Елинор Портър
Полиана (10)

Десета глава
Изненада за госпожа Сноу

При следващото си посещение Полиана отново завари госпожа Сноу да лежи на тъмно.

— Мамо, дойде момиченцето, което изпраща госпожица Поли — вяло каза Мили.

Полиана остана насаме с госпожа Сноу.

— Ти ли си? — раздразнено попита болната жена. — Помня те, стига човек веднъж да те види, за да те запомни. Защо не дойде вчера? Вчера имах нужда от теб.

— Така ли? Радвам се, че вчера не е толкова далеч от днес, нали? — засмя се Полиана и внимателно остави кошницата на стола. — Не ти ли е тъмно тук? Не мога да те видя. — Тя прекоси стаята и дръпна пердетата. — Искам да видя дали си се сресала така, както аз те сресах. О, не си! Нищо, дори се радвам, че не си, защото ще ми доставиш удоволствието аз да го сторя! Първо ще ти покажа какво съм донесла.

Жената се размърда.

— Няма значение как изглежда, важното е дали е вкусно — промърмори тя, но погледна към кошницата. — Какво е това?

— Познай? Какво ти се яде? — Полиана застана до кошницата с усмихнато лице.

Госпожа Сноу сбърчи вежди.

— Нищо не ми се яде! — въздъхна тя. — За мен всичко е с еднакъв вкус.

Полиана се засмя.

— О, не ми се вярва! Кажи, какво най-много ти се иска да има в кошницата?

Болната жена мълчеше. Толкова дълго бе настоявала за нещата, които нямаше, че да каже какво точно иска, за нея бе едва ли не невъзможно. Но ето че се налагаше да посочи конкретното си желание. Момиченцето чакаше отговора й.

— Сигурно ми носиш агнешка супа…

— Да, нося! — възкликна Полиана.

— Но на мен не ми се яде агнешка супа — въздъхна госпожа Сноу, изведнъж осъзнала за какво копнее стомахът й. — Искам пиле.

— Нося и пиле!

Жената я погледна учудено.

— Носиш и двете?

— Да, нося и желирано телешко — тържествуваше момиченцето. — Реших, че поне веднъж ще ти донеса точно онова, което искаш. Двете с Нанси приготвихме кошницата. От всичко по малко, но пък нищо не липсва! Много се радвам, че ти се яде пиле — доволно занарежда тя, докато вадеше трите купички от кошницата. — По пътя си мислех дано не поискаш шкембе, лук или изобщо нещо, което не нося. Щеше много да ме е яд, защото толкова се старах! — засмя се Полиана.

Последва тишина. Болната жена се опитваше да измисли нещо, което искаше, но момиченцето не го носеше.

— Заповядай! Ще ги оставя тук — Полиана остави трите купички на масата. — Сигурно утре ще ти се прияде агнешка супа. Как се чувстваш, добре ли си днес? — попита любезно тя.

— Благодаря, но не съм добре — промърмори госпожа Сноу, отново изпадайки в обичайното си равнодушие. — Тази сутрин изобщо не можах да подремна. Съседката ми Нели Хигинс се учи да свири на пиано и дрънкането по клавишите ме подлудява. Цяла сутрин се упражнява. Не знам какво да правя!

Полиана кимна с разбиране.

— Ужасно е, знам! Госпожа Уайт веднъж се оплакваше — тя е от Женското дружество. Лошото беше, че тогава страдаше от ревматизъм и не можеше да се изпари. И ти не можеш, нали?

— Какво…?

— Да се изпариш, да отидеш някъде другаде, когато свиренето стане нетърпимо.

Госпожа Сноу се замисли и отговори:

— Нали лежа, мога да мърдам само в леглото — раздразнено рече тя.

— Това трябва да те радва, защото госпожа Уайт не можеше да мърда и в леглото. Било ужасно! Госпожа Уайт ми каза, че щяла да полудее, добре че била глухата сестра на господин Уайт.

— Какво общо има глухата сестра на господин Уайт?

Полиана се засмя.

— О, да, всъщност не съм ти разказвала за нея. Госпожа Уайт беше глуха — напълно глуха. Тя пристигна, за да се грижи за госпожа Уайт и за къщата. Бяха се видели в чудо, защото не можеха да се разберат с нея, нали не чува… Та всеки път, когато пианото започвало да дрънка, госпожа Уайт се радвала, че не е глуха, защото си представяла какво би било да не чува нищо, ама нищичко като сестрата на съпруга си. Тя също играеше на играта, аз я научих.

