Елинор Портър
Полиана (18)

Осемнадесета глава
Стъклените призми

Топлите августовски дни се нижеха един подир друг, а Полиана често навестяваше господин Пенделтън. Тя обаче не смяташе, че посещенията й наистина го радват. Беше му приятно да я види и често я канеше, но когато разговаряха, той като че ли не беше особено щастлив — поне на Полиана така й се струваше.

Приказваха си и господин Пенделтън й показваше какви ли не интересни неща — книги, картини, изящни предмети. Ала той бе все така изнервен от състоянието си и негодуваше от намесата и от „подреждането“ на хората, които се грижеха за него. Беше му приятно да слуша Полиана и тя му разказваше какво ли не. Момиченцето обичаше да разказва, но се натъжаваше всеки път, когато забелязваше, че той я слуша, облегнат на възглавницата, с пребледняло и умислено лице. Ако изобщо причината беше в нея, Полиана не беше сигурна какво точно от нещата, за които говореше, предизвикваше това негово състояние. Колкото до играта „Радвам се“, тя все още не бе намерила подходящ момент да му я обясни. Два пъти се опита да му разкаже за играта, но стигаше само до това, което бе казал баща й за нея, тъй като Джон Пенделтън рязко сменяше темата.

Полиана не се съмняваше, че Джон Пенделтън някога е бил приятел на леля Поли. И с цялата обич на своето честно сърце желаеше някак да внесе щастие в техния — по нейна преценка — тъжен и самотен живот.

Само не можеше да измисли какво точно да направи. Говореше на господин Пенделтън за леля си и той я слушаше понякога внимателно, понякога някак раздразнено, но често с лека загадъчна усмивка, която рядко се появяваше на устните му. Полиана говореше и на леля си за господин Пенделтън или по-точно се опитваше да й говори за него. Но леля й почти никога не я слушаше. Все измисляше някаква друга тема. Така правеше и когато Полиана говореше за някои други хора. Доктор Чилтън например. Момиченцето си го обясняваше с факта, че той бе зърнал леля й на верандата с розата в косата и с шала на раменете. Както се оказа един ден, когато Полиана лежеше от настинка, леля Поли като че ли не искаше да има нищо общо с доктора.

— Ако до довечера не си по-добре, ще извикам доктор — каза леля й.

— О, наистина ли? Веднага се влошавам! — засмя се Полиана. — Толкова искам да видя доктор Чилтън!

Изражението на леля й я сепна.

— Няма да го видиш — строго каза тя. — Нашият семеен лекар е доктор Уорън, а не доктор Чилтън. Ако не си по-добре, ще извикам доктор Уорън.

Но състоянието на Полиана не се влоши и доктор Уорън не дойде.

— Колко се радвам — каза Полиана на леля си вечерта. — Не че не харесвам доктор Уорън, но много повече харесвам доктор Чилтън, а и може би ще се обиди, ако не извикаме него. Лельо, той не е виновен, задето те видя онзи ден издокарана на верандата.

— Добре, Полиана, добре. Не ми се говори за доктор Чилтън, нито за чувствата му — решително я прекъсна леля Поли.

Момиченцето я погледна с уморени, но любопитни очи.

— Лельо Поли, нямаш представа колко си хубава с розови бузи — въздъхна тя. — Как ми се иска пак да те среша като онзи път! Защо не, а, лельо?

Но лелята беше вече излязла от стаята.

 

 

Полиана посети господин Пенделтън рано една сутрин в последните дни на август. Пречупените слънчеви лъчи бяха изписали на възглавницата му малка дъга — блестяща панделка от синьо, златисто и зелено, обточена с червено и виолетово. Полиана ахна.

— Господин Пенделтън, видели ли сте, че дъгата ви е дошла на гости! — възкликна тя и плесна с ръце. — Колко е красива! Но как се е получила?

Мъжът се засмя тъжно. Тази сутрин никак не беше в настроение.

