Юстайн Гордер
Светът на Софи (18) (Роман за историята на философията)

Декарт

… заел се да разчисти строителната площадка от всички стари материали…

Алберто бе станал и бе свалил червения си плащ. Просна го върху един стол и пак се настани на канапето.

— Рене Декарт е роден през 1596 година и през целия си живот обикалял Европа надлъж и шир. Още като младеж изпитал горещо желание да прозре природата на човека и на вселената. Но след като завършил философия, осъзнал най-вече собственото си невежество.

— Като Сократ ли?

— В общи линии да. Подобно на Сократ бил убеден, че само разумът може да ни даде сигурни познания. Не бива да се осланяме на писаното в старите книги. Не можем да се доверяваме дори на сетивата си, смятал той.

— Същото мислел и Платон. Според него само разумът дава сигурно знание.

— Точно така. От Сократ и Платон една пряка линия води през Августин право до Декарт. Всички те били изявени рационалисти. Смятали разума за единствения сигурен източник на познание. След обстойни изследвания Декарт стигнал до извода, че невинаги може да се разчита на знанията, наследени от Средновековието. Можеш да го сравниш със Сократ, който не се доверявал на общоприетите възгледи, които чувал на атинското тържище. А как се постъпва в такъв случай, Софи? Знаеш ли отговора?

— Започваш да философстваш на своя глава.

— Точно така. И ето че Декарт решил да обиколи Европа — така както Сократ прекарал живота си в разговори с атиняни. Самият той пише, че от този момент ще търси само знанията, които може да открие в себе си или „в голямата световна книга“. Записал се във войската и това му дало възможност да посети много места в централна Европа. По-късно прекарал няколко години в Париж. През май 1629 година отпътувал за Нидерландия, където останал двадесет години и се трудил над философските си съчинения. През 1649 година кралица Кристина го поканила в Швеция. Там обаче заболял от белодробно възпаление, от което починал през зимата на 1650 година.

— Значи живял едва 54 години!

— Но след смъртта му делото му било високо оценено. Без преувеличение можем да кажем, че Декарт е основоположник на философията на по-новото време. След като Ренесансът издигнал на пиедестал човека и природата, отново възникнала необходимост съвременните насоки на мислене да се обединят в една-единствена свързана философска система. Първият велик строител на тази система бил Декарт, последвали го Спиноза и Лайбниц, Док и Бъркли, Хюм и Кант.

— Какво разбираш под „философска система“?

— Основополагаща система от философски възгледи, която се опитва да отговори на всички важни философски въпроси. Великите систематизатори в античността били Платон и Аристотел. През Средновековието такъв бил Тома Аквински, който се стремял да прехвърли мост между Аристотеловата философия и християнската теология. После дошъл ред на Ренесанса — с цял лабиринт от стари и нови идеи за природата и науката, за бога и човека. Едва през седемнайсети век философията отново се опитала да обедини новите идеи във философска система. Пръв Декарт направил този опит. Той дал стартовия сигнал за нещо, което щяло да се превърне в най-важната философска програма, така да се каже, на идните поколения. Привличал го най-вече въпросът какво можем да узнаем, тоест за степента на сигурност на човешкото познание. Вторият голям проблем, с който се занимавал, бил отношението между тялото и душата. Тези два проблемни кръга щели да владеят философския спор през следващите сто и петдесет години.

— В такъв случай Декарт е изпреварил своето време.

— Но тези въпроси са били на дневен ред и през неговата епоха. В отговор на въпроса как можем да постигнем сигурно знание, мнозина изразявали тотален философски скептицизъм. Според тях хората просто трябвало да се примирят, че не знаят нищо. Декарт обаче не се предавал — в противен случай нямало да е истински философ. Ето нова прилика със Сократ, който не се задоволил със скептицизма на софистите. Точно по времето на Декарт новите естествени науки разработили метод, който щял да даде съвършено сигурно и точно описание на природните процеси. Декарт се видял принуден да се запита дали не съществува също толкова сигурен и точен метод за философска рефлексия.^[1]

— Разбирам.

