Елинор Портър
Полиана (32)

Тридесет и втора глава
Писмо от Полиана

Мили лельо Поли и чичо Том,

О, аз ходя, ходя, ходя! Днес стигнах от леглото до прозореца! Шест крачки! Колко е хубаво, че мога отново да се движа!

Всички лекари ме гледаха усмихнати, а сестрите плачеха. Госпожата от съседното отделение, която проходи миналата седмица, стоеше на прага, а една друга госпожа, която се надява да проходи следващата седмица, беше поканена и от леглото на моята сестра пляскаше с ръце и се радваше. Дори Черната Тили, чистачката, плачеше на балконския прозорец и през сълзи повтаряше „Душичка мила!“.

Не знам защо плачеха. На мен ми идваше да запея и да закрещя. О, о, о! Само си помислете — мога да ходя! Сега вече не съжалявам, че прекарах тук цели десет месеца. Пък нали не пропуснах и сватбата! Лельо, беше много мило от твоя страна да се венчаеш до моето легло, за да мога да те видя като булка! Ти винаги измисляш от радостни по-радостни неща!

Казват, че скоро ще ме изпишат. Иде ми да си дойда пеша. Не искам да се возя на нищо! Искам само да ходя, да ходя. Колко се радвам! Радвам се на всичко. Радвам се, че известно време не можех да се движа, инак как щях да оценя щастието да ходиш. Утре ще направя осем крачки!

С най-голяма обич към всички,

Полиана