Юстайн Гордер
Светът на Софи (22) (Роман за историята на философията)

Бъркли

… като планета, залитаща около пламтящо слънце…

Алберто пристъпи към прозореца, а Софи застана до него. След малко забелязаха как над покривите се появи малък витлов самолет, който влачеше дълъг флаг с надпис.

Софи очакваше, че върху платното, което се вееше като дълга опашка, ще прочете реклама за голям концерт или нещо подобно. Но там пишеше съвсем друго:

„Честит Петнадесети Рожден Ден, Хилде!“

— Досадно! — бе единственият коментар на Алберто. Тъмни облаци се носеха към града от хълмовете на юг.

Самолетчето се скри зад един от тях.

— Боя се, че ще има буря — рече Алберто.

— Тогава ще се върна с автобуса.

— Дано само да не я е причинил майорът.

— Нима е всемогъщ?

Алберто не отговори. Върна се до масичката и се отпусна в креслото.

— Трябва да поговорим още малко за Бъркли — каза той. Софи не усети как седна, но усети, че е започнала да си гризе ноктите.

— Джордж Бъркли бил ирландски епископ, живял от 1685 до 1753 година — започна Алберто и потъна в дълго мълчание.

— Бъркли бил ирландски епископ… — подхвана Софи.

— Но бил и философ…

— Да?

— Вярвал, че философията и науката на неговата епоха са опасност за християнския светоглед. Според него все по-последователният материализъм заплашвал и поставял под съмнение християнската вяра, че бог създава и поддържа живота у всичко в природата…

— Да?

— Същевременно Бъркли бил един от най-последователните емпирици.

— Смятал, че не сме в състояние да знаем за света повече от онова, което усещаме?

— Това не е всичко. Според Бъркли нещата на този свят са точно такива, каквито ги усещаме, само че те не са „неща“.

— Трябва да ми обясниш.

— Спомняш си твърдението на Лок, че ние не можем да съдим за вторичните качества на нещата. Не можем да твърдим, че ябълката е зелена и кисела. В крайна сметка само ние усещаме ябълката такава. Според Лок обаче първичните качества — например твърдост, тегло и тежест — наистина принадлежат към външната действителност около нас. Тази външна действителност следователно притежава телесна „субстанция“.

— Паметта ми е неизменно добра. Освен това смятах, че Лок е посочил една много важна разлика.

— Ах, Софи, де да беше тъй!

— Продължавай!

— Лок значи — подобно на Декарт и Спиноза — смятал телесния свят за реалност.

— Да?

— Точно в това се съмнява Бъркли, и то с помощта на последователния си емпиризъм. Според него единственото, което съществува, е онова, което усещаме. Ала ние не усещаме „материята“ или „веществото“. Ние не усещаме нещата като предмети за пипане. Приемем ли, че онова, което усещаме, има изпълваща го „субстанция“, правим прибързани заключения. Ние изобщо не притежаваме произтичащо от опита ни доказателство за подобно твърдение.

— Глупости! Само погледни!

Софи удари с юмрук по масата.

— Ох! — изпъшка тя, понеже бе замахнала силно. — Това не е ли доказателство, че масата е истинска маса, материална или веществена, и то усетено с пълна сила?

— Какво усети?

— Нещо твърдо.

— Изпитала си ясно сетивно усещане за нещо твърдо, но не си усетила същинското вещество на масата. По същия начин можеш и да сънуваш, че удряш нещо твърдо, но дали в съня ти това твърдо нещо ще съществува?

— В съня не, естествено.

— Освен това на човек може да му се внуши, че „усеща“ какво ли не. Може да бъде хипнотизиран и да изпита топлина или хлад, нежни ласки и твърди юмручни удари.

— Но ако не масата е била твърда, какво ме накара да я усетя?

— Бъркли смятал, че това е волята или духът. Смятал още, че всичките ни идеи имат своя причина извън нашето съзнание, но че тази причина не е веществена. Според Бъркли естеството й е духовно.

Софи отново загриза ноктите си. Алберто продължи:

— Бъркли твърди, че моята душа може да е причина за собствените ми представи — например когато сънувам, но само друга воля или дух може да бъде причина за идеите, които съставят нашия материален свят. Всичко идва от духа, „който действа винаги и във всичко и чрез който съществува всичко“, пише той.

