Юстайн Гордер
Светът на Софи (21) (Роман за историята на философията)

Хюм

… тогава хвърлете го в огъня…

Алберто бе вперил поглед в масата помежду им. Само веднъж се обърна и погледна през прозореца.

— Заоблачава се — рече Софи.

— Да, задушно е.

— Сега ще ми разкажеш ли за Бъркли?

— Той бил вторият от британските емпирици. Но тъй като в много отношения е уникален, първо ще се съсредоточим върху Дейвид Хюм, който живял от 1711 до 1776 година. Днес неговата философия се смята за най-важната емпирическа философия. Тя дори вдъхновила великия Имануел Кант да създаде своята философия.

— И няма никакво значение, че философията на Бъркли ме интересува много повече?

— Няма. Хюм израснал в Шотландия, близо до Единбург, и семейството му искало да го направи юрист. Той обаче твърдял, че изпитва „непреодолима неприязън към всичко, с изключение на философията и всеобщата ученост“. Както и великите френски мислители Волтер и Русо, живял в разцвета на епохата на Просвещението и дълго пътешествал из Европа, преди да се установи отново в Единбург. Най-важната му творба — „Трактат за човешката природа“ — излязла, когато Хюм бил на двадесет и осем години. Самият той твърдял, че идеята за тази книга му хрумнала още когато бил на петнадесет.

— Виждам, трябва да побързам.

— Ти вече действаш.

— Но ако ще създавам своя философия, тя ще бъде абсолютно различна от всичко, което чух досега.

— Нещо специално ли ти липсва?

— Първо, философите, за които ми разказа, са били мъже. А изглежда мъжете живеят в свой собствен мир. Мен повече ме интересува действителният свят. Цветята, животните и хората, които се раждат и растат. Твоите философи непрестанно говорят за човека и безкрайно разсъждават за неговата природа. Но този човек носи чертите на мъж на средна възраст. Въпреки всичко животът започва с бременността и с раждането. Според мен дотук имаше прекалено малко пелени и детски плач. Бих казала, че не достигаха също любовта и приятелството.

— Разбира се, напълно си права. Но може би тъкмо Хюм е философът, който мисли малко по-различно. В по-голяма степен от всеки друг той тръгва от света на всекидневието. Смятам също така, че Хюм притежавал твърде голям усет за това, как децата — новите граждани на света — възприемат същия този свят.

— Взимам си бележка.

— Като емпирик Хюм смятал за своя задача да изчисти всички неясни понятия и мисловни конструкции, които твоите мъже били измислили дотогава. По негово време били в обращение доста стари наноси от Средновековието и рационалистичните философии на седемнайсети век. Хюм искал да се върне към корените на човешкото възприятие за света. Никоя философия не е способна да замести всекидневния ни опит или да ни даде правила за поведение, различни от онези, които ще открием при размишления над всекидневния живот, смятал той.

— Дотук звучи твърде привлекателно. Ще дадеш ли и примери?

— По времето на Хюм била разпространена представата, че съществуват ангели. Под ангел разбираме мъжка фигура с крила. Виждала ли си някога подобно нещо, Софи?

— Не.

— Но си виждала мъжка фигура?

— Тъп въпрос.

— И си виждала крила?

— Естествено, ала никога на човек.

— Според Хюм ангелите са сложна идея. Тя се състои от две различни впечатления, които обаче не са действително свързани, а са слети от човешкото въображение. С други думи, тази идея е лъжлива и трябва да се отхвърли. По същия начин трябва да сложим ред във всичките ни мисли и представи. Защото, както е казал Хюм: „Който и труд да изберем, дали по теология или начална метафизика, би трябвало да попитаме: съдържа ли той едно-единствено абстрактно разсъждение за величина или брой? Не. Съдържа ли едно-единствено изградено върху опита разсъждение за факти и действителност? Не. Е, тогава хвърлете го в огъня, защото не съдържа нищо друго, освен заслепение и заблуда“.

