Елинор Портър
Полиана (28)

Двадесет и осма глава
Играта и тези, които я играят

Скоро след посещението на Джон Пенделтън в „Харингтън“ пристигна Мили Сноу. Когато госпожица Поли влезе в гостната, Мили се изчерви и тихо каза:

— Дойдох да попитам как е момиченцето.

— Много мило. Състоянието й обаче е почти същото. А как е майка ти?

— Затова и дойдох… да ви помоля да кажете на госпожица Полиана… — заговори несвързано момиченцето — че ние мислим, че… е ужасно, дето не може да ходи. След всичко, което направи за нас, за мама, като я научи да играе на онази игра и… И когато чухме, че Полиана не може вече да я играе, горкичката… Не че се чудя, кой би могъл да я играе на нейното място, но ние си спомнихме всичко, което ни е казвала и си помислихме, че тя трябва да знае колко много е направила за нас, та това… може да й помогне и да я зарадва поне малко… — Мили млъкна, останала без дъх, в очакване на отговор.

Госпожица Поли слушаше внимателно, но озадачено. Беше разбрала само половината от думите на Мили. Знаеше, че тя е особена, но не и че нещо й хлопа. Инак как можеше да си обясни неспирния поток от несвързани думи, с който я заля!

— Мили, за съжаление не те разбрах съвсем. Какво точно искаш да кажа на племенницата ми?

— Ами искам да й кажете — продължи развълнувано момиченцето, — да й обясните колко много е направила за нас. Тя, разбира се, знае някои неща, нали идваше, и знае, че мама е вече друга, но ми се ще да го чуе, а също да знае, че и аз станах друга. Понякога играя на играта.

Госпожица Поли се замисли. Тъкмо се канеше да попита каква е тази игра, когато Мили отново припряно занарежда:

— Преди мама се сърдеше на всичко. Не можеше да й се угоди. Няма защо да я обвинявам, нали е болна. Сега обаче ми дава да дърпам пердетата, интересува се как изглежда, оглежда се, когато е с нова нощница… Дори започна да плете — конски поводи за панаирите и бебешки одеялца за болниците. Не е така безучастна и се радва, че прави всичко това! А го прави благодарение на Полиана, защото тя й беше казала да се радва, че може да използва ръцете си. Затова започна да плете. А стаята цялата се преобрази — навсякъде червена, синя и жълта прежда, а на прозореца — стъклените висулки, които Полиана й даде, да ти е приятно да влезеш. Преди чак ме беше страх — вътре беше мрачно и потискащо, а мама беше толкова нещастна. Затова ви молим да кажете на госпожицата, че всичко това е благодарение на нея. Кажете й, че се радваме, задето я познаваме, защото си мислим, че ако тя знае, това ще я зарадва, че пък тя ни познава. Това е… всичко — въздъхна Мили и веднага стана. — Ще й кажете, нали?

— Разбира се, че ще й кажа — промълви госпожица Поли, която се опитваше да запомни поне част от словоизлиянията на Мили.

Посещенията на Джон Пенделтън и на Мили Сноу бяха първите от цяла поредица. А посланията, които посетителите неизменно изпращаха за Полиана, озадачаваха все повече и повече госпожица Поли.

Един ден дойде вдовицата Бентън. Госпожица Поли я познаваше добре, въпреки че не си бяха ходили на гости. Госпожа Бентън беше най-тъжната жена в града и ходеше винаги в черно. Но този път си беше вързала бледосин шал. Когато заговори за Полиана и за нещастието с колата, в очите й проблеснаха сълзи. После попита дали не може да види момиченцето.

Леля Поли поклати глава.

— Съжалявам, но тя все още не приема посетители. Вероятно след някой друг ден…

Госпожа Бентън избърса очите си и стана, за да си върви. Върна се забързано от коридора и каза:

— Госпожице Харингтън, бихте ли й предали нещо от мен?

— Ще се радвам, госпожо Бентън.

— Бихте ли й казали, че съм си сложила… това — докосна тя бледосиния шал. И тъй като забеляза нескритото учудване на госпожица Поли, добави: — Племенницата ви все ме увещаваше да си сложа нещо светло и сигурно ще се зарадва, ако й кажете, че съм я послушала. Според нея Фреди също щял да се зарадва. Само него имам вече. Другите имат всичко… — Госпожа Бентън поклати глава и се обърна. — Вие само й кажете, тя ще разбере.

