Софи обърна снимката и едва сега разбра, че всъщност държи пощенска картичка. Адресирана до „Хилде Мьолер Кнаг, чрез Софи Амундсен…“. Картичката имаше норвежка пощенска марка и бе подпечатана от Корпуса на ООН в петък, 15 юни 1990.

15 юни! Това бе рожденият ден на Софи!

На картичката пишеше:

Мила Хилде! Предполагам, че още празнуваш петнадесетия си рожден ден. Или вече е денят след него? Е, няма значение колко ще трае подаръкът. В известен смисъл той ще ти служи цял живот. Но нека те поздравя още веднъж. Сега вече може би разбираш защо изпращам картичката до Софи. Сигурен съм, че тя ще ти я предаде.

П. П. Мама ми съобщи, че си загубила портфейла си. Обещавам да ти възстановя сто и петдесетте крони. От училище сигурно ще ти издадат нова ученическа карта още преди лятната ваканция.

Сърдечни поздрави, татко

Софи спря като закована. Кога беше подпечатана предишната картичка? Нещо дълбоко в съзнанието й подсказваше, че и честитката с плажа носеше юнска дата — макар че дотогава имаше още цял месец. Но не бе обърнала внимание…

Погледна часовника си и се втурна обратно към дома. Нищо че щеше да закъснее!

Затвори вратата и изтича в стаята си. Намери първата картичка под червената копринена кърпа на Хилде. Ето — и тя бе подпечатана на 15 юни. На рождения ден на Софи, в самото навечерие на лятната ваканция!

Докато тичаше към супера, където имаше среща с Юрун, главата й щеше да се пръсне от мисли.

Коя беше Хилде? Как можеше баща й да бъде толкова сигурен, че Софи ще я открие? Нямаше никаква логика да изпраща картичките до Софи, а не до дъщеря си. Не беше възможно да не знае адреса на дъщеря си. Дали пък всичко не е само шега? Може би бащата иска да изненада дъщеря си за рождения ден, като изпрати вместо пощальон едно непознато момиче? Затова ли бе получила един месец преднина? Възможно ли бе един баща да иска да дари дъщеря си с нова приятелка за рождения ден и да е избрал Софи? Може би това бе подаръкът, който ще й „служи цял живот“?

Но ако този странен човек наистина се намираше в Ливан, как беше изнамерил адреса на Софи? И това не бе всичко: Софи и Хилде имаха поне две общи неща. Ако и Хилдиният рожден ден беше на 15 юни, значи бяха родени в един и същи ден. И двете имаха бащи, които обикаляха света.

Софи почувства, че я въвличат в магически свят. Може би не е чак толкова глупаво да вярваш в съдбата. Все пак не биваше да прибързва с изводите, всичко можеше да се разреши съвсем естествено. Но как Алберто Кнокс бе намерил портфейла, когато Хилде живееше в Лилесанд — на повече от сто километра! И защо Софи откри пощенската картичка на земята? Нима бе изпаднала от чантата на раздавача, преди да стигне до пощенската кутия? Но защо бе загубил тъкмо нея?

— Ама ти си абсолютно изперкала! — възкликна Юрун, когато Софи се появи край супера.

— Съжалявам!

Юрун я изгледа строго като учителка.

— Надявам се, имаш подходящо обяснение.

— Свързано е с ООН — отговори Софи. — В Ливан ме задържаха вражески части.

— Глупости! Просто си влюбена.

Те затичаха към училището колкото ги държаха четирите им крака.

Третия час им раздадоха въпроси за контролно по вероучение, за което Софи не беше учила. На листа пишеше:

Житейски възгледи и толерантност

1. Състави списък от неща, които един човек може да знае. После посочи неща, в които можем само да вярваме.

2. Изброй няколко фактора, които определят житейските възгледи на човека.

3. Какво разбираме под съвест? Вярваш ли, че всички хора имат еднаква съвест?

4. Какво разбираме под приоритет на ценностите?

Софи дълго размишлява, преди да започне да пише. Можеше ли да използва нещо от наученото от Алберто Кнокс? Май щеше да се наложи, все пак от доста време не бе отваряла учебника по вероучение. Но щом хвана химикалката, изреченията сякаш бликнаха сами.