— Това обаче бил само един от проблемите. Новата физика поставила и въпроса за естеството на материята, с други думи — кое определя физическите процеси в природата. Все повече хора подкрепяли материалистическото разбиране за природата. Но колкото по̀ механистично и по̀ физически се възприемал светът, толкова по-настойчиво изпъквал въпросът за отношението между тялото и душата. Преди седемнайсети век описвали душата най-често като някакъв „дух на живота“, присъщ на всички живи създания. Първоначалното значение на „душа“ и „дух“, между другото, е „дъх на живота“ или „дишане“. Така е в почти всички индоевропейски езици. Аристотел смятал, че душата присъства навсякъде в организма като негов „жизнен принцип“ — и следователно не е възможна отделно от тялото. Затова говорел за „душа на растение“ и „душа на животно“. Едва през седемнайсети век философите въвели категорично разделение между тялото и душата. И то, защото всички физически обекти, в това число телата на животните и хората, били обяснени като механични процеси. Нима човешката душа е част от тази „телесна машинария“? Не? Но какво е тогава? Трябвало да се обясни още по какъв начин нещо „духовно“ може да задвижи един механичен процес.

— Това е доста странна мисъл.

— Защо така смяташ?

— Решавам например да вдигна ръка — и ръката ми се повдига. Или решавам да догоня автобуса — и в следващия миг краката ми се втурват като навити. Случва се да си помисля за нещо печално — и очите ми веднага се пълнят със сълзи. Следователно трябва да съществува някаква тайнствена връзка между тялото и съзнанието.

— Точно този проблем провокирал разсъжденията на Декарт. Подобно на Платон, и той бил убеден, че между духа и материята съществува рязка граница. Но Платон не успял да отговори на въпроса как духът — или душата — въздейства на тялото.

— Нито пък аз — затова съм нетърпелива да чуя какво е измислил Декарт.

— Нека чуем как разсъждавал.

Алберто посочи книгата на масичката и продължи.

— В тази малка книжка — „Беседа върху метода“ — Декарт поставя въпроса с кой философски метод философът трябва да решава философския проблем. Нали естествените науки вече били развили новия си метод…

— Повтаряш се.

— Първо, Декарт обяснява, че не бива да смятаме нищо за вярно, докато ясно и категорично не се убедим в неговата истинност. А за да постигнем тази цел, трябва да разделим сложния проблем на колкото е възможно повече отделни части. Тогава трябва да започнем с най-простичките мисли. Иначе казано, всяка мисъл бива „претеглена и измерена“ — така както Галилей искал да измери всичко и да направи неизмеримото измеримо. Декарт смятал, че философът трябва да върви от простото към сложното. По този начин може да се изгради едно ново познание, казвал той. Но до самия край трябва постоянно да пресмятаме и да проверяваме дали не сме пропуснали нещо. Само така можем да стигнем до философски изводи.

— Изглежда като математическа задача.

— Да, Декарт искал да приложи „математически метод“ във философската рефлексия. Искал да доказва философските истини, както се доказва математическо правило. Искал да използва средството, с което си служим и при боравенето с числа, а именно разума. Защото само разумът може да ни даде сигурно познание. Съвсем не е доказано, че можем да се осланяме на сетивата си. Вече ти обърнах внимание върху сходствата между Декарт и Платон. Нали и Платон бе казал, че математиката и числата могат да ни дадат по-сигурно познание, отколкото наученото с помощта на сетивата.

— Но нима е възможно по същия начин да се отговаря и на философски въпроси?

— Да се върнем към заключението на Декарт. Неговата цел е да получи сигурни познания за естеството на битието. Той още в началото заявява, че трябва да започнем, като се съмняваме във всичко. Защото не желаел да изгради философската си система върху пясъчни основи.

— Понеже ако основата поддаде, ще се срути цялата къща.

— Благодаря за помощта, Софи. Не че Декарт смята за правилно да се съмняваме във всичко, но според него по принцип е възможно да се съмняваме във всичко. Първо, никак не е сигурно, че ще напреднем във философските си търсения, ако четем Платон или Аристотел. Може и да разширим историческите си познания, но едва ли ще научим повече за света. Декарт смятал, че преди да започне собствените си философски проучвания, трябва да изхвърли през борда старите мисли.

