Юстайн Гордер
Светът на Софи (7) (Роман за историята на философията)

Сократ

… най-умен е този, който знае какво не знае…

Софи облече лятна рокля и не след дълго слезе в кухнята. Майка й бе превила гръб над мивката. Софи реши да не казва за копринената кърпа.

— Взе ли вестника? — думите просто се изплъзнаха от устата й.

Майката се обърна.

— Ще бъдеш ли така добра да ми го донесеш?

Софи изтича по чакълената алея и бързо се надвеси над зелената пощенска кутия.

Само вестници. Е, отговорът на посланието й едва ли щеше да пристигне с препоръчано писмо. На първата страница на вестника прочете няколко реда за норвежкия корпус на ООН в Ливан.

Корпус на ООН — нали така бе подпечатана и картичката от бащата на Хилде? Марката обаче беше норвежка. Може би норвежките сини каски си имаха собствен пощенски клон.

Когато се върна в кухнята, майка й рече насмешливо:

— Откога се интересуваш толкова живо от вестника?

За щастие нямаше повече забележки на тема пощенска кутия или нещо подобно нито на закуска, нито по-късно през деня. Щом майка й тръгна на пазар, Софи изтича в пещерата с писмото за вярата в съдбата.

Сърцето й подскочи, когато до металната кутия с писмата на учителя по философия откри малък бял плик. Знам със сигурност кой го е оставил там, помисли си тя.

Ръбовете и на този плик бяха влажни. Имаше и два дълбоки белега, също като на писмото, което бе получила предния ден.

Дали философът е бил тук? Дали знае за тайното й скривалище? И защо пликовете бяха мокри?

От всички тези въпроси на Софи й се зави свят. Тя отвори плика и зачете:

Мила Софи! Прочетох писмото ти с голям интерес и с доста огорчение, понеже за жалост трябва да те разочаровам по въпроса за кафето и прочие. Някой ден ще се срещнем, но аз още дълго време не бива да се вестявам на Капитанския завой.

Налага се да добавя, че вече не съм в състояние лично да оставям писмата си. Напоследък това става прекалено рисковано. Следващите писма ще носи моят малък куриер. За компенсация те ще бъдат доставяни направо в твоето тайно градинско скривалище.

Ако желаеш, и занапред можеш да ми пишеш. Трябва само да оставиш розовия плик с бучка захар или сладка бисквита в него. Щом пратеникът ми открие такова писмо, ще ми го донесе.

П. П. Изобщо не ми е приятно да отказвам поканите на една млада дама. Но понякога просто се налага.

П. П. П. Ако намериш една червена копринена кърпа, моля те да я пазиш старателно. Случва се от време на време да се разменят предмети. Предимно в училища и на други подобни места, а нали това тук е училище по философия!

С поздрав, Алберто Кнокс

Софи бе на цели четиринадесет години и в краткия си живот вече бе получавала немалко писма, най-често за Коледа, за рождени дни и т.н. Но днешното писмо определено бе най-странното, което й бяха изпращали досега.

Липсваше марка. Дори не беше в пощенската кутия. Бе оставено направо в свръхтайното скривалище на Софи в стария храсталак. Странно, че въпреки сухото пролетно време писмото се бе намокрило.

Най-загадъчна обаче бе копринената кърпа. Значи учителят по философия имаше и друга ученичка. Е, добре! И тази друга ученичка е изгубила своята копринена кърпа. И това добре! Но как бе успяла да забута копринената си кърпа под леглото на Софи?

Пък и Алберто Кнокс… Що за необикновено име!

Ако не друго, писмото поне бе потвърдило, че между учителя по философия и Хилде Мьолер Кнаг съществува някаква връзка. Но това, че и бащата на Хилде бърка адресите, бе чисто и просто непонятно.

Софи дълго седя и умува каква може да е връзката между Хилде и нея самата. Накрая примирено въздъхна. Учителят по философия пишеше, че някой ден ще се срещнат. Дали тогава ще се запознае и с Хилде?