Можем да знаем, че луната не е голяма пита кашкавал и че на обратната й страна има големи кратери, написа Софи, че и Сократ, и Христос са били осъдени на смърт, че всички хора рано или късно трябва да умрат, че големите храмове на Акропола са построени около 400 г. пр.н.е., след персийските войни, и че най-важният гръцки оракул бил Делфийският. За пример на неща, в които може или не може да се вярва, тя посочи: съществува ли живот на други планети или не, съществува ли бог или не, съществува ли живот след смъртта или не, бил ли е Исус Христос Син Божи или просто един умен човек.

„Във всеки случай не можем да знаем откъде е произлязъл светът — написа тя в заключение. — Вселената може да се сравни с огромен заек, който изваждат от гигантски цилиндър. Философите се опитват да се изкатерят нагоре по тънките косъмчета на заешката козина, за да погледнат Великия магьосник в очите. Въпросът дали някога ще успеят остава открит. Но ако един философ се покатери на гърба на друг, те ще се изкачват все по-нагоре в заешката козина и тогава според мен съществува известна възможност някой ден да успеят.

П. П. В Библията се говори за нещо, което би могло да е едно от тънките косъмчета на заешката козина. Този косъм се нарича Вавилонската кула. Била е изравнена със земята, защото на Магьосника не му харесало, че хората се катерят по белия заек, който току-що е сътворил.“

Дойде ред на следващия въпрос. „Изброй няколко фактора, които определят житейските възгледи на човека.“ Важни фактори бяха, разбира се, възпитанието и околната среда. Житейските възгледи на хората, живели по времето на Платон, се различавали от тези на нашите съвременници просто защото са на хора от друга епоха и с друго обкръжение. Освен това е важно какъв опит е натрупал човек. Но и човешкият разум е решаващ в оформянето на житейския мироглед. А разумът не се определя от околната среда, той е общ признак за всички хора. Вероятно разумът и обществените условия може да се сравнят с условията, господстващи долу, в Платоновата пещера. Като използва разума, отделният човек може да се опита да излази нагоре, надалеч от мрака на пещерата. Подобна разходка обаче изисква голяма доза смелост. Сократ е добър пример за човек, който с помощта на разума се е освободил от господстващите възгледи на своето време.

В заключение Софи написа: „В днешно време хората от различни държави и култури влизат във все по-тесен контакт. Затова в един и същ жилищен блок може да живеят християни, мюсюлмани и будисти. В такъв случай по-важно е да толерираш вярата на другите, отколкото да питаш защо всички не вярват в едно и също“.

Ето — Софи реши, че с помощта на философските уроци се е справила доста добре. Значи можеше да добави още една порция разум, гарнирана с това, което бе чела или слушала по различни поводи.

Зае се с третия въпрос. „Какво разбираме под съвест? Вярваш ли, че всички хора имат еднаква съвест?“ В клас бяха разговаряли надълго и нашироко по този въпрос. Софи написа: „Под съвест разбираме способността на хората да откликват на справедливостите и несправедливостите. Според мен всички хора притежават тази способност, което означава, че съвестта е вродена. Сократ би казал същото. Но точно гласът на съвестта може да е твърде различен у отделните хора. Въпросът е дали софистите не са попаднали на важна следа. Те вярвали, че средата, в която израства всеки отделен човек, определя какво той ще смята за правилно и какво — за погрешно. Сократ, напротив, вярвал, че съвестта у всички хора е еднаква. Може би и двете страни са имали право. Макар че не всички имат угризения на съвестта да се показват голи, повечето изпитват угризения, ако се отнесат подло към друг човек. Освен това трябва да се изтъкне, че не е едно и също нещо да притежаваш съвест и да се вслушваш в нея. В отделни случаи може да ни изглежда, че хората действат абсолютно безсъвестно, но според мен дори тези хора притежават някакъв вид съвест, макар да е скрита дълбоко. Също така може да ни се стори, че някои хора нямат разум, но това се дължи само на обстоятелството, че не го използват.