— И що за дух е това?

— Бъркли, разбира се, има предвид бога. Твърди дори, че ние усещаме по-ясно неговото съществуване, отколкото на който и да било човек.

— Нима не е безспорно, че съществуваме?

— Как да ти кажа… Според Бъркли всичко, което виждаме и чуваме, е следствие на божията сила. Защото бог, така да се каже, интимно присъства в нашето съзнание и предизвиква там цялото многообразие от идеи и усещания, на което сме постоянно изложени. По силата на това цялата природа около нас и цялото ни съществувание се дължат на бога. Той е единствената причина за всичко, което съществува.

— Меко казано, поразена съм.

— Въпросът значи не е „да бъдеш или да не бъдеш“. Въпросът е също и какво сме ние. Истински хора от плът и кръв ли сме? От действителни неща ли се състои нашият свят, или сме обкръжени единствено от съзнание?

Софи пак започна да си гризе ноктите. Алберто продължи:

— Бъркли се съмнява не само във веществената действителност. Съмнява се още, че времето и пространството съществуват абсолютно или самостоятелно. Според него нашето усещане за време и пространство се таи просто и само в нашето съзнание. Това, което за нас са една-две седмици, съвсем не са една-две седмици за бога…

— Ти каза, че според Бъркли духът, до който се свежда всичко, е християнският бог…

— Да, казах го. Но за нас…

— Да?

— … за нас тази воля, този дух, който е всеобщата първопричина, може да бъде и бащата на Хилде.

Софи замлъкна. Лицето й бе просто една голяма въпросителна. В следващия миг тя прозря.

— Ти вярваш ли го? — попита.

— Не виждам друга възможност. Това вероятно е единствено възможното обяснение за всичко, което преживяхме — определени картички и вести, появили се на всевъзможни места. И това, че Хермес изведнъж започна да говори, и моите собствени неволни грешки на езика.

— Аз…

— Представи си само, че съм те наричал Софи, Хилде! През цялото време знаех, че не се казваш Софи.

— Какви ги плещиш? Май окончателно превъртя!

— Да, всичко се върти и се върти, дете мое. Като планета, залитаща около пламтящо слънце.

— А това слънце е Хилдиният баща?

— И така можеш да се изразиш.

— Искаш да кажеш, че за нас той е нещо като бог?

— Без дори да се замисля — да. Не го е срам!

— А самата Хилде?

— Тя е ангел, Софи.

— Ангел ли?

— Хилде е онази, към която се обръща „духът“.

— Според теб Алберт Кнаг разказва на Хилде за нас двамата?

— Или пише за нас. Защото ние не можем да усетим веществото, от което е направена нашата действителност. Това поне научихме. Не можем да знаем дали външната ни действителност се състои от звукови вълни, или от хартия и писмени знаци. Според Бъркли можем да знаем само, че се състоим от дух.

— А Хилде е ангел…

— Ангел е, да. С това ще приключим за днес. Честит рожден ден, Хилде!

Синкава светлина изпълни стаята. Няколко секунди по-късно изтрещя гръмотевица и разтърси къщата.

Алберто седеше с отсъстващ поглед.

— Трябва да се прибирам — рече Софи, скочи и изтича към вратата.

Когато я отвори, Хермес, който бе спал под закачалката, се събуди. На тръгване Софи сякаш го чу да казва:

— Довиждане, Хилде!

Втурна се презглава надолу по стълбите и изскочи на улицата. Не се виждаше жива душа. Валеше като из ведро.

Две коли с плясък преминаха по наводнения асфалт, ала от автобуса нямаше и следа. Софи прекоси Пазарния площад и пое из града. Докато вървеше, в главата й лудо се въртеше една-едничка мисъл.

Утре имам рожден ден, мислеше тя. А не беше ли безкрайно горчиво, че само ден преди да навърши петнадесет, осъзнава, че животът е сън? Все едно да сънува, че печели един милион от тотото, и малко преди да й изплатят печалбата, да разбере, че всичко е било само сън.

Софи пресече тичешком подгизналото игрище. Едва сега забеляза, че някой иде насреща й. Беше майка й. Гневни светкавици раздираха небето.

Майката прегърна Софи.

— Какво става с нас, дете?

— Не знам — изплака Софи. — Сякаш сънувам кошмар.