Елинор Портър
Полиана (7)

Седма глава
Полиана и наказанията

В един и половина Тимоти закара госпожица Поли и Полиана до няколкото магазина на половин миля от къщата.

Изборът на дрехи се оказа истинска забава за всички, които участваха. След като приключиха, госпожица Поли имаше чувството, че е минала по тънка кора над вулканична лава и най-сетне усеща солидна почва под краката си. Продавачките ги изпращаха с пламнали лица, наслушали се на веселите истории на Полиана, които щяха да разказват на приятелите си поне една седмица. Полиана пък цялата сияеше и сърцето й пърхаше от радост. Както каза на една от продавачките: „Нямате представа какво щастие е да ти купят нови дрехи, които не трябва да бъдат подгъвани или отпускани, след като цял живот си бил обличан от църковни подаяния и от Женското дружество!“.

Пазаруването им отне целия следобед. След вечеря Полиана си поприказва с Том в градината, а когато Нанси изми чиниите, побъбри и с нея на задната тераса. Леля Поли беше на гости у една съседка.

Том разказа чудесни неща за майка й и Полиана се почувства наистина щастлива. Нанси й описа малката ферма в „Ъглите“ на шест мили оттук, където живееха скъпите й майка, братя и сестри. Нанси обеща на Полиана, че ако госпожица Поли разреши, някой ден ще я заведе на гости.

— А да знаеш само какви хубави имена имат! Сигурно ще ти харесат — въздъхна Нанси. — Алджърнън, Флорабел, Естел… Така мразя името си „Нанси“!

— Не си права, Нанси! Защо го мразиш?

— Защото не е хубаво като другите имена. Аз съм най-голямата и мама още не била чела книгите, в които срещнала хубавите имена.

— На мен пък „Нанси“ ми харесва, защото… защото това е твоето име!

— Да, но Клариса Мабел също не е лошо, нали? И на мен много повече ми харесва. Прекрасно име, нали?

Полиана се засмя.

— Радвай се, че не се казваш например Хипзиба!

— Хипзиба ли?!

— Това е първото име на госпожа Уайт! А съпругът й я нарича „Хип“! Тя все се ядосва, защото всеки път, когато извиквал „Хип“, очаквала да чуе и „Ура! Ура! Ура!“.

Нанси се усмихна до уши.

— Да знаеш, госпожице Полиана, че чуя ли „Нанси“, отсега нататък все ще ме напушва на смях за тази Хип! Мога само да се радвам, че… — Нанси погледна учудено Полиана. — Ама ти играеше ли играта, когато ми разказа за Хипзиба?

Полиана се замисли и се засмя.

— Истината, Нанси, е следната: аз играех, но това беше един от многото случаи, в които го направих несъзнателно! Свикваш, нали разбираш, и без да усещаш търсиш нещо, от което да изпитваш радост! А ако търсиш достатъчно упорито, винаги и почти във всичко можеш да откриеш причина за радост.

— Може би — колебливо рече Нанси.

Полиана се приготви за сън в осем и половина. Мрежата за прозорците още не беше пристигнала и в стаята беше горещо като в пещ. Момиченцето копнееше да отвори двата плътно затворени прозореца, но не смееше дори да ги открехне. Съблече се, сгъна внимателно дрехите, каза молитвата, духна свещта и си легна.

Не можеше да прецени колко време се мята в горещото легло, но й се стори цяла вечност. Накрая стана, стигна до вратата в тъмнината и я отвори.

Таванското помещение тънеше в мрак, освен сребърната пътека на пода, която хвърляше луната от източния прозорец. Полиана събра кураж и без да обръща внимание на страшната тъма, пое дъх и бързо стигна до сребърната пътека и до прозореца.

Хранеше макар и слаба надежда, че този прозорец е с мрежа, но — уви. Навън светът бе омайно красив и въздухът бе свеж и приятен, балсам за пламтящите й страни и длани.

Полиана се взря и видя на около педя под прозореца тенекиения плосък покрив на остъклената веранда. Изпълни я копнеж. Да можеше да излезе на този покрив…

Тя се обърна плахо назад — там някъде, в тъмното, бяха горещата й стая и още по-горещото легло, а между тях и нея цареше ужасният мрак, който можеше да прекоси опипом, с протегнати ръце, докато покривът на верандата бе огрян от луната, а нощният въздух бе хладен и приятен.

