Елинор Портър
Полиана (17)

Седемнадесета глава
„Като в книга“

Джон Пенделтън поздрави Полиана с усмивка.

— Госпожице Полиана, ти си сигурно много добра, за да дойдеш да ме видиш как съм.

— Радвам се, че дойдох, господин Пенделтън, и не виждам причина да не се радвам.

— Е, не бях никак любезен както онзи ден, когато ми донесе желираното телешко, така и в деня, в който ме намери със счупен крак. Освен това май не съм ти благодарил за грижите. Сега вече сигурно и ти ще се съгласиш, че си много добра, задето идваш да ме видиш — въпреки моята неблагодарност.

Полиана запристъпва смутено от крак на крак.

— Радвах се, че те намерих, но не се радвах, че си счупил крака си — побърза да уточни тя.

Джон Пенделтън се усмихна.

— Знам, знам. Но понякога се случва да ги приказваш едни… Както и да е, благодаря ти! Като имам предвид какво направи за мен в гората, мога да кажа, че ти си едно смело момиченце. Благодаря ти и за желираното телешко — добави той с по-весел тон.

— Хареса ли ти? — заинтересува се Полиана.

— Много. Днес не носиш ли нещо, което… което леля Поли не изпраща? — усмихна се многозначително мъжът.

Момиченцето го погледна смутено.

— Н-не — смотолеви то, а след малко добави оживено: — Господин Пенделтън, не съм искала да ви обидя, когато онзи ден казах, че леля Поли не изпраща телешкото.

Отговор не последва. Джон Пенделтън не се усмихваше. Гледаше право напред и сякаш не забелязваше Полиана. После пое дълбоко въздух и се обърна към нея. Както обикновено, гласът му звучеше някак нервно и смутено.

— Хайде стига, така не бива, не съм те извикал да дойдеш, за да ти се оплаквам, нали? Знаеш ли какво, иди в библиотеката, в онази, голямата стая с телефона, ти я знаеш, и вземи дървената кутия на долната лавица в големия шкаф със стъклените врати, дето е в ъгъла до камината. Дано кутията да е там, защото прислужницата може да я е „подредила“ на друго място. Дано кутията не ти тежи, защото никак не е лека.

— О, аз съм много силна — бодро заяви момиченцето и скочи на крака. Само след минута се върна с кутията.

За Полиана следващият половин час беше наистина прекрасен. Кутията беше пълна със съкровища. Да се чудиш как Джон Пенделтън ги беше събирал по време на своите пътешествия, като всяко от тях беше свързано с интересна история — било то китайски шах с фини фигурки от дърворезба или малък нефритен идол от Индия.

Когато чу историята за идола, Полиана промълви:

— Предполагам, че е по-добре да вземеш и да отгледаш някое индийче, което не знае нищо повече от това, че Бог е в тази малка кукличка, отколкото да вземеш момченцето Джими Бийн, което знае, че Бог е там горе, на небето. Но все пак ми се ще, освен индийчетата, някой да поиска и Джими Бийн.

Джон Пенделтън като че ли не я чу. Отново гледаше пред себе си, сякаш не виждаше. Но след малко пак се съсредоточи, взе поредното съкровище и заразказва за него.

Двамата се забавляваха чудесно, а преди да си тръгне, Полиана осъзна, че те не разговаряха само за чудесните неща в красивата дървена кутия — разговаряха за нея самата, за Нанси, за леля Поли, за всекидневието. Разговаряха също за живота и дома й в онзи далечен град на запад.

Чак когато стана да си ходи, Джон Пенделтън каза с необичаен за строгия си нрав глас:

— Много искам да идваш при мен. Ще идваш ли? Самотен съм, имам нужда от теб. А има и друга причина, ще ти кажа за нея. Онзи ден, когато разбрах коя си, реших, че не искам да идваш повече при мен. Защото ми напомняш за… за нещо, което много години се опитвам да забравя. Казах си, че никога повече не искам да те видя. Докторът ме питаше всеки ден дали да не те доведе, а аз казвах — не. Но минаха няколко дни и разбрах, че желанието ми да те видя е толкова силно, та това, че не те виждам, ме кара да си спомням още по-болезнено онова, което искам да забравя. Затова искам да идваш при мен. Ще идваш, нали?

— Ще идвам, господин Пенделтън — отговори Полиана, а очите й съчувствено гледаха тъжния мъж, облегнат на възглавницата. — С удоволствие!

— Благодаря ти! — нежно рече Джон Пенделтън.

 

 

След вечеря, на задната веранда, Полиана разказа на Нанси за чудната дървена кутия на господин Джон Пенделтън и за още по-чудните неща в нея.

