Юстайн Гордер
Светът на Софи (24) (Роман за историята на философията)

Просвещението

… от производството на игли до отливането на оръдия…

Хилде бе започнала главата за Ренесанса, когато чу, че майка й се прибира. Погледна часовника — стрелките сочеха четири.

Майка й се втурна по стълбите и отвори вратата със замах.

— Не ходи ли на църква?

— Ходих, естествено.

— Но… с какво беше облечена?

— Със същото, с каквото и сега.

— С нощница?

— Ммм… бях в църквата „Света Богородица“.

— Църквата „Света Богородица“?

— Стара средновековна каменна църква.

— Хилде!

Хилде отпусна папката върху коленете си и вдигна поглед към майка си.

— Съвсем изгубих представа за времето, мамо. Съжалявам, но разбери, това четиво те оставя без дъх.

Майката се усмихна.

— Това е магическа книга — добави Хилде.

— Добре, добре. Още веднъж: честит рожден ден, Хилде!

— О, не знам дали ще понеса повече честитки!

— Но аз не съм… е, ще подремна и после ще приготвя истински пир. Купила съм ягоди.

— Аз ще чета.

Майката отново изчезна и Хилде зачете нататък. Софи вървеше из града заедно с Хермес. Пред входа на Алберто отново намери картичка от Ливан. И тя носеше печат от 15 юни.

Едва сега Хилде разбра системата на датите: картичките с дата отпреди 15 юни бяха „копия“ на картички, които вече бе получила. Честитките от 15 юни получаваше едва сега с папката.

Мила Хилде! В този миг Софи влиза в дома на учителя по философия. Тя скоро ще навърши петнайсет, докато твоят рожден ден може би е бил вчера. Или е днес, Хилденце? Ако е днес, надявам се, че не е прекалено късно. Часовниците ни невинаги вървят еднакво…

Хилде прочете как Алберто разказва на Софи за Ренесанса и новите науки, за рационалистите от 17-и век и английския емпиризъм.

Сепваше се, когато пристигаха нови поздравления и картички, които баща й бе сложил в папката. Той караше честитките да изпадат от тетрадки за съчинения, да се появяват върху вътрешната страна на бананова кора и дори да се промъкват в компютър. Без никакво усилие принуждаваше Алберто да прави „грешки на езика“ и да се обръща към Софи с „Хилде“. Но върхът на всичко бе, когато накара Хермес да проговори: „Честит рожден ден, Хилде!“.

Хилде се съгласи с Алберто, че баща й попрехвърля мярката, като се сравнява с бога или божественото предопределение. Но с кого всъщност се съгласяваше? Та нали баща й бе вложил в устата на Алберто този упрек — или беше самокритика? Тя осъзна, че сравнението с бога всъщност не бе чак толкова глупаво. По отношение на света на Софи баща й действително беше един вид всемогъщ бог.

Когато Алберто заговори за Бъркли, Хилде бе поне толкова заинтригувана, колкото и Софи. Какво щеше да се случи? Отдавна предусещаше, че щом дойде редът на този философ, който бе отричал съществуването на материалния свят извън човешкото съзнание, щеше да се случи нещо много особено. Затова беше прочела за него в енциклопедията.

Започна се с това, че двамата стояха до прозореца и наблюдаваха как Хилдиният баща изпраща самолет с дълъг поздравителен флаг. Същевременно тъмни облаци се носеха към града.

— Въпросът значи не е „да бъдеш или да не бъдеш“. Въпросът е също и какво сме ние. Истински хора от плът и кръв ли сме? От действителни неща ли се състои нашият свят, или сме обкръжени единствено от съзнание?

Нищо чудно, че Софи бе започнала да гризе ноктите си. Хилде никога не бе имала този лош навик, но сега и нейните нерви бяха изопнати до скъсване.

А после настъпи денят, в който Алберто предположи, че волята или духът — първопричина за всичко, свързано с него и със Софи, — може би е бащата на Хилде.

— Искаш да кажеш, че за нас той е нещо като бог?

— Без дори да се замисля — да. Не го е срам!

— А самата Хилде?

— Тя е ангел, Софи.

— Ангел ли?

