Елинор Портър
Полиана (15)

Петнадесета глава
Доктор Чилтън

При второто посещение на Полиана голямата масивна сива къща на господин Пенделтън изглеждаше доста по-различно. Прозорците бяха отворени, в задния двор простираше възрастна жена, а под арката на портата за коли се мъдреше кабриолетът на доктора.

Полиана спря пред страничната врата. Позвъни и този път пръстите й не бяха схванати от стискане на връзката с ключове.

Познатото кученце се затича по стълбите да я посрещне, но мина известно време, докато жената от задния двор й отвори.

— Нося желирано телешко за господин Пенделтън — усмихна се Полиана.

— Благодаря — каза жената и взе купата от Полиана. — Кой го изпраща? Какво каза, че е… желирано телешко ли?

В този миг се появи докторът и като забеляза разочарованото лице на Полиана, веднага се намеси:

— О! Желирано телешко! Чудесно! Искаш ли да видиш нашия болен?

— О, да, господине — засия Полиана, докторът кимна на жената и тя ги поведе с доста учудено изражение.

В антрето се появи млад мъж, който каза:

— Докторе, нали господин Пенделтън нареди да не пускаме никого при него?

— Да, но аз поемам риска — решително каза докторът и закачливо добави: — Ти не знаеш, но това момиченце действа по-освежаващо от бутилка тонизиращ сироп на ден! Само тя ще развесели господин Пенделтън, никой друг. Затова разрешавам да го посети.

— Коя е тя?

— Тя е племенница на една от най-видните ни местни жителки. Казва се Полиана Уитиър. Все още не съм се сприятелил с малката госпожица, но за щастие мнозина от моите пациенти са близки с нея.

Младежът се усмихна.

— Разбирам. И какви са специалните съставки на това тонизиращо чудо?

Докторът поклати глава.

— Не знам. Но доколкото разбирам, това е несекващата бликаща радост от всичко, което се случва или ще се случи. Разказвали са ми за странните й разсъждения и от всичко заключавам, че основният мотив е „да се радваш“! Ще ми се да мога да я предписвам и да я купувам като лекарство — добави той с многозначителна усмивка и излезе на площадката пред къщата. — Макар че ако по света има повече хора като нея, ти и аз ще трябва да продаваме кинкалерия или да копаем канализация, защото никой няма да има нужда от сестри и доктори. — Докторът се засмя, хвана юздите и се качи в кабриолета.

Междувременно Полиана следваше възрастната жена към стаята на господин Пенделтън.

Минаха през библиотеката в дъното на коридора и макар мимоходом, Полиана забеляза големите промени. Полиците с книги и тъмночервените пердета бяха същите, но подът беше чист, бюрото разтребено, а прахът — избърсан. Указателят висеше на куката, а никелираният телефон блестеше. Жената отвори една от многото тайнствени врати и Полиана влезе след нея. Озова се насред богато обзаведена спалня. Прислужницата плахо рече:

— Господине, извинете, но дойде едно момиченце… Носи ви желирано телешко. Докторът каза да… да я доведа.

Полиана погледна свъсения мъж на леглото.

— Нали бях наредил… — ядосано подхвана той, но Полиана се приближи до леглото и мъжът възкликна: — О, ти ли си!

— Да, господине — усмихна се Полиана. — Колко се радвам, че ме пуснаха! Госпожата взе телешкото и по всичко личеше, че няма да мога да те видя. Но дойде докторът и разреши да вляза. Много мило от негова страна, нали?

Мъжът не усети как се усмихна.

— Хм — рече той.

— Нося ти желе… телешко желирано. Дано обичаш… — Гласът й прозвуча напрегнато.

— Никога не съм опитвал — заяви мъжът, отново намръщен.

Полиана го погледна разочаровано, но остави купата и бодро рече:

— Щом не си го опитвал, значи не знаеш дали го обичаш, или не. Следователно това, че още не си го опитвал, само може да ме радва! Да знаеш…

— Да, да — прекъсна я Пенделтън. — Едно нещо знам със сигурност — че лежа тук по гръб и ще лежа така сигурно до деня на Страшния съд.

Полиана го погледна слисано.

— О, не, не вярвам да лежиш, докато архангел Гавраил надуе тръбата, освен този ден да дойде по-бързо, отколкото си мислим… Знам, в Библията пише, че той наистина ще дойде по-скоро, отколкото очакваме, но не смятам, че ще бъде така, не че не вярвам в Библията, само дето едва ли този ден ще дойде чак пък толкова скоро…

Джон Пенделтън изведнъж прихна. Младежът медицинска сестра влизаше в този миг, чу смеха и без да продума, тутакси излезе от стаята. Имаше вид на уплашен готвач, който е отворил фурната, но вижда как недоопеченият кейк ще се слегне от студения въздух и бързо затваря вратичката.