Същия ден по-късно дойде и другата вдовица — тя обаче беше облечена в черно. Госпожица Поли не я познаваше. И се чудеше откъде ли я познава Полиана. Госпожата се казваше Тарбел.

— Макар да не съм се срещала с вас — започна госпожа Тарбел — аз се познавам с племенницата ви Полиана. Прекарах лятото в хотела и всеки ден се разхождах по предписание на лекарите. На една от разходките се запознах с племенницата ви — толкова е мила! Искам да знаете колко много означава тя за мен. Пристигнах много тъжна, но нейното усмихнато личице и приветлив нрав ми напомниха за… моето малко момиченце, което изгубих преди години. Потресена съм от нещастието, което я сполетя. Когато разбрах, че няма да може да ходи и че е нещастна, защото повече не може да се радва, реших да дойда да видя как е…

— Много мило — каза леля Поли.

— Имам една молба. Бихте ли й предали нещо от мен?

— Разбира се.

— Кажете й, че госпожа Тарбел е вече радостна. Звучи странно и сигурно не ме разбирате. Но, извинете, бих предпочела да не ви обяснявам. — Госпожата тъжно присви устни и усмивката в очите й помръкна. — Племенницата ви знае какво искам да кажа. А аз трябваше да й го кажа. Благодаря ви и извинете, ако с нещо съм ви притеснила — добави тя и си тръгна.

По-озадачена от всяко друго посещение, госпожица Поли бързо се качи в стаята на Полиана.

— Полиана, познаваш ли госпожа Тарбел?

— О, да, толкова я обичам! Тя е болна и ужасно тъжна. Отседнала е в хотела и всеки ден се разхожда. Двете заедно се разхождаме. Искам да кажа — разхождахме. — Две големи сълзи се търколиха по лицето на момиченцето.

Госпожица Поли се покашля смутено.

— Тя току-що беше тук, мила. Помоли ме да ти предам нещо, но не ми обясни какво точно има предвид. Каза да ти предам, че госпожа Тарбел е вече радостна.

Полиана плесна с ръце.

— Така ли каза? О, колко се радвам!

— Не разбирам какво означава това.

— Това е играта и… — Полиана затисна устата си с ръка.

— Каква игра?

— Н-нищо особено, лельо Поли. Не мога да ти разкажа, защото трябва да спомена и други неща, които не бива да споменавам.

Леля Поли понечи да зададе още въпроси, но се въздържа, тъй като забеляза силното смущение на племенницата си.

Следващото посещение надмина очакванията на госпожица Поли. Един ден дойде млада жена с руж на бузите и неестествено руса коса. Тя беше на високи токове и окичена с евтини бижута. Госпожица Поли само беше чувала за нея и много се изненада, когато я видя в дома си.

Не й протегна ръка. Дори се отдръпна, когато влезе в гостната. Жената стана. Очите й бяха зачервени, сякаш беше плакала. С предизвикателно вирната глава тя попита дали не може да види Полиана.

Госпожица Поли каза „Не“. Тонът й беше рязък, но нещо в молещия поглед на жената я накара да добави, че посещения все още никому не се разрешават.

Жената се поколеба. А след това заговори, все така вирнала предизвикателно глава.

— Казвам се госпожа Пейсън, госпожа Том Пейсън. Предполагам сте чували за мен, повечето от хората са чували, но вероятно някои от нещата, които сте чули, не са истина. Но както и да е. Тук съм, за да видя момиченцето. Чух за нещастието и много… се разстроих. Миналата седмица разбрах, че няма да може да ходи и ми се иска да можех да й дам моите два ненужни крака. Защото за един час тя ще свърши толкова много добро, колкото аз бих свършила за сто години. Така е то, невинаги здрави крака има онзи, на когото най-много трябват, за да прави добрини.

Жената се покашля, но гласът й беше все така развълнуван.

