Юстайн Гордер
Светът на Софи (17) (Роман за историята на философията)

Барокът

… направени сме ние от сънища…

В следващите дни Алберто не се обади, но Софи по няколко пъти на ден поглеждаше към градината и търсеше Хермес. На майка си каза, че кучето само намерило пътя за вкъщи и собственикът му, възрастен учител по физика, я поканил на чаша кафе. Разказал на Софи за Слънчевата система и за новата наука, възникнала през шестнайсети век.

Пред Юрун разкри повече. Описа й посещението си у Алберто, пощенската картичка на стълбището, банкнотата от десет крони, която бе намерила на път за вкъщи. Но премълча съня за Хилде и историята със златното кръстче.

Във вторник, 29 май, Софи стоеше в кухнята и бършеше съдовете, докато в гостната майка й гледаше новините. Когато сигналната мелодия замлъкна, Софи дочу, че майор от норвежкия корпус на ООН е бил убит от граната. Снимката на майора от сините каски просветна за две-три секунди на екрана, после новините продължиха.

— О, не! — възкликна Софи.

Майка й се обърна.

— Да, войната е ужасна…

Софи се разплака.

— Но, миличка, чак пък толкова…

— Съобщиха ли името му?

— Да… но не го запомних. Бил от Гримста.

— Това не е ли същото като Лилесанд?

— Не, ти се шегуваш.

— Но ако си от Гримста, можеш да ходиш на училище в Лилесанд.

Софи вече не плачеше. Сега пък майка й реагира. Изправи се и изключи телевизора.

— Що за глупости са това, Софи?

— Ах, нищо…

— Не, има нещо! Ти имаш приятел и лека-полека започвам да мисля, че е много по-възрастен от теб. Сега ми отговори: познаваш ли някакъв мъж в Ливан?

— Не, не точно…

— Познаваш ли сина на някого в Ливан?

— Ама чакай малко! Аз дори не познавам дъщеря му!

— За кого говориш?

— Не те засяга.

— Така ли?

— Може би аз би трябвало да те поразпитам. Защо татко никога не си е вкъщи? Защото сте прекалено страхливи, за да се разведете ли? Може би ти имаш приятел, за когото татко и аз не знаем? И тъй нататък, и тъй нататък. И двете имаме въпроси.

— Смятам, че трябва да поговорим.

— Може и да е така. Но сега съм толкова изморена, че предпочитам да си легна. Освен това съм в цикъл.

Софи избяга от стаята, все още със сълзи на очи.

Тъкмо се изми и се пъхна под завивката, когато майка й влезе. Софи се престори, че спи, макар да знаеше, че пред майка такива номера не минават. Знаеше, че майка й знае, че Софи знае, че такива номера не минават. Въпреки това и майката се престори, че вярва, че Софи спи. Тя седна на ръба на леглото и погали главата й.

Софи размисли колко трудно се води двойствен живот. Вече се радваше, че наближава краят на курса по философия. Може би щеше да свърши до рождения й ден — или поне до деня на лятното слънцестоене, когато Хилдиният баща щеше да се прибере от Ливан…

— Искам празненство за рождения си ден — каза тя.

— Добре. И кого ще поканиш?

— Много хора… Може ли?

— Разбира се. Нали имаме голяма градина. Може би времето ще се задържи хубаво.

— Иска ми се да празнувам едва в Средлетната нощ^[1].

— Тогава така ще направим.

— Това е важен ден — каза Софи, но нямаше предвид рождения си ден.

— Аха…

— Смятам, че в последно време доста пораснах.

— Не е ли хубаво?

— Не знам.

Докато майка й говореше, Софи бе заровила глава във възглавницата. Сега майката каза:

— Но, Софи, трябва да ми обясниш, защо в момента си така… толкова неуравновесена.

— Ти не си ли била такава на петнайсет години?

— Положително. Но ти знаеш какво имам предвид.

Софи се извърна.

— Кучето се нарича Хермес — каза тя.

— Да?

— Принадлежи на един мъж на име Алберто.

— Аха.

— Живее долу, в стария град.

— Нима си го придружила толкова далеч?