— Каква игра?

Полиана плесна с ръце.

— О, как забравих! Аз измислих какво ще те накара да бъдеш радостна!

— Радостна ли? Нищо не разбирам.

— Нали ти обещах, че ще измисля нещо, което да ти носи радост, въпреки че по цял ден лежиш?

— А, да. Спомням си. Но не мислех, че ще се отнесеш толкова сериозно.

— И още как! — тържествуваше Полиана. — Трудно беше, но го измислих. Но пък когато е трудно, удоволствието е още по-голямо. Признавам, че доста време нищо не ми идваше на ум, а после изведнъж ми хрумна.

— И какво измисли, кажи ми! — В гласа на госпожа Сноу се прокрадна иронична нотка.

Полиана пое дълбоко дъх.

— Можеш да си радостна за това, че и другите хора не са като теб… непрекъснато на легло — доволно каза тя.

Госпожа Сноу я зяпна ядосано и троснато заяви:

— Не ще и дума!

— Сега ще ти разкажа за играта — простодушно продължи Полиана. — Ще я играеш с голямо удоволствие, защото няма да ти бъде лесно. А колкото ти е по-трудно, толкова по-интересно! Слушай сега! — И момиченцето разказа на болната жена всичко за пратката, патериците и куклата, която така и не пристигнала.

Тъкмо привърши да разказва, на вратата се появи Мили и каза с равен глас:

— Госпожице Полиана, леля ви ви чака. Обадила се у съседите ни Харлоу. Казала да побързате, защото сте имали някаква работа.

Полиана се надигна с неохота и въздъхна.

— Добре. Ще побързам. — После се засмя и добави: — Трябва да се радвам, че имам здрави крака, та да бързам, нали госпожо Сноу?

Госпожата не отговори. Тя лежеше със затворени очи. Мили гледаше ококорено и забеляза, че по бледите страни на майка й се стичат сълзи.

— Довиждане — рече Полиана през рамо, когато стигна до вратата. — Съжалявам, че не можах да те среша! Ще го отложим за другия път.

 

 

Юлските дни неусетно се изнизаха. За Полиана това бяха щастливи дни. И тя често го повтаряше пред леля си. А лелята уморено отговаряше:

— Много добре, Полиана. Доволна съм, че дните ти са щастливи. Но дано и да са удовлетворяващи, инак няма да съм изпълнила дълга си.

В отговор момиченцето обикновено я прегръщаше и целуваше, а госпожица Поли все още много се смущаваше от тази дружелюбност. Един ден, докато се учеше да шие, Полиана попита замислено:

— Лельо Поли, смяташ ли, че не е достатъчно дните да са само щастливи?

— Да, така смятам.

— Значи трябва да са и удовлетворяващи.

— Разбира се.

— А какво значи у-до-вле-тво-ря-ва-щи?

— Да носят удовлетворение. Да ти дадат нещо, нали разбираш? Ама че необикновено дете!

— А да си само радостен — това не е ли удовлетворяващо? — плахо попита Полиана.

— Съвсем не.

— О, боже! Тогава сигурно играта няма да ти хареса.

— Каква игра?

— Ами татко… — Полиана притисна пръсти до устните си. — Нищо, нищо — смотолеви тя.

Госпожица Поли се намръщи и заяви:

— Достатъчно за днес, Полиана. Приключихме с урока по шиене.

Следобедът Полиана срещна леля си на стълбите.

— Лельо, сигурно идваш при мен! Колко се радвам! Така обичам да си имам компания! — тя бързо изтича нагоре по стълбите и отвори вратата на таванската стаичка.

Всъщност лелята не отиваше при племенницата си. Беше се запътила да търси белия вълнен шал в кедровия скрин до източния прозорец на таванското помещение. Но ето че неочаквано се озова при Полиана, седнала на единия от столовете с прави облегалки. От деня на пристигането на момиченцето леля Поли непрекъснато се улавяше, че прави съвсем неочаквани неща — възнамеряваше да прави едно, а току се оказваше, че прави друго.

— Много обичам да си имам компания — повтори Полиана с такъв доволен вид, сякаш беше поканила леля си в дворец. — Особено след като имам своя собствена стая. Е, аз винаги съм имала стая, но когато къщата е под наем, не е същото, стаята не е напълно твоя, нали? А тази стая си е съвсем моя!

— Да, Полиана — промърмори госпожица Поли, като се чудеше защо продължава да седи сред стаята, а не отива да търси белия шал.