П. П. Разумът и съвестта могат да се сравнят с мускул. Ако не използваме мускула, той все повече отслабва“.

Остана последният въпрос: „Какво разбираме под приоритет на ценностите?“. За това също бяха разговаряли надълго. Може например за теб да е ценно да управляваш кола, защото стигаш бързо от едно място на друго. Но когато карането на кола причинява изчезване на горите и трови природата, човек се изправя пред „избор на ценности“. След задълбочени разсъждения Софи бе стигнала до извода, че здравите гори и чистата природа са по-важни, отколкото да стигаш бързо на работа. Тя изброи и други примери. Накрая написа: „Личното ми мнение е, че философията е по-важна от английската граматика. Затова би било разумен приоритет на ценностите, ако в учебната програма бъде включен предметът философия, а да се ограничи обучението по английски“.

В последното междучасие учителят извика Софи настрана.

— Прочетох контролното ти по вероучение — каза той. — Беше от първите в купчината.

— Надявам се да ви е харесало.

— Точно затова исках да говоря с теб. В много отношения си отговорила твърде зряло. Изненадващо зряло, Софи. Но учила ли си вкъщи?

Софи заизвърта.

— Вие казахте, че самостоятелните разсъждения са по-важни.

— Е, да, но съществуват граници.

Софи погледна учителя право в очите. Можеше да си го позволи след всичко, което бе преживяла през последните дни.

— Започнах да се занимавам с философия — обясни тя. — Дава добра основа за собствено мнение.

— Няма да е лесно да оценя работата ти. Всъщност мога да ти пиша или шестица, или двойка.

— Искате да кажете, защото съм отговорила или абсолютно правилно, или абсолютно грешно?

— Да речем, шестица — заяви учителят. — Но следващия път да си научиш урока.

Следобед, щом се прибра от училище, Софи захвърли чантата си на стълбите и незабавно изтича в пещерата.

Тук, върху дебелите коренища, вече я чакаше жълт плик. Ръбовете му бяха съвършено сухи — Хермес явно беше идвал доста отдавна.

Софи взе плика и влезе вкъщи. Първо нахрани животните, после се качи в стаята си. Излегна се на леглото, отвори писмото на Алберто и зачете.

Елинизмът

Радвам се на срещата ни, Софи! Вече знаеш за натурфилософите, за Сократ, Платон и Аристотел, така че познаваш основите на европейската философия. Затова от сега нататък ще си спестим въвеждащите мисловни задачки, които досега получаваше в белите пликове. Предполагам, че задачите и контролните в училище са ти достатъчни.

Ще ти разкажа за продължителния период между Аристотел в края на четвърти век преди новата ера до началото на Средновековието — около 400 година от новата ера. Знаеш, че нашето летоброене е преди и след рождението на Исус Христос. Именно християнството е едно от най-важните и най-загадъчните явления в този период.

Аристотел починал през 322 година преди новата ера, а междувременно Атина загубила водещата си роля. Това се дължало не на последно място на големите политически промени вследствие на завоеванията на Александър Велики (356–323 г. пр.н.е.).

Александър Велики бил цар на Македония. Аристотел също произхождал от Македония, дори известно време е бил негов учител. Та Александър Македонски извоювал последната, решаващата победа над персите. Нещо повече, Софи — със своите походи той свързал гръцката цивилизация с Египет и целия Ориент чак до Индия.

Започнала съвсем нова епоха в историята на човечеството. Създала се международна общност, в която гръцката култура и гръцкият език играели доминираща роля. Този период, продължил около триста години, често се нарича епохата на елинизма. Под елинизъм разбираме доминиращата гръцка култура, господствала в трите големи елински царства — Македония, Сирия и Египет.

От около 50 г. пр.н.е. Рим поел политическото и военното господство. Новата велика сила завладяла всички елински империи и оттогава римската култура и латинският език разпрострели властта си от Испания на запад до вътрешността на азиатския континент. Започнала римската епоха, която наричаме и късна античност. Но трябва да запомниш едно: още преди римляните да завладеят елинския свят, самият Рим се бил превърнал в културна провинция на Гърция. По този начин на гръцката култура — и на гръцката философия — било съдено да запазят важната си роля дори когато политическата мощ на гърците отдавна била потънала в забрава.

