Юстайн Гордер
Светът на Софи (9) (Роман за историята на философията)

Платон

… копнеж към същинското обиталище на душата…

На следващата сутрин Софи се сепна и отвори очи. Беше едва пет и нещо, но тя бе бодра като кукуряк, затова седна на леглото.

Защо беше с рокля? Изведнъж си спомни. Стъпи на табуретката и надникна в най-горното отделение на гардероба. Да — видеокасетата беше там. Значи не е било сън, поне не всичко.

Въпреки това нямаше начин наистина да е видяла Платон и Сократ. Софи реши, че повече не й се мисли за това. Може би майка й бе права — в момента сякаш не беше съвсем на себе си.

Но със сигурност повече не й се спеше. Дали да не провери в пещерата донесло ли е кучето ново писмо?

Софи се прокрадна надолу по стълбите, нахлузи маратонките и излезе навън.

В градината бе необикновено ясно и тихо. Птичките чуруликаха тъй усърдно, че Софи почти се разсмя. Утринната роса се стичаше по стръковете трева на малки кристални капчици. Момичето за пореден път осъзна какво невероятно чудо е светът.

Влажно беше и в стария храсталак. Софи не откри ново писмо от философа, но въпреки това избърса едно възлесто коренище и седна.

Спомни си, че видео-Платон й бе поставил няколко задачи. Първата бе да помисли как един хлебар може да изпече петдесет еднакви кифлички.

Размисли се сериозно, защото това й се стори прекомерно трудна задача. Когато майка й се наканеше да изпече тава стафидени месечинки, а това не се случваше често, нямаше дори две еднакви. Наистина, освен че не беше професионална сладкарка, майка й бе и царица на грешките. Но дори сладкишите, които купуваха в магазина, не бяха напълно еднакви. Нали ръцете на пекаря оформяха поотделно всеки сладкиш.

Изведнъж по лицето на Софи цъфна хитра усмивчица. Тя си бе припомнила как веднъж ходи с баща си в града, докато майка й остана да пече коледните сладки. Когато се върнаха у дома, масата бе отрупана с човечета от медено тесто. Макар че не всички бяха изваяни еднакво съвършено, изглеждаха някак еднакви. И защо ли? Защото майка й бе използвала една и съща формичка, разбира се.

Софи тъй се зарадва, че си е спомнила за коледните човечета, че просто обяви първата задача за решена. Ако хлебарят изпече петдесет еднакви кифлички, то за всичките е използвал една и съща форма и край!

След това видео-Платон бе погледнал в невидимия обектив и бе попитал защо всички коне са еднакви. Това обаче не беше вярно. Ако питаха Софи, беше тъкмо обратното: няма два еднакви коня, както няма и еднакви хора.

Тя почти се бе отказала от задачата, когато се сети какво си бе помислила при вида на коледните човечета. И сред тях нямаше две напълно еднакви — някои бяха по-дебели от другите, някои бяха дори счупени, но беше ясно, че по нещо необикновено си приличат.

Може би Платон е искал да попита защо конят винаги е кон, а не например хибрид между кон и прасе. Защото макар някои коне да са кафяви като мечки, а други — бели като агънца, всички те имат общи белези. Софи например никога не бе виждала кон с шест или осем крака. Но едва ли философът е искал да каже, че всички коне са еднакви, понеже сякаш са излети по един и същ калъп?

Сетне Платон бе поставил големия и действително труден въпрос. Безсмъртна ли е човешката душа? Софи почувства, че е неспособна да отговори. Знаеше само, че след като погребат или изгорят мъртвото тяло, човек няма бъдеще. Ако притежава безсмъртна душа, човекът би трябвало да е съставен от две коренно различни части: тяло, което след години се изхабява, и душа, която действа повече или по-малко, независимо от процесите в тялото. Веднъж бабата на Софи бе казала, че сякаш само тялото й старее. Вътрешно си била останала същото младо момиче.

Това с „младото момиче“ й припомни последния въпрос: еднакво разумни ли са жените и мъжете? Наистина не беше сигурна. Зависеше от това, какво разбира Платон под „разумен“.

Изведнъж си припомни разказа на учителя по философия за Сократ, който твърдял, че всички хора са способни да осъзнаят философските истини, стига да си послужат с разума си. Освен това вярвал, че робът може да решава философските въпроси точно толкова разумно, както и благородникът. Сократ вероятно е твърдял също, че жените и мъжете са еднакво разумни, заключи Софи.

