Елинор Портър
Полиана (25)

Двадесет и пета глава
Очакване

В деня след посещението на Джон Пенделтън госпожица Поли седна до Полиана и внимателно спомена за предстоящата визита на доктора специалист.

— Полиана, мила, решихме да извикаме и друг лекар, освен доктор Уорън. Надяваме се да ни помогне да те излекуваме по-бързо.

Полиана се усмихна радостно.

— Доктор Чилтън ли? О, лельо Поли, толкова искам да го видя! Не смеех да ти кажа, защото мислех, че ти не искаш да дойде — заради това, че те видя с шала на верандата. Колко се радвам, че ще дойде!

Леля Поли пребледня, после почервеня, после отново пребледня. Когато заговори обаче, гласът й звучеше бодро:

— О, не, мила! Нямах предвид доктор Чилтън. Става дума за известен лекар от Ню Йорк, който е специалист по… травми като твоята.

Полиана помръкна.

— Доктор Чилтън сигурно знае два пъти повече от него.

— Сигурно, мила…

— Доктор Чилтън лекува счупения крак на господин Пенделтън. Ако… нямаш нищо против, аз бих предпочела той да лекува и мен. Моля те!

Леля Поли отново смутено поруменя. След малко каза тихо, макар и с предишната решителност в гласа:

— Да, но аз имам против. И то много против. Всичко бих направила за теб, мила, но поради причини, които не желая да обсъждам, не съм съгласна да извикаме доктор Чилтън за… този случай. Повярвай ми, той не може да знае за твоето състояние повече, отколкото този известен специалист, който ще пристигне утре от Ню Йорк.

Полиана я погледна с недоверие.

— Лельо, ако си обичала доктор Чилтън…

— Моля?! — Леля Поли почти извика. А страните й запламтяха.

— Казвам, че ако си обичала доктор Чилтън, а не другия доктор, то този, когото си обичала, ще ти помогне повече — въздъхна Полиана. — А аз обичам доктор Чилтън.

В този миг влезе сестрата и леля Поли стана с облекчение.

— Много съжалявам, Полиана — сдържано заяви тя — но този път аз ще преценя. Пък и вече всичко е уредено. Специалистът пристига утре.

Ала той не дойде. Получи се телеграма, с която посещението се отлагаше поради заболяване на самия доктор. Полиана отново започна да моли леля си за доктор Чилтън: „Какво толкова, ако го извикаме“.

Все още убедена, че би направила всичко, за да угоди на милата Полиана, но не и това, леля Поли упорито отказваше:

— Не, мила, не.

Дните се нижеха в очакване и леля Поли наистина правеше всичко възможно (но не и това), за да достави удоволствие на племенницата си.

— Да не повярваш! — каза Нанси на Том една сутрин. — Госпожица Поли непрекъснато прави нещо, за да зарадва милото дете — дори пуска котето, а преди седмица не позволяваше за нищо на света на Флъф и Бъф да се качват на горния етаж. Невероятно — разрешава им да се гонят в леглото на госпожица Полиана, защото това я развеселява. Като няма какво да прави, тя движи стъклените висулчици и, както казва Полиана, „дъгичките танцуват“. Въпреки букетите в стаята три пъти изпраща Тимоти до оранжерията на Коб за цветя. Онзи ден я заварих да седи на леглото на племенницата си, а сестрата й правеше прическа под напътствията на госпожицата, която сияеше от радост. Сигурна съм, че носи косата си така, за да достави удоволствие на милото дете!

Том се засмя.

— Да ти кажа, госпожица Поли изглежда много по-добре, когато пуска къдриците си около челото.

— Ами да! Така има много по-приветлив вид. Та дори бих казала, че е…

— Но какво говориш, Нанси! Помниш ли какво ми каза веднъж, когато споменах, че някога беше хубава.

Нанси сви рамене.

— Сега не е хубавица. Но напълно се преобразява, когато сложи панделките и дантелените якички, които госпожица Полиана я кара да носи.

— Нали ти казах — кимна Том — тя не е толкова стара.

Нанси се засмя.

— Ала преди изобщо не изглеждаше така, както изглежда след пристигането на госпожица Полиана! Кажи ми, господин Том, кой е бил приятелят й? Не мога да разбера и това е!

— Щом не си разбрала, няма да го разбереш от мен — изгледа я Том.

— О, хайде, кажи ми, няма кой друг да попитам.

— И така да е. Аз обаче няма да ти отговоря — усмихна се Том, но само след миг тревожно попита: — Как е малката днес?

Нанси поклати тъжно глава.

— Все така, господин Том. Нито аз, нито другите забелязват някаква промяна. Лежи, спи, а като говори, все гледа да се усмихне и да се „зарадва“ — например на луната, че е изгряла… Да ти се скъса сърцето от мъка.

— Играта, а? Милото то! — смутено премигна Том.

— Значи ти е казала за играта?

— Да, отдавна. — Мъжът се поколеба, но развълнувано добави: — Един ден охках, защото гърбът ми се беше схванал и много ме болеше. И какво, мислиш, ми каза тя?

— Нямам представа. Не знам какво радостно може да намериш и в това!

— Да, обаче тя ми каза, че трябва да се радвам, защото както съм се превил, не е необходимо изобщо да се навеждам, за да плевя!

Нанси прихна.

— Всъщност нищо за чудене! Винаги намира какво да измисли. Играем на тази игра, откакто е дошла, нали няма с кого друг да играе. Е, имаше намерение да я играе с леля си…

— С госпожица Поли?!

Нанси се засмя.

— Май и твоето мнение за господарката е същото като моето.

Том обаче не се поддаде и важно заяви:

— Не съм искал нищо да кажа, само дето тази игра би я изненадала.

— Да, тогава — да, но не и сега. Господарката много се промени, няма да се учудя сама да играе на играта.

— Но Полиана не й ли е споменала за тази игра? Та тя я разказа на всички. Откакто е болна, хората все за играта говорят.

— Леля Поли нищо не знае. Госпожица Полиана ми каза, че не смее да й каже за играта, защото леля й не разрешава да споменава за баща си. А играта е измислил баща й! Затова си мълчи пред нея.

— О, ясно — кимна мъжът. — Те всички бяха против младия свещеник, защото им отне госпожица Джени. А госпожица Поли никога не му прости — тя много обичаше сестра си. Сложна работа… — въздъхна Том и се обърна.

— Да, сложна и заплетена — въздъхна Нанси на свой ред и се върна в кухнята.

Дните на очакване бяха трудни за всички. Сестрата се стараеше да е весела, но угриженият поглед я издаваше. Докторът не криеше притеснението и нетърпението си. Госпожица Поли почти не говореше и въпреки красивите къдри на косата и дантелените якички, които толкова й отиваха, тя видимо слабееше и придобиваше все по-измъчен вид. А Полиана галеше кучето, милваше меката козина по главата на котето, възхищаваше се на цветята, ядеше плодовете и сладкишите, които й изпращаха, и отговаряше с радост на всички благопожелания. Но и тя като леля си имаше блед и измъчен вид. А припрените движения на ръцете й само подчертаваха безжизнеността на някога пъргавите й крачка, които лежаха неподвижни под одеялото.

Колкото до играта, Полиана не спираше да говори на Нанси ту за радостта, която ще изпита, когато отново тръгне на училище и посети госпожа Сноу и господин Пенделтън, ту за любимите си разходки с кабриолета на доктор Чилтън. Тя сякаш не разбираше, че цялата тази радост принадлежи може би на бъдещето, но не и на настоящето. Нанси обаче го разбираше и си поплакваше, когато беше сама.