— Искал да разчисти всички стари материали от строителната площадка, преди да се залови с градежа на новата къща?

— Да, искал да използва само нови и солидни строителни материали, за да бъде съвсем сигурен, че новото мисловно построение ще е трайно. Съмненията му обаче стигат още по-надълбоко. Ние не можем да се осланяме на онова, което ни говорят сетивата, казвал той. Може би те просто ни мамят.

— Как е възможно?

— Нали дори когато сънуваме, вярваме, че преживяването ни е действително? Какво различава усещанията ни наяве от онези насън? „Ако размисля съсредоточено, не откривам нито един сигурен белег, който би различил будуването от съня — пише Декарт. — Двете състояния си приличат до такава степен, че се обърквам и дори не зная дали не сънувам в същия този миг.“

— Нали и Йепе от планината си въобразявал, че сънува, че лежи в баронското легло.

— А докато лежал в баронското легло, смятал живота си като беден селянин за сън. И така, Декарт започва да се съмнява във всичко. В такава ситуация мнозина други философи преди него сложили край на философските си наблюдения.

— Значи не са напреднали особено.

— Декарт обаче се опитал да се придвижи отвъд тази нулева позиция. Стигнал до прозрението, че всичко трябва да се поставя под съмнение и че това е единственото, в което може да бъде сигурен. После му хрумва още нещо: съществува факт, в който той може да бъде напълно сигурен, а именно — че се съмнява. Но ако е сигурно, че се съмнява, трябва да е сигурно, че мисли, а ако мисли, трябва да е мислещо създание. Или както казва самият той: „Cogito, ergo sum“.

— Което означава?

— Мисля, следователно съществувам.

— Не ме учудва особено, че е стигнал до подобен извод.

— Вероятно. Но не забравяй с каква интуитивна сигурност той внезапно разбира, че е мислещ Аз. Може би си спомняш, че Платон смятал онова, което разбираме с разума си, за по-действително от онова, което обхващаме със сетивата си. Декарт разсъждавал по подобен начин. Той не само осъзнал, че е мислещ Аз, а същевременно разбрал, ще мислещият Аз е наистина по-действителен от физическия свят, който възприемаме със сетивата си. Но не спрял дотук, Софи. Съвсем не е приключил философското си проучване.

— Препоръчвам ти да последваш примера му.

— Сега Декарт се пита дали със същата интуитивна сигурност не осъзнава и нещо повече от факта, че е човешко същество. Разбира, че притежава ясна и отчетлива представа за съвършено същество. Винаги е имал тази представа, затова Декарт смята за неоспоримо, че тя не произтича от него самия. Следователно представата за едно съвършено същество трябва да идва от самото съвършено същество, с други думи — от бога. Ето защо за Декарт фактът, че съществува бог, е също толкова непосредствено логичен, колкото и обстоятелството, че някой, който мисли, е мислещ Аз.

— Според мен той е прибързал със заключенията си. В началото беше по-предпазлив.

— Да, мнозина сочат това за най-голямата слабост на Декарт. Но ти сама каза: заключения. Всъщност тук не става дума за доказателство. Декарт просто разсъждавал, че всички ние имаме представа за съвършеното същество и че присъщо на тази представа е това същество да съществува. Защото едно съвършено същество не би било съвършено, ако не съществуваше. Освен това, ако съвършеното същество не съществуваше, ние нямаше да имаме представа за него. Самите ние сме несъвършени, затова не е възможно идеята за съвършеното да произтича от нас. Идеята за бога, според Декарт, е вродена идея, заложена у нас с раждането ни, „подобно на печат, с който творецът бележи творбата си“ — както сам пише.

— Но ако аз имам представа за слонодил, това не означава, че той съществува в действителност.