Докато седеше, потънала в размишления, чу, че нещо в храсталака шумоли, после се разнесе пръхтене и пухтене като от локомотив. В следващия миг жълтото куче се шмугна в пещерата. В муцуната си носеше голям плик.

— Хермес! — зарадва се Софи. — Много ти благодаря!

Кучето пусна плика в скута й, а тя протегна ръка и го погали по врата.

— Добро куче!

В отговор кучето легна и доволно се остави да го погали. След няколко минути обаче се надигна и тромаво се отправи през храсталака обратно към пътеката, по която бе дошло.

Софи го последва с плика в ръка. Пропълзя на лакти през гъстия шубрак и миг по-късно излезе от градината.

Хермес се насочи към края на гората и Софи го последва на няколко метра разстояние. Два пъти кучето се обърна и изръмжа, но Софи не се уплаши. Искаше да открие философа веднага — дори ако трябваше да тича чак до Атина.

Кучето забърза и скоро стигна до тясна пътека.

Софи също ускори ход, но след малко Хермес се обърна и излая свирепо. Тя не се отказа, дори използва случая, за да се приближи още повече. Хермес продължи да препуска по пътеката. Накрая Софи бе принудена да признае, че няма да успее да го настигне. Дълго стоя и слуша как кучето се отдалечава. Накрая всичко затихна.

Софи седна на един пън сред малка поляна. В ръката си още държеше големия жълт плик. Отвори го, извади изписаните листове и се зачете.

Академията на Платон

Приятно ми беше да те видя, Софи! Имам предвид, разбира се, да те видя в Атина. С това всъщност вече се представих, нали? А тъй като ти представих и Платон, можем да започнем веднага.

Платон (427–347 г. пр.н.е.) бил на 29 години, когато Сократ бил принуден да пресуши чашата с отрова. Дълго време учил при Сократ и внимателно следял процеса срещу него. Фактът, че Атина осъдила на смърт най-благородния си гражданин, не само оставил неизличимо впечатление у него, но и определил насоката на философската му активност.

За Платон смъртта на Сократ била кристално ясен израз на противоречието между действителните условия в обществото, реалното, и истинското, или идеалното.

Първото действие на Платон като философ било да публикува защитната реч на Сократ пред големия съд. Сигурно си спомняш, че самият Сократ не е написал нищо. Писали са много предсократици, но повечето от писмените им съчинения не са съхранени за поколенията. Смятаме обаче, че са запазени всичките основни произведения на Платон. (Освен защитната реч на Сократ, той написал забележителни писма и над тридесет и пет философски диалога.) Запазването на тези съчинения дължим не на последно място на идеята на Платон да открие собствена философска школа в горичка край Атина, която носела името на гръцкия митичен герой Академос. Затова философската школа на Платон била наречена Академия. (Оттогава по света са открити хиляди академии. И днес говорим за академици и за академични предмети.)

В академията на Платон преподавали философия, математика и гимнастика. Макар че „преподавали“ може би

не е точната дума. Там живият разговор бил най-важен. Затова не е случайно, че Платон избрал диалога за форма, под която да записва своята философия.

Вечно истинното, вечно красивото

и вечно доброто

В началото на този курс по философия ти казах, че често е полезно да питаме за основната философска насока в заниманията на даден философ. Затова сега питам: какво се стремял да изследва Платон?

Накратко, Платон се интересувал от връзката между вечното и неизменното, от една страна, и „течащото“, от друга. (Значи също като предсократиците!)

Вече узнахме, че софистите и Сократ отхвърлили тезите на натурфилософите и все повече се занимавали с човека и обществото, макар че и софистите, и Сократ по свой начин също изследвали отношението между вечното и трайното и онова, което „тече“. Разсъждавали по този въпрос и когато ставало дума за човешкия морал и за идеалите и добродетелите на обществото. Най-общо казано, софистите смятали, че отговорът на въпроса кое е справедливо и кое не, се променя от полис на полис и от поколение на поколение. Въпросът за справедливостта и несправедливостта следователно бил от нещата, които „текат“. Сократ не приемал това. Той вярвал, че има вечни правила или норми за човешкото поведение. Стига да си служим с разума си, смятал той, можем да разпознаем всички тези неизменни норми, защото тъкмо човешкият разум е нещо вечно и неизменно.

