Елинор Портър
Полиана (24)

Двадесет и четвърта глава
Джон Пенделтън

Полиана не можа да отиде на училище нито „утре“, нито „вдругиден“. Но тя така и не го разбра, освен в кратките мигове на пълно съзнание, когато не спираше да задава въпроси. Цяла седмица не разбираше нищо, но после температурата й спадна, болките намаляха и тя дойде в пълно съзнание. Разказаха й отново онова, което се беше случило.

— Е, значи съм контузена, но не и тежко болна. Това ме радва.

— Как така те радва? — попита леля й, която седеше на леглото.

— Бих предпочела да съм си счупила краката като господин Пенделтън, а не да съм завинаги на легло като госпожа Сноу. Счупените крака заздравяват, докато хората, които са на легло…

Госпожица Поли, която не бе споменала нищо за счупени крака, стана и отиде до тоалетката. Взимаше и оставяше разни неща и не намираше сили да продума — нещо необичайно за нейната решителност. Лицето й беше бледо и угрижено.

Полиана следеше с мигащ поглед танцуващите по тавана шарки — на прозореца висяха стъклените призми.

— Радвам се също, че не съм болна от едра шарка — доволно промълви тя. — Луничките са нищо в сравнение с нея. Да не говорим за коклюш! Боледувала съм от коклюш — истински ужас. Добре че не е апандисит или пък дребна шарка — тя е заразна, нали знаеш, и нямаше да можеш да седиш при мен.

— Радваш се на много неща, мила — каза леля Поли и по навик вдигна ръка към шията си, сякаш я стягаше якичката.

Полиана се засмя.

— Така е. Погледна ли дъгичките, все за хубави неща си мисля. Много обичам дъгата. Колко се радвам, че господин Пенделтън ми даде тези призми! Радвам се и на някои неща, за които все още не съм споменавала. Ала най се радвам, задето ми се случи това с колата.

— Полиана!

Полиана отново се засмя. Погледна леля си с блестящи очи.

— Откакто ме блъсна колата, ти ми казваш „мила“. По-рано не се обръщаше към мен така. Толкова обичам близките ми да се обръщат към мен с „мила“. Някои от госпожите в Дружеството ми казваха „мила“ и на мен ми беше приятно, но не и така приятно, както когато ти го каже някой наистина близък като теб, лельо. О, лельо Поли, толкова се радвам, че си моя леля!

Леля Поли не отговори. Ръката й пак беше на шията. В очите й напираха сълзи. Тя се обърна и тутакси излезе. В този миг влезе сестрата.

 

 

Следобедът Нанси се втурна към хамбара, където Том почистваше хамутите на конете.

— Господин Том, познай кой е тук! — задъхано каза тя, ококорила невярващите си очи. — И хиляда години да минат, пак няма да познаеш!

— Тогава няма и да опитвам, тъй и тъй сигурно не ми остават повече от десет… Казвай, Нанси!

— Знаеш ли кой е в хола с госпожицата? Кой?

Том поклати глава.

— Откъде да знам…

— От мен! Господин Джон Пенделтън!

— Как така? Шегуваш ли се?

— Ни най-малко! Дошъл е с патериците! А отвън го чака колата с конете. Представяш ли си — намръщеният Пенделтън, дето не говори с никого! Дошъл тук, за да се види с нея!

— Какво толкова? — учуди се Том.

Нанси го изгледа с присвити очи.

— Като че ли не знаеш по-добре и от мен!

— Какво да знам?

— Хайде, не се прави, че не разбираш, та нали ти ми намекна за всичко!

— Не те разбирам.

— Ти ми каза, че преди много години госпожица Поли си имала приятел. Аз знам колко прави две и две. Четири, нали? Но излиза, че май е пет!

Том махна с ръка и се залови за работата си.

— Моля те, изразявай се ясно — заяви той. — Не обичам недомлъвките.

Нанси се засмя.

— Ами работата е там, че дочух нещо, което ме накара да си мисля, че той и госпожица Поли са били приятели…

— Господин Пенделтън! — Том се изправи и я погледна.

— Да! После разбрах, че не било така. Той бил влюбен в майката на това мило дете и ето защо толкова искаше да… Но както и да е — смотолеви Нанси, защото изведнъж се сети за молбата на Полиана да не казва на никого, че господин Пенделтън бе настоявал да отиде да живее при него. — Поразпитах тук-там и разбрах, че двамата с госпожица Поли не се понасят от години и че тя го ненавижда заради глупавите клюки, които витаели около двамата, когато била на деветнадесет-двадесет години.

