъснява. Не, не я викай — рязко добави лелята, тъй като Нанси тръгна към стълбите. — Казах й, че вечеряме в шест. Ще трябва да понесе наказанието си. За да се научи да бъде точна. Когато слезе, дай й хляб и мляко в кухнята.

— Да, госпожице — каза Нанси. Имаше късмет, че господарката не зърна изражението й в този миг.

В първия удобен момент веднага след вечеря Нанси се качи по задните стълби и се запъти към таванската стаичка.

— Хляб и мляко! А горкото дете сигурно е заспало, уморено от плач — ядосано мърмореше тя, докато открехваше тихичко вратата. Извика уплашено и попита: — Къде си? Къде изчезна, кажи! — Нанси се задъха да претърсва гардероба, под леглото, дори скрина и зад умивалника. После се втурна по стълбите и в градината при Том.

— Господин Том, господин Том, горкото момиченце изчезна! В облаците, откъдето май и дойде! Тя ми нареди да й дам хляб и мляко в кухнята, ох, горкото ангелче, ох горкото ангелче…

Том се изправи.

— Облаци? Ангели? — объркано повтори той и несъзнателно впери поглед в яркия залез. После бавно свали очи и се усмихна. — Ще излезеш май права. Защото момиченцето наистина се е покатерило почти при ангелите! — И Том посочи с кривия си показалец малката, брулена от вятъра фигурка, която се мъдреше връз скалата на фона на аленото небе.

— Аз обаче няма да й позволя да се срещне с ангелите, няма да стане! — решително заяви Нанси и добави през рамо: — Ако господарката пита къде съм, кажи й, че съм отишла на разходка. — После бързо пое по пътеката през поляната.