Елинор Портър
Полиана (3)

Трета глава
Пристигането на Полиана

Получи се телеграма, която съобщаваше, че Полиана пристига в Белдингсвил на другия ден, 25 юни, в четири часа. Госпожица Поли прочете телеграмата, намръщи се и отиде в таванската стаичка. Огледа я все така навъсена.

В стаята имаше тясно легло с опънати завивки, два стола с прави облегалки, умивалник, скрин — без огледало над него — и малка масичка. През целия ден слънцето напичаше покрива и в стаята беше горещо като в пещ. Но тъй като на прозорците не бяха поставени мрежи, те бяха затворени. Една голяма муха се удряше нагоре-надолу по стъклото и се мъчеше да излезе.

Госпожица Поли уби мухата, открехна прозореца и я изхвърли навън, после премести единия стол, отново сбърчи вежди и излезе от стаята.

— Нанси — каза тя, застанала на кухненския праг — в стаята на госпожица Полиана имаше муха. Сигурно прозорецът е бил отворен. Поръчах мрежи, но докато ги донесат, внимавай за прозорците! Племенницата ми пристига утре в четири. Искам да я посрещнеш на гарата. Тимоти ще те откара с откритата двуколка. В телеграмата пише: „Светли коси, червена карирана памучна рокля и сламена шапка“. Повече не знам за нея, но мисля, че ще я познаеш.

— Да, но вие няма ли…

Госпожица Поли подразбра въпроса, защото се намръщи и рязко рече:

— Не. Няма да дойда. Не се налага. Така смятам.

Тя се обърна и тръгна — очевидно с това приключваше подготовката по посрещането на племенницата й Полиана.

Нанси натисна с все сила ютията върху кърпата, която гладеше.

— „Светли коси, червена карирана памучна рокля и сламена шапка…“ И повече не знае! Не е ли срамота, ама не е ли наистина срамота! Единствената й племенница, която идва от другия край на континента!

Точно в четири без двадесет на другия ден Тимоти и Нанси потеглиха в откритата двуколка, за да посрещнат гостенката. Тимоти беше син на Том. В града казваха, че ако Том е дясната ръка на госпожица Поли, то Тимоти е лявата й ръка.

Той беше добро, а и хубаво момче. Нанси отскоро работеше в имението, но двамата бяха вече приятели. Днес тя не беше разговорлива както обикновено, защото мислите й бяха изцяло погълнати от посрещането. Мълча почти през цялото време до гарата, а когато стигнаха, се запъти към перона.

Непрекъснато си повтаряше: „Светли коси, червена карирана памучна рокля, сламена шапка“. Чудеше се какво ли дете е тази Полиана…

— Дано да е кротка и разумна и дано не изпуска ножове и не затръшва врати — обърна се Нанси към Тимоти.

— Ако не е такава, не отговарям какво ще стане с нас — усмихна се Тимоти. — Само си представи госпожица Поли и палаво дете! О, свирката на локомотива!

— Тимоти, не беше честно да изпрати мен, нали? — каза Нанси със свито от притеснение сърце, но се обърна и забърза към мястото, откъдето пристигащите пътници се виждаха най-добре.

Веднага я позна — слабо момиченце в червена карирана памучна рокля с две руси плитки на гърба. Под шапката надничаше личице с лунички, което неспокойно се оглеждаше ту надясно, ту наляво.

На Нанси й беше необходимо време, за да се окопити, тъй като коленете й трепереха. Чак тогава тръгна към момиченцето, което стоеше само на перона.

— Ти ли си… госпожица Полиана? — колебливо попита Нанси и в следващия миг се озова в прегръдките на червената рокля.

— Толкова се радвам, ама толкова много се радвам да те видя! — извика развълнувано Полиана в ухото й. — Да, аз съм! Колко се радвам, че ме посрещаш! Надявах се, че ще дойдеш!

— Така ли? — учуди се Нанси. Полиана нямаше откъде да я познава… — Така ли? — повтори тя и нагласи шапката си.