— Доста крайно.

— Но онова, което остава, е светът, Софи. По-свеж и с по-ясни очертания отпреди. Хюм искал да се върне към въпроса как едно дете възприема света — преди мислите и рефлексиите да изпълнят съзнанието му. Не каза ли и ти, че много от философите, за които си слушала, живеят в свой собствен мир и че действителният свят е по-интересен?

— В общи линии — да.

— Хюм би могъл да каже същото. Но нека разгледаме разсъжденията му по-подробно.

— Слушам те.

— Първо, Хюм установява, че човек притежава, от една страна впечатления, а от друга — идеи. Под впечатление той разбира непосредственото усещане на външната действителност. Под идея разбира спомена за това впечатление.

— Примери, моля.

— Ако се изгориш на нажежена печка, добиваш непосредствено впечатление. По-късно можеш да си спомниш, че си се изгорила. Това Хюм нарича идея. Разликата е само, че впечатлението е по-силно и по-живо, отколкото последващия спомен за впечатлението. Можеш да наречеш сетивното впечатление оригинал, а идеята или спомена — само бледо копие. Защото в крайна сметка впечатлението е пряката причина за идеята, която се пази в съзнанието.

— Дотук всичко е ясно.

— По-нататък Хюм подчертава, че както впечатлението, така и представата могат да бъдат прости или сложно съставни. Спомняш си, че при Лок говорихме за ябълка. При непосредственото вкусване на ябълката ние получаваме сложна идея. Така и представата на съзнанието ни за ябълката е сложна.

— Прощавай, че те прекъсвам, но толкова ли е важно?

— И още как! Макар че философите сигурно се занимават с редица илюзорни проблеми, никога не се плаши да разсъждаваш. Хюм сигурно би се съгласил с Декарт, че е важно мисълта да се изгради из основи.

— Предавам се.

— Хюм искал да каже, че понякога ние съставяме идеи, без в действителността да съществува техен съставен еквивалент. Така се създават неверни представи за неща, които не съществуват в природата. Вече споменахме ангелите. А преди това говорихме за слонодили. Друг пример е пегасът — крилат кон. Всички тези примери ни карат да се съгласим, че съзнанието ни, така да се каже, е творило на своя глава. Взело е крилата от едно впечатление и конете — от друго. Всички съставни части някога са били възприети и така са влезли в театъра на съзнанието като истинни впечатления. Така че всъщност самото съзнание не е измислило нищо. То просто е хванало ножицата и лепилото и по този начин е изградило погрешни представи.

— Разбирам. Сега разбирам, че това може да се окаже важно.

— Добре. Та Хюм иска да изследва всяка отделна идея, за да открие дали не е съставена по начин, който не се среща в действителността. Той пита: от кои впечатления произхожда тази идея? За да си отговори, първо трябва да установи от кои прости впечатления е съставено едно понятие. По този начин получава критически метод, с който ще анализира човешките представи. Пък и иска да сложи ред в нашите мисли и идеи.

— Да разполагаш с един-два примера?

— По времето на Хюм мнозина имали ясна представа за небесата. Може би си спомняш твърдението на Декарт, че ясните и категорични идеи сами по себе са гаранция за това, че в действителността съществува тяхно съответствие.

— Както вече казахме, не забравям лесно.

— Не е трудно да проумеем, че „небеса“ например е невероятно сложно съставена идея. Нека споменем само няколко елемента: в „небесата“ съществуват „бисерни порти“, „улици от злато“, „сонмове^[1] ангели“ и тъй нататък. Но и сега далеч не сме разчленили всичко на отделните му съставни части. Защото и „бисерни порти“, и „улиците от злато“ и „сонмовете ангели“ са сложни представи. Едва когато установим, че сложната ни идея за небесата е изградена от обикновени представи като „бисер“, „порта“, „улица“, „злато“, „облечена в бяло фигура“ и „криле“, можем да се запитаме дали някога сме възприемали съответните прости впечатления.

