Елинор Портър
Полиана (14)

Четиринадесета глава
Желирано телешко

След случката с Джон Пенделтън Полиана закъсня за вечеря. Но имаше късмет, защото нямаше кой да й се кара.

Нанси я посрещна на вратата.

— Добре че най-сетне си дойде! — въздъхна тя. — Шест и половина е!

— Знам — смутено рече Полиана. — Но не съм виновна, че закъснях, наистина! Дори и леля Поли ще ме разбере.

— Няма да може да те разбере, защото я няма — замина! — доволно заяви Нанси.

— Къде замина? Да не би да й е дошло до гуша от мен? — ахна Полиана, обзета от угризения за нежеланото момче, котето, кучето и повтарянето на „радвам се“ и „татко“. — Не съм аз причината, нали?

— Изобщо не. Братовчедка й починала в Бостън и трябваше да замине. Получи една от онези жълти телеграми и замина следобед, след като ти излезе. Ще се върне чак след три дни. Което може само да ни радва. В къщата ще бъдем само аз и ти, представяш ли си!

— Как така ще се радваме, когато е отишла на погребение — възмути се Полиана.

— О, аз не се радвам за погребението, госпожице Полиана. А защото… — Нанси замълча и я погледна многозначително. — Та нали ти ме научи на играта — с укор рече тя.

Полиана замислено сбърчи вежди.

— Нанси, като че ли има някои случаи, при които е невъзможно да играеш тази игра. Погребенията са такъв случай. В погребението няма нищо, което да те зарадва.

Нанси се усмихна.

— Можем да се радваме, че не е нашето погребение — промълви тя. Но Полиана вече не я слушаше, защото бе захванала да й разказва за случката в гората. Нанси зяпна от почуда.

На другия ден и на уреченото място Полиана се срещна с Джими Бийн. Както очакваше, Джими бе много натъжен затова че Дружеството предпочита индийските момченца пред него.

— Може и да са прави — въздъхна той — защото нещата, които са далеч от теб, винаги те привличат. Като картофът в чуждата чиния, който все ти се струва по-голям. Защо ли някой отдалеч не гледа и на мен така? Би било чудесно някой от Индия пък да поиска мен!

Полиана плесна с ръце.

— Виж как ме подсети! Ще пиша на моето Дружество за теб! Те не са чак в Индия, но са доста далеч оттук, на запад. Горе-долу същото, ако беше изминал цялото това разстояние, и ти щеше да мислиш като мен.

Джими засия.

— Мислиш ли, че биха ме… поискали, а?

— Убедена съм! Нали взимат деца от Индия, за да ги отглеждат! Все едно и ти си индийче — толкова си далеч от тях, че ще могат да се оправдаят в „доклада“. Ще им пиша! Ще пиша на госпожа Уайт. Не, на госпожа Джоунс. Госпожа Уайт има най-много пари, но госпожа Джоунс дава повече от нея — странно, нали? Сигурна съм, че ще те вземат.

— Добре. Ама да не забравиш да им пишеш, че ще работя за подслона и прехраната си. Аз не съм просяк и работата си е работа, нищо че са Женско дружество. — Джими помълча, а после добави: — Предполагам, че ще бъде най-добре да остана временно в приюта…

— Разбира се! Така ще мога веднага да те открия. Няма начин да не поискат да те вземат, сигурна съм. Виж как леля Поли взе… — не довърши Полиана, а след малко рече: — За нея може и да съм била едно малко индийче, как мислиш?

— По-странно дете от теб не познавам! — засмя се Джими и си тръгна.

Една сутрин, седмица след случката в гората Пенделтън, Полиана попита леля си:

— Лельо Поли, би ли имала нещо против, ако тази седмица занеса желираното телешко на друг? Сигурна съм, че госпожа Сноу не би имала нищо против.

— Мила Полиана, какво си намислила пак? — въздъхна лелята. — Ти наистина си най-необикновеното дете на света!

Полиана се замисли и попита:

— Лельо Поли, кажи ми, моля те, какво точно означава „необикновено“? Ако си необикновен, не може да си обикновен, нали?