Религия, философия, наука

Отличителна черта на елинизма станало заличаването на границите между различните страни и култури. В миналото гърци, римляни, вавилонци, сирийци и перси почитали свои богове в рамките на своята религия. Сега различните култури се смесили като във врящо гърне от религиозни, философски и научни представи.

Можем да се изразим и така: градското тържище отстъпило пред световната арена. Древният пазарен площад също отеквал от гласове, които предлагали за продан ту стоките си, ту различни мисли и идеи. Новото било само, че сергиите се отрупали със стоки и идеи от цял свят. Затова се носела глъч от гласове, говорещи на различни езици.

Вече споменахме, че гръцките възгледи са разпрострели влиянието си далеч извън границите на древногръцките области. Но сега из цялото Средиземноморие започнали да се молят на други богове. Възникнали няколко нови религии, които заели своите богове и религиозни представи от различни древни култури. Говорим за смесица на религиите или синкретизъм.

В миналото хората се чувствали привързани към собствения си народ и град държава. След като границите и разделителните линии все повече се размивали, мнозина започнали да изпитват съмнения и неувереност в житейските си възгледи. Цялата късна античност е белязана от религиозни съмнения, културно разложение и песимизъм. „Светът е остарял“, казвали някои.

Възникналите нови религии си приличали по това, че учели как човек може да се спаси от смъртта. Много от тези учения се пазели в тайна. Чрез принадлежността към тайни общества и чрез участие в определени ритуали човек можел да се надява на безсмъртие на душата и вечен живот. А спасението на душата — да познаваш истинската природа на вселената — се оказало също толкова важно, колкото и ритуалите.

Като цяло можем да кажем, че философията на елинизма не проявила особена оригиналност. Не се появили нов Платон или нов Аристотел. Но тримата велики атински философи се превърнали във важен източник на вдъхновение за различните философски течения, които ще ти обрисувам накратко.

Науката през елинизма също носела белега на смесицата от различния културен опит. Египетският град Александрия играел ключова роля като допирна точка между Изтока и Запада. Докато Атина останала столица на философията с основаните от Платон и Аристотел философски школи, Александрия се превърнала в метрополия на науката. С огромната си библиотека този град станал център за развитие на математиката, астрономията, биологията и медицината.

Елинистичната култура може успешно да се сравни с днешния свят. Двадесети век също се отличава с все по-отварящо се световно общество. И в наше време това доведе до коренни промени в религията и житейските възгледи. Така както в началото на новата ера в Рим се срещали гръцки, египетски и източни представи за божественото, в края на 20-и век във всички големи европейски градове съжителстват религиозни представи от петте континента.

И в наше време виждаме как от пъстрата смес от стари и нови религии, философии и науки се създават нови „стоки“, предлагани на „пазара на светогледите“.

Много голяма част от това „ново знание“ всъщност са стари разсъждения, чиито корени откриваме чак при елинизма.

Както вече споменахме, елинистичната философия продължила да разработва проблемите, повдигнати от Сократ, Платон и Аристотел. Общото между тях било желанието да намерят отговор на въпроса как най-добре да живее и да умре човек. По този начин на дневен ред изпъкнала етиката. Тя се превърнала в най-важната философска тема на новата международна общност. Въпросът бил в какво се състои истинското щастие и как да бъде постигнато.

Ще разгледаме четири от тези философски течения.

Циниците

Разправят, че веднъж Сократ се спрял пред една сергия, отрупана с разнообразни стоки и възкликнал: „Ето от колко много неща не се нуждая!“.

От тази негова позиция тръгва философията на циниците, основана около 400 г. пр.н.е. в Атина от Антистен. Той бил ученик на Сократ.

Циниците подчертавали, че истинското щастие не зависи от външни фактори като материален лукс, политическа власт или добро здраве. Истинското щастие означава да не попадаш под властта на подобни случайни и преходни неща. Тъкмо защото не зависи от тях, щастие може да постигне всеки. А когато веднъж го постигнеш, не може да го изгубиш отново.