— Вие вероятно не знаете, но аз често се виждах с племенницата ви. Живеем на Пенделтън Хил Роуд, а тя все минаваше покрай нас. И не само минаваше, а се и отбиваше, играеше с децата, разговаряше с мен и с мъжа ми, когато беше вкъщи. Беше й приятно и се сприятелихме. Предполагам не знаеше, че хората от нейната класа не дружат с такива като мен. Ако си дружаха повече, тогава сигурно тези като мен щяха да са по-малко — заяви тъжно тя. — Но така или инак, тя идваше и това с нищо не й навреди. Тя и не предполага колко много ни помогна, а и така е по-добре, защото инак ще разбере някои неща, които не искам да разбере. Тази година беше твърде тежка за нас. Нещата с мъжа ми вървяха много зле, смятахме да се развеждаме, само дето не знаехме какво ще правим с децата. Тогава се случи нещастието с Полиана и разбрахме, че тя повече няма да може да ходи. А как обичаше да идва, да сяда на прага и да играе с децата. Все се смееше и беше… радостна. Току намираше нещо, за което да е радостна. Един ден ни разказа за играта и искаше да ни научи да я играем. Чухме, че сега била много нещастна, защото не можела да се радва на нищо. Затова и дойдох — да й кажа да се радва за нас, защото решихме да не се разделяме и да играем заедно играта. Знам, че това ще я зарадва, защото тя се натъжаваше от нещата, които понякога си говорехме. Още не мога да кажа дали играта ще ни помогне, но се надявам, че с времето… Във всеки случай ще опитаме, защото тя много искаше. Ще й го кажете ли?

— Да, ще й го кажа — тихо отвърна леля Поли. После неочаквано пристъпи напред и протегна ръка. — Благодаря ви, че дойдохте, госпожо Пейсън.

Жената сведе предизвикателно вирнатата си брадичка. Устните й потрепнаха. Тя промълви нещо неразбираемо, стисна протегнатата ръка, обърна се и излезе.

Веднага щом вратата се затвори зад нея, госпожица Поли се втурна в кухнята.

— Нанси!

Тонът й беше доста остър. Поредицата необичайни посещения през последните няколко дни, чийто връх беше току-що завършилата визита, бяха опънали нервите й до краен предел. Откакто се случи нещастието с Полиана, Нанси за пръв път чуваше господарката си да говори толкова строго.

— Нанси, би ли ми казала каква е тази странна игра, за която говори целият град? И каква е ролята на племенницата ми в нея? Защо всички, от Мили Сноу до госпожа Том Пейсън, настояват да й предам, че я играят?! Доколкото разбирам, едни си връзват сини шалчета, други спират да се карат, а трети започват да харесват онова, което най-много са мразели, и причината е не друг, а Полиана. Попитах я за играта, но не стигнах до отговор, защото не искам да я притеснявам. Ала от думите й снощи се досещам, че ти също си посветена в играта. Ако обичаш, обясни ми за какво става дума.

Какво беше слисването на госпожица Поли, когато Нанси избухна в сълзи.

— Става дума за това, че от миналия юни до съвсем скоро това мило дете радваше целия град, а сега хората идват, за да го зарадват на свой ред.

— За какво да го зарадват?

— Просто така! Това е играта.

Госпожица Поли тупна с крак.

— И ти си като другите, Нанси! Каква е тази игра?

Нанси вдигна глава. Погледна господарката си право в очите.

— Ще ви кажа. Госпожицата е научила играта от баща си. Веднъж в църковните пратки получила патерици вместо куклата, която толкова искала. Както би сторило всяко дете, госпожица Полиана се разплакала. И тогава баща й казал, че винаги и за всичко можеш да намериш причина да се радваш. И че тя трябва да се радва на патериците.

— На патериците?! — Госпожица Поли едва сподави риданието си, защото си представи безжизнените крака на детето.

— Да, на тях. Госпожица Полиана също се учудила, но баща й казал, че той например се радва, защото не се нуждае от тях.

— О! — възкликна леля Поли.

— Ето как госпожица Полиана превърнала всичко в игра — да намериш винаги нещо, за което да се радваш. Според нея всеки може да играе на тази игра. А тя вече не тъгувала толкова за куклата, защото се радвала, че не се нуждае от патериците. Ето защо играта се казва „Радвам се“. Госпожицата все на тази игра играе.

— Но как, как… — Госпожица Поли не можа да довърши мисълта си.

— Нямате представа колко е хубаво да играеш на нея — продължи Нанси, почти толкова въодушевено, както и Полиана. — Играта стори чудеса с мама и с всички вкъщи. Госпожицата идва на гости два пъти. Научи ме да се радвам на толкова много неща, и малки, и големи, и така наистина се живее по-лесно. Например името ми вече не ме дразни така, защото госпожица Полиана ми каза, че можело да се казвам и Хипзиба! А също и понеделниците — аз много мразех понеделнишките сутрини, но тя ме научи да им се радвам.

— Да се радваш на понеделнишките сутрини?!

Нанси се засмя.

— Е, да, звучи доста странно, но милото дете разбра, че мразя ужасно тези сутрини. И какво мислите ми каза един ден? „Нанси, всеки понеделник сутринта ти трябва да се радваш, защото пред теб има цяла седмица, докато дойде другият понеделник!“. Честна дума, оттогава всеки понеделник сутрин си го помислям и вече не се чувствам така ужасно! Дори се засмивам, а пък да знаете смехът колко помага!