Тук ли си още, Софи? А сега идва Платон. Той се интересувал както от вечното и неизменното в природата, така и от вечното и неизменното в морала и обществото. Дори смятал, че по същество те са едни и същи неща. Опитвал да изгради своя собствена „действителност“ — вечна и неизменна. Честно казано, нали затова са философите. Тяхната цел не е да коронясат красавицата на годината или да изберат най-евтините домати на пазарния ден. (Затова и невинаги са обичани!) Философите се стараят да не обръщат внимание на подобни злободневни неща и славолюбие. Те се опитват да посочат кое е „вечно истинно“, „вечно красиво“ и „вечно добро“.

Това ще ни даде поне приблизителна представа за обхвата на Платоновата философска мисъл. Но да вървим поред. Ще се опитаме да вникнем в едно непознато дотогава мислене, което обаче е оставило дълбоки следи в цялата по-късна европейска философия.

Светът на идеите

Още Емпедокъл и Демокрит бяха посочили, че всички природни явления „текат“, ала въпреки това съществува „нещо“, което е неизменно (четирите корена или атомите).

Със същата проблематика се занимава и Платон, ала с коренно различен подход. Според него в природата „тече“ всичко, което можем да пипнем и да усетим. Следователно няма градивни вещества, които да се разпадат. Абсолютно всичко, което принадлежи на „сетивния свят“, се състои от материя, подвластна на времето. Но същевременно всяко нещо е създадено по една независима от времето форма, която е вечна и неизменна.

Разбра ли? Е, ако не си, не е чак толкова важно…

Защо всички коне са еднакви, Софи? Може би мислиш, че това просто не е вярно. Има обаче нещо общо между всички коне, поради което никога няма да имаме проблеми да разпознаем един кон. Отделният кон, разбира се, „тече“. Може да остарее и да окуцее, след време се разболява и умира. Същинската „конска форма“ обаче е вечна и неизменна.

Така че според Платон вечното и неизменното не е физическо „първично вещество“. Вечното и неизменното са духовни, или иначе казано — абстрактни модели, според които са оформени всички явления.

Уточнявам: предсократиците бяха дали едно доста сполучливо обяснение за промените в природата, без да им се налага да предпоставят, че нещо действително се „променя“. В сърцевината на природния кръговрат съществуват вечни и постоянни най-малки частици, които никога не се разпадат, смятали те. Е, добре, Софи. Казвам: е, добре! Но те не успели да дадат приемливо обяснение как тези най-малки частици, някога градивни елементи на един кон, четири или пет столетия по-късно изведнъж ще се съчетаят в абсолютно нов кон! Или в слон, или пък в крокодил. Платон искал да докаже, че Демокритовите атоми никога не могат да създадат „крокослон“ или „слонодил“. И тъкмо това дало тласък на философските му разсъждения.

Ако вече си разбрала какво искам да кажа, можеш да прескочиш този абзац. За по-сигурно ще поясня: имаш кутия с Лего и си строиш лего-кон. После го разваляш и прибираш частите от Лего обратно в кутията. Не можеш да очакваш, че само ако раздрусаш кутията, ще се получи нов кон. Може ли тухличките Лего сами да създадат нов кон? Не, ти трябва да направиш новия кон, Софи. И ще успееш, защото в съзнанието си носиш образа на коня. Лего-конят следователно е създаден по образ-модел, който съществува неизменно откакто има коне.

Успя ли да решиш задачата с петдесетте еднакви кифлички? Нека си представим, че падаш от космоса на земята и никога преди това не си виждала хлебарница. Значи нахълтваш в една изкусителна хлебарница и съзираш тава с петдесет абсолютно еднакви коледни човечета. Вероятно ще се почешеш по главата и ще се запиташ как е възможно всичките да бъдат еднакви. При това съвсем не е изключено на някое да му липсва ръка, на друго — парче от главата, а трето да има прекалено дебело шкембе. След задълбочен размисъл обаче стигаш до извода, че между всички коледни човечета има нещо общо. Макар никое да не е съвършено, ти подозираш, че имат общ произход. Разбираш, че всички сладки са изпечени в една и съща форма.