— Декарт би ти отговорил, че присъщо на понятието „слонодил“ е, че той не съществува. На понятието „съвършено същество“ обаче е присъщо, че съществува. За Декарт това е толкова сигурно, колкото и фактът, че в идеята за окръжността е заложено всички точки в нея да са еднакво отдалечени от центъра й. Следователно ако не изпълнява дадените изисквания, тя няма да е окръжност. И съвършеното същество не би било съвършено, ако му липсва най-важното от всички негови свойства, а именно съществуването.

— Доста специален начин на разсъждение.

— Извънредно рационалистичен начин на разсъждение. Подобно на Сократ и Платон, Декарт виждал зависимост между мисленето и съществуването. Колкото по-логично е едно нещо според мисленето, толкова по-сигурно е съществуването му.

— Дотук той откри, че е мислеща личност и че съществува съвършено същество.

— Това е само изходната му позиция. Всичките ни представи за външната действителност — например за Слънцето и Луната — може съвсем спокойно да са илюзорни. Обаче и външната действителност има свойства, които могат да се познаят с разума. А именно — математическите отношения, с други думи, онова, което може да се измери, дължината, широчината и дълбочината. Разумът ми възприема тези количествени свойства толкова ясно, колкото и факта, че съм мислещо същество. За разлика от тях, качествените свойства като цвят, мирис и вкус, зависят от сетивата ни и всъщност не описват външната действителност.

— Значи все пак природата не е сън?

— Не, и на това място Декарт отново се връща към представата ни за съвършеното същество. Ако разумът ни ясно и отчетливо познава нещо, какъвто е случаят с математическите съотношения във външната действителност, то със сигурност наистина е такова. Защото един съвършен бог не може да бъде измамник. Декарт се позовава на „Божията гаранция“, че всичко, което познаваме с разума си, е действително.

— Е, добре. Установил е значи, че е мислещо същество, че съществува бог и че освен това съществува външна действителност.

— Между външната и мисловната действителност обаче има съществена разлика. Затова по-нататък Декарт предполага, че съществуват две различни форми на действителността — или две субстанции. Първата субстанция е мисленето, или душата, втората е протяжността, или материята. Душата е само в съзнанието, тя не заема място в пространството, затова не може да се дели на все по-малки части. За разлика от нея, материята е само протяжна, тя заема място в пространството и затова се дели на все по-малки части — ала тя не е съзнателна. Декарт учи, че и двете субстанции произхождат от бога, защото само бог съществува, независимо от нещо друго. Ала при все, че мисленето и протяжността произхождат от бога, двете субстанции са напълно независими една от друга. Мисленето е свободно в отношението си към материята и обратното — материалните процеси действат също напълно независимо един от друг.

— Така божието сътворение било разделено на две.

— Именно. Определяме Декарт като дуалист и това означава, че той рязко разграничава духовната от пространствената действителност. Например: само човекът притежава душа. Животните принадлежат изцяло към пространствената действителност. Животът и движенията им са абсолютно механични. Декарт гледал на животните като на един вид сложни автомати. Възгледът му за пространствената действителност също е последователно механистичен, като при материалистите.

— Силно се съмнявам, че Хермес е машина или автомат. Декарт положително никога не е обичал животно. А ние? Нима ние сме автомати?

— Да и не. Декарт стигнал до заключението, че човекът е двойствено същество, което едновременно мисли и заема пространство. Следователно човек притежава душа и пространствено тяло. Нещо подобно са формулирали още Августин и Тома Аквински. Те вярвали, че човек притежава тяло, подобно на животните, и дух, подобно на ангелите. За Декарт човешкото тяло е изделие на фината механика, но човешката душа действа, независимо от тялото. Телесните процеси не притежават подобна свобода, те следват свои собствени закони. Онова, което мислим с разума си, обаче не се разиграва в нашето тяло. Негово поле на действие е душата, която е независима от пространствената действителност. Може би трябва да добавя, че Декарт не изключвал възможността и животните да мислят. Но ако притежават тази способност, и за тях важи разделението между мислене и протяжност.

— Вече говорихме за това. Щом реша да догоня автобуса, се задвижва целият „автомат“. А ако въпреки това го изпусна, напират сълзите.