— Хилде е онази, към която се обръща „духът“.

После Софи се втурна навън в дъжда. Нима бе възможно баща й да е описал същата буря, която снощи се бе разразила над Бяркели, няколко часа след като Софи бе тичала през града?

Утре имам рожден ден, мислеше тя. А не беше ли безкрайно горчиво, че само ден преди да навърши петнадесет, осъзнава, че животът е сън? Все едно да сънува, че печели един милион от тотото, и малко преди да й изплатят печалбата, да разбере, че всичко е било само сън.

Софи пресече тичешком подгизналото игрище. Едва сега забеляза, че някой иде насреща й. Беше майка й. Гневни светкавици раздираха небето.

Майката прегърна Софи.

— Какво става с нас, дете?

— Не знам — изплака Софи. — Сякаш сънувам кошмар.

Хилде усети, че очите й овлажняват. „Да бъдеш или да не бъдеш — в туй е въпросът.“

Тя захвърли папката на леглото и скочи. Закръстосва стаята — напред-назад, напред-назад. Накрая спря пред месинговото огледало и остана там, докато майка й не дойде да я извика за вечеря. Когато тя почука, Хилде нямаше понятие колко време майка й бе стояла пред вратата. Но беше сигурна, съвсем сигурна, че отражението в огледалото й бе смигнало с двете очи.

На вечеря Хилде се опита да бъде признателна рожденица, но през цялото време Софи и Алберто не й излизаха от главата.

Какво щеше да стане с тях сега, когато знаеха, че бащата на Хилде решава всичко? Макар че… наистина ли знаеха? Вероятно беше глупост да се мисли, че те изобщо знаят нещо. В последна сметка Хилдиният баща само се преструваше, че те могат да знаят нещо. Въпреки това проблемът си оставаше същият: ако Софи и Алберто „знаеха“ как е свързано всичко, в известен смисъл с тях бе свършено.

Хилде едва не се задави с голямо парче картоф, когато осъзна, че същата проблематика може би важи и за собствения й свят. Несъмнено хората бяха напредвали все повече и повече в разбирането си за природните закони. Но ще продължи ли историята и след като се запълнят последните празнини в мозайката на философията и науката? Или историята на човечеството наближава края си? Не съществува ли взаимозависимост между развитието на мисленето и на науката, от една страна, и неща като парниковия ефект и изсечените тропически гори — от друга? Може би не е чак толкова глупаво стремежът на човечеството към познание да се окачествява като грехопадение?

Въпросът бе тъй важен и смущаващ, че Хилде се опита да го забрави. Освен това положително щеше да разбере повече неща, когато продължи да чете подаръка на баща си.

— Скъпа, какво още желаеш? — изтананика майка й, след като бяха изяли сладоледа с италиански ягоди. — Ще правим това, което ти се иска най-много.

— Знам, че звучи странно, но най-много ми се иска да продължа да чета подаръка на татко.

— Не бива обаче да му позволяваш да те подлуди докрай.

— Не, няма.

— Можем да си размразим пица и да гледаме „Дерик“…

— Да, може би.

Хилде си спомни как Софи разговаряше с майка си.

Баща й сигурно бе приписал някои нейни черти на другата майка. За всеки случай тя реши да не споменава за белия заек, когото изтеглят от цилиндъра на вселената — поне не точно днес…

— А, между другото… — започна тя, докато ставаше.

— Да?

— Не мога да открия златното си кръстче.

Майка й я изгледа загадъчно.

— Преди няколко седмици го намерих долу на кея. Сигурно си го изпуснала там, немарливке!

— Разказа ли на татко?

— Не си спомням вече, сигурно съм разказала…

— А къде е сега?

— Минутка!

Майката излезе и не след дълго Хилде дочу от спалнята учудено възклицание. После тя отново влезе в хола.

— Знаеш ли, не мога да го намеря в момента.

— Така си и знаех.

Хилде целуна майка си и се върна в мансардната си стая. Най-сетне щеше да продължи да чете за Софи и Алберто. Легна на леглото и опря тежката папка о коленете си.

На сутринта Софи се събуди, когато майка й влезе в стаята. Носеше поднос, отрупан с подаръци. В празно лимонадено шише бе пъхнала знаменце.