— Но то съвсем не е опасно!

— Каза, че кучето често идвало тук.

— Наистина ли?

Наложи се Софи да размисли. Искаше да разкаже колкото е възможно повече, но не всичко.

— Ти почти не си стоиш вкъщи — започна тя.

— Така е, имам много работа.

— Алберто и Хермес често идват.

— Но защо? Влизали ли са в къщата?

— Не можеш ли поне да задаваш въпросите последователно? Не са влизали в къщата. Но често се разхождат в гората. Толкова ли е чудно?

— Не, никак не е чудно.

— Както всички хора, и те по време на разходките си минават покрай нашата порта. Веднъж, когато си идвах от училище, Хермес душеше наоколо. Така се запознах с Алберто.

— А за белия заек и всичко останало?

— Това го каза Алберто. Понеже той е истински философ. Разказва ми за философите.

— Просто така, през градинската ограда?

— Не, разбира се, седнахме. Но той ми писа и писма, и то много. Понякога пристигаха по пощата, друг път просто ги пъхаше в пощенската ни кутия, когато минаваше насам.

— Значи, такива били „любовните писма“, за които разговаряхме?

— Само че не бяха любовни.

— Писал ти е само за философи?

— Да, представи си. И от него научих повече, отколкото за осем години в училище. Чувала ли си например за Джордано Бруно, който загинал през 1600 година на кладата? Или за Нютоновия закон за гравитацията?

— Не, много неща не знам…

— Доколкото те познавам, дори не знаеш защо Земята се върти около Слънцето, а не обратното.

— Той на каква възраст е горе-долу?

— Нямам понятие. Към петдесет.

— А какво общо има с Ливан?

Това бе по-труден въпрос. Софи прецени десет обяснения едновременно. После избра единственото подходящо.

— Братът на Алберто е майор в корпуса на ООН. И е от Лилесанд. Сигурна съм, че той е човекът, живял в миналото в Майорската хижа.

— Алберто не е ли малко странно име?

— Може би.

— Звучи като италианско.

— Знам. Почти всичко значимо произхожда от Гърция или от Италия.

— А той говори ли норвежки?

— Чисто и перфектно.

— Знаеш ли какво си мисля, Софи? Смятам, че трябва да поканиш у дома твоя Алберто. Досега не съм срещала истински философ.

— Ще видим.

— Може да го поканим за големия ти празник. Весело е, когато поколенията се смесят. Тогава може би ще ми позволиш да присъствам и аз. Мога да сервирам. Това не е ли добра идея?

— Добре, ако той е съгласен. Всъщност ми е много по-интересно да говоря с него, отколкото с момчетата от моя клас. Но… сигурно всички ще помислят, че Алберто ти е приятел.

— Просто ще им отговориш, че не е вярно.

— Ще видим.

— Да, ще видим. И още нещо. Вярно е, че невинаги всичко между татко и мен е вървяло гладко. Но никога не съм имала друг…

— Искам да спя. Страшно ме боли коремът.

— Искаш ли един аспирин?

— Да, добре.

Когато майката се върна с хапчето и чаша вода, Софи вече спеше.

 

 

31 май се падаше в четвъртък. Софи с мъка издържа последните учебни часове. Откакто започна курсът по философия, беше станала по-силна по някои предмети. Повечето й оценки винаги се колебаеха между „много добър“ и „отличен“, но през последните месеци бе получила твърда шестица на класното и на едно домашно по обществознание. При математиката обаче положението не бе никак розово…

През последния час им раздадоха прегледаните съчинения. Софи бе избрала темата „Човекът и техниката“. Бе започнала да пише устремно за Ренесанса и научния прелом, за новата представа за природата, за Франсис Бейкън, който казал, че знанието е сила, и за новия научен подход. Старателно бе изяснила, че емпиричният подход е по-древен от техническите открития. После бе написала всичко, което си спомняше за лошите страни на развитието на технологиите. Всичко, което правят хората, може да донесе добро или зло, бе заключила накрая. Доброто и злото са като бяла и черна нишка, които непрестанно се преплитат. Понякога двете нишки са така усукани, че е невъзможно да ги разделиш.