— Дори Декарт не можел да отрече, че душата и тялото често си влияят взаимно. Докато душата е в тялото, смятал той, тя е свързана с него чрез един специален мозъчен орган, жлеза, в която духът и материята постоянно си влияят. По този начин, продължава Декарт, душата непрестанно бива заблуждавана от чувства и усещания, породени от нуждите на тялото. Целта обаче е ръководството да се поеме от душата. Защото независимо колко страшно те боли коремът, сборът от ъглите в един триъгълник винаги е 180 градуса. По този начин можем да издигнем мисленето над телесните нужди и да постъпваме „разумно“. Така погледнато, душата е напълно независима от тялото. Нозете ни могат да остареят и да отслабнат, гърбът ни да се превие, зъбите ни да изпопадат, но две и две ще си остане четири, докато притежаваме разум. Защото разумът нито остарява, нито отслабва. За разлика от него телата ни стареят. За Декарт разумът е самата душа. По-низките афекти и настроения, като алчност или омраза, са тясно свързани с телесните функции — и оттук с пространствената действителност.

— Не мога да преглътна толкова лесно, че Декарт е сравнил тялото с машина или автомат.

— Просто по времето на Декарт хората били тотално омаяни от машини и часовникови механизми, които привидно действали от само себе си. Нали думата „автомат“ означава нещо, което се движи само. Естествено, било илюзия, че се движат сами. Нали човек е конструирал и навил астрономическия часовник. Декарт подчертава, че подобни изкуствени апарати са прости устройства, съставени от малко на брой части, в сравнение с огромния брой мускули, нерви, вени и артерии, от които са изградени телата на хората и животните. Но защо бог да не създаде животинското или човешкото тяло именно въз основа на механичните закони?

— Днес мнозина говорят за изкуствен интелект.

— Имат предвид съвременните автомати. Построихме машини, които понякога наистина ни убеждават, че са интелигентни. Декарт сигурно би изпаднал в паника при вида им. Вероятно би се запитал дали човешкият разум е наистина толкова свободен и самостоятелен, колкото си е мислел. Защото има философи, които смятат, че душевният живот на човека е също толкова лишен от свобода, колкото и телесните процеси. Разбира се, човешката душа е безкрайно по-сложна от една компютърна програма, но някои хора вярват, че по принцип тя е толкова несвободна, колкото и тези програми. Виж, искам да ти покажа нещо, Софи.

Алберто включи компютъра и не след дълго в десния горен ъгъл на монитора светна прозорче. Той написа „Лайла“ и обясни:

— Това е програма за разговор.

На екрана се появи текст:

„Здравей, името ми е Лайла. Удобно ли си седнал?“

Софи чукна две букви:

„Да“ — написа тя, макар още да не бе седнала. Но Алберто вече й поднасяше стол.

„Как се казваш?“ — се изписа на екрана.

„Софи Амундсен“ — натрака Софи, а компютърът отговори:

„Кльовервейен 3. Приятно ми е да се запознаем, Софи. Радваш ли се, че скоро ще имаш рожден ден?“

Софи подскочи. Алберто сложи ръка на рамото й и каза:

— Дадох на Лайла името, адреса и рождената ти дата. Представи си, че ти предлагам да те запозная с някого. Сигурно и ти ще полюбопитстваш да узнаеш предварително нещо за него.

„Не е лошо“ — написа Софи.

„Нима ти е лошо, Софи? Трябва да се стараеш да говориш с пълни изречения.“

„Благодаря, много съм добре. Мога ли да те попитам нещо?“

„Радвам се, че си добре. Моля, попитай ме нещо.“

„На колко години си?“ — написа Софи.