— Честит рожден ден, Софи!

Софи разтърка очи да прогони съня. Опита се да си припомни случилото се вчера. Но всичко й се струваше объркано като купчина части от мозайка. Едното парченце бе Алберто, другото — Хилде и майорът, третото — Бъркли, четвъртото — Бяркели. А най-черното бе ужасната буря. Заради нея Софи бе получила нещо като нервен срив. Майка й я бе подсушила и след чаша мляко с мед я бе напъхала в леглото. Софи веднага бе заспала.

— Май съм жива — заекна тя сега.

— Разбира се, че си жива. Днес ставаш на петнайсет.

— Съвсем сигурна ли си?

— Абсолютно сигурна, да. Да не мислиш, че една майка няма да знае кога е родено единственото й дете? На 15 юни 1975 в… един и половина, Софи. Това определено бе най-щастливият миг в моя живот.

— Сигурна ли си, че всичко това не е само сън?

— Във всеки случай трябва да е много хубав сън — събуждаш се, за да ти поднесат стафидени кифлички и подаръци за рождения ден.

Майката остави подноса на един стол и изчезна за миг от стаята. Когато се върна, носеше втори поднос със стафидени кифлички и лимонада. Остави го в краката на Софи.

Утринта премина, както се полага за рожден ден — разопаковаха подаръци и си разказваха спомени чак до първите родилни болки преди петнадесет години. Майката подари на Софи ракета за тенис. Софи никога не беше играла тенис, но само на две минути път от Кльовервейен имаше корт. Баща й изпращаше минителевизор, комбиниран с късовълново радио. Екранът му бе не по-голям от обикновена снимка. Следваха подаръци от старите лели и приятелите на семейството.

Накрая майката рече:

— Искаш ли да си взема почивен ден?

— Не, защо?

— Вчера наистина беше превъзбудена. Ако продължава така, смятам, че трябва да запишем час при психолог.

— Спести си го.

— Само заради бурята ли беше, или е свързано и с онзи Алберто?

— А на теб какво ти е? „Какво става с нас, дете?“ Нали така ме попита?

— Мислех си, че скиташ из града, за да се срещаш със странни хора. Може би вината е моя…

— Никой няма „вина“, че в свободното си време посещавам курс по философия. Бъди спокойна и отивай на работа. Викат ни в десет в училище. Днес само ще ни раздадат свидетелствата, после ще се повеселим.

— Знаеш ли си оценките?

— Във всеки случай шестиците ще са повече, отколкото в последното свидетелство.

Малко след като майката излезе, иззвъня телефонът.

— Софи Амундсен.

— Тук е Алберто.

— О…

— Вчера майорът наистина не си пестеше барута.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Бурята, Софи.

— Не знам в какво да вярвам.

— Това е първата добродетел на истинската философка. Почти се гордея с това, че научи много за толкова кратко време.

— Боя се, че нищо около мен не е действително.

— Това се нарича екзистенциален страх и като правило е само преход към ново познание.

— Мисля, че имам нужда да прекъсна курса.

— Има ли много жаби в градината ти?

Софи прихна. Алберто продължи:

— Според мен трябва да продължаваме. Всъщност — честито! До философското празненство трябва да сме привършили курса. Това е последната ни надежда.

— Последната ни надежда за какво?

— Удобно ли си седнала? Няма да стане бързо, разбираш ли? Спомняш ли си Декарт?

— Мисля, следователно съществувам.

— Що се отнася до собствените ни методологични съмнения, в момента сме с вързани ръце. Дори не знаем дали мислим. Може да се окаже, че самите ние сме мисли, а то е нещо съвсем различно от това да мислиш. Във всеки случай имаме основание да смятаме, че Хилдиният баща ни е измислил. Че сме един вид забавление за рождения ден на майорската щерка в Лилесанд. Разбираш ли?

— Да…

— Но тук се крие и противоречието. Ако сме измислени, нямаме право да предполагаме каквото и да било. Тогава целият този телефонен разговор е чисто внушение.

— Значи нямаме нито капчица свободна воля. Майорът планира всичко, което казваме или вършим. Защо просто не прекъснем разговора?