— Стаята много ми харесва! Нищо, че няма килим, пердета и картини, аз толкова исках да има… — Полиана изведнъж пламна и млъкна. Тъкмо се канеше да заговори за нещо друго, когато леля й строго попита:

— Какво искаш да кажеш?

— Н-нищо, лельо Поли. Не исках да кажа това…

— Сигурно не си искала — хладно отсече лелята. — Но го каза, затова държа да ми обясниш!

— Исках само да кажа, че си представях стая с хубав килим, дантелени пердета и разни други неща. Но разбира се…

— Представяше си! — ядосано повтори леля Поли.

Полиана се изчерви още повече и виновно каза:

— Не че е трябвало да ги има, лельо Поли. Но винаги съм ги искала, а никога не съм имала и затова. Веднъж ни изпратиха две черги, но те бяха малки и едната беше с петна от мастило, а другата с дупки. Имахме и две картини. Тат… така де, продадохме хубавата, а грозната се счупи. Ако не ми се беше случило всичко това, сигурно нямаше толкова да мечтая за хубави неща, както и да си представям още от първия ден в коридора колко ли красива ще бъде стаята ми и… Всъщност, лельо Поли, само след минута или само след няколко минути се зарадвах, че над скрина няма огледало, та да не си гледам луничките, че за по-красива картина от гледката през прозореца не мога и да мечтая, а и ти си толкова добра с мен, че…

Госпожица Поли изведнъж скочи от стола. Цялата пламтеше.

— Достатъчно, Полиана — сгълча я тя. — Каза твърде много неща. — Само след миг лелята слизаше по стълбите и чак когато стигна на първия етаж се сети, че всъщност се беше качила на тавана, за да търси белия вълнен шал в кедровия скрин до източния прозорец.

След по-малко от двадесет и четири часа леля Поли нареди на Нанси:

— Премести нещата на госпожица Полиана в стаята под таванската. Реших засега племенницата ми да живее в тази стая.

— Добре, госпожице — отвърна Нанси и възкликна наум: „Божичко!“.

Само след минута тя говореше възбудено на Полиана.

— Представяш ли си! Ще живееш в стаята под тази, представяш ли си!

Полиана беше пребледняла.

— Нанси, сериозно ли говориш, не се ли шегуваш?

— Сама ще се убедиш, че говоря истината — нареждаше Нанси изпод купа дрехи, които вече беше понесла. — Нареди ми да ти преместя нещата долу и аз веднага ще ги сваля, за да не й хрумне нещо друго.

Полиана се замисли над последните й думи. С риск да се изтърколи тя се втурна презглава надолу, прескачайки по две стъпала наведнъж.

Чу се трясък от две врати една след друга и Полиана застана пред леля Поли.

— О, лельо Поли, лельо Поли, наистина ли си решила така? В новата стая има всичко — и килим, и пердета, и три картини плюс гледката от прозорците… О, лельо Поли!

— Полиана, доволна съм, че одобряваш промяната. Но ако толкова много оценяваш тези неща, надявам се, че ще се грижиш добре за тях. И това е всичко. Ако обичаш, вдигни стола. Освен това затръшна две врати една след друга! — Госпожица Поли говореше строго, дори прекалено строго, но кой знае защо усети, че й се доплаква — а тя съвсем не беше свикнала да изпитва подобни чувства.

Полиана вдигна стола.

— Съжалявам, че затръшнах вратите — с усмивка каза тя. — Но току-що разбрах за стаята и сигурно и ти би затръшнала вратите, ако… — Момиченцето млъкна и погледна леля си с интерес. — Лельо, случвало ли ти се е някога да затръшнеш някоя врата?

— Мисля, че не — отвърна лелята, слисана от въпроса на племенницата си.

— Колко жалко — промълви Полиана с искрено съчувствие в гласа.

— Жалко ли? — едва изрече смаяната леля.

— Да, жалко. Защото ако си искала да затръшнеш някоя врата, ти си щяла да го направиш, но ако не си искала, това означава, че никога за нищо не си се радвала — радваш ли се, не може да не затръшваш вратите. Толкова жалко, че никога за нищо не си се радвала!

— Полиана! — възмутено ахна леля Поли, но Полиана беше вече изчезнала. След миг се разнесе трясък от таванската врата. Племенницата й бързаше да помогне на Нанси да свалят „нещата“.

Госпожица Поли седеше смутена в гостната — всъщност и тя се беше радвала… на някои неща.