Юстайн Гордер
Светът на Софи (5) (Роман за историята на философията)

Демокрит

… най-гениалната игра на света…

Софи затвори металната кутия с многобройните листове от непознатия учител по философия. Измъкна се от пещерата, а навън спря да поогледа градината. Изведнъж си спомни какво се бе случило предишния ден — на закуска майка й продължаваше да я занася заради „любовните писъмца“. Затова сега момичето се завтече към пощенската кутия, не можеше да допусне нови подигравки. Да получиш две любовни писма едно след друго е двойно по-конфузно.

Малкият бял плик я очакваше и Софи проумя системата в кореспонденцията. Всеки следобед намираше в пощенската кутия по един голям жълт плик. А докато четеше, философът се промъкваше още веднъж и оставяше малко бяло писъмце.

А това означаваше, че лесно може да го разкрие. Него ли? А може би нея? От прозореца на стаята й се разкриваше чудесна гледка към пощенската кутия. Оттам със сигурност щеше да види тайнствения философ. Защото нямаше начин белите пликове да се появят от само себе си.

Софи реши през следващия ден да си отваря очите на четири. Падаше се петък и имаше на разположение целия уикенд. Едва тогава отиде в стаята си и отвори писмото. На това листче имаше само един въпрос, но в замяна той бе още по-шантав от трите в „любовното писмо“:

Защо Лего е най-гениалната игра в света?

Всъщност Софи изобщо не бе убедена, че Лего е най-гениалната игра. Дори от години вече не играеше с него. Освен това не можеше да проумее какво общо има Лего с философията.

Но беше послушна ученичка. Разтършува се в най-горния рафт на гардероба и скоро откри найлонова торба с части от Лего с всякакви възможни форми и размери. За първи път

от много време се зае да построи нещо от малките пластмасови тухлички и докато играеше, размишляваше.

Лесно се строи с тухличките Лего, каза си тя. Макар да имат различна големина и форма, всяка от тях може да се съединява с другите. Освен това просто е невъзможно да ги счупиш — тя поне не си спомняше да е виждала някога строшена част от Лего. Всичките изглеждаха нови и лъскави, както преди много години, когато й ги бяха подарили. И най-важното: с тухличките Лего можеше да построи каквото поиска, а сетне да развали построеното и да ги съчетае в нещо съвсем друго.

Какво повече би могло да се желае? Софи установи, че Лего с основание може да се нарече най-гениалната игра в света. Ала все още не разбираше какво общо има всичко това с философията.

Не след дълго Софи построи просторен куклен дом. С неохота си призна, че отдавна не се е забавлявала така. Защо хората престават да играят?

Когато майка й се прибра и съзря куклената къща, не се сдържа:

— Колко е хубаво, че още умееш да си играеш като дете!

— Ами! Занимавам се със сложни философски изследвания.

Майката въздъхна дълбоко. Сигурно си спомни за заека и цилиндъра.

Когато на следващия ден Софи се прибра от училище, бе пристигнал нов жълт плик с няколко големи листа. Тя ги занесе в стаята си. Искаше веднага да започне да чете, но и да държи под око пощенската кутия.

Теорията за атомите

Днес ще ти разкажа за последния велик натурфилософ. Името му е Демокрит (около 460–370 г. пр.н.е.) и бил родом от пристанищния град Абдера на северния бряг на Егейско море. Ако си успяла да отговориш на въпроса за Лего, няма да ти е трудно да разбереш каква цел си поставил този философ.

Демокрит поддържал тезата на предшествениците си, че не е задължително от видимите промени в природата да следва, че нещо наистина се „променя“. Ето защо предполагал, че всичко трябва да е съставено от малки невидими градивни единици — нещо като тухлички, всяка от които е вечна и неизменна. Той нарекъл тези най-малки частици атоми.

Думата „атом“ означава „неделим“. За Демокрит било важно да докаже, че онова, от което е изградено всичко, не може да се дели на още по-малки части. Защото ако атомите можеха безкрайно да се цепят и разделят на все по-малки части, природата постепенно би се размила като рядка каша.

Важно било тези градивни частици на природата да съществуват вечно — защото нищо не може да възникне от нищото. По този въпрос Демокрит бил съгласен с Парменид и елеатите. Освен това смятал всички атоми за твърди и със солиден състав. Само че нямало как да са еднакви. Защото ако атомите са еднакви, не бихме имали разумно обяснение как се съчетават във всевъзможни форми: от макове и маслинени дървета до кози кожи и човешки коси.

В природата съществуват безброй различни атоми, твърдял Демокрит. Някои са обли и гладки, други неравни и криви. И точно защото са толкова разнородни по форма, могат да се „сглобяват“ в различни тела. Независимо обаче колко са на брой и по вид, всички те са вечни, неизменни и неделими.

Когато едно тяло — например дърво или животно — умре и се разпадне, атомите му се разпръскват и могат да образуват нови тела. Защото атомите се движат в пространството, но притежават различни „кукички“ и „илици“, и затова непрестанно се скачват, създавайки нещата, които виждаме около нас.