— Не, сега пък прекалено опростяваш нещата.

— Обяснение!

— Твърдиш, че един човек планира всичко, което сънуваме? Може и да е вярно, че Хилдиният баща знае с подробности какво правим. Да се спасим от неговото всезнание вероятно е толкова трудно, колкото и да избягаме от сянката си. Но — и тук започнах да създавам своя план — не е сигурно, че майорът е предрешил отнапред всичко, което ще се случи. Може би решава едва в този миг, с една дума — сега. Възможно е точно в такива моменти да притежаваме собствена инициатива, която да управлява думите и делата ни. Разбира се, сравнена с огромния потенциал от сили, с който разполага майорът, подобна инициатива е невероятно слаб импулс. Може би ние сме беззащитни срещу надмощието на външната действителност под формата на говорещи кучета, витлови самолети, влачени флагове с поздравления, бананови послания и бури по поръчка. Но не бива да изключваме, че притежаваме макар и слаба воля да се противопоставим.

— Нима е възможно?

— Разбира се, майорът е всезнаещ в нашия малък свят, но това не означава, че е всемогъщ. Във всеки случай, трябва да се опитаме да живеем живота си така, сякаш нищо не се е случило.

— Май разбирам какво искаш да кажеш.

— Трябва ни фокус — да извършим нещо тайно, на своя глава, и то нещо, което майорът не е в състояние да разкрие.

— Нима е възможно, щом дори не съществуваме?

— Кой твърди, че не съществуваме? Въпросът е не дали ни има, а какво сме и кои сме. Нека се окаже, че сме само импулси в раздвоения мозък на майора — това пак не ни лишава от нашето късче съществуване.

— Нито от нашата свободна воля?

— Работя по случая, Софи.

— Но Хилдиният баща сигурно прекрасно съзнава, че „работиш по случая“.

— Положително. Ала той не познава плана ми. Опитвам се да намеря архимедова точка.

— Архимедова точка ли?

— Архимед бил елински учен. Дайте ми опорна точка, казал той, и аз ще преместя Земята. Трябва да намерим точно такава точка, за да изскочим от вселената на майора.

— Твърде амбициозна задача.

— Вярно. Но не можем да избягаме, преди да завършим курса по философия. Дотогава той ни държи здраво. Очевидно е решил, че аз трябва да те преведа през вековете чак до нашето време. Имаме обаче само няколко дни, после той ще се качи на самолета някъде в Близкия изток. Ако не успеем да се избавим от въображението му, преди да пристигне в Бяркели, загубени сме.

— Плашиш ме…

— Първо трябва да ти разкажа всичко необходимо за френското Просвещение. После трябва да се запознаеш в общи линии с философията на Кант, преди да стигнем до Романтизма. Хегел е ценен помощник точно за такива като нас. След като го изучим, няма как да прескочим възмутената разправа на Киркегор с хегелианската философия. Ще се наложи да кажем по няколко думи и за Маркс, Дарвин и Фройд. Ако успеем да вмъкнем и няколко заключителни забележки за Сартр и екзистенциализма, ще можем да осъществим своя план.

— Не е малко за една седмица.

— Затова трябва да започнем веднага. Можеш ли да дойдеш?

— Трябва да ходя на училище. Ще празнуваме с класа, после ще раздават свидетелствата.

— Забрави за тържеството! При положение че ние с теб сме чисто съзнание, вкусът на лимонадата и сладкишите е само внушение.

— Но свидетелството…

— Софи, ти или живееш в една чудна вселена върху мъничка прашинка-планета в една от стотиците милиони галактики, или си само шепа електромагнитни импулси в съзнанието на един майор. И при това положение продължаваш да говориш за някакво свидетелство! Срамота!

— Съжалявам.

— Въпреки това можеш да се отбиеш в училище, преди да дойдеш при мен. Ако се спасиш от последния учебен ден, може да повлияеш лошо на Хилде. Самата тя сигурно ще отиде на училище дори на рождения си ден, нали е ангел все пак.

— Тогава идвам веднага след училище.

— Ще се срещнем в Майорската хижа.

— В Майорската хижа?

Щрак!

