Юстайн Гордер
Светът на Софи (31) (Роман за историята на философията)

Фройд

… грозното, егоистично желание, изпълзяло в душата и…

Хилде Мьолер Кнаг скочи от леглото с тежката папка в ръце. Остави я на писалището, грабна дрехите си, изтича в банята, взе душ, който продължи не повече от две минути, и се облече светкавично. После изтича на партера.

— Закуска, Хилде?

— Трябва първо да погреба малко.

— Но, Хилде!

Хилде излезе тичешком от къщи и прекоси градината. Отвърза лодката от кея и скочи вътре. После загреба. Греба без посока из залива, отначало с резки удари, после постепенно се успокои.

„Ние сме живата планета, Софи! Ние сме голямата лодка, която плава сред вселената около пламтящото слънце. Ала всеки и всяка от нас същевременно е лодка, натоварена с гени, която пори морето на живота. Ако доставим този товар в следващото пристанище, не сме живели напразно…“

Хилде знаеше думите наизуст. Та нали бяха написани за нея! Не за Софи, а за нея. Всичко, което бе написано в папката, представляваше писмо от баща й до нея.

Извади греблата от скобите и ги прибра в лодката. Остави я да се носи и полюшва по водата. Вълните меко се удряха в дъното.

Също както малката лодка се носеше по водата из малкия залив край Лилесанд, и тя бе само орехова черупка в океана на живота.

Къде в тази картина бе мястото на Софи и Алберто? Да, къде ли бяха Софи и Алберто?

Хилде просто не можеше да приеме, че двамата са само „електромагнитни импулси“ в мозъка на нейния баща. Не виждаше смисъл да са единствено хартия и мастило от лентата на бащината й портативна пишеща машина. Със същия успех можеше да нарече себе си натрупване от протеинови съединения, които някога са били омесени в някое „топло малко блато“. Тя обаче бе нещо повече. Тя беше Хилде Мьолер Кнаг!

Голямата папка бе наистина фантастичен подарък за рождения ден! Баща й бе събудил нещо ново у Хилде. Но арогантният тон, с който пишеше напоследък за Софи и Алберто, не й се нравеше.

Затова той щеше да получи урок по пътя към дома. Хилде дължеше това на героите, за които беше писал. Вече го виждаше как снове из копенхагенското летище като пчеличка.

Най-сетне се успокои. Загреба обратно към кея и завърза лодката. После разточително закусва с майка си. Толкова хубаво беше да кажеш, че яйцето е чудесно, ала може би мъничко по-рохко от необходимото.

Едва късно вечерта посегна към голямата папка. Не оставаха много страници.

Отново се похлопа.

— Дали просто да не си запушим ушите — предложи Алберто. — Може да престане.

— Не, искам да видя кой е.

Софи се отправи към вратата, Алберто я последва.

Навън стоеше гол мъж. Позата му бе величествена, ала той не носеше нищо друго, освен корона на главата си.

— Е? — поинтересува се той. — Какво ще кажете за новите дрехи на краля?

Алберто и Софи онемяха от почуда, но това изобщо не впечатли голия.

— Вие дори не се покланяте! — възмути се той.

Алберто се престраши:

— Вярно е, но кралят е съвсем гол.

Голият мъж остана в тържествената си поза. Алберто се наведе към Софи и прошепна в ухото й:

— Той се смята за почтен човек.

Сега голият се намръщи и попита:

— Да не би този дом да практикува своеобразна цензура?

— За жалост да — потвърди Алберто. — Тук сме будни и във всяко отношение сме с всичкия си. Ето защо във вашето безсрамно състояние не можете да пристъпите прага на този, признавам, скромен дом.

Изведнъж Софи толкова я досмеша заради тържествения вид на този гол мъж, че прихна. И сякаш това бе тайният знак мъжът с короната изведнъж да забележи, че не е облечен. Покри се с две ръце, втурна се към една горичка и изчезна. Може би там имаше среща с Адам и Ева, Ной, Червената шапчица и Мечо Пух.

Алберто и Софи останаха на прага. Накрая Алберто я подкани:

— Нека влезем. Ще ти разкажа за Фройд и неговото учение за подсъзнателното.

Седнаха до прозореца. Софи погледна часовника и рече:

— Вече е три и половина, а имам да свърша маса неща преди градинското празненство.

— И аз. Съвсем накратко ще поговорим за Зигмунд Фройд.