Докато раздаваше тетрадките със съчиненията, учителят погледна към Софи и й кимна със закачлив блясък в очите.

Беше й писал шест плюс и сега я попита:

— Откъде си научила всичко това?

Софи взе един флумастер и написа с едри букви в тетрадката си: „Изучавам философия“.

Тъкмо понечи да затвори тетрадката, и нещо изпадна от средата. Беше картичка от Ливан.

Софи се наведе над чина и прочете:

Мила Хилде! Когато четеш тези редове, вече ще сме разговаряли по телефона за трагичния смъртен случай тук, на юг. Понякога се питам дали войната и насилието не биха могли да се предотвратят, ако хората умееха да мислят малко по-добре. Може би най-доброто средство срещу войната и насилието би бил един кратък курс по философия. Какво ще кажеш за „Малък учебник на ООН по философия“ — всички нови жители на нашата планета да получат по един екземпляр на родния си език. Ще представя пред генералния секретар тази идея.

По телефона ми разказа, че сега повече пазиш нещата си. Това е хубаво, защото ти наистина си най-страшната немарливка, която познавам. Добре е, че от последния ни разговор насам си загубила само една десетачка. Ще направя всичко възможно да ти помогна в търсенето. Наистина, далеч съм от дома, но все пак разчитам на някой и друг помощник там. (Ако намеря десетачката, ще я сложа в подаръка за рождения ти ден.)

Поздрави от татко, който има чувството, че вече е поел по дългия път към дома

Тъкмо когато Софи дочете картичката часът свърши. Отново в главата й се разбушува ураган от мисли.

Както винаги, в училищния двор я чакаше Юрун. По пътя за вкъщи Софи показа на приятелката си пощенската картичка.

— Кога е подпечатана? — попита Юрун.

— Положително на 15 юни…

— Не, чакай малко… тук пише 30.05.1990.

— Но това беше вчера! Значи в деня след нещастния случай в Ливан.

— Аз пък не вярвам, че пощенската картичка може да стигне от Ливан до Норвегия само за един ден — размисли Юрун.

— И още по-малко, ако е надписана до Хилде Мьолер Кнаг, чрез Софи Амундсен, училище Фурулиа…

— Да не мислиш, че е дошла по пощата? И учителят просто я е сложил в тетрадката ти?

— Нямам понятие. И не знам дали мога да попитам.

Повече не говориха за картичката.

— Ще правя голямо градинско парти в нощта на тайнствата — съобщи Софи.

— С момчета ли?

Софи сви рамене.

— Не сме длъжни да каним най-тъпите.

— Но ще поканиш Йорген, нали?

— Ако искаш. На градинско парти не бива да липсва и катеричка. Може да поканя и Алберто Кнокс.

— Ти си пълно куку!

— Знам.

Разговорът им приключи и при супера се разделиха.

 

 

Първата грижа на Софи, след като се прибра, бе да потърси Хермес в градината. Днес той действително се мотаеше под ябълковите дървета.

— Хермес!

Кучето притихна за миг. Софи знаеше точно какво става през тази секунда. Кучето я чу, позна гласа й и реши да провери дали е там, откъдето бе дошъл звукът. Едва сега я откри и хукна да се метне отгоре й. Четирите му крака се задвижиха светкавично като палки в ръцете на барабанист.

Не беше малко за една-единствена секунда.

Хермес се втурна към Софи, махайки бясно с опашка, и скочи.

— Добро куче, Хермес! Е, е… не, не ме ближи, разбираш ли. Така, седни… ето така!

Софи отключи вратата. В същия момент Шерекан се появи изпод храстите. Котката подозрително следеше чуждото животно. Но Софи му сложи храна, сипа зрънца в купичката на птичките, остави на костенурката едно листо от салата и написа бележка на майка си.

Съобщи й, че ще заведе Хермес у дома и ще се обади по телефона, ако не успее да се прибере до седем часа.

После поеха из града. Този път Софи бе взела пари. Поразмисли дали да не се качи с Хермес на автобуса, но после се сети, че не знае дали Алберто ще одобри постъпката й.