„Създадена съм на 8 август 1988 година в Атланта, а на норвежки съм преведена на 28 март 1990 в Норвежкото висше техническо училище.“

„Пирати!“

„Казах, че трябва да говориш с пълни изречения.“

„Говоря за софтуерни пирати.“

„Не разбирам жаргон. Знам повече от сто хиляди думи, но думата пират познавам само в контекста на морски битки. Искаш ли да разговаряме за мореплаватели?“

„Не знам.“

„Незнанието по принцип е етап по пътя към ново познание.“

„Същото би казал Сократ. Или, от мен да мине — Декарт.“

„Сократ е бил древногръцки философ, живял от 470 до 399 преди новата ера. Ако искаш да научиш повече, натисни F7. Декарт е бил френски философ, живял от 1596 до 1650. Ако искаш да научиш повече, натисни F8.“

„Благодаря, достатъчно. Мога ли да те попитам нещо друго?“

„Радвам се, че ти е достатъчно. Питай нещо друго.“

Алберто се подсмихваше. Софи написа:

„Коя е Хилде Мьолер Кнаг?“

„Хилде Мьолер Кнаг живее в Лилесанд и е на същата възраст както Софи Амундсен.“

„Откъде знаеш това?“

„Не зная откъде, но го открих в своя харддиск.“

Софи усети ръката на Алберто върху рамото си.

— Въведох малкото, което знаем за Хилде.

„Какво още знаеш за Хилде?“ — натрака Софи.

„Баща й е наблюдател от силите на ООН в Ливан. Има майорски чин и праща пощенски картички на дъщеря си.“

„Искам да го откриеш.“

„Не мога. Не го намирам в никоя директория, а не съм свързана с друга база данни.“

„Казах: открий го!!!!!!!“

„Сърдиш ли се, Софи? Толкова много удивителни са израз на силни чувства.“

„Искам да разговарям с бащата на Хилде!“

„Имаш проблеми да овладееш волята си. Ако искаш да разговаряш за своето детство, натисни F9.“

Алберто отново постави ръка на рамото й.

— Тя е права. Това е компютърна програма, Софи, не е кристално кълбо на ясновидка.

„Гледай си работата!“ — написа Софи.

„Както желаеш, Софи. Познанството ни трая само тринадесет минути и петдесет и две секунди. Ще запаметя всичко, което си казахме. Прекъсвам програмата.“

На екрана се появи прозорчето.

— А сега да пристъпим отново към работа — рече Алберто.

Софи обаче бе написала няколко букви. Думата беше „Кнаг“. В следващия миг на монитора светна съобщение:

„Тук съм!“

Този път подскочи Алберто.

„Кой си ти?“ — написа Софи.

„Майор Алберт Кнаг, на вашите услуги. Идвам направо от Ливан. Какво ще заповядат господата?“

— По-ужасно нещо не съм преживявал! — изстена Алберто. — Негодникът се е промъкнал дори в харддиска!

Той измести Софи от стола и седна пред клавиатурата.

„Как, мътните да те отнесат, се озова в моя компютър?“ — написа той.

„Дреболия, скъпи колега. Аз съм точно там, където благоволявам да се разкрия.“

„Проклет компютърен вирус!“

„Хайде, хайде! В момента се явявам рожденически вирус. Мога ли да предам малък поздрав?“

„Благодаря, до гуша са ни дошли.“

„Ще бъда кратък: Всичко е само в твоя чест, скъпа Хилде. Сърдечно те поздравявам за петнадесетия рожден ден! Извинявай за обстоятелствата, но искам поздравленията ми да те съпровождат винаги и навсякъде, където отидеш. Поздрави от татко, който така жадува да те прегърне!“

Преди Алберто да успее да напише нещо в отговор, на екрана отново светна прозорчето.

Алберто влезе в директория „Кнаг“ и получи следната информация:

knag.lib 147.643	15/06-90 14.57
knag.lil 326.439	23/06-90 22.43

Алберто затрака по клавиатурата и после изключи компютъра.

— Така, изчистих го — рече той. — Но е невъзможно да предвидим къде ще се появи отново. — Взря се в екрана и добави: — Най-лошото е името му. Алберт Кнаг…

Едва сега Софи осъзна приликата на имената — Алберт Кнаг и Алберто Кнокс. Ала Алберто бе толкова ядосан, че тя не посмя да отвори уста. Върнаха се и седнаха до масата.