Елинор Портър
Полиана (22)

Двадесет и втора глава
Проповеди и сандъчета за дърва

В същия следобед, когато Полиана разказа на Джон Пенделтън за Джими Бийн, преподобният Пол Форд се изкачи по хълма и влезе в гората Пенделтън, надявайки се, че райската природа ще утеши разгневената му от Божиите чеда душа.

Негово преподобие бе много тъжен. От една година с всеки изминал месец нещата в паството все повече се влошаваха. Накъдето и да се обърнеше, той се натъкваше на разправии, вражди и завист. Беше молил, убеждавал, укорявал, дори спря да обръща внимание, като непрестанно се молеше с надежда и от сърце. Днес обаче си бе дал сметка, че нещата са наистина много по-зле от всякога.

Двама от църковните настоятели се бяха изпокарали за една глупост, която нямаше никакво значение. Три от най-активните дами в Женското дружество го напуснаха заради някаква дребна клюка, която обаче бе раздухана от злите езици и придоби размерите на скандал. Хорът се раздели на два лагера, защото един от хористите пеел соло много по-често от останалите. Караха се дори в Християнското дружество, вследствие на откритата критика на двама от членовете му. За капак директорът и двама от учителите в неделното училище си подадоха оставките. Ето защо разтревоженият свещеник потърси утеха сред тихата гора — да поразмисли и да се помоли.

Под зелената арка на дърветата преподобният Пол Форд стигна до заключението, че кризата е настъпила. Нещо трябваше да се направи и то веднага. Работата на църквата беше тревожно замряла. Все по-малко хора идваха на неделните и делничните служби, на сбирките на чай, дори на вечерите и тържествата. Останали бяха неколцина съвестни помощници. Но когато и те се спречкваха, одумванията не ги подминаваха и злите езици тутакси се развързваха.

Преподобният Пол Форд разбираше, че страдаха както той, Божият служител, така и църквата, градът и дори самата религия. Щяха да страдат дори повече, ако…

Нещо трябваше да се направи. Веднага. Но какво?

Свещеникът извади от джоба си проповедта, която бе подготвил за неделя. Прегледа я замислено. После зачете строго на глас:

— „Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето затваряте царството небесно пред човеците; защото нито вие влизате, нито влизащите пускате да влязат… Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето изпояждате домовете на вдовиците и лицемерно дълго се молите; затова ще получите по-голямо осъждане. Горко вам книжници и фарисеи, лицемери, задето давате десятък от гьозум, копър и кимион, а сте оставили най-важното в закона: правосъдие, милост и вяра; това трябваше да правите и онова да не оставяте.“

Тежки бяха думите на свещеника. А гласът му отекваше страховито сред зелената горска обител. Дори птичките и катеричките се бяха спотаили. Той се замисли за въздействието на неделната проповед пред неговите хора в свещената тишина на църквата.

Неговите хора! Да, те бяха неговите хора. Но можеше ли да се реши да говори така пред тях? Смееше ли? И смееше ли да не го стори? Думите му открито обвиняваха, дори нищо да не добавеше от себе си. Толкова се беше молил. Молил се беше с цялата си душа за помощ и напътствие. С цялото си сърце се надяваше да съумее да предприеме правилната стъпка в този тежък момент. Но дали това беше правилната стъпка?

Свещеникът сгъна проповедта и я прибра в джоба си. Ридание се изтръгна от гърдите му и захлупил лице в ръцете си, той отчаяно се хвърли по очи до ствола на дървото, където бе седнал.

Там го видя Полиана на връщане от Джон Пенделтън. Тя извика и се затича към него.

— О, господин Форд! Да не би да сте си счупили крака! Какво ви е?

Свещеникът свали ръце от лицето си и опита да се усмихне.

— Не, мила, не, само си почивам!

— О, добре тогава — въздъхна Полиана. — Нали господин Пенделтън беше със счупен крак, когато го намерих, но той не можеше да се изправи, а вие седите.

— Да, седя и нищо не съм си счупил… Нищо, което докторите да не могат да излекуват.

Свещеникът говореше много тихо. Полиана го погледна със съчувствие.

— Нещо ви измъчва, нали? Татко често се чувстваше така. Вероятно повечето свещеници се терзаят от подобни размисли — отговорни са за толкова много неща.

Преподобният Пол Форд я погледна учудено.

— Полиана, баща ти свещеник ли е бил?

— Не знаехте ли? Мислех, че всички знаят. Той се оженил за сестрата на леля Поли и тя е моята майка.

— Аз съм тук сравнително отскоро и затова не знам.

— Да, естествено, инак щяхте да знаете.

Двамата мълчаха. Свещеникът седеше до дървото и като че ли беше забравил за Полиана. Той не гледаше листа пред себе си. Погледът му беше насочен към едно паднало грозно и кафяво листо. Полиана изпита жалост към свещеника.

— Хубав ден, нали? — промълви тя.

Свещеникът не отговори веднага.

— Моля? О, да, да, много хубав ден.

— Не е студено, макар да е октомври — не се предаваше Полиана. — Камината на господин Пенделтън гореше, но той каза, че няма нужда от нея. Беше я запалил само за красота. Аз много обичам да гледам пламъците, а вие?

Господин Форд мълчеше. Полиана помълча, после смени темата.

— Харесва ли ви да сте свещеник?

Преподобният Пол Форд я погледна сепнато.

— Дали ми харесва ли? Странен въпрос! Защо питаш, мила?

