Елинор Портър
Полиана (29)

Двадесет и девета глава
През отворения прозорец

Късите зимни дни идваха и си отиваха, ала те не бяха никак къси за Полиана. Те бяха дълги и понякога мъчителни. Но тя се стараеше да гледа весело на всичко, което ставаше около нея. Беше доволна, защото леля Поли също играеше на играта. А леля Поли все измисляше нещо, на което да се радва. Един ден й разказа случката с двете бездомни дечица, които в снежната буря се скрили под някаква изкъртена и отнесена от вятъра врата, като съжалили нещастните хора, чийто дом останал да зее… Пак леля Поли й разказа за старицата с два зъба, която им се радвала, защото я „разкрасявали“!

Полиана започна да плете като госпожа Сноу — чудни шарени неща, които изпъстряха белите завивки на леглото й и я радваха, че има ръце, за да върши такива чудеса.

Момиченцето се срещаше с някои от посетителите си и получаваше благопожеланията на много други. Контактите й даваха възможност да си мисли за безброй нови неща, а тя се нуждаеше от това.

Веднъж се видя с Джон Пенделтън и два пъти с Джими Бийн. Господин Пенделтън й се хвалеше от Джими, а Джими — от прекрасната къща и от „страхотния“ господин Пенделтън. И двамата казаха, че всичко това се е случило благодарение на нея.

— Все повече се радвам за това, че съм могла да ходя — сподели Полиана с леля Поли.

Зимата мина, дойде пролетта. Всички, които следяха отблизо състоянието на Полиана, забелязваха, че подобрение почти няма. По всичко личеше, че опасенията на доктор Мийд ще се сбъднат и момиченцето никога вече няма да може да ходи.

Жителите на Белдингсвил непрекъснато се осведомяваха за здравето й. А един мъж специално се вълнуваше и притесняваше много повече от всички останали. Той успяваше редовно да се сдобие със сведения за състоянието на болната. Дните минаваха, момиченцето не се чувстваше по-добре и върху лицето на мъжа бе изписана не само угриженост, а и отчаяние, но отчаянието му бе непримиримо и тази непримиримост накрая надделя. Тогава доктор Томас Чилтън, за учудване на Джон Пенделтън, го посети у дома му.

— Пенделтън, дойдох при теб, защото ако някой знае за отношенията ми с госпожица Поли, то това си ти — направо започна докторът.

Джон Пенделтън се сепна — той наистина знаеше за любовната връзка между Поли Харингтън и Томас Чилтън, но повече от петнадесет години не бяха говорили по този въпрос.

— Да… — каза той, като се стараеше гласът му да прозвучи достатъчно загрижено, но не и любопитно. След миг осъзна, че няма смисъл да се безпокои, тъй като докторът бе твърде погълнат от онова, което се канеше да му каже, за да забележи неговата реакция.

— Пенделтън, искам да видя момиченцето, искам да го прегледам. Трябва да го прегледам.

— Тогава защо не го прегледаш?

— Как?! Много добре знаеш, че не съм пристъпвал прага на онази къща повече от петнадесет години. Ти не знаеш, но господарката й ми каза тогава, че следващия път, когато ме покани, това би означавало, че ме моли да забравя всичко и че нещата ще бъдат както преди. А това ще рече — че е съгласна да се омъжи за мен. Да си забелязал да ме кани? Аз — не.

— Не можеш ли да отидеш без покана?

Докторът сви вежди.

— Едва ли. И аз имам гордост.

— Но щом си толкова загрижен за Полиана, преглътни гордостта, забрави караницата и…

— Да забравя караницата! — прекъсна го докторът. — Не с това е свързана моята гордост. Ако беше до нея, бих отишъл на колене и бих застанал на глава — стига това да помогне. Въпросът опира до професионална гордост. Момиченцето е болно. А аз съм лекар! Не мога да вляза и да кажа: „Ето ме, дойдох!“. Нали?

— Чилтън, за какво всъщност се скарахте?

Докторът махна с ръка и стана.

— За какво ли? За какво се карат влюбените? — Той закрачи гневно из стаята. — Глупави разправии например за дълбочината на някоя река или големината на някоя стая и от тази глупост после си патят цял живот! Все едно за какво се скарахме. Ако питаш мен, аз вече съм забравил, че сме се карали. Пенделтън, трябва да видя детето. За него това е въпрос на живот и смърт. Вярвам, че шансът й отново да ходи, е деветдесет на сто!

Докторът говореше разпалено и убедително, близо до отворения прозорец на стаята. Думите му стигаха до ушите на малкото момченце, което клечеше под прозореца.

Джими Бийн, който вършеше съботната си работа и скубеше първите зелени плевели от цветните лехи, седна на земята с ококорени очи.

— Смяташ, че ще проходи? Наистина ли?

— От онова, което научавам, макар и на миля от леглото й, вярвам, че нейното състояние е подобно на състоянието на един болен, на когото помогна мой приятел от университета. Той работи много години специално с такива случаи. Поддържам връзка с него, а и се позаинтересувах и разбрах едно — друго. Но преди всичко трябва да я прегледам, това е важно, защото мога да й помогна.

— Трябва да й се помогне!

— Но как да отида без разрешението на леля й?

— Трябва да бъде убедена да те покани.

— Как?

— Не знам.

— Така и предполагах. Никой не знае. Твърде горда и обидена е, за да ме покани, пък и нали преди години ми каза какво би означавала една покана! Но когато си помисля за това вероятно обречено дете и за възможността да му помогна, срещу която обаче се изправя някаква глупава гордост и професионална етика, аз… — Докторът не довърши мисълта си, но отново закрачи гневно из стаята с пъхнати в джобовете ръце.

— Но ако бъде убедена и разбере… — каза Джон Пенделтън.

— Да, може би… Но кой ще я убеди?

— Не знам, не знам — отчаяно въздъхна Пенделтън.

Джими Бийн се надигна и си пое дъх — не смееше да диша, да не би да пропусне някоя дума.

— Аз пък знам! — тихичко възкликна той. — Аз ще я убедя!

Джими се изправи, с бързи и леки стъпки зави зад ъгъла на къщата и се втурна надолу по Пенделтън Хил.