— Философ ли е бил?

— Можем поне да го наречем културфилософ. Родил се през 1856 година и следвал медицина във Виенския университет. Прекарал голяма част от живота си във Виена тъкмо по времето, когато процъфтявал културният живот. Отрано специализирал онзи клон на медицината, който наричаме неврология. В края на миналия век и почти до наши дни той разработил своята дълбочинна психология или психоанализа.

— По-добре ми го обясни подробно.

— Под психоанализа разбираме общо описание на човешката душевност, на човешката психика и освен това метод за лечение на нервни и психични заболявания. Няма да ти разказвам всичко за Фройд, нито за делото му. Ала учението му за подсъзнателното е необходимо, ако искаш да разбереш какво е човекът.

— Вече събуди интереса ми. Започвай!

— Фройд смятал, че между човека и неговото обкръжение винаги съществува напрежение. По-точно казано, напрежение или конфликт между влеченията и потребностите на самия човек и изискванията, които поставя към него околната среда. Едва ли ще е пресилено да се каже, че Фройд открил ролята на инстинктите в живота на хората. Това го превръща в значим представител на натуралистичните течения, които придобили важно значение към края на миналия век.

— Какво разбираш под живот на инстинктите?

— Разумът невинаги ръководи нашите действия. Затова и човекът не е разумното същество, което си представяли рационалистите от осемнайсети век. Често ирационални импулси определят нашите мисли, блянове и дела. Тези ирационални импулси изразяват дълбоко скрити у нас влечения или потребности. Сексуалният инстинкт на хората например е също толкова основен, колкото и потребността на кърмачето да суче.

— Разбирам.

— Само по себе си това всъщност може и да не е представлявало ново откритие. Ала Фройд показал как тези основополагащи потребности могат да се проявяват предрешени и толкова изменени, че трудно разпознаваме произхода им — и тогава те направляват нашите действия, без да го съзнаваме. Фройд посочил освен това, че и малките деца притежават определена сексуалност. Твърдението за детската сексуалност предизвикало отвращение у изисканите виенчани и направило Фройд изключително непопулярен.

— Не ме учудва.

— Говорим за епоха, в която всичко, свързано със сексуалността, било табу. Фройд попаднал по следите на детската сексуалност при практиката си на психотерапевт. Следователно притежавал емпирическа основа за твърденията си. Установил също така, че много форми на психически страдания се коренят в конфликти от детинството. Затова постепенно разработил метод за лечение, който можем да наречем един вид душевна археология.

— Какво искаш да кажеш?

— С помощта на пациента психоаналитикът извършва „разкопки“ в съзнанието му и разкрива преживявания, които в даден момент са предизвикали психическите му страдания. Според Фройд ние пазим всичките си спомени за миналото дълбоко в себе си.

— Сега разбирам.

— Така може да излезе наяве някакво ужасно преживяване, което пациентът винаги се е опитвал да забрави, но което въпреки това се таи там, долу, и подрива неговите сили. Когато подобно травматично преживяване отново се върне в съзнанието — и пациентът в известен смисъл се сблъска с него — той може да „приключи“ с това преживяване и така да оздравее.

— Звучи логично.

— Но аз избързвам. Нека първо да видим как Фройд описва човешката психика. Виждала ли си някога кърмаче?

— Имам четиригодишен братовчед.

— Когато се явим на бял свят, ние изживяваме психическите и физическите си потребности без каквито и да било задръжки. Ако не ни накърмят, плачем. Правим го и когато пелените ни са мокри. И ясно даваме израз на желанието си да получим физическа топлина и плътска близост. Този принцип на нагона или на стремежа към наслаждение у нас Фройд нарича То. Когато сме кърмачета, ние почти напълно сме само То.

— По-нататък.

— Запазваме го и като възрастни, и изобщо през целия си живот. Ала полека-лека научаваме да контролираме желанията си и така се приспособяваме към околната среда. Научаваме да балансираме принципа на наслаждение с принципа на реалността. Фройд казва, че изграждаме Аз, който поема регулиращата функция. Макар да желаем нещо, след определена възраст ние просто преставаме да плачем, ако не задоволят потребностите и желанията ни.

— Разбира се.

— Може обаче и да пожелаем нещо много силно, а околната среда да не го приема. Тогава ние изтласкваме желанията си. С други думи, опитваме се да ги скрием и забравим.

— Разбирам.