— Възприемали сме. Обаче после сме отсели и слепили всички прости впечатления във фантастичен колаж.

— Да, точно така. Защото когато ние, хората, мечтаем, си служим, образно казано, с ножица и лепило. Хюм обаче подчертава, че всички материали, от които съставяме нашите фантазии, някога са навлезли в съзнанието ни под формата на обикновени впечатления. Човек, който никога не е виждал злато, няма да може да си представи улица от злато.

— Доста умно. А какво става с Декарт и неговата ясна представа за бога?

— Хюм разполага с ясен отговор и на този въпрос. Да речем, че си представяме бога като безкрайно умно, интелигентно и добро същество. Значи имаме сложна идея, която се състои от нещо безкрайно умно, безкрайно интелигентно и безкрайно добро. Ако никога не бяхме се срещали с интелигентност, ум и доброта, никога не бихме имали и подобна идея за бога. Част от нашата представа за него може да бъде, че е строг, но справедлив отец — следователно идея, съставена от „строг“, „справедлив“ и „отец“. Мнозина критици на религията след Хюм са обръщали внимание върху този факт: че причината за подобна представа за бога може би се корени в това, как сме възприемали собствения си баща, когато сме били деца. Впечатленията от бащата, твърдели те, довели до идеята за отеца в небесата.

— Това може и да е вярно. Но аз никога не съм приемала, че бог непременно трябва да е мъж. Понякога мама за компенсация вместо „дай боже“ казва „дай богиньо“ или нещо подобно.

— Хюм значи се опълчва срещу всички мисли и представи, които не водят началото си от съответните сетивни впечатления. Казвал, че иска да прогони безсмисленото бръщолевене, което толкова дълго владеело и дискредитирало метафизическото мислене. Но ние всеки ден си служим със сложни идеи, без да се запитаме дали те изобщо са валидни. Ето например случая с представата за Аз-а, или ядрото на нашата самоличност. Нали върху тази единствена ясна и категорична представа Декарт изградил цялата си философия.

— Надявам се, че Хюм не се е опитал да отрече, че аз съм аз. В противен случай би бил обикновен празнодумец.

— Софи, ако този курс по философия не те научи на нищо друго, то поне запомни да не правиш прибързани заключения.

— Продължавай.

— Не, можеш сама да приложиш метода на Хюм, за да анализираш кое възприемаш като твой Аз.

— Тогава, първо, трябва да попитам дали идеята за Аз-а е проста или сложна.

— И до какъв извод стигаш?

— Май трябва да призная, че се чувствам доста сложна. Например — капризна съм. Трудно избирам. Освен това мога едновременно и да харесвам един човек, и да се отвращавам от него.

— Значи идеята за твоя Аз е сложна.

— Май да. Сега трябва да попитам дали притежавам съответно сложно впечатление от този Аз. Няма начин да го нямам, нали? Имам си го през цялото време?

— Това несигурна ли те прави?

— Та аз непрестанно се променям! Днес не съм същата, както преди четири години. Настроенията ми и представите ми за самата мен се променят всяка минута. Случва се сама да се почувствам съвършено нов човек.

— Следователно чувството, че притежаваш неизменно личностно ядро, е лъжливо. Идеята за нашия Аз в действителност се състои от дълга верига отделни впечатления, които никога не си възприемала едновременно. Хюм говори за „сноп различни смислови обеми, които се гонят с непонятна скорост и са в постоянно течение и движение“. Нашето съзнание, обяснява той, е „един вид театър“, на чиято сцена тези смислови обеми „се редуват, идват и си отиват, и се размесват в безкрайно многообразие от видове и състояния“. Хюм следователно иска да покаже, че ние не притежаваме основна личност, както и да е оформена тя, обкръжавана от идеи и настроения. Подобно нещо са образите на киноекрана: тъй като те бързо се сменят, ние не виждаме, че филмът е съставен от отделни кадри. Всъщност тези кадри не са взаимно свързани, искам да кажа, че в действителност филмът е сбор от мигове.