И още нещо, Софи. Сега ще изпиташ желание да видиш тази форма. Защото е ясно, че формата трябва да е неописуемо по-съвършена, а в известен смисъл и по-красива, отколкото което и да било от крехките й копия.

Ако си решила тази задача сама, разрешила си един философски проблем по същия начин, както и Платон. Подобно на повечето философи, и той сякаш е паднал от небето. (Настанил се е на върха на някой от фините косъмчета на заешкото кожухче.) Учудил се как е възможно всички природни явления да си приличат и стигнал до заключението, че „над“ или „зад“ всичко, което виждаме около себе си, съществуват ограничен брой форми, които нарекъл идеи. Зад всички коне, прасета и хора съществуват „идеята кон“, „идеята прасе“, „идеята човек“. (Затова в споменатата хлебарница, освен коледни човечета, сигурно предлагат и коледни свинчета или коледни кончета. Нали всяка уважаваща себе си пекарница разполага с повече от една форма за печене. Но една форма за всеки отделен вид коледни бисквити е достатъчна.)

Заключение: Платон вярвал, че зад „сетивния свят“ съществува друг вид действителност, която той нарекъл идеален свят — вечните и неизменни модели, първообразите, които стоят в основата на различните природни явления, с които се сблъскваме. Този забележителен възглед наричаме Платоново учение за идеите.

Сигурно знание

Досега сигурно си успявала лесно да ме разбираш, мила Софи. Но може и да попиташ: Платон сериозно ли е вярвал, че такива форми съществуват в една съвсем друга действителност?

Определено Платон не е мислел буквално по този начин през целия си живот, но в някои от своите диалози просто няма как да бъде разбран другояче. Нека се опитаме да проследим доводите му.

Както вече казахме, философът се опитва да улови нещо, което е вечно и неизменно. Едва ли ще има смисъл например да съчинява философски трактат за битието на даден сапунен мехур. Първо, няма да може да го изследва обстойно, преди — пук! — мехурът да изчезне. Второ, по всяка вероятност ще е трудно да се продаде философски трактат за нещо, което никой друг не е виждал и което е съществувало само няколко секунди.

Платон смятал, че всичко, което виждаме в природата около нас, дори онова, което можем да докоснем или да опипаме, може да се сравни със сапунен мехур. Защото нищо, което съществува в сетивния свят, не е трайно. Ясно ти е, разбира се, че рано или късно всички хора и животни се разпадат, умират. Разпада се и бавно се раздробява дори мраморната канара. (Акрополът е в руини, Софи! Скандално, ако питаш мен. Уви, така е.) Платон иска да каже, че е абсолютно невъзможно да добием сигурно знание за нещо, което постоянно се променя. За нещата, принадлежащи към сетивния свят, които можем да вземем и да пипнем, ние притежаваме само несигурно мнение или предположение. Сигурно знание можем да получим само за онова, което виждаме с разума си.

Добре, добре, Софи, ще ти го обясня по-подробно. Докато месиш тестото, докато го чакаш да втаса или го печеш, някое от коледните човечета може така сериозно да пострада, че дори да не си личи какво е. Но след като съм видял двайсет-трийсет коледни човечета, които — както вече казахме — могат да бъдат повече или по-малко съвършени, аз с голяма сигурност зная как изглежда формичката за сладки. Правя си изводи за вида й, макар никога да не съм я виждал. Дори не е сигурно, че е по-добре да съм видял формата с просто око. Защото невинаги можем да разчитаме на сетивата си. При различните хора зрението е различно. Обаче можем да се доверим на онова, което ни припомня разумът, защото разумът е еднакъв у всички хора.

Ако седиш в класната стая заедно с тридесетина други ученици и учителят попита коя е най-красивата багра в дъгата, той ще получи много различни отговори. Но ако запита колко прави три по осем, целият клас би трябвало да назове един и същ резултат. Защото в този случай отсъжда разумът, а разумът в известен смисъл е точно обратното на мнението и чувството. Можем да кажем, че разумът е вечен и универсален, именно защото се изказва само за вечни и универсални дадености.