— Ами да! През целия път се питах как ли изглеждаш! — Момиченцето подскачаше на пръсти и оглеждаше смутената Нанси от главата до петите. — Колко се радвам, че изглеждаш точно така!

Нанси си отдъхна, защото Тимоти се приближи до тях. Тази Полиана така я притесняваше.

— Това е Тимоти. Имаш ли багаж? — промълви тя.

— Да, имам — съвсем нов пътнически сандък! — важно заяви Полиана. — Женското дружество ми го купи. Много мило от тяхна страна, като имаме предвид колко много искат да купят оня червен килим. Е, не знам колко струва един пътнически сандък… Може би половината от килима, ти как мислиш? А в чантата си нося едно нещо, което госпожа Грей каза, че е чек, и което трябва да ти дам, преди да вземем сандъка. Господин Грей е съпругът на госпожа Грей. Те са братовчеди на съпругата на църковния настоятел Кар. Пътувах с тях. Много са симпатични! А, ето го и това… — добави Полиана и след много тършуване най-сетне измъкна чека от чантата си.

Нанси си пое дъх — имаше нужда след това дълго излияние на Полиана. Хвърли поглед към Тимоти, но той нарочно беше извърнал очи.

Най-сетне тримата потеглиха, сандъкът — отзад, а Полиана удобно настанена на седалката между Нанси и Тимоти. Тя не спря да бърбори до тръгването на двуколката, задаваше въпроси, коментираше и Нанси усети, че леко й се завива свят от непрестанния поток от думи.

— О, прекрасно! Къщата далеч ли е? Дано да е далеч, защото много обичам да пътувам — въздъхна Полиана, щом двуколката потегли. — Но пък ако не е далеч, пак добре, тъй като нямам търпение да стигнем колкото може по-скоро. Каква хубава улица! Знаех си аз, че тук ще бъде много красиво! Татко ми беше казал…

Тя замълча сподавено. Нанси я погледна и забеляза, че малката й брадичка потрепери, а очите й се изпълниха със сълзи. Но само след миг Полиана отново заговори и наперено вирна глава.

— Татко ми е разказвал. Той си спомняше всичко. Трябваше да ти обясня още като се видяхме и за… моята рокля, тя, госпожа Грей ми рече веднага да ти кажа защо не съм в черно, тъй като прави впечатление, нали… Но в църковните пратки нямаше черни дрехи, само едно дамско кадифено елече, ала госпожата на настоятеля Кар каза, че то не е подходящо за мен. Пък и беше много изтъркано на лактите, а и на други места. Някои от жените в Дружеството искаха да ми купят черна рокля, но другите настояха парите да бъдат за червения килим, който ще купуват за църквата. Госпожа Уайт каза, че може би така е и по-добре, защото хич не харесвала деца в черно — обичала децата, разбира се, но не и децата в черно, нали разбираш.

Полиана млъкна, за да си поеме дъх, и Нанси успя да изрече:

— Е, смятам, че всичко ще бъде наред.

— Радвам се. Аз също смятам така. — Гласът й отново прозвуча някак сподавено. — Всякак щеше да ми е по-трудно да бъда щастлива в черно…

— Щастлива ли! — слисано възкликна Нанси.

— Да… Нали татко отиде на небето при мама и оттам ме гледа. Той ми каза, че трябва да се радвам. Ама ми е много трудно… Дори и в червената рокля, защото исках да си остане при мен… Толкова много исках. Особено след като мама отиде при ангелите, Бог и така нататък, а аз си нямах никого, освен Женското дружество. Но сега сигурно ще ми бъде по-леко, защото имам теб, лельо Поли. Колко се радвам, че имам теб!

Съжалението, което беше свило сърцето на Нанси, изведнъж премина в чувство на ужас.

— О! Станала е голяма грешка, м-мила! Аз съм Нанси. Аз не съм леля Поли.

— Как така?! — смаяно попита Полиана.

— Ами аз съм Нанси. Не съм допускала, че ще ме сбъркаш с нея. Защото ние двете… изобщо не си приличаме. Изобщо.

Тимоти тихичко се засмя. Но Нанси беше твърде притеснена, за да се развесели от тази грешка.

