Елинор Портър
Полиана (16)

Шестнадесета глава
Червена роза и дантелен шал

В един дъждовен следобед, около седмица след посещението на Полиана у Джон Пенделтън, Тимоти закара госпожица Поли на сбирка на Женското дружество. Когато се върна към три часа, лицето й бе порозовяло, а от вятъра и дъжда косата й падаше на непокорни къдри и букли там, където опънатите кичури се бяха освободили от фуркетите.

Полиана за пръв път я виждаше с такава коса.

— О! О! О! Лельо Поли, значи и твоята коса… — не довърши тя и се завъртя въодушевено около леля си.

— Какво моята коса?

Полиана не спираше да се върти около леля си.

— Не съм знаела, че може да изглежда така! Толкова хора имат такива коси, а човек дори не подозира за това! Дали и аз нямам… На небето сигурно ще имам, но тук… — Полиана опита да навие на пръст правите кичури коса над ушите си. — Но и да имам, те няма да са черни, нали, това, виж, е ясно и не можеш да го криеш.

— Полиана, какви ги говориш? — попита лелята и като остави шапката си, опита да приглади бухналите къдри.

— Не, не, моля ти се, лельо Поли! — Възторженият глас на Полиана зазвуча отчаяно. — Не си опъвай косата назад! Не прибирай черните къдрички, толкова са хубави!

— Глупости! Полиана, кажи ми защо си ходила в Дружеството онзи ден и си разказвала за онова просяче?

— Не е глупости! — Полиана сякаш не чу въпроса на леля си. — Да знаеш само колко си хубава с разпусната коса! О, лельо, ще ми разрешиш ли да те среша, както сресах госпожа Сноу, ще ти сложа и цвете! Толкова искам да те видя с пусната коса и с цвете! Ти ще бъдеш по-хубава и от нея.

— Полиана! — Госпожица Поли я сгълча с много строг тон най-вече защото думите на племенницата й я развълнуваха — та кой се интересуваше от това как изглежда тя или как изглежда косата й и кой ли някога би искал да я види с пусната коса… — Полиана, ти не отговори на въпроса ми. Защо си приказвала в Дружеството такива нелепи неща?

— Не допусках, че ще бъдат нелепи, докато не разбрах, че ги интересува повече докладът, отколкото Джими. Затова седнах и писах на моето Дружество, тъй като Джими е доста далеч от тях и може да го приемат като индийче — така, както… Лельо Поли, и аз ли бях за теб малко индийче? Моля ти се, позволи ми да ти среша косата!

Леля Поли притисна пръсти към шията си — винаги правеше така, когато я обземаше онова странно чувство на безсилие.

— Полиана, госпожите ми разказаха за посещението ти и се почувствах толкова неудобно. Аз…

Полиана затанцува на пръсти.

— Щом не казваш, че не ми позволяваш да те среша, значи ми позволяваш, нали! — тържествуващо заяви тя. — С други думи — обратното. Както онзи ден с телешкото на господин Пенделтън, дето не беше от теб, но не искаше да му споменавам, че всъщност то не е от теб… Стой така, както си. Отивам за гребен!

— Полиана, ако обичаш… — възпротиви се леля Поли и тръгна подир нея по стълбите.

— Може и в твоята стая! — рече Полиана на прага. — Дори по-добре! Ето гребенът. Сядай! Толкова се радвам, че ми позволи да те среша.

— Но, Полиана, аз…

Госпожица Поли не довърши изречението. За голямо свое учудване се озова на табуретката пред тоалетката, а десетте пъргави пръстчета на Полиана вече разпускаха и останалите опънати кичури.

— О, каква прекрасна коса! — възкликна Полиана. — Много по-гъста от косата на госпожа Сноу! Но на теб ти трябва гъста коса, защото можеш да излизаш, да ходиш насам-натам, за да те виждат, нали! Всеки би се зарадвал да види такава коса! И всеки би се зачудил защо си я криела досега! Ще те направя толкова красива, че всички ще ти се радват!

— Полиана! — продължаваше да негодува лелята под буйните вълни на косата, която скриваше лицето й. — Не знам защо ти позволявам да правиш всичко това!

— Но, лельо Поли, няма ли да ти е приятно хората да ти се радват? Ти не обичаш ли да гледаш всичко красиво? Знаеш ли колко по-щастлива се чувствам, когато гледам красиви хора, и колко съжалявам другите…

— Но, но…

— А колко обичам да реша — не можеш да си представиш — доволно нареждаше Полиана. — Често правех прически на госпожите от Дружеството, но те нямаха такива хубави коси. Госпожа Уайт имаше хубава коса и един ден я направих толкова красива, като… О, сетих се за нещо! Но то е тайна и няма да ти кажа. Ето, почти си готова, ще те оставя за минутка, но първо ми обещай, наистина ми обещай, че няма да ставаш от табуретката, нито да надничаш, докато се върна. Честно! — заяви тя и изхвръкна от стаята.

Госпожица Поли не продума. Понечи да опъне косата си назад, а колкото до „надничането“, нея изобщо не я интересуваше…

Ала в този миг тя зърна косата си в огледалото. Тутакси поруменя от онова, което видя.