— Фройд вижда и трета инстанция в човешката психика: още като малки деца се сблъскваме с моралните изисквания на нашите родители и обкръжение. Ако постъпим неправилно, родителите ни казват „Стига!“ или „Срамота!“. Вече възрастни, ние още се вслушваме в отгласа на подобни морални изисквания и присъди. Моралните очаквания на нашето обкръжение сякаш се крият у нас, станали са част от нас. Това Фройд нарича Свръхаз.

— Имал е предвид съвестта?

— На едно място Фройд действително казва, че Свръхаз-ът се противопоставя на Аз-а като съвест. Но в началото става дума за това, че Свръхаз-ът, така да се каже, ни уведомява, когато имаме „мръсни“ или „непристойни“ желания. Това се отнася особено за еротични или сексуални въжделения. А както споменахме, Фройд доказва, че подобни желания се явяват още в ранно детство.

— Обясни, моля!

— Днес знаем, че малките деца обичат да играят с половите си органи. Можем да наблюдаваме това на всеки плаж. По времето на Фройд две- или тригодишните малчугани ги пляскали през ръцете. Децата тогава слушали постоянно „Пфу!“, или „Престани!“, или „Ръцете върху одеялото!“.

— Това е абсолютно противопоказно!

— Но така хората развиват чувство за вина. И тъй като това чувство се запазва в Свръхаза, за много хора — почти за всички, вярвал Фройд, вината през целия им живот остава неразривно свързана със сексуалността. Същевременно Фройд посочва, че сексуалните желания и потребности са важна част от човешката природа — и така, моя скъпа, Софи, разполагаме с всичко необходимо за доживотен конфликт между плътската наслада и чувството за вина.

— Не смяташ ли, че от времето на Фройд този конфликт е позатихнал?

— Определено. Но много от пациентите на Фройд го изживявали тъй силно, че развили онова, което Фройд нарекъл неврози. Една от пациентките му например била влюбена в зет си. Когато сестра й починала млада от някаква болест, край смъртното й легло тя помислила: сега той е свободен и може да се ожени за мен! Тази мисъл, естествено, попаднала в противоречие със Свръхаза. Тя била толкова чудовищна, че жената я изтласкала, както се изразява Фройд. С други думи, погребала я в подсъзнанието си. Младата жена се разболяла и проявила сериозни признаци на истерия и когато Фройд започнал лечението, се оказало, че тотално е забравила сцената край смъртното ложе и грозното, егоистично желание, изпълзяло в душата й. По време на лечението обаче си спомнила. Изживяла още веднъж разболяващия я момент и оздравяла.

— Сега разбирам по-добре какво искаше да кажеш с „душевна археология“.

— Тогава нека опитаме едно общо описание на човешката психика. След продължителния си опит в лечението на пациенти Фройд стигнал до извода, че човешкото съзнание е само малка част от психиката. Онова, което съзнаваме, прилича на върха на айсберга, който стърчи от водата. Под повърхността обаче — или зад пределите на съзнанието — е подсъзнанието, или безсъзнателното.

— Подсъзнанието е онова, което се крие у нас, ала ние сме забравили?

— Ние не съзнаваме постоянно целия си житейски опит. Но всичко, което сме мислили и преживели, всичко, за което се сещаме просто като се замислим, Фройд нарича „предсъзнателно“. В понятието „безсъзнателно“ той влага онова, което сме изместили. С други думи, всичко, което непременно сме искали да забравим, защото е неудобно, неприлично или отвратително. Ако имаме желания и страсти, които съзнанието ни или нашият Свръхаз възприемат като непоносими — затваряме ги в мазето. Дим да ги няма!

— Разбирам.

— Този механизъм действа при здравите хора. Ала понякога прокуждането на забранената или неудобна мисъл от съзнанието може да ни струва толкова усилия, че да се върнат обратно в съзнанието и ние изразходваме все повече енергия, за да скрием тези импулси от критичния поглед на съзнанието. Когато през 1909 година Фройд чел лекции за психоанализата в Съединените щати, обяснил как точно действа механизмът на изтласкване с помощта на един лесен пример.

— Разказвай!