Платон изобщо живо се е интересувал от математика. И то, защото математическите величини никога не се променят. Затова за тях можем да добием сигурно знание. Необходим ни е обаче пример: представи си, че в гората намериш кръгла шишарка. Ти можеш да кажеш, че „мислиш“, че тя е кръгла като топка, а пък Юрун да твърди, че от едната страна е по-скоро сплескана. (После ще се скарате!) И все пак вие не притежавате сигурно знание за това, което виждате с очите си. Но с пълна сигурност знаете, че сумата на ъглите в една окръжност е 360 градуса. В такъв случай говорите за идеален кръг, който не съществува в природата, но който за компенсация съвсем ясно виждате с вътрешното си око. (Виждате скритата някъде форма за сладки, а не някое случайно коледно човече, забравено на кухненската маса.)

Кратко обобщение: За това, което възприемаме или изпитваме, можем да имаме само несигурни мнения. Но за онова, което опознаваме с разума си, знанието ни е сигурно. Сборът на ъглите в един триъгълник е и завинаги ще бъде 180 градуса. Така както и „идеята“, че всички коне стоят на четири крака, ще продължи да е валидна дори, ако някой ден конете в сетивния свят окуцеят всичките до един.

Безсмъртна душа

И така, Платон смятал, че действителността е разделена на две. Едната част е сетивният свят, за който можем да добием само приблизително и непълно познание, като използваме нашите пет (относителни и несъвършени) сетива. За всичко в сетивния свят важи образният израз „тече“ и следователно не е трайно. Нищо в сетивния свят не е, там просто има много неща, които възникват и изчезват.

Другата част е идеалният свят, за който можем да добием сигурно знание, ако си послужим със своя разум. Този идеален свят следователно не може да бъде възприет със сетивата. Като компенсация — идеите или формите са вечни и неизменни.

Според Платон и самият човек е „раздвоен“. Притежаваме тяло, което „тече“. То е неразривно свързано със сетивния свят и осъдено на същата съдба като всичко друго само там (например сапунения мехур). Всичките ни сетива са свързани с тялото и следователно на тях не може да се разчита. Обаче ние притежаваме безсмъртна душа — тя е гнездото на разума. И точно защото не е материална, душата е способна да хвърли поглед в света на идеите.

Почти свърших. Но има и още, Софи. Казвам: има и още!

Платон разсъждавал по-нататък, че душата е съществувала още, преди да се всели в нашето тяло: някога тя се намирала в идеалния свят. (Заедно с другите „форми за сладки“ била прибрана най-горе в кухненския шкаф.) Но щом душата се събуди в човешкото тяло, тя напълно е забравила съвършените идеи. А после се случва нещо особено, започва чуден процес: докато човекът се запознава с формите в природата, в душата му постепенно се ражда смътен спомен. Човек вижда кон — но несъвършен кон (да, може да е коледна бисквита кон!). Това обаче е достатъчно, за да събуди смътен спомен за съвършения кон, който душата някога е видяла в идеалния свят. Така се поражда и копнеж по същинското обиталище на душата. Платон нарекъл този копнеж Ерос — а това означава любов. Следователно душата изпитва „любовен копнеж“ по същинския си произход. От този момент нататък за нея тялото и всичко сетивно ще бъдат несъвършени и несъществени. Върху крилата на любовта душата се стреми да отлети „у дома“, в идеалния свят. Тя жадува за избавление от затвора на тялото.

Трябва веднага да подчертая, че тук Платон описва идеалната биография. Защото съвсем не всички хора даряват на душата си свободата да поеме обратния път към идеалния свят. Повечето се вкопчват в „огледалните отражения“ на идеите в сетивния свят. Те виждат кон и още един кон, но не виждат онова, чиято лоша имитация са всички коне. (Все едно че се втурват в кухнята и се нахвърлят на коледните сладки, без да попитат как са се появили.) Платон описва пътя на философите.

Когато видиш сянка, Софи, знаеш, че има нещо, което хвърля тази сянка. Виждаш сянка на животно. Може би е кон, мислиш си, но не си съвсем сигурна. Затова се обръщаш и виждаш истинския кон — който, естествено, е безкрайно по-красив и с по-ясни очертания от неясната конска сянка. Затова Платон смятал, че всички неща в природата са обикновени сенки на вечните форми или идеи. Повечето хора обаче са доволни от своя живот сред сенките. Те не се замислят, че всъщност има неща, които хвърлят сенките. Смятат, че освен сенките не съществува нищо — ето защо не възприемат сенките като сенки. Затова и забравят безсмъртието на своите души.