— Мисля, че се предавам.

— Означава ли това, че се отказваш от представата, че притежаваш неизменно личностно ядро?

— Вероятно.

— А само преди миг беше на съвършено различно мнение! Трябва да добавя, че този анализ на човешкото съзнание и отрицанието на неизменното личностно ядро се появили 2500 години преди Хюм на другия край на света.

— Авторът?

— Буда. Той и Хюм се изразяват направо подозрително еднакво. Буда смятал, че човешкият живот е непрекъсната поредица от умствени и телесни процеси, които всеки миг променят наново всеки човек. Кърмачето не е същото като възрастния, днес аз не съм същият, какъвто съм бил вчера. За нищо не мога да кажа, че ми принадлежи, учел Буда, и за нищо не мога да кажа: това съм аз. Не съществува следователно никакво Аз и никакво неизменно ядро на личността.

— Да, приликата с Хюм е изненадваща.

— Като продължение на идеята за неизменното Аз мнозина от рационалистите смятали за нещо естествено, че човек притежава безсмъртна душа.

— Но нали и това е погрешна представа?

— Така поне твърдят Хюм и Буда. Знаеш ли какво казал Буда на учениците си непосредствено преди своята смърт?

— Не, откъде да знам?

— Подвластни на разпада са всички сложни неща. Хюм вероятно би могъл да каже същото. Пък дори и Демокрит. Във всеки случай знаем, че Хюм е отхвърлял всеки опит да се докаже безсмъртието на душата или съществуването на бог. Това не означава, че смятал тези неща за невъзможни, но според него да вярваш, че можеш да обосновеш религиозната вяра с помощта на човешкия разум, е рационалистическа безсмислица. Хюм не е бил християнин, не е бил обаче и убеден атеист. Бил е това, което наричаме агностик.

— Какво означава?

— Агностикът е човек, който не знае съществува ли бог. Един приятел посетил Хюм на смъртното му легло и го попитал дали вярва в живота след смъртта. А Хюм отговорил, че е възможно и да не се запали дърво, сложено в огъня.

— Аха…

— Отговорът е типичен за безусловната липса на предразсъдъци. Хюм възприемал като истина само това, за което имал сигурен сетивен опит. Всички останали възможности оставял отворени. Не отхвърлял нито вярата в Христос, нито в чудесата. Но и в двата случая става дума именно за вяра, а не за разум. Можеш с основание да кажеш, че философията на Хюм разкъсала последната връзка между вярата и знанието.

— Ти каза, че не е отричал категорично чудесата.

— Това обаче не означава, че е вярвал в тях. Той посочва, че хората очевидно изпитват силна потребност да вярват в това, което днес бихме нарекли „свръхестествени явления“. Но всички чудеса, за които се говори, обобщил той, са се случили или много далеч, или много отдавна. Хюм отхвърлял чудесата, просто защото самият той не бил виждал чудо, но не бил виждал и доказателство, че чудеса не съществуват.

— Трябва да ми обясниш това по-подробно.

— Хюм определя чудото като нарушение на природните закони. Ние обаче не можем да твърдим, че сме изпитали природните закони. Ние узнаваме, че камъкът пада на земята, когато го пуснем, но ако камъкът не падне — е, и това бихме узнали.

— Аз бих нарекла това чудо — или свръхестествено явление.

— Следователно ти вярваш в две природи — една природа и една свръхприрода. Да не би да се завръщаш към рационалистическо мъгляво бръщолевене?

— Може би, но според мен всеки път, когато го пуснем, камъкът пада на земята.

— И защо?

— Ставаш наистина ужасен!

— Не съм ужасен, Софи. Когато задава въпроси, един философ никога не греши. В момента обсъждаме може би най-важния проблем във философията на Хюм. Отговори ми: защо си толкова сигурна, че камъкът винаги ще падне на земята?