— Не, не може.

— О, добре тогава. Радвам се, че съм необикновена! — въздъхна Полиана и лицето й засия. — Защото госпожа Уайт казваше, че госпожа Роусън е много обикновена жена и никак, ама никак не я обичаше. Все се караха и татко… всъщност ние в Дружеството имахме големи проблеми да ги помиряваме… — поправи се Полиана, останала почти без дъх в усилието си да спази съветите на баща си да не се говори за разправиите в църквата, като същевременно се стараеше да не дразни леля си, споменавайки за него.

— Да, да, разбрах — някак припряно я прекъсна лелята. — Говориш толкова бързо и всеки път споменаваш Женското дружество.

— Да, така е — усмихна се Полиана — но нали те ме отгледаха и…

— Достатъчно — хладно заяви леля Поли. — Кажи сега за желираното телешко.

— Сигурна съм, че няма да имаш против, лельо Поли. Вместо да нося телешкото на нея, сега ще го занеса на него. Да си със счупен крак е нещо временно, не означава да си инвалид, нали, тъй че един-два пъти ще занеса на него, а после пак ще ходя при госпожа Сноу.

— На него? Счупен крак? За какво говориш, Полиана?

Полиана я зяпна, но само за миг. После отново занарежда:

— О, забравих да ти кажа. Ти всъщност не знаеш, защото беше заминала. Същия онзи следобед го намерих в гората. Наложи се да отида до дома му и да се обадя на доктора да дойдат с носилка. Държах му главата. Оттогава не съм го виждала. Но когато Нанси приготви желираното месо за госпожа Сноу, си казах колко хубаво би било да го занеса на него, а не на нея — поне веднъж. Разрешаваш ли, лельо?

— Да, защо не — някак отегчено рече лелята. — Но кой е той?

— Мъжа. Искам да кажа господин Джон Пенделтън.

Госпожица Поли почти скочи от стола.

— Джон Пенделтън!

— Да, Нанси ми каза името му. Познаваш го, нали?

Госпожица Поли не отговори, а попита:

— А ти познаваш ли го?

Полиана кимна.

— О, да. Той винаги разговаря с мен и се усмихва — искам да кажа сега. Защото външно е все сърдит. Отивам за телешкото. Нанси беше почти готова — заяви Полиана и се запъти към вратата.

— Полиана, чакай! — Гласът на леля й беше много строг. — Промених мнението си. Предпочитам да занесеш телешкото както обикновено на госпожа Сноу. Можеш да тръгваш.

Полиана помръкна.

— Но, лельо Поли, тя ще си бъде все така… Тя е болна и винаги ще й носим разни неща. А той е със счупен крак само временно — ще оздравее, вече мина цяла седмица, откакто го счупи.

— Чух, че нещо се е случило с господин Джон Пенделтън — сдържано рече леля Поли — но не съм съгласна да му носиш желирано телешко.

— Знам, че е винаги сърдит… външно… — промълви Полиана — и сигурно затова не го харесваш. Но аз няма да кажа, че ти му го изпращаш. Все едно е от мен. Аз го харесвам. Ще се радвам да му занеса желирано телешко.

Госпожица Поли отново поклати глава. После попита с учудващо спокоен глас:

— Той знае ли ти коя си?

Момиченцето въздъхна.

— Мисля, че не. Веднъж му казах името си, но той никога не се обръща към мен по име.

— Знае ли къде живееш?

— О, не, не съм му казвала.

— Значи не знае, че си ми племенница?

— Не, не знае.

Настъпи мълчание. Госпожица Поли гледаше Полиана, сякаш не я виждаше. Момиченцето стъпваше от крак на крак и въздишаше. Лелята изведнъж стана.

— Добре, Полиана — каза тя все така с много особен глас, който не приличаше на нейния. — Можеш да занесеш телешкото на господин Пенделтън все едно е от теб. Но запомни — не го изпращам аз! Внимавай да не разбере!

— Да… добре… благодаря, лельо Поли! — радостно извика Полиана и изхвърча от стаята.