Хилде отпусна папката на коленете си. Ето че баща й бе я накарал да изпита угризения на съвестта, понеже бе пропуснала последния учебен ден. Хитрец!

Поседя още миг и се запита какъв ли план ще скрои Алберто. Дали да не погледне последната страница в папката? Не, нямаше да е честно, по-добре да побърза с четенето.

Беше убедена, че Алберто е прав в едно, и то беше важно. Вярно, баща й действително наблюдаваше какво се случва със Софи и Алберто. Но докато пишеше, той положително не знаеше всичко, което щеше да се случи занапред. Възможно бе в бързината несъзнателно да напише нещо, което да открие едва дълго след това. В случай на подобна „грешка“ Софи и Алберто щяха да разполагат с известна свобода.

Хилде отново изживя почти пророческото откровение, че Софи и Алберто действително съществуват. Макар морето да е гладко като стъкло, това не означава, че долу, в бездната, не се случва нищо, помисли тя.

Но защо го помисли?

Във всеки случай мисълта никак не беше повърхностна.

В училище Софи получи поздравления и песни, както се полагаше за рожденичка. Обърнаха й повечко внимание, защото заради свидетелствата и лимонадата всички бездруго бяха развълнувани.

След като учителят ги разпусна с добри пожелания за лятото, Софи се прибра у дома. Юрун се опита да я задържи, но Софи й извика, че спешно трябвало да свърши нещо.

В пощенската кутия намери две еднакви картички от Ливан. На лицевата им страна бе написано „Честит Рожден Ден — 15 години!“. Бяха купешки честитки.

Първата бе адресирана до Хилде Мьолер Кнаг, чрез Софи Амундсен… Втората обаче бе за самата Софи. И двете носеха печат от корпуса на ООН с дата 15 юни.

Софи прочете първо своята картичка:

Мила Софи Амундсен! Днес искам да честитя рождения ден и на теб. Най-сърдечни поздравления, Софи! Много ти благодаря за всичко, което досега стори за Хилде.

Сърдечни поздрави, Алберт Кнаг, майор

Софи не знаеше как да реагира на обстоятелството, че Хилдиният баща най-сетне й е изпратил картичка. Беше едва ли не трогателно.

На картичката за Хилде пишеше:

Мило Хилденце! Не знам нито кой ден, нито колко часът е сега в Лилесанд. Но вече казах — това няма особено значение. Доколкото те познавам, не съм особено закъснял да ти изпратя последната или поне предпоследната честитка оттук. Но не бива и да ставаш прекалено късно! Алберто скоро ще ти разкаже за идеите на френското Просвещение. Ще се спре на седем проблема. Те са:

1. Бунтът срещу авторитетите

2. Рационализъм

3. Идеята на Просвещението

4. Културоптимизъм

5. Назад към природата

6. Хуманистично християнство

7. Човешки права

Ясно бе, че майорът не ги изпускаше от очи.

Софи затвори вратата и остави на кухненската маса свидетелството, пълно с шестици. После се промуши през храсталака и изтича в гората.

Отново прекоси с гребане малкото езеро. Когато пристигна, Алберто седеше пред прага. Направи й знак да седне до него.

Времето беше хубаво, но от малкото езеро към тях лъхаше остър хладен повей. Сякаш езерото още не се бе успокоило след бурята.

— Веднага се залавяме за работа — рече Алберто. — Следващият велик систематизатор след Хюм е германецът Кант. Но през осемнайсети век и във Франция имало забележителни мислители. Можем с основание да твърдим, че през първата половина на века философският център на Европа бил в Англия, около средата на века се преместил във Франция, а към края му — в Германия.

— Изместване от изток на запад, може да се каже.

— Точно така. Съвсем накратко ще изложа някои мисли, общи за много френски философи просветители. Ще споменем важни имена като Монтескьо, Волтер, Русо и много, много други. Ще се спра на седем важни проблема.

— Благодаря, това вече ми е до болка известно.

Софи му подаде картичката от Хилдиния баща. Алберто въздъхна дълбоко.