Най-известният циник бил Диоген, ученик на Антистен. За него разказват, че живеел в бъчва и не притежавал нищо друго, освен наметка, тояга и торба за хляб. (При това положение не било лесно да му се отнеме щастието!) Веднъж, докато се припичал на слънце пред бъчвата си, при него дошъл Александър Македонски. Пълководецът застанал пред мъдреца и го попитал дали има някакво желание — веднага щял да го изпълни. А Диоген отговорил: „Бих искал да отстъпиш една крачка встрани, за да не ми правиш сянка“. Така Диоген показал, че е по-богат и по-щастлив от великия пълководец. Нали имал всичко, което желаел.

Циниците смятали, че човек не бива да се тревожи за здравето си. Дори страданията и смъртта не трябва да го натъжават. Безсмислено е да се измъчва от горест заради чужди неволи. Когато днес използваме думите „циничен“ и „цинизъм“, в повечето случаи имаме предвид само този аспект: безчувственост към страданията на другите.

Стоиците

Циниците изиграли важна роля за появата на философията на стоиците около 300 година преди новата ера в Атина. Основателят й бил Зенон, който произхождал от Кипър, но след корабокрушение попаднал в Атина. Събирал слушателите си под една колонада. Името стоици идва от гръцката дума за колонада (стоа). По-късно стоицизмът щял да изиграе голяма роля за римската култура.

Подобно на Хераклит стоиците смятали, че всички хора имат достъп до един и същ световен разум — „логоса“. Те гледали на всеки човек като на миниатюрен свят — микрокосмос, който се отразява в макрокосмоса.

Това ги навело на мисълта за общовалидното право, така нареченото естествено право. То се основава върху вечния разум на човека и във вселената и затова не се променя в зависимост от мястото и времето. По този въпрос стоиците взели страната на Сократ срещу софистите.

Естественото право важи според стоиците за всички хора, включително и за робите. Законите в различните държави те смятали за непълноценни имитации на едно право, основоположено в самата природа.

Така както заличили разликата между отделния човек и вселената, стоиците отрекли и противоречието между „духа“ и „материята“. Съществува само една природа, разсъждавали те. Подобен възглед наричаме монизъм (в противовес например на ясния Платонов дуализъм — възглед за раздвоението на действителността).

Като истински деца на своето време стоиците били ярко изразени космополити. Затова били по-отворени към съвременната култура, отколкото „бъчвените философи“ — циниците. Позовавали се на общността между хората, интересували се от политика, някои от тях били активни държавници, например римския император Марк Аврелий (121–180). Благодарение на тях, и особено на прочутия оратор, философ и политик Цицерон (106–43 г. пр.н.е.), в Рим се разпространили гръцката култура и философия. Именно той придал смисъл на понятието хуманизъм — възглед, който поставя в центъра на вниманието отделния човек. Няколко години по-късно стоикът Сенека (4 г. пр.н.е.-65 г. н.е.) написал, че човек за човека трябва да е свещен. Поколенията възприели мисълта му като своеобразен девиз на хуманизма.

Освен това стоиците подчертавали, че всички природни процеси — например болестта и смъртта — следват неизменни природни закони. Затова човек трябва да се научи да се примирява със съдбата си. Нищо не става случайно, казвали те. Всичко се случва по необходимост и няма смисъл да оплакваш бедите си, когато съдбата чука на вратата ти. Но човек трябва да приема с велико спокойствие и радостните моменти в живота. Тук съзираме родство с циниците, които проявявали равнодушие към външните фактори. И днес говорим за „стоическо спокойствие“, когато човек не се поддава на порива на чувствата си.

Епикурейците

Както видяхме, Сократ се стремял да открие как човек може да живее добре. Според циниците и стоиците това означавало, че човек трябва да се освободи от материалния лукс. Но Сократ имал и един ученик на име Аристип. Та този Аристип смятал, че целта на живота е да постигнеш колкото е възможно повече чувствена наслада. Най-голямата ценност е насладата, твърдял той, а най-голямото зло — болката. Затова искал да създаде изкуство да се живее, което избягва болките под всякаква форма. (Целта на циниците и стоиците била да могат да издържат на всякаква болка. Съвсем различно е да правиш всичко възможно, за да избягваш болките.)