— Не знам, но когато ви видях, се сетих за татко. Понякога той изглеждаше точно така, както и вие днес…

— Значи като мен… — промълви свещеникът и отново се загледа в изсъхналото листо.

— Тогава го питах дали му харесва да е свещеник.

Мъжът се усмихна тъжно.

— И той какво отговаряше?

— Той, разбира се, отговаряше, че му харесва, но често добавяше, че не би служил като свещеник, ако не са „радостните текстове“.

— Кои текстове? — Преподобният Пол Форд откъсна очи от листото и погледна веселото личице на Полиана.

— Татко им казваше така — засмя се тя. — Всъщност това са библейските текстове, които започват с „Радвайте се винаги в Господа“, „Веселете се“ — нали има много такива. Веднъж, когато му беше доста тъжно, татко ги преброи. Осемстотин са!

— Осемстотин ли?

— Да, в които все се казва да се радваме и веселим, та затова татко ги наричаше „радостните текстове“.

— Хм! — Свещеникът я погледна странно и се зачете в листа, който държеше. „Горко вам…“ — Значи баща ти харесваше „радостните текстове“ — промълви той.

— О, да, а когато ги преброи, ми каза, че се почувствал много по-добре. Каза, че щом Господ е решил да ни каже осемстотин пъти да се радваме и веселим, сигурно е искал наистина да се радваме — доколкото можем. Татко съжаляваше, че по-често не се е чувствал така. А когато имаше неприятности, тези текстове много го утешаваха. Например, когато в Женското дружество се караха, искам да кажа, когато не бяха на едно мнение… — поправи се Полиана. — Текстовете му помогнаха също и за играта, започнахме с патериците, но татко казваше, че „радостните текстове“ са го подтикнали да я измисли…

— Каква игра? — заинтересува се свещеникът.

— Да намираш радост във всичко. Както споменах, започнахме с патериците! — И Полиана разказа историята още веднъж, но този път я слушаха внимателно и с разбиране.

Свещеникът и Полиана слязоха по хълма ръка за ръка. Полиана сияеше. Тя обичаше да говори и не спираше да разказва какво ли не — за играта, за баща си, за живота си там, на запад, а свещеникът я слушаше с интерес.

После пътищата им се разделиха и те се сбогуваха.

Вечерта преподобният Пол Форд се оттегли в кабинета си. Той гледаше замислено проповедта. Свещеникът държеше молив в ръка, а пред него имаше няколко бели листа, на които се канеше да напише нова проповед. Той не мислеше за старата и за новата проповед. А за онзи далечен град на запад и за бедния, болен, самотен и угрижен свещеник, надвесен над Библията, за да преброи колко пъти неговият Господ му е казал да се радва и весели.

С дълбока въздишка преподобният Пол Форд се размърда и откъсна от мислите си, нагласи белите листове и започна да пише:

„Евангелие от Матея, гл. 23, 13–14 и 23.“ После остави молива и се зачете в списанието, което жена му бе оставила на бюрото. Погледът му се плъзна по страницата, докато следните думи приковаха вниманието му:

„Един баща казал на сина си Том, който отказал да донесе дърва на майка си:

— Том, сигурен съм, че ще бъдеш доволен, ако напълниш сандъчето с дърва!

Том веднага отишъл за дърва. Защо? Защото баща му показал, че очаква от него да постъпи правилно. Сандъчето щеше да остане празно, ако беше казал:

— Том, чух те, че отказваш да донесеш дърва на майка си! Не те ли е срам! Веднага отивай!“

Свещеникът продължи да чете — тук дума, там изречение или цял параграф.

„Всички хора се нуждаят от окуражаване. Тогава вродената им сила да устояват няма да отслабне, а ще се кали… Вместо да повтаряте недостатъците, посочвайте добродетелите! Помагайте на близките си да се откажат от лошите навици. Изтъквайте добрите им черти, истинските им качества, чрез които ще победят!… Влиянието на една красива, всеотдайна и ведра личност е заразно и може да преобрази един цял град… Хората излъчват онова, което е в сърцата и в умовете им. Ако човек се чувства добре настроен, скоро така ще се почувстват и съседите му. Но ако е сърдит и непрекъснато критикува, съседите му ще отвърнат със същото, а може и с още по-лошо… Когато търсите злото и го очаквате, сигурно ще го срещнете. А когато знаете, че ще намерите доброто — добро ще срещате по пътя си… Кажете на вашия син Том, че знаете колко доволен ще бъде, ако донесе дърва в сандъчето, и той веднага и с желание ще се залови на работа.“

Свещеникът остави списанието и вдигна глава. Стана и започна да снове в тясната стаичка. По-късно пое дълбоко дъх и седна на стола до бюрото.

— Господи, помогни ми! — тихо промълви той. — Ще кажа на всички Томовци колко доволни ще бъдат, ако напълнят сандъчето с дърва! Ще им възложа работа, ще ги накарам да се чувстват радостни от извършеното, така че да нямат време да гледат в сандъчето на съседа!

Той взе старата проповед, скъса я, захвърли я и от едната страна на стола му падна късчето с „Горко вам“, а от другата — „книжници и фарисеи, лицемери“. После зачеркна „Евангелие от Матея, гл. 23, 13–14 и 23“. А моливът му сякаш сам започна да пише по белия лист един от осемстотинте текста на Полиана:

„Радвайте се в Господа и пак се радвайте, вие праведни, и ликувайте всички вие, дето сте прави в сърцето си.“