Докато вървеше зад Хермес, размишляваше какво нещо е животното. Каква е разликата между кучето и човека? Помнеше какво бе казал Аристотел по въпроса. Според него хората и животните са живи природни създания с много важни общи черти. Но Аристотел посочвал и една съществена разлика между човека и животното, а именно разумът.

На какво се е основавала увереността му, че тази разлика съществува?

Демокрит, обратното, не виждал голяма разлика между хората и животните, тъй като и едните, и другите са съставени от атоми. Той не вярвал, че хората носят безсмъртна душа. Според него и душата е изградена от мънички атоми, които след смъртта се разпиляват в разни посоки. Следователно за него душата на човека е неразривно свързана с мозъка.

Но как е възможно душата да се състои от атоми? В крайна сметка душата не може да бъде докосната, за разлика от останалите части на тялото. Тя е нещо „духовно“.

Прекосиха Пазарния площад и наближиха стария град. Когато стигнаха мястото, където Софи беше намерила десетачката, погледите им инстинктивно се сведоха към земята. И там — на същото място, където тогава се беше навела заради банкнотата от десет крони — сега лежеше илюстрована картичка с картинката нагоре. На снимката личеше градина с палми и портокалови дървета.

Софи се наведе и я вдигна. В същия миг Хермес заръмжа. Изглежда не му хареса, че Софи докосна картичката. На нея пишеше:

Мила Хилде! Животът е просто една дълга верига от случайности. Не е съвсем невероятно, че десетачката, която ти загуби, попадна тъкмо тук. Може би една стара дама, чакаща автобуса за Кристиансанд, я е намерила на Пазарния площад в Лилесанд. После е продължила с влак от Кристиансанд, за да посети внуците си, и няколко часа по-късно е изгубила банкнотата тук. Възможно е още по-късно през деня десетачката да е била прибрана от едно момиче, което спешно се е нуждаело от десет крони, за да се прибере у дома с автобуса. Човек никога не знае, Хилде, но ако действително е станало така, трябва наистина да се запитаме дали зад всичко това не се крие някаква божия промисъл.

Поздрави от татко, който в мислите си вече седи на кея в Лилесанд

П. П. Нали ти обещах, че ще ти помогна в търсенето на десетачката!

Вместо адрес на картичката беше написано: „Хилде Мьолер Кнаг, чрез една случайна минувачка…“. Картичката бе подпечатана на 15 юни.

Софи изкачи стълбите на бегом, следвайки Хермес. Когато Алберто отвори, тя рече:

— Махни се от пътя, старче. Пощата идва!

Точно в този момент имаше пълното право да е кисела.

Алберто я пусна. Както и миналия път, Хермес легна под закачалката.

— Както разбирам, майорът ни е оставил нова визитна картичка, дете мое?

Софи вдигна поглед към Алберто. Едва сега откри, че е с нови одежди.

Първо забеляза дълга къдрава перука. Освен нея носеше широк провиснал костюм с пищни дантели. Около врата си бе завързал шутовски копринен шал, над костюма бе преметнал червен плащ, а краката си бе обул в бели чорапи и фини лачени обувки с джуфки. Цялото му облекло напомняше на Софи картините от двора на Луи XIV.

— Глупчо! — каза тя и му подаде картичката.

— Хм… Наистина ли намери десетачката на мястото, където днес е била картичката?

— Точно там.

— Той става все по-нагъл и по-нагъл. Но може би е за добро.

— Защо пък?

— По-лесно ще го разобличим. Но цялото представление е надуто и противно. Намирам, че вони на евтин парфюм.

— Парфюм?

— На пръв поглед е неоспоримо елегантно, но всичко това е просто майтап. Не виждаш ли как си позволява да сравнява мизерните си полицейски методи с божия промисъл?

Той посочи картичката. После я накъса на парченца, както бе постъпил с предишната. За да не му развали настроението още повече, Софи премълча за картичката, която получи в училище в тетрадката със съчинението.

— Ще седнем в гостната, скъпа ученичко. Колко е часът?

— Четири.

— Днес ще говорим за седемнайсети век.