Защо леглото й не беше на покрива! Защо хората не спяха навън! Там, където живееше по-рано, имаше един Джоел Хартли, който беше болен от туберкулоза и трябваше да спи на открито.

Полиана си спомни, че до прозореца бе забелязала големи бели торби, които висяха, окачени на пирони. Нанси й беше казала, че в торбите прибират зимните дрехи. Полиана пристъпи нерешително и взе една дебела торба (в нея беше тюленовото палто на леля й) — щеше да й служи за дюшек. После избра една не толкова дебела, която смяташе да прегъне на две и да използва за възглавница. С третата, най-тънката торба, можеше да се завие! Въодушевената Полиана замъкна торбите до озарения от луната прозорец, отвори го, пусна ги на покрива, после се прехвърли и внимателно затвори прозореца — не беше забравила за мухите и техните невероятни крачка, които пренасят какво ли не.

Какъв прелестен хлад! Полиана заподскача от радост, поемайки дълбоко свежия въздух. Покривът поскърцваше и ехото от звуците беше толкова приятно! Тя се разходи няколко пъти от единия до другия край, най-сетне далеч от задушната таванска стаичка. Покривът беше огромен и плосък и нямаше опасност да се изтърколи. Полиана въздъхна доволно и се сви на кълбо върху палтото на леля си, нагласи възглавницата, зави се и се приготви за сън.

— Колко хубаво, че мрежите не дойдоха! — промърмори тя, мигайки срещу звездите. — Инак нямаше да спя на покрива!

Стаята на госпожица Поли беше до остъклената веранда. Тя бързо обличаше пеньоара си с пребледняло от страх лице. Вече се беше обадила с треперещ глас на Тимоти.

— Веднага ела с баща си! Донесете фенери. Върху покрива на верандата има някой! Сигурно се е покатерил по решетката за розите или не знам как… От покрива може да влезе в къщата през източния прозорец… Заключих вратата към тавана, но все пак, побързайте!

Полиана се беше унесла в сън, когато я разбудиха светлината на фенер и три гласа! Тимоти надничаше от подпряната на стената стълба, Том прескачаше таванския прозорец, а зад него надничаше леля Поли.

— Полиана, какво означава това! — извика леля й.

Момиченцето примигна сънливо и седна.

— Господин Том, лельо Поли… защо сте толкова уплашени? Аз не съм болна от туберкулоза като Джоел Хартли, само ми беше много горещо и… Лельо, прозорецът е затворен, мухите няма да могат да влязат и да разнасят микроби.

Тимоти слезе бързо по стълбата. Том тутакси подаде фенера на госпожица Поли и изчезна подир сина си. Госпожица Поли прехапа устни, докато се увери, че са се отдалечили. После каза сърдито:

— Полиана, подай ми торбите и веднага ела тук. Що за дете! — промърмори тя, след като изчака племенницата си да прескочи прозореца и да застане до фенера, който държеше в ръка.

След свежия нощен въздух таванското помещение й се видя непоносимо задушно. Но Полиана не каза дума. Само въздъхна на пресекулки.

На площадката на стълбите леля й се обърна и сдържано заяви:

— Тази нощ ще спиш при мен, в моето легло. Мрежите ще пристигнат утре, а дотогава е мой дълг да знам къде точно се намираш!

Полиана пое дълбоко въздух и възкликна, сякаш не вярваше на ушите си:

— При теб, в твоето легло! О, лельо Поли, колко си мила, колко си мила! Толкова много съм си мечтала да спя с някой, който ми е близък, нямам предвид Женското дружество, а някой наистина близък. Добре че мрежите не пристигнаха, нали, лельо?

Лелята не отговори. Тя крачеше пред момиченцето и кой знае защо се чувстваше някак безпомощна. Вече трети път наказваше Полиана, но за племенницата й тези наказания бяха едва ли не специални награди! Сигурно затова се чувстваше толкова безпомощна.