Обърна бележката. Едва сега откри, че и на гърба имаше няколко изречения.

Съществува ли естествено чувство на свян?

Най-умен е този, който знае какво не знае.

Правилното познание идва отвътре.

Който знае кое е право, ще постъпи правилно.

Софи вече бе разбрала, че кратките изречения в малките пликове я подготвяха за съдържанието на следващия жълт плик, който пристигаше веднага след това. И ето че й хрумна идея: щом „пратеникът“ ще носи жълтия плик тук, в пещерата, тя просто можеше да го изчака. Или да я изчака. Във всеки случай щеше да пипне въпросното същество и да не го пусне, докато не изкопчи нещо повече за философа! Освен това в писмото пишеше, че куриерът бил малък. Дали пък не е дете?

Съществува ли естествено чувство на свян?

Софи знаеше, че „чувство на свян“ е старомодният израз за задръжки — например да се показваш гол. Но естествено ли бе да се срамуваш от това? Ако нещо е естествено, това означава, че се отнася за всички хора. В много страни на света обаче приемаха, че голотата е нещо естествено.

Значи обществото решава какво е позволено и какво не. Когато например бабата на Софи била млада, било абсолютно невъзможно да се печеш с монокини. Днес повечето хора смятат, че това е „естествено“. Макар че в много страни то още е строго забранено. Софи се почеса по главата. Философия ли беше това?

Следваше изречението „Най-умен е този, който знае какво не знае“.

Най-умен сред кои? Може би философът искаше да каже, че ако човек е наясно, че не знае всичко за небето и земята, е по-умен от други, които знаят малко и въпреки това си въобразяват, че знаят много. Е, по този въпрос не бе трудно да сподели мнението му. Софи никога не се бе замисляла за това. Но колкото повече размишляваше, толкова по-ясно разбираше, че да знаеш какво не знаеш също е един вид знание. Във всеки случай едва ли можеше да си представи нещо по-глупаво от хора, които упорито държат на мнението си за неща, от които нямат понятие.

Следваше изречението за познанието, което идва отвътре. Но нали в определен момент всяко познание навлиза отвън в главите на хората? От друга страна, Софи добре си спомняше случаи, в които майка й или учителите в училище се опитваха да натъпчат главата й с неща, които тя просто не възприемаше. Винаги когато наистина научаваше нещо, това в известна степен се дължеше и на самата нея. Случваше се внезапно да проумее нещо — сигурно това наричат „интуиция“.

Е, Софи реши, че се е справила задоволително с първите задачи. Но последното твърдение бе толкова странно, че тя прихна. „Който знае какво е право, ще постъпи правилно.“

Означаваше ли това, че бандитът не знае кое е правото и затова обира банката? Софи не беше съгласна. Тя смяташе, че и децата, и възрастните — противно на убежденията си — вършат глупости, за които по-късно се разкайват.

Както си седеше, тя изведнъж долови пукот на сухи клони в шубраците откъм гората. Възможно ли бе да е пратеникът? Усети как сърцето й отново подскочи. А още повече се изплаши, когато чу, че приближаващото същество пръхти като животно.

В следващия миг откъм гората в пещерата се вмъкна голямо куче със златистожълта козина. Трябва да беше лабрадор. Между зъбите стискаше жълт плик, който пусна в нозете на Софи. Всичко се случи светкавично и тя нямаше време да реагира. Няколко секунди по-късно вече държеше в ръка плика, а кучето бе изчезнало в гората. Шокът дойде чак когато всичко свърши. Софи отпусна ръце в скута си и заплака.

Когато след известно време вдигна очи, не знаеше колко е седяла така.

Значи това бе куриерът! Софи си отдъхна. Ето защо ръбовете на пликовете бяха влажни. Естествено, това обясняваше и дълбоките белези. Как не се бе сетила сама! Сега вече бе ясно защо, ако иска да пише на философа, трябваше да постави в плика сладка бисквита или бучка захар.