— Призовал слушателите да си представят, че в аулата се намира човек, който пречи и разсейва лектора, като се смее нагло, говори високо и тропа с крака. Става невъзможно лекторът да продължи. В такъв случай няколко яки мъже сигурно ще се изправят и след кратка схватка ще изхвърлят смутителя в коридора. Така той ще бъде изтласкан и ораторът ще може да продължи лекцията си. Смутителят обаче може да се опита да проникне отново в залата, затова господата сигурно ще отместят столовете си до вратата и след като изтласкването е извършено, ще останат там, за да бъдат един вид преграда. Представете си, приканил Фройд слушателите си, че аулата е съзнанието, а коридорът — подсъзнанието, и ето ви добър образ на процеса на изтласкване.

— И аз смятам, че е добър.

— Сигурно е обаче едно: смутителят ще поиска да влезе отново, Софи. Във всеки случай към това се стремят нашите изтласкани мисли и импулси. Ние живеем под постоянния натиск на изтласкани мисли, които се опитват да се измъкнат от подсъзнанието. Затова често казваме или вършим неща, които „не сме искали да кажем или да направим“. Така подсъзнанието управлява нашите чувства и действия.

— Ще ми дадеш ли пример?

— Фройд описва няколко такива механизми. Един от тях е така наречената несполука. То означава, че спонтанно изричаме или извършваме нещо, което някога сме изместили. Фройд привежда примера с един чиновник — той трябвало да вдигне наздравица за шефа си, когото очевидно подчинените недолюбвали.

— И?

— Чиновникът се изправил, вдигнал тържествено чаша и казал: „Призовавам ви да се пукнем за благото на нашия шеф“.

— Върхът!

— Шефът положително не е споделял мнението ти. При това чиновникът чисто и просто разкрил как цени своя началник, а именно — никак. Никога обаче не би се осмелил го му каже в лицето. Искаш ли още един пример?

— На драго сърце.

— Веднъж едно пасторско семейство с много мили и сладки щерки очаквало епископът да им дойде на гости. А този епископ притежавал необикновено едър нос. Затова строго поръчали на дъщерите в никакъв случай да не споменават дългия нос. Нали знаеш, че малките деца често изтървават подобни забележки, тъй като техният механизъм на изтласкване още не е изцяло оформен.

— Да.

— Епископът пристигнал в пасторския дом и очарователните дъщери се постарали с всички сили да не споменават дългия му нос. Нещо повече, забранено било дори да поглеждат носа, трябвало да се опитат да го забравят. Повтаряли си това през цялото време. После една от малките поднесла захар за кафето. Застанала пред достопочтения епископ и запитала: „Желаете ли малко захар в носа?“.

— Неловко.

— Понякога ние рационализираме. Това означава, че заблуждаваме себе си и околните, че имаме други, различни от истинските причини за поведението си в определени ситуации — именно защото се срамуваме от действителните причини.

— Пример, моля.

— Аз мога да те хипнотизирам и да те накарам да отвориш прозореца. И така, заповядвам ти да станеш и да разтвориш прозореца, щом забарабаня с пръсти. Барабаня по масата и ти отваряш прозореца. После те питам защо си го отворила. Може би ще отговориш, че ти е станало топло. Но това не е истинската причина. Ти просто не искаш да си признаеш, че си последвала хипнотизаторската ми заповед. В такъв случай ти рационализираш, Софи.

— Разбирам.

— Всеки ден се случва да комуникираме двойствено.

— Нали ти разказах за четиригодишния ми братовчед. Той май си няма много другарчета. Във всеки случай страшно се радва, когато му отида на гости. Веднъж му казах, че трябва бързо да се прибера у дома при мама. И знаеш ли какво ми отговори той?

— Няма как да знам.

— Каза, че мама е тъпа.

— Да, това действително е пример за рационализиране. Малкият е искал да каже по-скоро: тъпо е, че трябва да си ходиш. Само че го е било срам да си признае. Случва се обаче и да проектираме.

— Трябва да ми го преведеш.

— Проекция е когато приписваме на други хора качествата, които се опитваме да изтласкаме от самите себе си. Скъперникът например често обвинява околните в скъперничество. Човек, който не иска да си признае, че самият той непрекъснато мисли за секс, се възмущава най-шумно, че другите са луди по секса.

— Разбирам.

— Фройд смятал, че във всекидневието ни просто гъмжи от подобни безсъзнателни действия. Понякога упорито забравяме името на дадена личност; непрестанно опипваме дрехите си, докато говорим; привидно случайно местим предмети из стаята. Можем дори да се препънем в собствените си думи и да направим грешки на езика, които на пръв поглед изглеждат невинни, ала в никакъв случай не са. Фройд поне не смята, че грешките на езика са невинни и случайни, както вярваме ние. Според него те трябва да се разглеждат като симптоми. Подобни случайни грешни действия, казвал той, могат да разкрият и най-интимни тайни.