— Спомням си — кимна Том. — Това беше две или три години, след като госпожица Джени не прие предложението му и замина с младия свещеник. На госпожица Поли й беше жал и беше много внимателна към него. Може би малко прекали, защото я беше яд на онзи свещеник, който отне сестра й. Както и да е, пусна се слух, че тя тича подир него…

— Тя да тича подир мъж?! — възкликна Нанси.

— Знам, че не беше така, но хората започнаха да приказват, а това е много неприятно за което и да е почтено момиче. По това време тя имаше проблеми и с приятеля си и в края на краищата се затвори в къщата и не искаше да вижда никого. Сякаш сърцето й изведнъж и завинаги се вгорчи.

— Чувала съм за тези истории и затова щях да падна, когато го видях на прага — та нали не си говорят от години! Пуснах го да влезе и й казах, че е дошъл.

— А тя?

— Отначало като че ли не ме чу. Тъкмо се канех да повторя името му, тя каза: „Кажи на господин Пенделтън, че веднага ще сляза“. Слязох и му казах. И после дойдох тук — заключи Нанси, като хвърли поглед през рамо към къщата.

— Хм… — въздъхна Том и продължи работата си.

 

 

Джон Пенделтън не чака дълго в „официалния“ хол. Скоро дочу бързите стъпки на госпожица Поли. Той понечи да стане, но тя го спря с жест. Не му подаде ръка. Лицето й беше безизразно.

— Дойдох да питам как е Полиана — побърза да каже Джон Пенделтън.

— Благодаря. Положението е същото.

— Бих искал да знам какво е положението. — Гласът му прозвуча по-уверено.

По лицето на госпожица Поли премина мъчителна гримаса.

— Не бих могла да кажа.

— Ще рече, че не знаеш ли?

— Да.

— Докторът какво казва?

— Доктор Уорън също е объркан. Допита се до известен специалист в Ню Йорк. Уредиха консултация.

— А какво се знае за положението й?

— Рана на главата, едно-две натъртвания и травма на гръбначния стълб, която изглежда е предизвикала… парализа от кръста надолу.

Мъжът сподавено извика. После попита с дрезгав глас:

— А Полиана… как го възприема?

— Още не е наясно. А и аз не мога да й кажа.

— Вероятно се досеща.

Госпожица Поли вдигна притеснено ръка към шията си — този жест й беше станал навик.

— О, да. Тя знае, че не може да се движи. Но мисли, че краката й са счупени. И се радва, защото било по-добре да си със счупени крака като теб, отколкото да си завинаги на легло като госпожа Сноу: счупените крака зарастват, а инвалидите не оздравяват. Все за това говори, а на мен ми идва да умра!

С премрежен от сълзи поглед Джон Пенделтън забеляза, че госпожица Поли едва се владее. И той си спомни какво беше казала Полиана, когато я молеше да живее при него: „Не мога да оставя леля Поли“.

И затова попита тихо и внимателно:

— Ти едва ли знаеш колко много молих Полиана да дойде да живее при мен.

— При теб? Полиана?!

Мъжът се намръщи — толкова рязък бе тонът й, но се овладя и спокойно продължи:

— Исках да я осиновя. По законен път да я направя моя наследница…

Госпожица Поли се поуспокои. Осиновяването от Пенделтън означаваше прекрасно бъдеще за Полиана, но дали тя бе достатъчно голяма, а и пресметлива, за да се изкуши от богатството му.

— Много съм привързан към Полиана — продължи той. — Както заради нея самата, така и заради… майка й. Готов съм да й дам обичта, която съм пазил двадесет и пет години.

„Обич.“ Госпожица Поли се замисли защо бе пожелала да вземе Полиана, спомни си и думите й тази сутрин: „Толкова обичам близките ми да се обръщат към мен с «мила»“. И на това закопняло за любов дете му бе предложена таената двадесет и пет години обич. Сърцето на госпожица Поли се сви, защото тя разбираше, че Полиана е достатъчно голяма, за да бъде спечелена с обич. Още повече се притесни, когато си представи мрачното бъдеще без нея!

— И какво? — попита тя, а мъжът долови усилието, с което се владееше.

— Тя не пожела да дойде — усмихна се тъжно той.

— Защо?

— Защото не искаше да те остави. Каза ми, че си много добра с нея. Искаше да остане с теб и ми каза, че според нея и ти искаш тя да остане при теб.

Господин Пенделтън стана и без да поглежда госпожица Поли, се запъти към вратата. Чу бързите стъпки зад гърба си и видя протегната й трепереща ръка.

— Ще те уведомя за нейното състояние веднага след като специалистът я прегледа — развълнувано рече госпожица Поли. — Довиждане и ти благодаря, че дойде. Полиана ще се зарадва.