Софи невинаги успяваше да мисли толкова бързо, колкото й се искаше. Въпреки това й се стори твърде необичайно, че пратеникът е дресирано куче. Ето че можеше с чиста съвест да се откаже от намерението си да изкопчи от куриера местонахождението на Алберто Кнокс.

Софи отвори големия плик и се зачете.

Философията в Атина

Мила Софи! Когато четеш тези редове, вероятно вече ще си се запознала с Хермес. За всеки случай добавям, че Хермес е куче. Но не бива да се притесняваш от това. Той е много мил и е по-разумен от доста хора. Поне не се стреми да се покаже по-умен, отколкото е.

Забележи, че името му не е случайно. Хермес бил древногръцкият бог пратеник. Той бил и покровител на мореплавателите, ала това не ни засяга особено, поне засега. По-важно е, че от името на Хермес произлиза думата „херметичен“, която означава скрит и недостъпен. Намирам, че е доста подходящо в случая, защото в известен смисъл Хермес ни крие един от друг.

Ето че пратеникът е представен. Разбира се, той си знае името и изобщо е твърде добре възпитан.

Нека се върнем към философията. Вече приключихме с първата част. Имам предвид натурфилософията, която всъщност е окончателен разрив с митологичната представа за света. Предстои ни да се запознаем с тримата най-велики антични философи. Имената им са Сократ, Платон и Аристотел. Всеки от тях е оставил отпечатък в развитието на европейската цивилизация.

Често наричат натурфилософите и предсократици, тъй като са живели преди Сократ. Вярно е, че Демокрит починал няколко години след Сократ, но въпреки това цялото му мислене принадлежи към предсократовата натурфилософия. Защото Сократ е като гранична бразда не само по отношение на епохата. Сменяме мястото на действието и като география. Сократ е първият философ, роден в Атина, и както той, така и двамата му последователи, са живели и творили там. Спомняш си може би, че и Анаксагор прекарал известно време в този град, но бил прокуден оттам, защото смятал слънцето за огнено кълбо. (И съдбата на Сократ не била по-добра!)

От времето на Сократ насетне Атина се превръща в същински център на древногръцката култура. Когато преминаваме от натурфилософите към Сократ, по-важно ще е да запомним, че като цяло се променя основата на философията.

Преди да се запознаем със Сократ обаче, нека да научим нещо за така наречените софисти, които по негово време определяли облика на град Атина.

Завесата се вдига, Софи! Историята на мисленето е пиеса с много действия.

Човекът в центъра на всичко

Около 450 г.пр. Хр. Атина се превърнала в културен център на древногръцкия свят, а самата философия поела в нова посока.

Натурфилософите били преди всичко изследователи на природата, затова заемат важно място в историята на науката. В Атина обаче интересът се съсредоточавал все повече върху човека и мястото му в обществото.

Постепенно в града се развила демокрация с народно събрание и съдилища. Една от предпоставките за демокрацията бил фактът, че хората получавали достатъчно знания, за да участват в демократичните процеси. И в наши дни виждаме, че младата демокрация винаги се нуждае от народно просвещение. За атиняните най-важно било да владеят изкуството на речта (риториката).

Скоро от гръцките колонии към Атина се насочили потоци от пътуващи учители и философи. Наричали се софисти. Думата „софист“ означава мъдър и високообразован в определена област човек. В Атина тези хора изкарвали прехраната си, като обучавали гражданите.

Софистите имали важна обща позиция с натурфилософите, а именно че се отнасяли критично към митологичните предания. Същевременно отричали всичко, което смятали за ненужна философска спекулация. Дори да съществуват отговори на много философски въпроси, казвали те, хората никога няма да разгадаят със сигурност тайните на природата и вселената. Подобен възглед във философията се нарича скептицизъм.

Но макар да не можем да намерим отговор на всички естествени загадки, все пак знаем, че сме хора и трябва да се научим да съжителстваме. Софистите решили да се интересуват от човека и неговото място в обществото.