— Можеше да си спести това… Първият проблем значи е бунтът срещу авторитетите. Повечето от френските философи са посещавали Англия, която в много отношения била по-свободолюбива от родината им. Възхищавали се от развитието на английските естествени науки, преди всичко от Нютон и неговата универсална физика. Вдъхновявали ги обаче и английските философи, най-вече Лок и неговата политическа философия. Завърнали се у дома, във Франция, те постепенно обявили война на старите авторитети. Важно било да поставят под съмнение всички наследени истини. Смятали, че индивидът сам трябва да намери отговор на всички въпроси. Вдъхновявала ги и Декартовата традиция.

— Защото той изградил всичко върху нови основи.

— Правилно. Бунтът срещу старите авторитети се насочил най-вече срещу властта на църквата, краля и аристокрацията. Във Франция от осемнайсети век тези институции били далеч по-мощни, отколкото в Англия.

— А после дошла революцията.

— През 1789. Новите идеи обаче възникнали по-рано. Следващата точка е рационализмът.

— Мислех, че рационализмът е изчезнал с Хюм.

— Самият Хюм починал едва през 1776 — двадесетина години след Монтескьо и само две години преди Волтер и Русо, които си отишли през 1778. Сега вероятно ще си припомниш, че Лок не бил последователен емпирик. Смятал например вярата в бога и определени нравствени норми за съставни части на човешкия разум. Това е и ядрото на френската просветителска философия.

— Освен това ти каза, че французите винаги са били малко по-големи рационалисти, отколкото британците.

— Можеш да проследиш тази разлика назад чак до Средновековието. Когато англичаните говорят за common sense, французите предпочитат да говорят за evidence. В превод английският израз означава здрав човешки разум, а френският — очевидност. Common sense олицетворява разума, а това, че той съществува, било evident.

— Разбирам.

— Подобно на античните хуманисти — Сократ и стоиците, повечето философи просветители непоколебимо вярвали в човешкия разум. То било толкова очебийно, че мнозина наричат епохата на френското Просвещение просто Рационализъм. Новата наука установила, че природата е разумно уредена. Сега философите просветители сметнали, че задачата им е да създадат основа за морал, етика и религия, които да хармонират с неизменния човешки разум. Това довело до същинската идея на Просвещението.

— Третата ни точка.

— Първо, казвали, трябва да бъдат просветени широките народни слоеве. Това е абсолютно необходимо условие, за да се положат основите на едно по-добро общество. Сред народа обаче господствали невежество и суеверие. Затова философите отдавали голямо значение на възпитанието. Не е случайно съвпадение, че основите на педагогиката като наука били положени в епохата на Просвещението.

— Значи училищното дело започнало през Средновековието, а педагогиката — през Просвещението.

— И така може да се каже. Типично е, че големият паметник на Просвещението е една енциклопедия. Имам предвид така наречената Енциклопедия, която излязла между 1751 и 1772 в двадесет и осем тома със статии на всички велики философи просветители. В нея може да се намери всичко, казвали — от производството на игли до отливането на оръдия.

— Следващата точка се нарича културоптимизъм.

— Ще бъдеш ли така добра да оставиш тази картичка, докато говоря?

— Извинявай.

— Когато разумът и знанията се разпространят в достатъчна степен, смятали философите просветители, човечеството ще отбележи сериозен напредък. Според тях само въпрос на време било впоследствие неразумността и невежеството да изчезнат завинаги, като оставят едно просветено човечество. Допреди няколко години тази мисъл доминираше в Западна Европа. Днес вече не сме толкова дълбоко убедени, че повече знания винаги създават по-добри условия. Но подобна критика на „цивилизацията“ изразявали още френските философи просветители.

— Трябвало е да ги послушаме.

— „Назад към природата!“ — гласял лозунгът на критиците на цивилизацията. Под природа обаче философите просветители разбирали почти същото като под разум. Защото разумът е даден на човека по природа — за разлика например от църквата или от цивилизацията. Изтъквало се, че така наречените естествени, или първобитни — значи близки до природата — народи често живеят по-здравословно и по-щастливо от европейците, тъкмо защото не са цивилизовани. Лозунга „назад към природата“ издигнал Жан-Жак Русо. Той заявил, че природата е добра, затова и човекът е добър „по природа“. Цялото зло се таи в цивилизованото общество, което отдалечава човека от неговата природа. Затова и според Русо децата трябва да бъдат оставени колкото може по-дълго в „естественото“ им състояние на невинност. Може да се каже, че представата за индивидуалната ценност на детството е плод на Просвещението. Преди това разглеждали детството по-скоро като подготовка за живота на възрастния. Но нали ние живеем земния си живот още като деца!