— Предполагам с помощта на закрепения на прозореца стъклен термометър. Слънцето обикновено не го огрява, но тази сутрин…

— Каква красива дъга! Значи слънцето е причината? Ако термометърът беше мой, щях все на слънце да го държа.

— Каква щеше да ти е ползата от него тогава? — засмя се мъжът. — Ако термометърът е на слънце, не можеш да разбереш нито точно колко е горещо, нито колко е студено.

— И какво от това? — Полиана не откъсваше очи от блестящата пъстра дъга на възглавницата. — Живееш ли непрекъснато заобиколен от дъгата, времето не би трябвало да те интересува!

Господин Пенделтън се засмя и погледна любопитно момиченцето. Изведнъж нещо му хрумна и той натисна звънеца до главата си. След малко дойде старата прислужница.

— Нора, донеси ми един от месинговите свещници на полицата над камината в гостната.

— Добре, господине — тихо промълви прислужницата и се върна след минута. Старинният свещник мелодично подрънкваше в ръцете й — на него висяха малки стъклени призми, които се удряха една в друга и пееха.

— Благодаря. Сложи го на етажерката. Сега вземи онази връв, дръпни пердетата и я вържи напреко пред прозореца. Да, точно така. Благодаря — каза той, след като Нора изпълни нареждането му.

Тя излезе от стаята и мъжът погледна Полиана с усмихнати очи.

— Полиана, подай ми свещника.

Тя го взе с две ръце и му го подаде. Той свали призмичките една по една и ги нареди на леглото — бяха цяла дузина.

— Ако ги нанижеш на връвта пред прозореца, знаеш ли какво ще се получи — дъга, нали искаш да живееш заобиколена от дъгата!

Едва закачила три призмички, Полиана забеляза ефекта и разбра за какво й говореше господин Пенделтън. С треперещи пръсти тя наниза и останалите стъклени призми, направи крачка назад и нададе тих развълнуван вик.

Богато обзаведената, но мрачна стая се бе преобразила. Накъдето и да погледнеш — навсякъде искряха вълшебни червени, зелени, виолетови, оранжеви, златисти и сини пламъчета. Стените, подът, мебелите, дори леглото пламтяха във всички цветове на дъгата.

— О, каква прелест! — възкликна Полиана и се засмя. — Май и слънцето играе на моята игра! — Тя съвсем бе забравила, че господин Пенделтън не знаеше за играта. — Как ми се иска да имам много от тези малки стъкълца! Щях да дам на леля Поли, на госпожа Сноу и на много други хора. Сигурна съм, че това би ги зарадвало! Ако живееше сред толкова много дъгички, нищо чудно и леля Поли да започне да затръшва вратите от радост. Ти как мислиш?

Господин Пенделтън се засмя.

— Госпожице Полиана, доколкото познавам леля ти, на нея ще й трябва много повече от няколко стъклени призми на слънчева светлина, за да започне да затръшва вратите… от радост. Но ти май искаше да ми кажеш нещо друго, а?

Полиана го погледна и пое дъх.

— О, да, ти всъщност не знаеш за играта, още не съм ти разказала за нея.

— Ами разкажи ми тогава.

Полиана му разказа всичко — от патериците, които всъщност трябвало да бъдат кукла. Тя говореше, без да го поглежда. Не можеше да откъсне очи от трептящите цветни петънца на малките дъги.

— Това е всичко — заключи тя с въздишка. — Сега нали разбираш защо казах, че и слънцето играе тази игра?

След кратко мълчание мъжът тихо каза:

— Може би да. Ала най-красивата от тези дъги си ти, Полиана.

— О, но когато слънцето ме огрява, аз не правя такива красиви червени, зелени и лилави пламъчета!

— Наистина ли? — усмихна се господин Пенделтън. Полиана с почуда забеляза, че очите му бяха изпълнени със сълзи.

— Наистина. — Момиченцето помисли и добави тъжно: — За съжаление слънцето ми прави само лунички. Леля Поли казва, че то е причината!

Мъжът се засмя. Полиана отново го погледна — толкова горчив бе смехът му…