„Човекът е мяра за всички неща“, казва софистът Протагор (около 487–420 г. пр.н.е.). Според него правдата и неправдата, доброто и злото винаги трябва да се оценяват в съответствие с човешките потребности. На въпроса дали вярва в гръцките богове той отговарял: „Проблемът е труден, а животът — кратък“. Човек, който твърди, че не е ясно дали има бог или не, наричаме агностик.

Софистите често предприемали далечни пътешествия и така се запознали с различни системи на управление. Нравите, обичаите и законите на различните градове държави много се различавали. В тази връзка софистите в Атина започнали спор кое е определено от природата и кое се създава от обществото. По този начин създали основа за обществена критика в града държава Атина.

Можели например да покажат, че израз като „естествено чувство за свян“ е неоснователен. Защото ако чувството за свян е естествено, трябва да е вродено. Ала вродено ли е то, Софи, или го е създало обществото? За хора, които са пътували много, отговорът е лесен: ако се боиш да се покажеш гол, това не е естествено или вродено. Чувството за свян или липсата му зависят предимно от нравите и обичаите в обществото.

Сигурно можеш да си представиш какви бурни дискусии сред атинското общество предизвикали пътуващите софисти, когато започнали да твърдят, че не съществуват абсолютни норми за справедливост и несправедливост. За разлика от тях обаче Сократ се опитвал да докаже, че някои норми са наистина абсолютни и общовалидни.

Кой е бил Сократ?

Сократ (470–399 г. пр.н.е.) е може би най-загадъчната личност в цялата история на философията. Не е написал нито ред. Въпреки това е един от онези, които са оказали най-силно влияние върху европейския начин на мислене. Фактът, че за него знаят и хора, които не се занимават с философия, вероятно може да се обясни с драматичната му смърт.

Знаем, че е роден в Атина и че прекарал живота си предимно по пазарища и улици, където разговарял с всякакви люде. Не виждал какво може да научи в полската шир или сред дървесата. Способен бил да остане дълги часове в дълбок размисъл.

Още приживе го смятали за загадъчна личност, а много скоро след смъртта му започнали да го сочат като основоположник на различни философски течения. Твърде различни школи успявали да „пришият“ името му към своите възгледи тъкмо защото бил загадъчен и многозначен.

Сигурно е, че бил грозен като жаба. Нисък, дебел, с изцъклени очи и вирнат нос. Но вътрешният му мир, казвали, бил „съвършен и прекрасен“. Говорело се и друго: равен нему няма нито в съвременността, нито в миналото.

Въпреки това заради философската му активност го осъдили на смърт.

Животът на Сократ ни е известен предимно благодарение на Платон — негов ученик и един от най-великите философи в историята. Платон съчинил многобройни диалози, иначе казано — философски разговори, чийто герой е Сократ.

Макар че предавал думите на Сократ, не можем да бъдем сигурни, че Сократ е изрекъл точно тези слова. Затова не е лесно да се разграничи Сократовото учение от това на Платон. Същото важи за неколцина други исторически личности, които не са ни оставили свои писмени съчинения. Най-известният пример, разбира се, е Исус Христос. Не можем да знаем дали исторически съществувалият Исус наистина е изричал думите, които му приписват Матей или Лука. По същата причина завинаги ще остане загадка какво наистина е говорел „историческият“ Сократ.

При все това не е толкова важно кой всъщност е бил Сократ. Образът му, нарисуван от Платон, вдъхновява западните мислители над 2400 години.

Ораторското изкуство

Същината на Сократовото дело била, че не се стремял да поучава хората. Вместо това създавал впечатлението, че самият той желае да научи нещо от събеседника си. Значи не преподавал като обикновен учител. Не, той водел разговор.

И все пак ако само е слушал другите, нямало да стане толкова прочут философ. Само заради такива разговори, разбира се, нямало да го осъдят на смърт. В началото той повече задавал въпроси и предпочитал да се преструва, че нищо не знае. В хода на разговора принуждавал събеседника си сам да осъзнае слабите места в своите разсъждения. Често събеседникът попадал в задънена улица и накрая бил принуден да разбере кое е справедливо и кое несправедливо.