— Май нещо се обърка, а? — обърна се Джон Пенделтън към Полиана.

Момиченцето се засмя.

— Може би. Всъщност искам да кажа, че счупените крака не са завинаги, не е да си като госпожа Сноу — да лежиш цял живот. Така че няма да си в леглото до деня на Страшния съд. Това трябва да те радва.

— Така е — мрачно рече мъжът.

— Освен това се радвай, че си счупил единия, а не двата си крака — въодушевено каза Полиана.

— Е, да! Голям късмет! — подсмръкна Пенделтън и вдигна вежди. — Ами тогава трябва най-много да се радвам, че не съм стоножка и не съм си счупил петдесет крака!

Полиана се засмя.

— О, разбира се! Знам какво е стоножка. Те имат много крака и трябва да се радваш, че…

— Знам, знам — прекъсна я мъжът и пак заговори с ядосания си глас: — Трябва да се радвам и за всичко останало — за сестрата, за доктора и за загубената прислужница!

— Така е, господине! Представи си, че ги нямаше, ами тогава?

— Тогава — какво? — троснато попита той.

— Щеше да е много лошо да лежиш без никого…

— Като че ли и сега не лежа непрекъснато. А ти въпреки всичко искаш да се радвам на една глупава жена, която обръща наопаки къщата и на това му вика „подреждане“, да се радвам на тоя младеж, дето допринася за безредието, нали е медицинска сестра, че и на доктора за капак! Освен това трябва да платя на цялата тази компания, и още как!

Полиана го погледна със съчувствие.

— Съгласна съм, че тази част — имам предвид парите — не е никак приятна. Особено когато ги спестяваш.

— Когато какво?

— Когато ги спестяваш и си купуваш само боб и рибени кюфтета. Ти обичаш ли боб? Или предпочиташ печена пуйка, само дето струва много скъпо?

— За какво ми говориш, дете?

Полиана се усмихна до уши.

— За твоите пари. Дето ги спестяваш за бедните. Казаха ми. Ето и затова също смятам, че всъщност не си толкова лош, какъвто се стараеш да изглеждаш. Каза ми го Нанси.

Мъжът отвори учудено уста.

— Нанси ти е казала, че спестявам за… Мога ли да попитам коя е Нанси?

— Нашата Нанси! Тя работи за леля Поли.

— Леля Поли ли? Коя леля Поли?

— Госпожица Поли Харингтън. Аз живея при нея.

Той изведнъж трепна и учудено попита:

— Госпожица Поли Харингтън?! Ти при нея ли живееш?

— Да, аз съм племенницата й. Взе ме, заради мама, да ме отгледа… — тихичко рече Полиана. — Мама й беше сестра. И след като татко отиде при нея горе, при ангелите, където всички ще отидем, на мен никой не ми остана, освен Женското дружество. И леля ме взе.

Мъжът мълчеше. Лицето му, облегнато на възглавницата, беше бяло като тебешир. Полиана се уплаши. Стана бавно и каза:

— Май ще бъде по-добре да си тръгвам. Дано… дано ти хареса телешкото.

Той обърна глава и отвори тъмните си очи. Дълбоко, много дълбоко в тях се таеше замечтан копнеж, но Полиана го забеляза с възхищение.

— Значи ти си племенница на госпожица Поли Харингтън — промълви Джон Пенделтън.

— Да, господине.

Тъмните му очи я гледаха. Полиана се почувства неудобно и тихо попита:

— Познаваш ли я?

Устните му се разтегнаха в загадъчна усмивка.

— О, да, познавам я. — Той помълча и все така усмихнат, попита нерешително: — Но… желираното телешко не е от… госпожица Поли Харингтън, нали?

Полиана съвсем се смути.

— Н-не, не е. Тя ми каза да внимавам да не разбереш, че тя го изпраща, но аз…

— Така си и знаех — каза мъжът и обърна глава. Обърканата Полиана излезе на пръсти от стаята.

Докторът я чакаше в кабриолета пред портите. Младежът стоеше на стълбите.

— Госпожице Полиана, ще ми доставите ли удоволствието да ви изпратя до вас? — усмихна се докторът. — Тръгнах, но после се сетих, че мога да ви закарам до дома и се върнах да ви почакам.

