Елинор Портър
Полиана (2)

Втора глава
Том и Нанси

Нанси търкаше и лъскаше усилено таванската стаичка, като обръщаше специално внимание на ъглите. Много често усърдието, което влагаше в работата си, бе като отдушник на чувствата й, а не толкова силно желание да изчисти добре — Нанси покорно изпълняваше нарежданията на господарката, но съвсем не беше светец.

— Да… можех… да поиз-лъс-кам… ъгълчетата… на ду-ша-та й… — задъхано мърмореше Нанси и с все сили натискаше пръчката с парцала. — Трябва им на тях чистене, трябва… Да натика горкото дете в тая задушна стаичка, дето няма никакво отопление през зимата… При такава огромна къща! Никому ненужните стаи! Хм! — ядоса се Нанси и толкова силно изстиска парцала, че пръстите на ръцете й побеляха. — Ама децата не са ненужни, не, не и не!

Тя млъкна и продължи да чисти. Когато приключи, огледа неодобрително стаичката и въздъхна:

— Е, готово, поне що се отнася до моята работа. Няма вече никакви мръсотии, но пък и нищо друго няма… Горкото момиченце! Такава стая ли заслужава едно самотно сираче! — Нанси излезе и затръшна вратата. — О! — сепна се тя от трясъка, прехапа устни и промърмори: — Какво ли ме интересува! Дано ме е чула! Дано! Дано!

По-късно Нанси поразпита стария господин Том, който от незапомнени времена плевеше градината и поддържаше алеите.

— Господин Том — подхвана Нанси, като хвърли поглед през рамо, за да е сигурна, че са сами — знаеш ли, че тук ще живее едно малко момиченце?

— Какво? — попита старият мъж и бавно се изправи.

— Да, ще живее с госпожица Поли.

— Май се шегуваш! — учуди се Том. — Може би и слънцето ще залезе на изток, а?

— Истина е. Тя ми го каза. Пристига племенничката й, на единадесет години е.

Том зяпна.

— О… Гледай ти… — промълви той. Старческите му очи изведнъж се съживиха. — Сигурно дъщеричката на госпожица Джени! Само тя се омъжи… Ами да, Нанси, това е дъщеричката на госпожица Джени! Слава на бога, доживях да я видя!

— Коя е госпожица Джени?

— Тя беше ангел небесен — оживено заразказва Том. — Но за стария господар и господарката Джени беше най-голямата им дъщеря и толкоз. Омъжи се на двадесет и замина отдавна. Бях чул, че децата й все умирали, но последното й останало живичко. Значи то ще дойде!

— На единадесет години е.

— Толкова трябва да е — кимна Том.

— Ще я настани в таванската стаичка. Не я ли е срам! — възмути се Нанси и отново хвърли поглед зад гърба си.

Том се намръщи. Но след миг се усмихна замислено и каза:

— Интересно как ли ще се държи с нея госпожица Поли!

— По-интересно е как едно дете би могло да живее с нея! — негодуваше Нанси.

Том се засмя.

— Ти май не обичаш госпожица Поли.

— Че кой ли я обича — презрително отвърна Нанси.

Усмивка разтегли устните на Том. Той се наведе и отново се зае с градината.

— Чувала ли си за любовта на госпожица Поли?

— Тя?! Любов?! Не, не съм. А сигурно и никой друг не е чувал.

— О, не си права. Човекът е още жив и е от нашия град.

— Кой е той?

— Това няма да ти кажа. Не е редно. — Старецът се изправи и отправи поглед към къщата. Избледнелите му сини очи бяха изпълнени с гордостта на честния и предан служител, който с обич се бе трудил за семейството вече цяла вечност.

— Невъзможно — тя и приятел! — продължаваше да се чуди Нанси.

Том поклати глава.

— Ти не познаваш госпожица Поли така, както я познавам аз. Каква красавица беше само… И пак би била хубава, но не си обръща внимание.

— Госпожица Поли — красавица?!

— Да. Трябва да си разпусне опънатите коси така, както ги носеше по-рано, да си слага шапки с цветя, да облича копринени рокли в бяло… и ще се увериш, че е хубава. Нанси, госпожица Поли не е стара!

— Как да не е! Във всеки случай идеално се прави на стара и изобщо не прилича на млада! Изобщо!

— Да, знам, стана такава, откакто се раздели с приятеля си — кимна Том. — Все е намръщена и сприхава, сякаш се храни със змии и бодли.

— Точно така — възмутено заяви Нанси. — Колкото и да се старая, все не мога да й угодя. Не бих стояла нито ден, но нали трябва да печеля, за да помагам на мама. Ала някой ден ще си излея всичко и — сбогом, Нанси! Така ще стане, знам си.

Том поклати глава.

— Знам, знам, усещам го. Но не е хубаво така, дете, не е хубаво… Слушай мен. — И той отново се наведе и залови с работата си.

— Нанси! — чу се рязък глас от къщата.

— Д-да, госпожице — заекна Нанси и се втурна през градината.