Елинор Портър
Полиана (19)

Деветнадесета глава
Странна история

Полиана тръгна на училище през септември. Предварителните изпити показаха, че е умно и интелигентно дете и така тя се озова в клас с момчета и момичета на нейната възраст.

Много неща в училище бяха нови и изненадващи за нея. Но и тя самата бе изненада за училището. Скоро всичко тръгна много добре и Полиана каза на леля си, че съмненията й са били неоправдани и че да ходиш на училище означава да живееш.

Въпреки новите си интересни занимания Полиана не забрави старите приятели. Не можеше да прекарва толкова дълго време с тях, но се стараеше да им отделя колкото може повече внимание. А може би най-много от всички липсваше на Джон Пенделтън.

Един съботен следобед той смутено я попита:

— Полиана, не би ли искала да дойдеш да живееш при мен? Напоследък се виждаме толкова рядко.

Момиченцето се засмя. Какъв странен човек!

— Но нали не обичаш хора около себе си?

Той я погледна тъжно.

— Да, не обичах, но това беше преди да ме научиш на твоята прекрасна игра. Сега се радвам, когато имам компания. Скоро ще мога да ходя на два крака! И тогава ще видиш ти! — Господин Пенделтън закачливо размаха патерицата до себе си. Двамата седяха в библиотеката.

— Но ти не се радваш истински на нещата, само казваш, че се радваш — нацупено рече Полиана, загледана в дремещото пред камината куче. — Никога не играеш играта така, както трябва. Права съм, нали?

Мъжът я погледна сериозно.

— Затова искам да си повече около мен, мило момиченце. За да ми помогнеш да се науча да я играя. Кажи, ще дойдеш ли да живееш при мен?

Полиана го гледаше учудена.

— Не говориш сериозно, нали?

— Говоря съвсем сериозно. Искам да дойдеш. Съгласна ли си?

Тя каза тъжно:

— Не мога, господин Пенделтън. Ами аз съм, аз съм на леля Поли…

Изражението на господин Пенделтън светкавично се промени, но Полиана не можеше да го разгадае. Той отметна глава и заяви почти с гняв:

— Не си нейна повече, отколкото… Може би тя ще ти разреши да дойдеш при мен? — по-спокойно добави мъжът. — Ще дойдеш ли, ако тя ти разреши?

Полиана потъна в размисъл.

— Но леля Поли е толкова добра с мен — бавно рече тя. — И ме взе, когато си нямах никой, освен Женското дружество.

По лицето на мъжа отново пробягна сянката на спотаена мъка. Но този път гласът му беше тих и много тъжен.

— Полиана, преди много години аз много обичах някого. Надявах се един ден тя да дойде тук, в къщата, и си представях колко щастливи ще бъдем.

— Да — промълви Полиана и го погледна съчувствено.

— Е, тя не дойде. Няма значение защо. Така стана. И оттогава тази огромна сива каменна сграда е само една къща, но не и дом. Няма ли ръка и сърце на жена или присъствие на дете в една къща, тя никога не може да бъде дом. А аз нямам нито едното, нито другото. Кажи ми, мило дете, не искаш ли да дойдеш да живееш при мен?

Полиана скочи на крака и го погледна възторжено.

— Господин Пенделтън, това ще рече ли, че през всичките тези години си искал да имаш ръката и сърцето на тази жена?

— Д-да, Полиана.

— Толкова се радвам! Това е чудесно — въздъхна момиченцето. — Вземи и двете ни и всичко ще бъде прекрасно!

— Да взема… и двете? — смути се господин Пенделтън.

Полиана като че ли бе обзета от колебание.

— Е, леля Поли все още не се е съгласила, но ако й кажеш това, което каза на мен, аз съм сигурна, че и двете ще дойдем.

Мъжът я погледна ужасен.

— Леля Поли — тук!

Полиана ококори очи.

— Защо, предпочиташ ти ли да отидеш при нея? Нейната къща не е чак толкова хубава, но е по-близо…

— Полиана, какво говориш? — недоумяваше мъжът.

— Ами нали трябва да уточним къде ще живеем — учуди се Полиана. — Отначало помислих, че искаш да дойдем при теб. Нали през всичките тези години си искал ръката и сърцето на леля Поли, за да си имате дом и…

Джон Пенделтън тихо възкликна, вдигна ръка и започна да говори, но само след миг отпусна ръка и замълча.

На прага беше прислужницата.

— Господине, докторът дойде.

Полиана стана.

Джон Пенделтън побърза да я помоли шепнешком:

— Полиана, в никакъв случай не бива да й казваш за онова, за което говорихме… поне засега.

Полиана засия в усмивка.

— Обещавам! Нали знам, че ти ще й кажеш — весело каза тя през рамо.

Джон Пенделтън се отпусна в стола.

— Какво става? — попита докторът, когато сложи ръка на силно туптящия пулс на пациента си.

Джон Пенделтън се усмихна загадъчно.

— Май прекалих с тоника — засмя се той, а докторът проследи с очи Полиана, която се отдалечаваше по алеята пред къщата.