Сега сигурно разбираш към какво те насочих с примера за Лего? Тухличките притежават горе-долу същите качества, които Демокрит придавал на атомите, и тъкмо затова с тях може да се строи така добре. Първо, те са неделими. Различават се по форма и големина, солидни са по състав и са неразбиваеми. Освен това имат своите кукички и илици,

с чиято помощ могат да се съчетават във всевъзможни фигури. По-късно сглобките може да се разделят, след което със същите тухлички да се изградят съвсем различни неща.

Легото е популярно именно защото може да го използваш многократно. Един и същ детайл от Лего днес е част от кола, утре — градивен елемент на замък. Освен това можем да кажем, че са „вечни“. Днешните деца могат да играят със същото Лего, с което са се забавлявали родителите им, когато са били малки.

От глината също извайваме предмети, но тя не може да се меси втори или трети път, защото се раздробява на все по-малки частици, а от тези малки глинени трошици не могат да се сглобяват все нови и нови предмети.

Няма да сме далеч от истината, ако кажем, че учението на Демокрит за атомите е вярно. Всичко в природата наистина е съставено от различни атоми, които се свързват с други и после се разделят. Някога водородният атом от връхчето на моя нос например е бил част от хобота на слон. А кислороден атом от моя сърдечен мускул в миналото може да е бил вграден в опашка на динозавър.

Науката отдавна е установила, че атомите са способни да се делят на по-малки елементарни частици. Наричаме ги протони, неутрони и електрони. А може би и те от своя страна се делят на още по-малки частици. Физиците обаче са единодушни, че все някъде трябва да съществува граница. Трябва да има възможно най-малки частици, от които е изградена природата.

Демокрит не е имал възможността на съвременните учени да работи с електронна апаратура. Единственият „инструмент“, с който си служел, бил разумът. Но разумът не му оставил място за избор. Приемем ли веднъж, че нищо не може да се променя, че нищо не се създава от нищото и нищо не изчезва, единственият извод е, че природата просто трябва да е съставена от миниатюрни тухлички, които се съединяват и отново се разделят.

Демокрит не се уповавал на сила или дух, които да се намесват в природните процеси. Единственото, което съществува, са атомите и празното пространство, смятал той. Тъй като вярвал само в материалните неща, ние го определяме като материалист.

Зад движението на атомите, следователно, не се крие определен „умисъл“. Това обаче не означава, че всичко става „случайно“, защото всъщност се подчинява на неизменните природни закони. Демокрит вярвал, че за да се случи нещо, има естествена причина, която се крие в самите неща. Разказва се как веднъж споделил, че би предпочел да открие природен закон, отколкото да стане цар на Персия.

Теорията за атомите обяснява и нашите усещания, смятал Демокрит. Това, че усещаме нещо, се дължи на движението на атомите в празното пространство. Ако виждам луната, то е защото „лунните атоми“ срещат окото ми.

Но как стои въпросът със съзнанието? Едва ли е възможно то да се състои от атоми, тоест от материални елементи! Точно обратното обаче си представял Демокрит: душата, казвал той, е изградена от особено обли и гладки „душевни атоми“. Когато човек умира, душевните атоми се разпръскват във всички посоки. Сетне могат да се присламчат към някоя нова душа, която се образува в този момент.

Всичко това означава, че човешката душа не е безсмъртна. Мнозина днес споделят това мнение. Подобно на Демокрит те смятат, че душата е зависима от мозъка, а когато мозъкът престане да съществува, не е възможно да имаме съзнание под каквато и да било форма.

С учението си за атомите Демокрит за известно време поставил точка на гръцката натурфилософия. Той бил съгласен с Хераклит, че всичко в природата „тече“, защото формите се появяват и изчезват. Но всичко, което тече, е основано на нещо вечно и неизменно и то не тече. Тъкмо това според Демокрит са атомите.

Докато четеше, Софи на няколко пъти надникна през прозореца, за да установи дали тайнственият подател няма да се появи около пощенската кутия. Щом свърши, впери поглед в улицата, като още размишляваше над току-що прочетеното.

Ходът на Демокритовите разсъждения бе толкова прост и същевременно така невероятно хитроумен. Той бе открил само с помощта на разума си решението на въпросите за „първичното вещество“ и „промените“ — сложните загадки за няколко поколения философи.

Софи едва не прихна от смях. Просто трябваше да е вярно, че природата е изградена от миниатюрни частици, които никога не се променят. Обаче Хераклит, разбира се, също бе прав, че всички форми на природата „текат“. Защото хората и животните умират, дори планината бавно се разпада. Важното в цялата работа е, че и планината се състои от малки неделими частици, които никога не се разпадат.

Наред с това Демокрит повдигнал и нови въпроси. Твърдял например, че всичко протича абсолютно механично. Подобно на Емпедокъл и Анаксагор отричал намесата на каквито и да било духовни сили в битието. Освен това не вярвал, че душата на човека е безсмъртна.

Можеше ли Софи да бъде сигурна, че философът е бил прав?

Не беше съвсем наясно. Но все пак това бе само началото на курса по философия.