— Отсега нататък ще премислям внимателно всяка своя дума.

— Въпреки това няма да избегнеш подсъзнателните импулси. Успех ще постигнем, ако не се напрягаме прекалено, когато изтласкваме в подсъзнанието си неприятни неща. Все едно да опитваш да запушиш къртичина. Може и да успееш, но бъди сигурна, че къртицата ще се появи на друго място в градината. Най-здравословно е да оставиш открехната вратата между съзнанието и подсъзнанието.

— Ако залостим вратата, можем да си докараме психически заболявания?

— Да. Невротикът прахосва неоправдано много енергия в опитите да прогони неудобното от своето съзнание. Често се налага да изтласкаме точно определени преживявания. Това са травматичните преживявания, с които избързах преди малко. Фройд ги нарича и травми. Думата „травма“ е гръцка и означава рана.

— Разбирам.

— С лечението Фройд се опитвал да открехне внимателно затворената врата или да пробие нова. В сътрудничество с пациента се стремял да извади на бял свят изтласканите преживявания. Пациентът не съзнава какво изтласква. Въпреки това той може да желае лекарят, или както казваме в психоанализата — аналитикът, да му помогне да намери пътя към скритите травми.

— Как действа лекарят?

— Фройд говори за техника на свободната асоциация. Това означава, че оставя пациента да лежи напълно отпуснат и да приказва само за това, което му идва наум в момента — независимо колко маловажно, неприятно или конфузно звучи. Аналитикът е сигурен, че в асоциациите на пациента, изтегнат върху канапето, винаги се крият намеци за травмата и за преградите, които пречат тя да бъде осъзната. Защото пациентите през цялото време се занимават точно със своите травми — само че безсъзнателно.

— Колкото повече се опитва човек да забрави нещо, толкова повече несъзнателно мисли за него?

— Точно така. Затова е важно да внимаваш какви сигнали ти изпраща подсъзнанието. Според Фройд „царският път“ към безсъзнателното минава през нашите сънища. Затова едно от най-важните му произведения е книгата „Тълкуване на сънищата“, публикувана през 1900 година. В нея той посочва, че сънищата ни не са случайни — чрез тях безсъзнателните ни мисли се опитват да достигнат до нашето съзнание.

— Продължавай!

— След като дълги години събирал опит със своите пациенти и освен това анализирал и собствените си сънища, Фройд заявил, че всички сънища всъщност изпълняват някакви наши желания. Това най-ясно се наблюдава при децата, твърди той. Те сънуват сладолед и череши. При възрастните обаче се случва желанията, които сънят не иска да изпълни, да се маскират. Защото дори когато спим, една строга цензура определя какво можем да си позволим и какво не. Вярно е, че насън цензурата или механизмът на изтласкване са по-слаби, отколкото докато будуваме, но те са достатъчно мощни, за да изопачат в съня ни желанията, които не искаме да си признаем.

— И затова сънищата трябва да бъдат тълкувани?

— Фройд посочва, че трябва да правим разлика между съня такъв, какъвто си го спомняме на следващата утрин, и същинското му значение. Образите на съня — с други думи, филмът или видеото, което гледаме, докато сънуваме — той нарича манифестирано съдържание на съня. Но сънят притежава и по-дълбоко значение, стаено в съзнанието. Него Фройд нарича латентните мисли на съня. Повечето от съновните образи и „реквизитите“ в тях идват от близкото ни минало, нерядко дори от преживяното през деня. Скритите мисли или идеи обаче, за които всъщност разказва сънят, може да произлизат и от отдавна отминали времена — например от най-ранното ни детство.

— Значи трябва да анализираме съня, за да разберем какво ни говори той.

— Да, а болните трябва да го сторят заедно със своя терапевт. Само че не лекарят тълкува съня. Той може да направи това само с помощта на пациента. В тази ситуация лекарят е нещо като сократическа акушерка, която помага при тълкуването.

— Разбирам.

— Превръщането на латентните мисли на съня в манифестирано съдържание на съня Фройд нарича съновна дейност. Всъщност това означава да се „маскира“ или „кодира“ истинското съдържание на съня. При тълкуването му трябва да изминем същия път в обратна посока. Тогава демаскираме или декодираме „мотива“ на съня, за да открием истинската му „тема“.