Според преданието майката на Сократ била акушерка, а самият той сравнявал дейността си с изкуството да израждаш деца. Вярно, не акушерката ражда детето — тя само присъства и помага при раждането. Сократ смятал, че призванието му е да помага на хората при раждането на правилния възглед. Защото истинското познание трябва да дойде отвътре. То не може да бъде нахлупено като шапка. Само познанието, което идва отвътре, е истинско „прозрение“.

Уточнявам: способността да раждаш деца е естествено качество. По същия начин всички хора могат да осъзнават философските истини, стига само да си послужат с разума си. Когато човек „се вразумява“, той сам стига до познание.

Затова като се представял за невеж, Сократ принуждавал хората да си служат с разума. Той умеел да се преструва на неук или на глупав. Това наричаме сократовска ирония. По този начин разкривал все нови и нови слабости в мисленето на атиняните. Понякога това ставало насред пазарния площад, пред очите на всички. Разговор с него можел да те изложи и да те направи смешен пред очите на много хора.

И никак не е чудно, че накрая Сократ започнал да досажда и да дразни — особено властниците. Атина прилича на мудна кобила, казвал Сократ, а себе си оприличавал на стършел, който я жили по хълбока, за да поддържа будно съзнанието й. (Как обаче постъпват със стършелите, Софи? Можеш ли да ми кажеш?)

Един божествен глас

Сократ продължавал да жили своите ближни не просто защото му харесвало да ги измъчва. Съзнанието не му оставяло друг избор. Все твърдял, че чува в себе си божествен глас. Протестирал например срещу смъртните присъди, отказвал да прави доноси за политически противници. И накрая заплатил с живота си.

През 399 г. пр.н.е. го обвинили, че „покварява младежта“ и „не признава боговете“. Съд от 500 съдебни заседатели с нищожно мнозинство го провъзгласил за виновен.

Можел, разбира се, да проси помилване. А при готовност да напусне Атина, щял поне да спаси живота си. Но щял да измени на себе си, ако постъпи така — Сократ смятал собствената си съвест и истината за по-важни от своя живот. Заявил, че е действал само за доброто на държавата. Въпреки това го осъдили на смърт. Не след дълго, обкръжен от най-близките си приятели, пресушил чашата с отрова, станала по-късно нарицателна.

Защо, Софи? Защо е трябвало Сократ да умре? Хората и досега си задават този въпрос. Той обаче не е единственият в историята, който стигнал до крайност и заплатил за убежденията си с цената на живота си. Вече споменах Христос, а между него и Сократ действително съществуват паралели. Ще спомена само няколко.

И двамата се славели като загадъчни личности сред своите съвременници. Нито един от тях не е записал посланията си. Следователно ние сме принудени да се доверим на образа, който ни представят техните ученици. Сигурно е също така, че и двамата майсторски владеели изкуството на разговора. Освен това говорели самоуверено, което можело да очарова, но и да обърква. Нещо повече, и двамата вярвали, че проповядват истини в името на цел, по-велика от живота им. Предизвиквали властниците в обществото, защото критикували всички неправди и злоупотреби с властта. И не на последно място: за дейността си и двамата заплатили с живота си.

Процесите срещу Исус Христос и Сократ също много си приличат. И двамата имали възможност да просят милост и така може би да спасят живота си. Но те вярвали, че ще изменят на мисията си, ако не стигнат докрай. А това, че приели смъртта с високо вдигната глава, накарало хората да им вярват и след тяхната смърт.

Спрях се на приликите не защото искам да ги равнопоставя, а да посоча, че и двамата носели послание, което не може да бъде отделено от личната им храброст.

Един жокер в Атина

Сократ, Софи! Още не сме приключили с него, разбираш ли? Дотук говорихме за неговия метод. Но какъв е бил основният философски проблем, с който се е занимавал?

Сократ бил съвременник на софистите и точно като тях се занимавал с хората и с човешкия живот, а не с проблемите на натурфилософите. Римският философ Цицерон казал стотици години по-късно, че Сократ е върнал философията от небето на земята, настанил я в градовете и домовете и принудил хората да размишляват за битието и нравите, за доброто и злото.