Избавлението от мрака на пещерата

Платон разказва една притча, която онагледява тъкмо тези разсъждения. Наричаме я притчата за пещерата. Ще ти я предам със свои думи.

Представи си хора, които живеят в подземна пещера. Обърнали са гръб към входа, ръцете и краката им са вързани и те не виждат нищо друго, освен пещерната стена пред себе си. Зад тях се издига висок зид и зад него преминават човекоподобни фигури, вдигнали високо над зида различни изображения. А зад върволицата с изображенията гори огън и хвърля трептящи сенки върху пещерната стена. Единственото, което могат да видят вързаните хора, е този театър на сенките. Те са в пещерата, откакто са се родили, и следователно смятат сенките за единственото, което изобщо съществува.

Представи си сега, че един от пещерните обитатели успява да се избави от пленничеството. Първо ще се запита откъде идват сенките върху стената на пещерата. Какво според теб ще се случи, когато се обърне към изображенията, които стърчат над зида? Разбира се, първо ще го заслепят ярката светлина и резките контури на фигурите — нали до този момент е виждал само сенки. Ако би могъл да прескочи зида, да мине покрай огъня и да излезе под открито небе, ще бъде още по-силно заслепен. Но след като разтърка очи, ще види колко красиво е всичко наоколо. За първи път ще съзре багри и отчетливи очертания. Ще види истински животни и цветя, чиито лоши имитации са били онези отражения в пещерата. Сега ще се запита и откъде идат животните и цветята. Ще види слънцето на небето и ще разбере, че то дарява живот на цветята и на животните в природата, така както в пещерата доскоро е виждал сенките благодарение на огъня.

От тук нататък щастливият пещерен обитател би могъл да тръгне из природата и да се радва на новопридобитата си свобода. Но той си спомня за хората долу в мрака. Затова се връща и се опитва да обясни на останалите пещерни обитатели, че сенките на стената са само трептящи имитации на действителността. Ала никой не му вярва. Хората сочат стената на пещерата и твърдят, че не съществува нищо друго, освен онова, което виждат. Накрая го пребиват до смърт.

В притчата си за пещерата Платон описва пътя на философа от неясните представи към истинските идеи зад природните явления. Вероятно намеква и за Сократ — когото пещерните обитатели са убили, защото се опитал да ги накара да се замислят върху обичайните си представи и да им посочи пътя към истинското познание. Така притчата за пещерата се превръща в разказ за смелостта и отговорността на философа като будител.

Целта на Платон е да покаже, че съотношението между пещерния мрак и природата отговаря на съотношението между формите в природата и идеалния свят. Той не твърдял, че природата е мрачна и тъжна, а че е мрачна и тъжна в сравнение с яснотата на идеите. Картината, изобразяваща красиво момиче, не е нито мрачна, нито навява тъга, по-скоро обратното. Но все пак е само картина.

Философската държава

Платон е включил притчата си за пещерата в своя диалог „Държавата“. В него той описва идеалната държава, тоест представя си държава еталон, нещо, което наричаме утопична държава. Накратко, Платон смятал, че държавата трябва да бъде управлявана от философи. Доказал това, като започнал от отделния човек.

Според Платон човешкото тяло се състои от три части, а именно глава, гърди и корем. На всяка от тези части отговаря по едно качество на характера. На главата съответства разумът, на гърдите — волята и на корема — сладострастието или желанието. На всяко от тези характерни качества пък отговаря един идеал или добродетел. Разумът се стреми към мъдрост, волята — към показване на смелост, а желанието трябва да бъде овладявано, за да може човек да постига умереност. Едва когато трите части действат като едно цяло, се създава хармонична или порядъчна личност. В училище децата първо трябва да се научат да овладяват желанията си, после се развива смелостта им и накрая трябва да добият разум и мъдрост.

Платон си представя устройството на държавата като точно подобие на човека. Така както тялото притежава глава, гръд и корем, държавата има управници, стражи (или воини) и търговско съсловие (към което освен търговците се числят занаятчиите и земеделците). Ясно личи, че Платон използва постиженията на гръцката медицинска наука. Така както един здрав и хармонично развит човек проявява уравновесеност и умереност, отличителната черта на една справедлива държава е всеки да знае своето място в нея.