— Не мога да си представя, че ти е показал всичко това и че ти е разказвал такива интересни истории — та той е винаги сърдит и с никого не разговаря!

— Не е сърдит, Нанси, той само си дава вид на такъв — защити го Полиана. — Не мога да разбера защо хората го смятат за лош. Те не го познават! Дори леля Поли не го познава добре. Не искаше да му изпрати желирано телешко и не искаше той да разбере, че е от нея!

— Вероятно за нея това не е дълг — сви рамене Нанси. — Странно обаче как се привърза към теб — не се обиждай, Полиана, но той не е човек, който обича децата, нали разбираш?

Полиана щастливо се усмихна.

— Ето обаче, че двамата се разбираме! Е, може да не е искал в началото… Защото днес ми призна, че бил решил повече да не се вижда с мен, тъй като съм му напомняла за нещо, което искал да забрави. После обаче…

— Какво, какво? — прекъсна я Нанси. — Казал ти е, че му напомняш за нещо, което иска да забрави ли?

— Да. Но после…

— Какво е това нещо? — настояваше Нанси.

— Не ми каза. Само каза — „нещо“.

— Ето я загадката! — тайнствено рече Нанси. — Това обяснява защо се привърза така към теб! О, госпожице Полиана! Също като в книга! Чела съм много такива книги — „Тайната на госпожа Мод“, „Изчезналият наследник“, „В неизвестност“ — те са пълни с какви ли не загадки! Да се не начудиш! А ето че такива истории се случват под носа ни! Но този път аз не знам нищо. Кажи ми всичко, госпожице Полиана, всичко. Не се учудвам, че сте се сприятелили, ама никак!

— Той не искаше да се сприятелим, докато аз не го заговорих. Разбра коя съм чак когато занесох желираното телешко и му казах, че не леля Поли го изпраща, а…

Нанси скочи на крака и плесна с ръце.

— О, госпожице Полиана, всичко е ясно! Ясно! — възкликна тя и се приближи до Полиана. — Помисли си и ми отговори честно! Когато разбра, че си племенница на госпожица Поли, тогава ли ти каза, че не иска повече да те вижда?

— Да. Казах му, че съм нейна племенница миналия път, а днес той ми призна, че тогава решил да не ме вижда.

— Така и мислех — тържествуваше Нанси. — Госпожица Поли не искаше да му изпраща телешкото, нали?

— Не.

— А ти му каза, че тя не го е изпратила.

— Е, да, аз…

— Значи той започна да се държи странно, след като разбра, че си нейна племенница, така ли?

— Да, що се отнася до желираното телешко, той наистина се държеше странно — замислено рече Полиана.

Нанси въздъхна дълбоко.

— Това обяснява всичко. Господин Джон Пенделтън е бил приятелят на госпожица Поли Харингтън! — заяви тя, хвърляйки бърз поглед през рамо.

— Това е невъзможно! Тя не го харесва.

Нанси я изгледа.

— Естествено! Нали са се скарали!

Полиана я гледаше все така слисано, а Нанси отново въздъхна и разпалено заразказва:

— Преди да пристигнеш, господин Том ми спомена, че преди години госпожица Поли си имала приятел. Не вярвах на ушите си! Тя и приятел! Но господин Том твърдеше, че си е имала приятел и че той живее в този град. Сега си обяснявам всичко. Това е господин Джон Пенделтън и… неговата тайна. Затова се затваря в огромната къща и не говори с никого! Инак защо ще се държи така, когато е разбрал, че си племенница на госпожица Поли. И ще ти казва, че му напомняш за нещо, което иска да забрави? Та това нещо е госпожица Поли! Пък и тя — защо няма да иска да му изпрати желирано телешко?! По-ясно е от бял ден, госпожице Полиана.

— О! — възкликна Полиана с широко отворени очи. — Но ако са се обичали, защо не са се сдобрили? И двамата са толкова самотни. Ако се сдобрят, сигурно биха се зарадвали.

Нанси каза колебливо:

— Как да ти кажа, госпожице Полиана, ти може би не ги разбираш много тези неща. Още си малка. Но твоята игра на „Радвам се“ е най-неподходящото нещо за двама влюбени, които някога са се скарали. Не виждаш ли, че той е все намръщен като черен облак, а тя…

Нанси млъкна, защото изведнъж осъзна какво и пред кого го говори. Ала след миг се засмя.

— Госпожице Полиана, не би ли било хубаво да ги накараш и те да играят играта, та да се зарадват, че са се сдобрили. Това ще бъде направо невероятно! Госпожица Поли и той! Но… едва ли е останала някаква възможност, едва ли…

Полиана не отговори, а след малко влезе в къщата с умислено лице.