— Можеш ли да обясниш с пример?

— В книгите на Фройд гъмжи от подобни примери. Но нека сами си измислим един обикновен и твърде фройдистки пример. Ако един млад мъж сънува, че неговата братовчедка му подарява два балона…

— Да?

— Не, ти сама трябва да се опиташ да изтълкуваш съня.

— Хмм… тогава манифестираното съдържание на съня е това, което ти каза: братовчедката му подарява два балона.

— По-нататък?

— Ти каза още, че реквизитите в нашите сънища най-често са взети от предишния ден. Значи младежът е прекарал вчерашния ден на панаира… или е видял във вестника снимка на балони.

— Да, може и така да е, но ще е достатъчно и само да е чул думата „балон“ или да е видял нещо, което му напомня балони.

— Ала кои са латентните мисли — за какво всъщност става дума в този сън?

— Нали ти си тълкувателката!

— Може би младежът просто желае да притежава два балона?

— Не, малко вероятно е. Но ти си права, че целта на съня е да изпълни някакво желание. Един възрастен мъж обаче едва ли ще желае пламенно да притежава два балона. И ако е така, не би било необходимо сънят да се тълкува.

— Тогава… мисля, че в действителност желае братовчедка си, а двата балона са гърдите й.

— Да, това е най-вероятното обяснение, особено ако той се срамува от това желание и не иска да си го признае, когато е буден.

— Значи сънищата ни баламосват с балони и други подобни?

— Да. Фройд смятал съня за маскирано изпълнение на маскирани желания. Сигурно обектът, който ние маскираме, значително се е изменил в сравнение с времената на виенския доктор Фройд. Въпреки това механизмът на маскирането още действа.

— Разбирам.

— През двадесетте години психоанализата на Фройд придобила огромно значение — преди всичко в лечението на неврози. Учението му за несъзнаваното освен това повлияло изключително силно върху изкуството и литературата.

— Искаш да кажеш, че творците се съсредоточили върху подсъзнателния душевен живот на хората?

— Точно така. Макар че той се усеща и в литературата от последното десетилетие на миналия век, когато още не познавали психоанализата на Фройд. Това просто означава, че тя неслучайно е възникнала тъкмо по онова време.

— Искаш да кажеш, че причината е в епохата?

— Фройд не смятал, че е измислил феномените изтласкване, несполука или рационализиране. Той просто бил първият, който свързал тези прояви на човешкия опит с психиатрията. Посочил е многобройни сполучливи литературни примери, с които обяснява своята теория. Но както казахме — от двадесетте години насам психоанализата на Фройд пряко влияе върху изкуството и литературата.

— И как точно?

— Поетите и художниците се опитали да творят с помощта на своето подсъзнание. Особено така наречените сюрреалисти.

— Какво означава това?

— Сюрреализъм е френска дума и може да бъде преведена като „свръхдействителност“ или „наддействителност“. През 1924 година Андре Бретон публикува своя „Манифест на сюрреализма“. В него заявява, че изкуството трябва да бъде създавано от подсъзнанието, защото само така творецът може в свободно вдъхновение да извлича образи от сънищата и бляновете си и да се стреми към една „свръхдействителност“, в която разликите между сън и действителност са заличени. Наистина за един творец е важно да разруши цензурата на съзнанието, за да могат думите и образите да бликат свободно.

— Разбирам.

— Фройд в известен смисъл доказал, че всички хора са творци. Нали всеки сън е малко произведение на изкуството, а ние всяка нощ творим нови сънища. За да тълкува сънищата на своите пациенти, Фройд често бил принуден да си пробива път през джунгла от символи — също като всеки от нас, когато се опитваме да анализираме картина или литературен текст.

— Наистина ли сънуваме всяка нощ?

— Най-новите научни изследвания показват, че сънуваме близо двадесет процента от времето, в което спим — два-три часа всяка нощ. Ако ни смутят, докато сънуваме, ставаме нервни и раздразнителни. Това означава, че всички хора притежават вродена необходимост да дадат творчески израз на екзистенциалната си ситуация, нито повече, нито по-малко. Ние сме героите на съня. Ние сме неговите режисьори, подбираме реквизитите, играем ролите. Хора, които твърдят, че не разбират от изкуство, зле познават самите себе си.

— Разбирам.