— И още как!

— Накрая философите просветители пожелали „естествена“ религия.

— Какво искали да кажат с това?

— Религията също трябвало да бъде хармонизирана с природния, тоест естествения разум на човека. Мнозина се борели за нещо, което можем да наречем хуманистично християнство, и това е шестата точка от нашия списък. Разбира се, имало и последователни материалисти, които не вярвали в никакъв бог и се придържали към атеистичната идея. Но повечето от философите просветители смятали, че не е разумно да си представят света без бог. Светът е прекадено разумно подреден, за да си позволим това, разсъждавали те. Същия възглед застъпвал например Нютон. Вярата в безсмъртието на душата също се смятала за разумна. Както и за Декарт, за философите от Просвещението въпросът дали душата на човека е безсмъртна бил по-скоро въпрос на разум, отколкото на вяра.

— Тъкмо това малко ме учудва. Смятам, че е типичен пример за нещо, в което можеш да вярваш, но не и да знаеш.

— Ти не живееш в осемнайсети век. Философите просветители искали да освободят християнството от многобройните неразумни догми и верски постулати, които в течение на църковната история се били наслоили върху скромното послание на Христос.

— Тук напълно ги разбирам.

— Мнозина от тях със зъби и нокти защитавали така наречения деизъм.

— Обясни, моля!

— Под деизъм разбираме схващането, че отдавна, много отдавна, светът е сътворен от бог, който отказва да му се разкрие. По този начин бог се превръща във висше същество, което се разкрива на хората само чрез природата и нейните закони — не и чрез свръхестествени явления. Подобен „философски бог“ срещаме още у Аристотел. Според него бог бил първопричината или първодвигателят на вселената.

— Остава ни само още един проблем — човешките права.

— В замяна на това обаче той може би е най-важният. По принцип можеш да кажеш, че френската просветителска философия била по-практически насочена от английската.

— Философите са правили изводи от философията си и са действали според тях, така ли?

— Да, френските философи просветители не се задоволявали с теоретични възгледи за мястото на човека в обществото. Борели се за — както се изразявали — естествените права на гражданите. Най-важна била борбата срещу цензурата, с други думи — за свободата на печата. Трябвало да се осигури правото на индивида да мисли свободно и свободно да изразява възгледите си за религията, морала и политиката. Освен това се водела борба срещу робството и за по-хуманно отношение към законопрестъпниците.

— Мисля, че одобрявам всичко дотук.

— Принципът за „неприкосновеността на индивида“ се отразил в „Декларацията за човешките и гражданските права“, която френското Национално събрание приело през 1789 година. Тази декларация е залегнала и в основата на нашата норвежка конституция от 1814 година.

— Но и днес много хора са принудени да се борят за тези права.

— Да, за жалост. Но целта на философите просветители била да посочат определени законни права, които хората притежават просто защото са родени хора. Точно това разбирали под „естествени права“. Понятието естествено право съществува и днес и нерядко противоречи на официалните закони на държавата. Случва се отделни индивиди или цели групи да се позоват на своите естествени права, когато се съпротивяват срещу безправието, липсата на свободи и потисничеството.

— Как стоял въпросът с правата на жените?

— Революцията от 1789 година провъзгласила редица права, валидни за всички граждани. Но за граждани по принцип били смятани само мъжете. Въпреки това тъкмо по време на Френската революция срещаме първите примери за женско движение.

— Крайно време беше!

— Още през 1787 година философът просветител Конкорде публикувал съчинение за правата на жените. Той признавал на жените същите естествени права, каквито и на мъжете. По време на революцията жените активно участвали в борбата срещу господството на аристокрацията, например предвождали демонстрациите, които накрая принудили краля да напусне двореца във Версай. В Париж се образували различни женски групи. Освен за равни политически права с мъжете, те настоявали за нови брачни закони и за промяна на условията на живот на жените.