Както и цялата му философия, представата на Платон за държавата е белязана от рационализъм. Решаващо за създаването на добра държава, смята той, е тя да се ръководи с разум. Така както главата управлява тялото, философите трябва да управляват обществото.

Ще се опитаме да представим опростено отношението между трите части на човека и на държавата:

тяло	душа	добродетел	държава
глава	разум	мъдрост	владетели
гръд	воля	смелост	стражи
корем	желание	умереност	търговци

Идеалната държава на Платон напомня на древноиндийското кастово общество, където отделният човек имал специална функция, подчинена на общото благо. В индийското кастово общество от времето на Платон, пък и още по-рано, срещаме точно това триделение между управляващата (или жреческа) каста, кастата на воините и търговската каста.

Днес бихме могли да определим Платоновата държава и като тоталитарна — това дава основания на някои философи остро да го критикуват. Трябва обаче да помним, че той е живял в коренно различна епоха. Все пак смятал, че жените биха управлявали държавата толкова добре, колкото и мъжете. И то, защото властниците трябва да управляват държавата с разум. Платон вярвал, че жените притежават същия разум като мъжете, при условие че са получили еднакво образование и са освободени от задълженията да гледат децата и да домакинстват. Затова Платон искал да се премахнат частната собственост и семействата за управниците и стражите на държавата. Възпитанието на децата, смятал той, е прекалено важно, за да бъде оставено в ръцете на отделните хора — то трябва да бъде отговорност на цялата държава. (Платон бил първият философ, който се застъпил за обществени детски градини и за целодневни училища.)

След като преживял няколко големи политически разочарования, Платон написал диалога „Законите“. В него описва „държавата на законите“, поставя я на второ място в класацията и отново въвежда частната собственост и семейните взаимоотношения, което ограничава свободата на жените. Обаче категорично заявява, че една държава, която не възпитава и не обучава жените, е като човек, който тренира само дясната си ръка.

Всъщност можем да кажем, че Платон имал положително отношение към жените — поне за времето си. В диалога „Пир“ една жена — Диотима — помага на Сократ да достигне до философско прозрение.

Та такъв е бил Платон, Софи. Повече от две хилядолетия хората разискват и критикуват странното му учение за идеите. Първият му критик бил негов ученик от академията. Наричал се Аристотел — третият велик атински философ. Повече тайни не разкривам за днес!

Докато Софи четеше, слънцето се бе издигнало високо над гористите хълмове на изток. Беше надникнало иззад хоризонта точно когато зачете как Сократ се изкатерил от пещерата и присвил очи срещу ярката светлина под открито небе.

Самата тя се чувстваше като изпълзяла от подземие. Сега, след като бе прочела за Платон, и се струваше, че вижда природата по съвсем нов начин. Сякаш преди това не бе различавала цветовете. Гледала бе сенки, но не бе виждала ясните идеи.

Не беше съвсем сигурна дали Платон е напълно прав с теорията си за вечните еталони, но й хареса мисълта, че всичко живо е само несъвършено копие на вечната си форма в света на идеите. В крайна сметка наистина цветята и дърветата, хората и животните са „несъвършени“.

Всичко, което виждаше наоколо, беше тъй красиво и живо, че Софи разтърка очи. Но нищо от това великолепие нямаше да трае вечно. И въпреки това — след сто години тук пак щяха да съществуват цветя и животни. Дори всяко отделно животно и всяко отделно цвете да бъдат изличени и забравени, щеше да има нещо, което да си „спомня“ как е изглеждало всичко наоколо.

Внезапно една катеричка заподскача нагоре по ствола на висок смърч. Преметна се два пъти, после изчезна сред клоните. Теб вече съм те виждала, помисли Софи. Ясно беше, че по всяка вероятност не е виждала същата катеричка — виждала беше, така да се каже, „формата“. Защо тогава Платон да не е прав в твърдението си, че някога, в света на идеите, Софи е виждала вечната „катеричка“ дълго преди душата й да се всели в нейното тяло?

Възможно ли бе да е живяла вече веднъж? Съществувала ли бе душата й, преди да е получила тяло, което сега е принудена да влачи след себе си? Можеше ли да е вярно, че носи у

себе си късче злато — скъпоценност, пред която времето е безсилно, душа, която щеше да продължи да живее, когато тялото й остарее и умре?