— Но защо само на мен не е казала за тази игра? Защо, когато я питах, ми отговаряше с недомлъвки?

Нанси се поколеба, но каза:

— Не се сърдете, госпожице, но как да ви каже, като сте й забранили да споменава баща си? А играта е измислена от баща й.

Госпожица Поли прехапа устни, а Нанси неуверено продължи:

— Опитала се да ви каже за играта още когато пристигнала, за да играете заедно, но… Затова каза на мен, за да има с кого да играе.

— А другите хора?

— Сега почти всички знаят за играта. Разчува се, нали разбирате. Тръгна от нея, а после от уста на уста… А тя, каквато е усмихната, любезна и все радостна, как да не се научиш да играеш! Сега, когато е болна, на всички им е жал за нея, особено защото й е мъчно, че не може да се радва на нищо. Затова идват, за да й кажат колко радостни са се чувствали благодарение на нея, като се надяват това да й помогне. Тя винаги е искала другите да играят с нея.

— Да, вече знам кой още ще играе на играта… знам — промълви госпожица Поли и бързо излезе от кухнята.

Нанси гледаше слисано след нея.

— Какво ли ще стане сега — промърмори тя. — Нищо няма да ме учуди, госпожице Поли, нищо!

Сестрата излезе от стаята и Полиана остана насаме с леля си.

— Дойде още една гостенка, мила — каза леля Поли, като напразно се опитваше да успокои развълнувания си глас. — Госпожа Пейсън, нали я познаваш?

— Госпожа Пейсън ли? Разбира се! Тя живее на пътя към господин Пенделтън и има много сладка дъщеричка на три, и момченце на пет годинки. Много е мила, също и съпругът й, само дето двамата като че ли не го забелязват. Искам да кажа, че се случва да се карат и не могат да се разберат за някои неща. Бедни са и никога не получават пратки, както получавахме ние, защото той не е свещеник като… да, не е свещеник.

Полиана леко поруменя, а леля й силно се изчерви.

— Понякога тя носи много хубави рокли, нищо че са бедни — бързо продължи Полиана. — Има и красиви пръстени с диаманти, рубини и изумруди. Но тя казва, че халката много й натежава, затова ще я хвърли и ще се разведе. Какво точно значи това? Струва ми се, че не е много хубаво, защото госпожа Пейсън не го казва с радостен тон. Ако се разведат, господин Пейсън щял да замине, а и децата май също. Според мен е по-добре да не хвърля халката, нищо че има толкова много други пръстени. Ти как мислиш? И какво е това развод?

— Няма да се разделят, мила — побърза да я успокои лелята. — Ще останат заедно.

— О, колко се радвам! Значи ще са там, когато реша да отида. О, боже… — изведнъж помръкна Полиана — защо не мога да забравя, че не мога да ходя и че никога вече не ще отида у господин Пенделтън!

— Успокой се, мила, може да отидеш с кола, нали? Но ти още не си чула онова, което ми каза госпожа Пейсън. Каза ми, че ще останат заедно и че ще играят на играта така, както си искала ти.

Полиана се усмихна през сълзи.

— Наистина ли? О, така се радвам!

— Госпожата се надяваше, че ще се радваш. Затова и бе дошла — да те зарадва.

Полиана сепнато я погледна.

— Лельо Поли, ти да не би да си разбрала за… играта?

— Да, мила. — Лелята се стараеше да говори непринудено весело. — Нанси ми разказа. Чудесна игра. Смятам да я играя с теб.

— О, колко се радвам! Най-много ми се играеше с теб, наистина!

Леля Поли пое развълнувано дъх. Трудно й беше да говори спокойно, но тя каза:

— Да, мила, знам. Но ще играеш с другите — целият град, включително и свещеникът, играе на тази игра! Не съм ти казала, но днес срещнах господин Форд и той ме помоли да ти предам, че ако желаеш да те посети, веднага ще дойде да ти каже колко много се радва на „радостните текстове“, за които е научил от теб. И всичко това се дължи на теб, на едно малко момиченце — целият град играе твоята игра и всички хора са по-щастливи.

Полиана плесна с ръце и възкликна с озарено лице:

— Колко се радвам! Лельо, всъщност има за какво да се радвам! Радвам се, че съм могла да ходя, инак не бих могла да направя всичко това, нали!