Те влязоха в стаята със скосения таван и капандурата. Софи забеляза, че Алберто е подменил някои предмети. На масата имаше малка кутийка с истинска колекция от различни стъкла за очила. До нея лежеше разтворена книга. Беше много стара.

— Какво е това? — попита Софи.

— Първото издание на прочутото съчинение на Рене Декарт „Беседа върху метода“. От 1637 година е — едно от най-скъпите ми притежания.

— А кутийката…

— … съдържа изключителна колекция от лещи — или оптически стъкла. Шлифовани са някъде към средата на седемнайсети век от нидерландския философ Спиноза. Струваха ми твърде много — и те са сред най-ценните ми съкровища.

— Сигурно щях да разбера много по-добре колко ценни са книгата и кутийката, ако знаех нещо за Декарт и Спиноза.

— Разбира се. Но първо да се опитаме да се вживеем малко в тяхната епоха. Да седнем.

Разположиха се като последния път — Софи в дълбоко кресло, а Алберто Кнокс на канапето. Разделяше ги масата с книгата и кутийката. Когато седнаха, Алберто свали перуката и я остави на писалището.

— Този век е времето, което често наричаме барок.

— Барок? Не е ли странно име?

— Произхожда от дума, която първоначално означавала перла с неправилна форма. Типични за изкуството на барока били пищните, богати на контрасти форми — пълна противоположност на изчистеното и хармонично ренесансово изкуство. Седемнайсети век изобщо бил белязан от напрежението между непримирими противоречия. Все още нашироко властвал жизнеутвърждаващият светоглед на Ренесанса, но мнозина изпаднали в другата крайност — отричане от света и религиозно усамотение. В изкуството и в реалния живот царял помпозен и пищен разцвет, но възникнали манастирски общности, които се отвърнали от света.

— Хем величествени замъци, хем закътани манастири.

— Можеш да се изразиш и така. Една от ключовите фрази по време на барока била латинската поговорка „Carpe diem“ — използвай деня! Друга често цитирана поговорка гласи „Memento mori“, а това означава: Помни, че ще умреш! В живописта една и съща картина може да изобразява пищен разкош, но в долния й ъгъл да е нарисуван скелет. В много отношения барокът бил белязан от суета и глупост. Но пък мнозина се задълбочавали и в обратната страна на медала — преходността на нещата, тоест че всичко красиво около нас все някога ще умре и ще се разложи.

— И това е вярно. Според мен е печално, че нищо не е вечно.

— Тогава мислиш като много хора от онази епоха. И в политическо отношение барокът бил време на велики противоречия. Европа била опустошавана от войни. Най-страшна била Тридесетгодишната война, която бушувала почти из целия континент между 1618 и 1648 година. В действителност това е събирателно название на множество по-дребни войни, от които пострадала най-вече Германия. Франция постепенно станала господстваща сила в Европа — не на последно място вследствие именно на Тридесетгодишната война.

— И за какво воювали?

— Преди всичко войната била между протестанти и католици, но всъщност битката се водела и за политическа власт.

— Горе-долу като в Ливан.

— Освен това векът носел белезите на огромни класови различия. Сигурно си чувала за френската аристокрация и двора във Версай. Не зная дали си учила и за бедността на народа. Но небивалият разкош бил резултат от небивала дотогава власт. Твърдят, че политическата ситуация по време на барока прилича на изкуството и архитектурата от онова време. Бароковите архитектурни паметници са претрупани с финтифлюшки и извивки, а за политиката били характерни коварни сложни интриги, заговори и убийства.

— Нали през онази епоха един шведски крал бил застрелян в театъра?

— Имаш предвид Густав Трети и това много точно илюстрира моята мисъл. Наистина Густав Трети бил убит едва през 1792 година, ала при твърде „барокови“ обстоятелства. Убили го по време на голям маскарад.

— Аз пък мислех, че в театъра.

— Маскарадът бил в операта. Всъщност шведският барок завършва именно с убийството на краля. По негово време властвал просветеният абсолютизъм — горе-долу така, както сто години по-рано при Луи Четиринайсети. Освен това Густав бил много суетен човек, който обичал изисканата реч и френските церемонии. И друго запомни — обичал театъра…

— И това предопределило смъртта му.