— Фройд освен това изложил едно впечатляващо доказателство за фантастичните способности на човешкото съзнание. Работата му с пациентите го убедила, че ние пазим дълбоко в съзнанието си всичко, което някога сме видели или преживели. Способни сме и да извикаме обратно тези впечатления. Понякога в главата ни е „бяло поле“, след малко нещо е „на върха на езика“ ни, а после „изведнъж се сещаме“ и заговаряме за затрупано в подсъзнанието ни нещо, което неочаквано се е шмугнало през полуотворената врата обратно в нашето съзнание.

— Понякога това не става толкова бързо.

— Всички творци са наясно, че е така. Но настъпва миг, в който сякаш вратите и тайните чекмеджета се отварят. Бликва извор и ние избираме думите и образите, които са ни необходими. Това става, когато вратата към подсъзнанието е открехната малко повече от обичайното. Можем да го наречем и вдъхновение, Софи. Тогава изпитваме чувството, че творбата, която рисуваме или пишем, не е наше дело.

— Сигурно е прекрасно чувство.

— Положително си го изживявала и ти. Вдъхновена възбуда например често се наблюдава при преуморени деца. Случва се малките да са крайно изтощени, но да изглеждат бодри като кукуряк. Неочаквано започват да бъбрят и вадят от паметта си думи, които изобщо още не са научили. Естествено, научили са ги. Само че тези думи са почивали латентно в съзнанието им и, едва когато заради умората предпазливостта им отслабва и цензурата вече не действа, те излизат наяве. При твореца положението е различно. Ала и за него може да е важно, че разумът и пресметливостта контролират нещо, което би трябвало да се развие свободно, спонтанно и безсъзнателно. Да ти разкажа ли малка басня, която да онагледи думите ми?

— Иска ли питане!

— Това е една много сериозна и тъжна басня.

— Просто започвай.

— Имало едно време една стоножка, която танцувала фантастично със своите стотици крачета. Винаги когато танцувала, горските животни се събирали да й се любуват, дълбоко впечатлени от нейната дарба. Само едно животно не можело да понася танците на стоножката — жабата…

— Сигурно просто е завиждала.

— Как да попреча на стоножката да танцува, размишлявала жабата. Не можела просто да заяви, че не харесва танца. Нито пък да твърди, че самата тя танцува по-добре, понеже никой нямало да й повярва. Накрая скроила чудовищно нещо.

— Да чуем!

— Седнала и съчинила писмо до стоножката. „О, несравнима стоножке! — писала тя. — Аз съм предана почитателка на изключителното ти танцово изкуство. И бих искала да знам как точно го правиш. Дали първо вдигаш левия си крак номер 228 и десния си крак номер 59? Или започваш танца, като вдигаш първо десния си крак номер 26, а впоследствие десния номер 499? С нетърпение очаквам твоя отговор. Любезни поздрави, Жабата.“

— Ама че гадост!

— Когато получила писмото, стоножката за първи път в живота си се замислила какво всъщност прави, когато танцува. С кой крак тръгва? И кой крак следва? И какво, мислиш, се случило?

— Мисля, че стоножката никога повече не танцувала.

— Да, това бил краят. Така става, когато мисълта задуши въображението.

— Наистина беше много тъжна история.

— За един творец следователно е много важно да се „остави на течението“. Сюрреалистите се опитали да се възползват от това и да се пренесат в състояние, в което всичко става от само себе си. Сядали пред белия лист и започвали да пишат, без да обмислят какво пишат. Наричали това автоматично писане. Изразът всъщност е взет от спиритизма, при който „медиумът“ смята, че покойник води ръката му. Но нека поговорим утре за това.

— На драго сърце.

— Писателят сюрреалист в известен смисъл е медиум — медиум за собственото си подсъзнание. Но може би във всеки творчески процес се крие нещо несъзнавано. Защото какво точно означава творческа способност?

— Не означава ли да създаваш нещо ново и уникално?

— Нещо подобно. То е възможно само в резултат на свободното взаимодействие между въображението и разума. Твърде често разумът задушава въображението. А това е лошо, защото без въображение не може да възникне нищо наистина ново. Аз виждам въображението като дарвинистична система.

— Съжалявам, но това не го загрях.

— Нали дарвинизмът сочи, че в природата постоянно се създават мутанти. Само малцина от тези мутанти обаче са полезни за природата. Само малцина имат шанс да оцелеят.