— Тогава ти коя си? Не ми приличаш на член на женско дружество.

Тимоти прихна.

— Аз съм Нанси. Помагам в кухнята и върша всичко, освен прането и голямото гладене, за тях се грижи госпожа Дърджин.

— Но леля Поли все пак съществува, нали? — продължаваше да пита момиченцето.

— И още как! — обади се Тимоти.

Полиана нескрито и облекчено въздъхна.

— Тогава всичко е наред. — Тя си пое дъх и отново заприказва: — И знаете ли какво? Аз всъщност се радвам, че тя не ме посрещна. Тепърва ще се срещнем, нали така, а се запознах и с вас!

Нанси се изчерви. Тимоти я погледна с усмивка.

— Това се казва комплимент! Защо не благодариш на госпожицата?

— Бях се замислила за госпожица Поли — промълви Нанси.

Полиана въздъхна доволно.

— Аз също мислех за нея. Друга леля нямам, пък и дълго не знаех, че я имам. После татко ми каза за нея. И за това, че живее в голяма къща на върха на един хълм.

— Така е — каза Нанси. — Ето там, горе. Голямата къща със зелените кепенци, виждаш ли я?

— О, колко е хубава! Има и много дървета, и трева, толкова много трева не съм виждала. Нанси, леля Поли богата ли е?

— Да, госпожице.

— Колко се радвам! Сигурно е хубаво да имаш много пари. Не познавам такива хора… Само семейство Уайт, виж, те са богати. Имат килими във всяка стая и в неделя ядат сладолед. Леля Поли разрешава ли да се яде сладолед в неделя?

Нанси поклати глава. Сви устни и погледна засмените очи на Тимоти.

— Не, госпожице. Тя, струва ми се, не обича сладолед. Аз поне никога не съм виждала сладолед на масата.

Полиана каза разочаровано:

— Наистина ли? Колко жалко! Как може да не обича сладолед! Но това е и добре, защото понякога от сладоледа боли стомах. Госпожа Уайт я болеше и аз изяждах нейния, та доста си похапвах. А килими има ли?

— Да, има килими.

— Във всяка стая ли?

— Да, почти във всяка стая — намръщи се Нанси, защото си представи голата таванска стаичка без килим.

— Това ме радва — възкликна Полиана. — Много обичам килимите. Ние нямахме килими, само две черги от църковните пратки, но на едната имаше петна от мастило. А госпожа Уайт имаше и картини — чудни картини на малки момиченца с рози, коленичили до котенца, агънца и един лъв — е, лъвът и агънцата не бяха на една картина. В Библията се казва, че един ден те ще бъдат заедно, но засега… поне на картините на госпожа Уайт са разделени. Ти също обичаш картините, нали?

— Ами не знам… — тихо отвърна Нанси.

— Аз много ги обичам. Но ние нямахме картини. Не ни изпращаха. Всъщност веднъж пристигнаха две. Едната беше толкова хубава, че татко я продаде, за да ми купи обувки. Другата обаче не струваше и рамката се разпадна на парчета веднага щом я окачих. Стъклото се счупи. Много плаках. Всъщност по-добре, че не сме имали хубави неща, защото щом не съм свикнала на хубаво, у леля Поли ще ми хареса още повече, нали? Също както когато в пратките пристигаха красиви панделки за коса след онези избелелите, кафявите… Ох, каква красива къща! — възкликна отново Полиана, когато двуколката зави по широката алея.

Докато Тимоти сваляше сандъка, Нанси успя да му прошепне в ухото:

— Само да си посмял да ми говориш за напускане, Тимоти Дърджин! И дума да не става!

— Напускане ли? А, не — усмихна се момчето. — И дума да не става. С това дете тук ще бъде по-интересно дори и от ходене на кино всеки ден.

— Интересно, а! — възмути се Нанси. — Не знам дали на това мило дете ще му бъде особено интересно да живее с госпожица Поли и дали няма да има нужда от някой за опора, който да го утешава. Ще гледам аз да бъда тази опора, Тимоти. Дори обещавам! — заяви Нанси и поведе Полиана нагоре по широките стъпала.