— Но по време на барока театърът бил нещо повече от вид изкуство. Бил основният символ на епохата.

— И какво символизирал?

— Живота, Софи. Кой знае колко пъти през седемнайсети век са повтаряли: „Животът е театър“. Във всеки случай — твърде често. Точно по това време възникнал модерният театър — с всичките му кулиси и театрални машини. Изобразявали на театралната сцена една илюзия — за да разобличат играта на сцената като илюзия. По този начин театърът се превърнал в огледално отражение на човешкия живот изобщо. Безмилостно изобразявал нищожността човешка.

— Уилям Шекспир в епохата на барока ли е живял?

— Написал е големите си пиеси около 1600 година. Така хем бил още ренесансов човек, хем вече пристъпил в барока. Но още в неговите творби се появява сравнението на живот с театъра. Искаш ли да чуеш няколко примера?

— С удоволствие.

— В пиесата „Както ви харесва“ се казва:

Да, този свят е сцена,

където всички хора са актьори

и всеки има миг, в който трябва

да влезе и излезе; и играе

различни роли, тъй като живота

е в седем действия…^[2]

А в „Макбет“ се казва:

Тоз живот е само

една нещастна, движеща се сянка,

актьор бездарен, който се явява,

измъчва и изпъчва своя час

на сцената и след това изчезва.

История, разказана от луд,

с много шум и бяс, в която няма

ни капка смисъл…^[3]

— Ама че песимистично!

— Сериозно го е занимавала темата, че животът е кратък. Сигурно си чувала най-известния Шекспиров цитат?

— „Да бъдеш или да не бъдеш — в туй е въпросът“…

— Да, думи на Хамлет. Днес ходим по земята — утре сме прах.

— Благодаря, имах достатъчно време да го разбера.

— Когато не го сравнявали с театър, бароковите поети сравнявали живота със сън. Още Шекспир е казал: „Направени сме ние от сънища и сън отвред обгръща тоз малък наш живот…“.

— Колко поетично!

— Испанският поет Калдерон, роден около 1600 година, написал пиеса, озаглавена „Животът е сън“. В нея казва:

Какво животът е? Бълнуване. И блян.

Какво животът е? Илюзия. Забрава.

Измамна сянка. Тъжна слава.

Напразно са богатства, почести, монетен звън.

Защото целият живот е сън.

А сънищата — сънища остават.^[4]

— Може би е прав. В училище учихме една пиеса. Казва се „Йепе от планината“.

— От Лудвиг Холберг. Величествена фигура в прехода между барок и Просвещение тук, на север.

— Йепе заспива в един крайпътен ров… а после се събужда в леглото на барона. И мисли, че само е сънувал, че е бил беден селяк. После го отнасят спящ обратно в рова и той се събужда отново. Но сега вярва, че само е сънувал, че е лежал в леглото на барона.

— Холберг е възприел този мотив от Калдерон, а Калдерон го е взел от арабските приказки от „Хиляда и една нощ“. Но сравнението между живота и съня е мотив, който можем да проследим много по-далеч в миналото — до Индия и Китай. Още древният китайски мъдрец Чжуанцзъ, живял около 350 година преди новата ера, веднъж сънувал, че е пеперуда. Когато се пробудил, се запитал, дали е човек, който е сънувал, че е пеперуда, или е пеперуда, която продължава да сънува, че е човек.

— Във всеки случай не е възможно да се докаже кое е вярно.

— Тук, в Норвегия, имало един типично бароков поет на име Петер Дас. Живял от 1647 до 1707 година. От една страна, той се стремял да описва живота тук и сега, от друга — подчертавал, че само бог е вечен и постоянен.

— „Бог е бог, макар да опустее всичко. Бог е бог, макар и всички да умрат…“

— Но в същия хорал той описва севернонорвежката култура — пише за щипоците и лакердата, за сьомгата и треската. Това е типично за барока. В един и същи текст се описват земното, нещата от отсамната страна, и небесното, нещата отвъд. Всичко това напомня Платоновото разделение между конкретния сетивен свят и неизменния свят на идеите.