— Да?

— Същото става, когато мислим, когато сме вдъхновени и преливаме от нови идеи. В съзнанието ни се появяват един след друг „мисловни мутанти“. Е, при положение че не си налагаме прекалено строга цензура. Ала ние можем да вкараме в употреба само някои от тези мисли. Тук се намесва разумът. Защото и неговата задача, разбира се, е важна. След като сме изсипали върху масата дневния улов, не бива да пропускаме сортирането.

— Страхотно сравнение!

— Представи си, че всичко, което се „сещаме“, всеки мисловен проблясък, може да се изплъзне от устните ни! Или да напусне бележника или чекмедженцето, където е скрит. Светът скоро би се удавил в случайни хрумвания. И не би имало „подбор“, Софи.

— Значи разумът подбира най-добрите от многобройните хрумвания?

— Да, или не вярваш? Въображението може и да създава новото, но не въображението прави избора. Не въображението „композира“. „Композицията“ — а композиция е всяко произведение на изкуството — се създава от удивителното взаимодействие между въображението и разума или между чувствата и мисълта. В творческия процес винаги се крие елемент на случайност. И на определен етап става важно да не се изключват подобни случайности. Нали и овцете първо трябва да бъдат пуснати от кошарата, преди да ги откараме на паша.

Алберто замълча и впери поглед в прозореца. Софи проследи погледа му и забеляза пъстра тълпа, събрала се долу, край брега на малкото езеро. Истинско гъмжило от герои на Дисни във всички цветове на дъгата.

— Ето го Гуфи — посочи тя. — А там са Доналд и племенниците му… и Дейзи… и чичо Скрудж. Виждаш ли Чип и Дейл? Не чуваш ли, Алберто? Долу са и Мики Маус, и Реактивния Дани!

Той се обърна към нея:

— Тъжна работа, дете мое.

— Какво искаш да кажеш?

— Седим си и се превръщаме в беззащитни жертви, щом майорът пусне овцете си. Но, разбира се, грешката е моя. Нали аз заговорих за свободната игра на въображението.

— Не бива да се самообвиняваш.

— Исках просто да кажа, че въображението е важно и за нас, философите. За да измислим нещо ново, ние също трябва да проявим смелостта да се оставим на течението. Вероятно съм се изразил твърде неопределено.

— Не си го слагай на сърцето.

— Исках да говоря за значението на тихия размисъл. А майорът разиграва шарения си куклен театър. Не го е срам!

— Сега ироничен ли си?

— Той е ироничен, не аз. Но имам една утеха — и тя е всъщност основният камък в моя план.

— Вече нищо не разбирам.

— Говорихме за сънища. И в това се усеща следа от ирония! Защото какво друго сме ние, освен съновидения на майора?

— О…

— Въпреки това той забрави нещо.

— Какво би могло да бъде то?

— Може би болезнено съзнава собствения си сън. Ориентиран е за всичко, което ние казваме и вършим — така както сънуващият си спомня за манифестираното съдържание на съня си. Нали авторството е негово! Но дори да си спомня всичко, което сме си казали един на друг, той все пак не е истински буден.

— Какво искаш да кажеш?

— Той не знае коя е латентната мисъл на съня, Софи. Забравя, че това тук също е маскиран сън.

— Звучи странно!

— Така смята и майорът. И то, защото не разбира езика на собствените си сънища. А ние трябва да се радваме, че е така. Защото то ни носи частица свобода. С тази свобода скоро ще се откопчим от тинестото му съзнание, подобно на бодри полски мишоци, които изскачат на слънчева светлина в топъл летен ден.

— Смяташ ли, че ще успеем?

— Трябва да успеем. За два дни ще ти създам ново небе. Тогава майорът вече няма да знае къде са мишоците и кога ще се появят.

— Все едно дали сме съновидения или не, аз освен това съм и дъщеря. Пет часът е. Трябва да се прибера и да подготвя градинското празненство.

— Ммм… можеш ли пътьом да ми направиш една малка услуга?

— Каква?

— Опитай се да привлечеш повече внимание. Постарай се майорът да не те изпуска от очи по пътя за дома. Когато се прибереш, опитай се да мислиш за него — тогава и той ще мисли за теб.

— И какво ще спечелим от всичко това?

— Ще мога спокойно да работя върху тайния си план. Потапям се в дълбините на майорското подсъзнание, Софи. И ще остана там, докато се видим отново.