— Благодаря, докторе, толкова много обичам да се возя! — възкликна Полиана и пое протегнатата му ръка.

— Наистина ли? — усмихна се отново докторът и кимна за довиждане на младежа. — Доколкото чувам, има много неща, които обичаш да правиш, нали така?

Полиана се засмя.

— Не знам. Сигурно е така. Обичам много да живея. Не обичам много другите неща — шиенето, четенето на глас. Те не спадат към живеенето.

— А тогава какво са?

— Леля Поли казва, че чрез тях се учим да живеем — замислено се усмихна Полиана.

Докторът също се усмихна — някак особено.

— Така ли казва? Е, какво друго би могла да каже…

— Да, но аз не виждам нещата така. Не смятам, че трябва да се учим да живеем. Аз например не съм се учила.

Докторът въздъхна дълбоко.

— Но някои от нас трябва да се учат — каза той и млъкна.

Полиана скришом го погледна и й стана мъчно за него. Лицето му беше доста тъжно. Реши, че трябва да направи нещо! И затова промълви:

— Доктор Чилтън, според мен да си доктор е най-радостната професия на света!

Докторът я погледна изненадано.

— Най-радостната! Да си непрекъснато свидетел на толкова много страдание?

Тя кимна.

— Да, но вие помагате на страданието, нали разбирате? И естествено се радвате да помагате на хората. Затова винаги сте най-радостен от всички нас!

Горещи сълзи замрежиха погледа на доктора. Той беше много самотен. Нямаше семейство и дом, а живееше под наем в две стаи, като едната му беше кабинет. Докторът много обичаше професията си. Възторженият поглед на Полиана го караше да се чувства така, сякаш някой току-що го бе благословил с много любов. И той усети, че отсега нататък всеки изнурителен ден и всяка тежка безсънна нощ ще изпитва това ново трогателно вдъхновение, което му бе предала Полиана с погледа си.

— Бог да те благослови, мило дете — развълнувано рече докторът. А после добави със сърдечната усмивка, която пациентите му толкова обичаха: — Да ти кажа, не само пациентите, ами май и докторът имал нужда от този специален тоник!

Полиана го погледна озадачено, но в този миг една катеричка пресече пътя им и отвлече вниманието й.

Докторът остави Полиана пред къщата, усмихна се на Нанси, която метеше предната веранда, и потегли.

— Ама как славно се повозих! — заподскача Поли по стъпалата. — Нанси, този доктор е чудесен!

— Така ли?

— Да. Казах му, че неговата професия е най-радостната.

— Защото се занимава само с болни хора, а понякога и с такива, които си въобразяват, че са болни, което е още по-неприятно? — Нанси я изгледа учудено.

Полиана се засмя.

— Така каза и той. Но дори и затова можеш да се радваш. Познай защо!

Нанси се замисли. Тя смяташе, че вече се справя доста добре с играта „Радвам се“. Беше й забавно да отговаря на „питанките“ на Полиана, както наричаше някои въпроси на момиченцето.

— Сетих се! Причината е обратната на това, което си казала на госпожа Сноу.

— Обратната ли? — учуди се Полиана.

— Да. Нали й беше казала, че трябва да се радва, защото другите хора не са болни като нея?

— Да.

— Докторът пък трябва да се радва, за това че не е като болните, които лекува — ликуващо заяви Нанси.

Полиана се замисли на свой ред.

— Може и така да е, но аз му казах друго. Това не ми звучи много добре… Той не каза, че се радва за това, че са болни, а че… Нанси, понякога играеш много странно — въздъхна Полиана и влезе в къщата.

Леля й седеше в гостната.

— Чий беше този кабриолет, Полиана? — строго попита тя.

— На доктор Чилтън, лельо Поли. Нали го познаваш?

— Доктор Чилтън? И защо беше тук?

— Защото ме докара от господин Пенделтън. Дадох му телешкото…

Госпожица Поли я изгледа.

— Нали не разбра, че аз го изпращам?

— О, не, лельо Поли. Казах му, че не ти го изпращаш.

Госпожица Поли пламна.

— Как така му каза, че не аз го пращам?!

Полиана се ококори, стресната от възмутения тон на леля си.

— Ами нали така ми каза…

Лелята въздъхна.

— Казах ти да внимаваш да не разбере, че го изпращам аз! А не да му кажеш, че не аз го изпращам, нали? — Тя се обърна ядосано.

— Боже мой, че има ли разлика? — въздъхна Полиана и закачи шапката си на специалната кука, която леля Поли й бе отредила.