— Толкова често съм го виждала, че съм абсолютно сигурна.

— Както би казал Хюм, ти често си изпитвала, че камъкът пада на земята. Твоят опит обаче не доказва, че той винаги ще пада. Обикновено казваме, че камъкът пада на земята по силата на закона за гравитацията. Но ние никога не сме изпитали такъв закон. Само знаем, благодарение на опита си, че предметите падат.

— Това не е ли едно и също?

— Не съвсем. Според теб камъкът ще падне на земята, понеже толкова често си виждала да става така. Точно на това място се намесва Хюм. Ти толкова си свикнала едното да следва другото, че накрая всеки път, когато пуснеш камък, очакваш да се случи същото. По този начин се създават представите за това, което определяме като „неизменните природни закони“.

— Наистина ли Хюм смята, че е възможно камъкът да не падне на земята?

— Сигурно е бил убеден не по-малко от теб, че при всеки опит камъкът ще пада на земята; ала Хюм уточнява, че не притежава опит, който да разкрие защо е така.

— Всъщност не се ли поотдалечихме от децата и цветята?

— Не, напротив. Децата не дават най-добрите свидетелства за твърденията на Хюм. Кой, помисли си, ще се удиви повече, ако за час-два един камък полети във въздуха — ти или едногодишно дете?

— Аз ще бъда по-изненадана.

— А защо?

— Вероятно защото по-добре от едно малко дете ще разбирам колко противоестествено е това явление.

— А защо детето да не разбере това?

— Защото още не е научило каква е природата.

— Или защото природата още не му е станала навик.

— Разбирам какво искаш да кажеш. Хюм се стремял да накара хората да бъдат по-наблюдателни.

— Сега ти задавам следното домашно: ако ти и едно малко дете наблюдавате заедно представлението на велик фокусник — който например кара някакъв предмет да полети във въздуха, — кой от двама ви би се забавлявал повече?

— Почти съм сигурна, че аз.

— И защо?

— Защото ще разбера какво невероятно постижение е това.

— Е, добре. Тъй като още не ги е опознало, малкото дете не се забавлява от факта, че природните закони не действат.

— Можеш да го кажеш и така.

— А ние продължаваме да обсъждаме същината на Хюмовата философия на опита. Той би добавил, че детето още не се е превърнало в роб на своите очаквания. Малкото дете следователно няма толкова предразсъдъци, колкото имаш ти. Въпросът е дори дали детето не е по-голям философ. Едно дете няма предварително утвърдено мнение. А това, драга ми Софи, е най-голямата философска добродетел. Детето възприема света какъвто е, без да влага в нещата нещо повече от това, което усеща.

— Всеки път, когато се поддам на предразсъдъците си, съжалявам.

— Когато Хюм се спира върху силата на навика, той се съсредоточава върху така наречения закон за причинността — всичко, което се случва, трябва да има причина. Хюм дава пример с две билярдни топки. Ако тласнеш черна билярдна топка към бяла билярдна топка, намираща се в покой, какво ще се случи с бялата?

— Ако черната удари бялата, бялата ще се задвижи.

— Да, и защо?

— Защото черната я е улучила.

— В този случай бихме посочили удара на черната топка като причина за това, че бялата се задвижва. Но не бива да забравяме, че можем да определяме нещо като съвсем сигурно, само ако сме го изпитали.

— Изпитвала съм го дори прекалено често. Юрун има маса за билярд в мазето.

— Според Хюм обаче, единственото, което си разбрала, е, че черната топка среща бялата и тогава бялата се търкулва по масата. Не си изпитала самата причина за това, че бялата топка се задвижва. Опитът ти говори само, че едно събитие във времето следва друго събитие, не и че второто събитие се случва въз основа на първото.

— Не търсиш ли под вола теле?