Но между Сократ и софистите имало много съществена разлика. Самият той не се смятал за софист — с други думи, за учена и мъдра особа. За разлика от софистите не приемал да му плащат за уроците. Не, Сократ наричал себе си философ в истинския смисъл на думата. „Фи-ло-соф“ всъщност означава „любител на мъдростта“, човек, който се стреми да я постигне.

Удобно ли си седнала, Софи? За успеха на целия курс от тук нататък е особено важно добре да разбереш разликата между софиста и философа. Софистите вземали пари за повече или по-малко остроумните си разсъждения — подобни „софисти“ се появявали и изчезвали в различни етапи от световната история. Имам предвид всички учители или всезнайковци, които или са доволни от малкото, което знаят, или се хвалят, че знаят страхотно много, а в действителност нищо не разбират. Макар че още си млада, положително вече си срещала много такива „софисти“. Истинският философ, Софи, е нещо съвсем различно, пълна противоположност.

Философът знае твърде добре, че всъщност знае твърде малко. Тъкмо затова все се опитва да постигне истинско познание. Сократ бил точно от този рядко срещан вид хора. Наясно бил, че не знае нищо за живота и света. И сега идва важното: дори се измъчвал, че знае толкова малко.

Значи философът е човек, който осъзнава, че има много неща, които не разбира. И това го измъчва. Така погледнато, той пак е далеч по-умен от всички останали, които се хвалят с мнимите си знания. „Най-умен е онзи, който знае какво не знае“, казах аз. Самият Сократ обаче повтарял, че знае само едно — а именно, че нищо не знае. Запомни

това признание, защото дори сред философите то е рядкост. Освен това публичното му разгласяване е толкова опасно, че може да ти струва живота. Защото питащите винаги са най-голямата заплаха. Не е опасно да отговаряш. Един-единствен въпрос може да съдържа повече запалени фитили от хиляда отговора.

Слушала ли си приказката за новите дрехи на царя? В действителност той бил чисто гол, но никой от поданиците му не се осмелил да го изрече на глас. Но едно дете извикало, че царят е гол. Смело дете, Софи. По същия начин и Сократ дръзнал да даде на хората да разберат колко малко знаят. Вече споменахме за приликата между децата и философите.

Уточнявам: човечеството е изправено пред важни въпроси, чиито отговори не се намират лесно. И ето че се озоваваме пред две възможности: да заблуждаваме себе си и останалия свят и да се преструваме, че знаем всичко, което си струва да знаем; или да си затворим очите пред великите въпроси и веднъж завинаги да се откажем да напредваме. Така човечеството се разделя на две. Повечето хора са или непоклатимо убедени, или равнодушни. (И двата вида пъплят и пълзят надълбоко в заешката козина!) Същото става и когато играеш на карти и ги подреждаш по бои, мила Софи. Трупаш черните на една купчинка, а червените — на друга. От време на време от тестето излиза по някой жокер, който не е нито купа, нито спатия, нито каро, нито пика. В Атина Сократ бил точно такъв жокер. Не бил нито непоклатимо убеден, нито безразличен. Само знаел, че нищо не знае — и това го измъчвало. Ето защо станал философ — човек, който не се предава, който неуморно се стреми да добие знания.

Разказват, че веднъж един атинянин запитал Делфийския оракул кой е най-умният мъж в Атина. Оракулът отговорил: Сократ. Когато Сократ узнал това, бил, меко казано, учуден. (Мисля, че дори се разсмял, Софи!) Веднага отишъл в града и потърсил човек, когото самият той и познатите му смятали за умен. Ала когато се оказало, че този човек не е в състояние да отговори ясно на въпросите му, той най-сетне осъзнал, че оракулът има право.

За Сократ било важно да намери сигурна основа за нашите познания. Вярвал, че тази основа се крие в човешкия разум. Силната му вяра в човешкия разум следователно ясно го определя като рационалист.