Наистина лицето, което я гледаше, не бе лице на младо момиче, но то бе озарено от вълнение и цялото сияеше. Страните й бяха розови. Очите блестяха. Черната, все още влажна коса, падаше на естествени вълни около челото, кичурите се виеха над ушите в малки меки къдрици.

Леля Поли така се изненада от това, което видя, че съвсем забрави за намерението да опъне косата си. В този миг влезе Полиана и докато се осъзнае, лелята усети как племенницата й връзва очите с кърпа.

— Полиана, какво правиш? — извика тя.

Полиана се засмя.

— Точно това не искам да знаеш, лельо Поли, и за да не надникнеш, ти връзвам очите! Стой мирно. Ще бъдеш готова след миг!

— Полиана, махни тази кърпа — възпротиви се лелята. — Ама че си! Какво правиш сега? — попита тя, усетила нещо меко да загръща раменете й.

Полиана се засмя още по-весело. С треперещи пръстчета, тя намяташе раменете на леля си с богато нагънатия дантелен шал, пожълтял от годините и ухаещ на лавандула. Беше го намерила преди седмица, когато Нанси подреждаше тавана. Изведнъж й бе хрумнало да „издокара“ леля си така, както преди време беше „издокарала“ госпожа Уайт.

Полиана огледа леля Поли със задоволство — и все пак нещо липсваше. Тя завъртя леля си и я поведе към остъклената веранда — от решетката за цветя на външната стена надничаше една закъсняла червена роза.

— Къде ме водиш, Полиана? — Лелята напразно се дърпаше. — Не съм съгласна да…

— Отиваме на верандата. Още миг и си готова! — Полиана протегна ръка, откъсна розата и я затъкна в меката коса над лявото ухо на леля си. — Готово! — възкликна тя, отвърза очите й и метна кърпата надалеч. — О, лельо, как хубаво те издокарах! Дано се харесаш!

Госпожица Поли видя шала, после погледна навън, тутакси нададе тих вик и се втурна в стаята. Полиана погледна през отворения прозорец в същата посока и видя кабриолета на доктора да завива пред къщата. Тя веднага го позна.

Наведе се и радостно извика:

— Доктор Чилтън, доктор Чилтън! Мен ли търсите? Тук съм.

— Да — усмихна се докторът, но някак замислено. — Ще дойдеш ли за малко?

Полиана влезе в стаята. С пламтящо лице сърдитата й леля махаше карфиците, с които бе прикрепила шала на раменете й.

— Как може такова нещо?! — викна леля Поли. — Да ме маскираш така, че и да оставиш да ме видят в този вид!

Полиана гледаше слисано.

— Но, лельо Поли, ти изглеждаше чудесно!

— Чудесно! — възмути се лелята, захвърли шала на една страна и яростно започна да оправя косата си.

— О, лельо, остави косата си така, остави я, моля те!

— Виж това няма да го бъде! Никога!

Лелята опъна косата си до последното кичурче.

— О, толкова хубава беше… — почти изхлипа Полиана и излезе от стаята.

Докторът я чакаше.

— Предписах те на един пациент и той ме изпрати за лекарството — каза той. — Ще дойдеш ли?

— Моля? Трябва да отида до аптеката ли? — не разбра Полиана. — Ходила съм и друг път, изпълнявах някои поръчки на Дружеството.

Докторът се усмихна и поклати глава.

— Не, не. Става дума за Джон Пенделтън. Би искал да те види, ако се съгласиш да дойдеш. Вече не вали и затова минах да те взема. Съгласна ли си? Ще те върна преди шест.

— Много бих искала да дойда! — зарадва се Полиана. — Само да попитам леля Поли.

Полиана се върна след няколко минути с шапка в ръце и с доста тъжно изражение.

— Не искаше ли да те пусне? — някак колебливо попита докторът, когато потеглиха.

— А, защо… Дори гледаше как да ме отпрати — въздъхна Полиана.

— Защо да те отпрати?

Полиана отново въздъхна.

— Ами защото не ме искаше. Каза: „Да, да, тръгвай, веднага! Да беше тръгнала по-рано!“.

Докторът леко се усмихна. Очите му останаха тъжни. Помълча, а после нерешително попита:

— Това… нали беше леля ти… на прозореца на остъклената веранда?

Полиана пое въздух.

— Да. Оттам започна всичко. Бях я издокарала с един красив дантелен шал, а след като я сресах, сложих роза в косата й. Беше толкова хубава. Не мислите ли, че беше много хубава?

Докторът не отговори веднага. А после каза с толкова тих глас, че Полиана едва го чу:

— Да, наистина, беше много хубава!

— О, колко се радвам! Ще й кажа!

За нейна изненада докторът възкликна:

— В никакъв случай! Полиана, моля те, не й го казвай!

— Но защо, доктор Чилтън? Защо не? Мислех, че ще се радвате, ако…

— Но тя може да не се зарадва — прекъсна я докторът.

Полиана помисли и каза с въздишка:

— Да, може и да не се зарадва. Защото, когато ви видя, и избяга. И ми спомена, че ви е зърнала.

— Така си помислих и аз.

— И все пак не разбирам защо. Беше толкова хубава!

Докторът мълчеше. Той не продума чак докато стигнаха до голямата каменна къща на болния Джон Пенделтън.