— Не, това е важно. Хюм подчертава, че очакването едно действие да последва друго не се корени в самите неща, а в нашето съзнание. Да се върнем към малкото дете — то не би ококорило очи, ако черната топка удари бялата и двете се заковат на едно място. Когато говорим за „природни закони“, за „причина и следствие“, ние всъщност говорим за човешките навици, а не за това, какво е разумно. Природните закони не са нито разумни, нито неразумни — тях просто ги има, те просто са. Очакването, че бялата билярдна топка ще се задвижи, щом черната я удари, следователно не е вродено. Изобщо ние се раждаме без очаквания какъв е светът или как стават нещата на този свят. Светът е такъв, какъвто е, а ние го опознаваме постепенно.

— Не мога да се отърва от чувството, че това едва ли е чак толкова ужасно важно.

— Може да се окаже важно, ако нашите очаквания ни увлекат в прибързани заключения. Хюм не отрича, че съществуват неизменни природни закони, но тъй като не сме в състояние да изпитаме самите закони, ние лесно можем да направим погрешни изводи.

— Няколко примера?

— Това, че виждам табун черни коне, не означава, че всички коне са черни.

— Тук, естествено, си прав.

— Дори цял живот да съм виждал само черни врани, това не означава, че не съществуват бели. За един философ и за един учен може да е важно да докажат, че няма бели врани. Няма да е пресилено, ако определиш лова на бялата врана като най-важната задача на науката.

— Разбирам.

— Когато стане дума за отношението между причина и следствие, мнозина си представят светкавицата като причина за гръмотевицата, защото гръмотевицата винаги идва след светкавицата. Този пример не е много по-различен от онзи с билярдните топки. Ала действително ли светкавицата е причина за гръмотевицата?

— Не съвсем, всъщност святка и гърми почти едновременно.

— Защото светкавицата и гръмотевицата са следствие от разтоварване на електрическото напрежение. Макар неизменният ни опит да сочи, че гръмотевицата иде след светкавицата, това не означава, че светкавицата е причина за гръмотевицата. В действителност и двете се предизвикват от трети фактор.

— Разбирам.

— Един от емпириците на нашия век — Бертран Ръсел — е дал още по-гротесков пример. Пиленцето, което всеки ден получава храна, след като птицевъдът прекоси двора, накрая ще направи извода, че съществува връзка между минаването на птицевъда през двора и храната в купичката му.

— Докато един ден в купичката не се появява храна?

— Един ден птицевъдът прекосява двора и му извива врата.

— Пфу, че гадост!

— Следователно това, че нещата следват едно след друго във времето, не означава, че съществува причинна връзка. Една от най-важните задачи на философията е да предупреждава хората да не прибързват със заключенията. Прибързаните изводи освен това могат да породят различни форми на суеверие.

— Как така?

— Виждаш черна котка да пресича улицата. Малко по-късно същия ден се препъваш и си чупиш ръката. Това обаче не означава, че между двете събития съществува причинна връзка. При изследване на научните зависимости е важно да не се правят прибързани заключения. Макар че много хора оздравяват, след като са пили определено лекарство, това не означава, че лекарството ги е изцерило. За да научим истината, събираме голяма контролна група от хора, които вярват, че приемат едно и също лекарство, докато в действителност пият брашно с вода. Ако и тези хора оздравеят, явно съществува трети фактор, който ги е излекувал — например вярата в силата на лекарството.

— Постепенно започвам да разбирам какво е емпиризмът.

— А що се отнася до етиката и морала, Хюм се противопоставял на рационалистическото мислене. Нали рационалистите смятали, че е присъщо на човешката природа да съди кое е справедливо и кое — не. Тази така наречена идея за естественото право срещаме у много философи от Сократ до Лок. Но Хюм не вярва, че разумът определя какво говорим и какво вършим.

— Тогава кой?

— Чувствата ни. Когато решиш да помогнеш на някой нуждаещ се, тласкат те чувствата, не разумът.