Правилното познание води до правилно поведение

Както вече споменах, Сократ вярвал, че чува вътре в себе си божествен глас и тази „съвест“ му сочи кое е правилно. Който знае какво е добро, той ще върши добро, смятал той. Вярвал, че правилното познание води към правилно действие. А само който действа правилно, казвал Сократ, става праведен човек. Ако постъпваме неправилно, то е, понеже не знаем как да се справим по-добре. Затова е толкова важно да умножаваме знанията си. Сократ се стремял именно към ясни и общовалидни дефиниции: какво е справедливост и какво — несправедливост. За разлика от софистите той смятал, че способността да различаваме правдата от неправдата се основава на разума, а не на обществото.

Може би няма да осмислиш толкова лесно последното изречение, Софи. Ще опитам пак: Сократ смятал, че е невъзможно да бъдеш щастлив, ако постъпваш в разрез със своите убеждения. А който знае как да стане щастлив човек, той ще се опита да го постигне. Затова човек, който знае какво е правилно, ще постъпи правилно. Защото кой човек иска да бъде нещастен?

Как мислиш ти, Софи? Можеш ли да живееш щастливо, ако непрестанно вършиш неща, които дълбоко в сърцето си не смяташ за редни? Много хора постоянно лъжат, крадат и оклеветяват други хора. Е, добре! Те сигурно знаят, че това не е правилно — или справедливо, ако предпочиташ. Но мислиш ли, че това ги прави щастливи? Според Сократ не е така.

Щом прочете писмото за Сократ, Софи бързо го пъхна в кутията и изпълзя в градината. Искаше да се прибере преди майка й да се върне от пазар, за да си спести въпросите къде е изчезнала. Освен това беше обещала да измие чиниите.

Тъкмо пусна кранчето и майка й се появи на прага с две гигантски найлонови торби в ръце. Може би затова рече:

— Май в момента не си съвсем на себе си, миличка.

Софи не разбра защо го каза, думите сами изскочиха от устата й:

— Сократ се е чувствал по същия начин!

— Сократ ли!

Майката ококори очи.

— Жалко само, че е трябвало да плати с живота си — продължи Софи замислено.

— Наистина, Софи! Вече не зная какво да правя!

— И Сократ не е знаел. Единственото, което е знаел, било, че нищо не знае. Въпреки това бил най-умният човек в Атина.

Майката изгуби ума и дума. Накрая попита:

— Това в училище ли го учихте?

Софи енергично поклати глава.

— Там нищо не учим… Голямата разлика между учителя и философа е, че учителят вярва, че знае сума неща, които постоянно се опитва да налее в главите на своите ученици. Философът заедно с учениците си се стреми да проучи проблемите из основи.

— Аха, пак говорим за бялото зайче. Знаеш ли, май ми се ще да видя на какъв приятел си налетяла. Ако не ми го покажеш, ще помисля, че може би не е съвсем наред с главата.

Сега бе ред на Софи да обърне гръб на мивката. Насочи четката към майка си:

— Главата му си е съвсем в ред. Но той прилича на стършел, който нарушава спокойствието на другите. И то, за да ги изтръгне от мухлясалото им мислене.

— Хайде, престани! Според мен той е нафукан многознайко.

Софи отново се наведе над мивката.

— Нито е нафукан, нито е многознайко. Но се стреми към солидни знания. Това е голямата разлика между жокера и всички останали карти за игра.

— Жокер ли каза?

Софи кимна и продължи:

— Някога замисляла ли си се, че в колодата карти има много купи и кари, както и много пики и спатии. Но жокерът е само един.

— Какви ги приказваш, дете!

— Ти пък какви ги питаш!

Майката вече беше прибрала всички покупки. Сега взе вестника и се отправи към хола. На Софи й се стори, че затваря вратата малко грубо…

Изми чиниите и веднага се качи в стаята си. Беше прибрала червената копринена кърпа заедно с легото в най-горното отделение на гардероба. Сега я извади и я огледа внимателно.

Хилде…