— Получили ли са права?

— Не. Както често ставало и по-късно, въпросът за правата на жените бил поставен във връзка с революцията. Но едва-що се бил установил новият ред, и мъжете отново бетонирали господството си.

— Типично!

— Една от най-пламенните застъпнички за правата на жените по време на Френската революция била Олимпия дьо Гуж. През 1791-ва — две години след революцията — тя публикувала декларация за правата на жените. Можеш да си представиш, че в Декларацията за гражданските права не било отделено много място за естествените права на жените, нали? Олимпия дьо Гуж настояла жените да получат абсолютно същите права като мъжете.

— И какъв бил резултатът?

— Екзекутирали я през 1793-а. А на жените била забранена всякаква политическа дейност.

— Срамота!

— Едва през деветнайсети век женското движение набрало скорост — във Франция и навсякъде в Европа. После, много бавно, борбата започнала да дава плодове. Но в Норвегия например жените получили правото да гласуват едва през 1913 година. А в много други страни жените все още се борят за равноправие.

— На моята подкрепа могат да разчитат изцяло.

Алберто плъзна поглед към малкото езерце. След малко рече:

— Мисля, че това е всичко, което исках да ти кажа за философията от епохата на Просвещението.

— Какво искаш да кажеш с това „мисля“?

— Нямам чувството, че ще има още.

Докато говореше, езерото изведнъж се раздвижи. Точно по средата изригна воден стълб и нещо огромно и отвратително се издигна над водната повърхност.

— Морска змия! — възкликна Софи.

Кобното същество се заизвива напред-назад, после отново се гмурна и езерото затихна, като че ли нищо не е било.

Алберто просто бе извърнал глава.

— Да влезем вътре — подкани той.

Двамата се изправиха и влязоха в хижата.

Софи застана пред картините, изобразяващи Бъркли и Бяркели. Посочи пейзажа и каза:

— Мисля, че някъде в тази картина живее Хилде.

Сега между картините висеше избродиран надпис: Свобода, равенство, братство.

Софи се обърна към Алберто:

— Ти ли окачи това?

Той само поклати глава с печална гримаса.

Изведнъж Софи забеляза, че върху плота на камината е оставен плик. Беше надписан „За Хилде и Софи“. Веднага разбра кой е подателят. Отвори плика и прочете на глас:

Мили мои! Учителят на Софи по философия трябваше да изтъкне колко важни за френската просветителска философия отпреди двеста години са били идеалите и принципите, върху които днес е изградена ООН. Преди двеста години лозунгът „Свобода, равенство, братство“ помогнал да се сплоти френската буржоазия. Днес тези думи трябва да свържат целия свят. Както никога, днес човечеството е едно голямо семейство. Нашите потомци са собствените ни деца и децата на нашите деца. Какъв свят ще наследят от нас?

Майката на Хилде извика, че „Дерик“ започва след десет минути, а пицата вече е във фурната. От многото четене Хилде се почувства съвсем изтощена. Нали беше станала още в шест.

Реши да посвети остатъка от вечерта на майка си и на рождения си ден. Но преди това искаше да провери нещо в енциклопедията.

Гуж… Нищо. Дьо Гуж? Пак нищо. Може би Олимпия дьо Гуж? Дръжки! Енциклопедията не споменаваше нито думица за жената, която бе екзекутирана заради борбата си за женските права. И това ако не бе скандално!

Та нали Олимпия не беше само измислица на бащата на Хилде? Тя се втурна към партера, за да провери в голямата енциклопедия.

— Трябва само да проверя нещо — обясни на удивената си майка.

Грабна съответния том и отново изтича в стаята си.

Гуж… ето, да!

Гуж, Мари Олимпия (1748–93) — фр. писателка, много активна по време на Фр. революция, м.др. с многобройни брошури по социалните въпроси и редица пиеси. Сред малцината застъпници на възгледа, че човешките права трябва да важат и за жените, през 1791 публикува „Декларация за женските права“. Екзекутирана през 1793, защото се осмелява да защити Луи XIV и да критикува Робеспиер. (Лит.: L. Lacour, „Les Orirgines du feminisme contemporain“, 1900)