— А ако не ми се помага?

— И тогава всичко зависи от чувствата. Не е нито разумно, нито неразумно да не се помага на човек, изпаднал в беда, но може да е подло.

— Но все някъде трябва да има граница! Всички знаят, че не е правилно да се убиват хора.

— Според Хюм всички хора притежават чувство за благото и болката на другите, следователно и способността да съчувстват. Но това няма нищо общо с разума.

— Не зная дали съм убедена.

— Невинаги е толкова неразумно да отстраниш от пътя си друг човек, Софи. Ако искаш да постигнеш определена цел, може да ти помогне, и то много.

— Ама наистина! Протестирам!

— Тогава може би ще се опиташ да ми обясниш защо не бива да се убиват неудобните хора.

— Другите хора също обичат живота. Затова не бива да ги убиваш.

— Това логическо доказателство ли е?

— Нямам понятие.

— Току-що въз основа на едно описателно изречение — „и другият човек обича живота“ — ти състави заключение под формата на така нареченото определящо или нормотворческо изречение — „затова не бива да ги убиваш“. От гледна точка на разума това е чиста безсмислица. Със същия успех от факта, че много хора укриват данъци, можеше да заключиш, че и ти би трябвало да сториш същото. Хюм ясно заявява, че никога не е възможно да се правят заключения от изречения с глагола „съм“ към изречения с глагола „трябва“. Въпреки това се случва много често — и не на последно място — във вестникарски статии, партийни програми и парламентарни речи. Искаш ли да чуеш няколко примера?

— С удоволствие.

— „Все повече хора имат желание да пътуват със самолет. — Затова трябва да се строят повече летища.“ — Смяташ ли, че това заключение е убедително?

— Не, глупаво е. Трябва да мислим и за околната среда. Според мен по-добре е да се строят нови железопътни линии.

— Казват още: „По-усилената експлоатация на петролните полета ще повиши жизнения стандарт на страната с десет процента. — Затова възможно най-бързо трябва да разработваме нови петролни полета“.

— Глупости! И в този случай трябва да мислим за околната среда. Освен това жизненият стандарт у нас е достатъчно висок.

— Понякога се говори и следното: „Този закон е приет от парламента, затова всички в страната трябва да го спазват“. Но понякога задължението да се спазват подобни закони противоречи на най-съкровените убеждения на хората…

— Разбирам.

— Установихме значи, че разумът не може да ни посочи как да живеем. Отговорното действие не означава да се допитваме до разума си, а да използваме чувствата за благото и срещу бедите на другите. Да предпочетеш разрухата на света пред драскотина върху собствения си пръст — това не противоречи на разума, казвал Хюм.

— Що за ужасно твърдение!

— Има и по-ужасни. Знаеш, че нацистите избиха милиони евреи. Какво според теб не е било в ред у тези хора — разумът или чувствата им?

— Не са били в ред преди всичко чувствата им.

— Мнозина от тях имали дори прекалено здрав разсъдък. Зад най-безчувствените решения често се крие точна сметка. След войната много нацисти бяха осъдени, но не защото са постъпвали неразумно. Осъдиха ги заради жестокостта им. Случва се хора, които не са особено наред в главата, да бъдат оправдани въпреки престъпленията си. Наричаме ги „невменяеми по време на деянието“ или „трайно невменяеми“. Ала никога досега никой не е бил оправдан за проява на безчувственост.

— Е, това щеше да е върхът!

— Не е нужно да продължаваме с най-гротескните примери. Когато след катастрофално наводнение много хора се нуждаят от помощ, нашите чувства решават дали да се намесим. Ако бяхме безчувствени и оставехме решението на хладния разум, можехме да заключим, че в един свят, който и без това е пренаселен, ще е само от полза няколко милиона души да умрат.

— Направо побеснявам, че някой може да мисли така.

— Побеснява не твоят разум.

— Благодаря, достатъчно.