— А какво станало с философията?

— Тя също носела белезите на яростни борби между противоречиви насоки на мислене. Както вече чухме, някои философи смятали, че съществуването, или битието, всъщност има душевна или духовна природа. Подобна гледна точка наричаме идеализъм. Противоположният възглед се нарича материализъм — философия, която се стреми да обоснове всички явления на битието с конкретни материални величини. През седемнайсети век и материализмът имал много последователи. Може би най-влиятелен от тях бил английският философ Томас Хобс. Всички явления, следователно и хората, и животните, твърдял той, се състоят изключително от материални частици. Дори човешкото съзнание — или душата — възниква според него от движението на миниатюрни частици в мозъка.

— Значи е мислел като Демокрит две хилядолетия преди него.

— Идеализмът и материализмът минават през цялата история на философията като червени нишки. Но рядко двете схващания са се изявявали така силно и едновременно, както през барока. С развитието на новите естествени науки материализмът всекидневно получавал нови потвърждения. Нютон посочил, че навсякъде във вселената важат едни и същи закони за движението. Той постановил, че всички промени в природата — било то на Земята или в космоса — се дължат на законите за земното притегляне и за движението на телата. Следователно всичко се направлява от една и съща неизменна закономерност — с други думи, от една и съща механика. Затова по принцип можем да изчислим с математическа точност всяка промяна в природата. Така Нютон доставил последните тухли за градежа на така наречената механистична картина на света.

— Представял си е света като голяма машина?

— Точно така. Думата „механичен“ произлиза от гръцката дума за машина. Но би трябвало да запомним, че нито Хобс, нито Нютон виждали противоречие между механистичната представа за света и вярата в Бога. Това обаче не се отнася за всички материалисти от осемнайсети и деветнайсети век. В средата на осемнайсети век френският лекар и философ Ламетри написал книгата „L’homme plus que machine“. Това означава: „Човекът — съвършена машина“. Така както кракът е снабден с мускули, за да ходи, пишел той, мозъкът притежава „мускули“, за да мисли. По-късно френският математик Лаплас дал израз на крайно механистичните си схващания със следната мисъл: ако има интелект, комуто да е известно положението на всички материални частици в определен момент, нищо няма да е несигурно, а бъдещето и миналото биха се разкрили пред очите му. Тогава „картите“ биха показвали какво ще се случи. Такъв вид възглед наричаме детерминизъм.

— Но в такъв случай човек не притежава свободна воля!

— Не, тогава всичко е резултат на механични процеси — дори мислите и мечтите ни. През деветнайсети век немски материалисти твърдели, че мисловните процеси се отнасят към мозъка така, както урината към бъбреците и жлъчката към черния дроб.

— Обаче урината и жлъчката са материални, а мислите не са.

— Казваш нещо много важно. Нека да ти разкажа една история в същия смисъл. Веднъж руски космонавт и руски специалист по изучаване на мозъка спорили за религия. „Много пъти съм излизал в космоса — похвалил се космонавтът, — но досега не съм видял нито бога, нито ангелите.“ — „А аз съм оперирал много умни мозъци — отговорил мозъчният хирург, — но в нито един не открих дори една-единствена мисъл.“

— Което обаче не означава, че мислите не съществуват.

— Не. Просто става ясно, че мислите са нещо съвсем различно от органите, които могат да бъдат ампутирани, или от нещата, които се делят на все по-малки частици. Как например ще отстраниш оперативно една налудничава идея? Прекалено дълбоко е вкоренена. Един от важните философи на седемнайсети век на име Лайбниц сочи, че голямата разлика между всичко веществено и всичко духовно е именно, че веществото може да се разделя на все по-малки частици. Душата обаче не може да се разсича на парчета.

— Да, интересно с какъв ли нож бихме направили този опит?

Алберто само поклати глава. Сетне посочи масата помежду им и рече:

— Двамата най-значими философи през този век били Декарт и Спиноза. Те също се интересували от въпроси като отношението между душата и тялото. Ще се занимаем с тях по-подробно.

— Хайде. Но ако не свършим до седем, трябва да се обадя на мама.