Около 300 г. пр.н.е. Епикур (341–270) основал в Атина философската школа на епикурейците. Той доразвил Аристиповата етика на насладата и я комбинирал с учението на Демокрит за атомите.

Разказват, че епикурейците се срещали в една градина, затова ги наричали „градински философи“. Над портата на градината пишело: „Страннико, тук ще се чувстваш добре. Тук насладата е най-висшето благо“.

Епикур подчертавал, че носещият наслада резултат на едно действие винаги трябва да се сравнява с евентуалните му странични ефекти. Ако някога си прекалявала с яденето на шоколад, ще разбереш какво искам да кажа. Ако не си, ще ти задам следното домашно: отвори спестовната си касичка и си купи шоколад за сто крони. (Предполагам, че обичаш шоколад.) Задачата е да изядеш целия шоколад наведнъж. Половин час след като си погълнала съответното количество прекрасен на вкус шоколад ще разбереш какво е имал предвид Епикур под „странични ефекти“.

На същия принцип Епикур сравнявал краткотрайния сладостен резултат с по-голяма, по-трайна и по-интензивна наслада. (Възможно е например да решиш, че цяла година няма да хапнеш шоколад, защото искаш да спестиш парите си за екскурзия в чужбина или за нов велосипед.) За разлика от животните, човек има възможност да планира своя живот. Той притежава способността да „пресмята“ насладите си. Вкусният шоколад без съмнение е ценност, но ценности са и велосипедът и пътуването до Англия.

Епикур обаче подчертавал, че насладата — например шоколадът — не е непременно сетивно удоволствие. Да изпитваш приятелство или да се любуваш на творение на изкуството също може да донесе наслада. Предпоставка за изпитване на наслада от живота са и древните гръцки идеали като себевладеене, умереност и душевно спокойствие. Защото желанията трябва да се овладяват. По този начин душевното спокойствие ще ни помогне да понасяме болките.

Хора с религиозни страхове често посещавали градината на Епикур. В тази връзка Демокритовото учение за атомите било полезно средство срещу религията и суеверията. За да живеем приятно трябва — не на последно място по значение — да преодолеем страха от смъртта. По този въпрос Епикур се възползвал от учението на Демокрит за „душевните атоми“. Може би си спомняш, че Демокрит не вярвал в живот след смъртта, защото при нашата смърт „атомите на душата“ се разпиляват на всички страни.

„Защо да се страхуваме от смъртта? — питал Епикур. — Докато ние съществуваме, смъртта я няма, а когато тя дойде, ние вече не съществуваме.“ (Така погледнато, никой човек досега не е страдал заради това, че е мъртъв.)

Самият Епикур обобщава философията си с измисленото от него понятие четворен лек:

Нямаме основание да се боим от боговете. Не бива да се тревожим заради смъртта. Доброто лесно се постига. Ужасното лесно се понася.

За Гърция не било нещо ново задачата на философа да се сравнява с тази на лекаря. Съгласно това сравнение човек трябва да си набави философска пътническа аптечка, която, както вече казахме, съдържа четири важни лекарства.

За разлика от стоиците, епикурейците слабо се интересували от политиката и обществото. „Живей скришом!“ — гласял съветът на Епикур. Можем да сравним неговата градина със съвременния обичай на няколко млади хора да делят едно жилище и домашните задължения. И в наше време мнозина търсят остров или „спасително пристанище“ сред голямото общество.

След Епикур епикурейците развили едностранчива мания за удоволствия. Девизът им станал „Живей за мига!“. Думата „епикуреец“ днес често се използва като обобщение за човек, отдал се на насладите на живота.

Неоплатонизмът

Видяхме, че циниците, стоиците и епикурейците избрали за основа учението на Сократ. Освен това са се позовавали на предсократиците Демокрит и Хераклит. Най-забележителното философско течение на късната античност обаче било вдъхновено най-вече от Платоновото учение за идеите. Затова го наричаме неоплатонизъм.

Най-важният неоплатонист бил Плотин (ок. 205–270 г. н.е.), който следвал философия в Александрия, но по-късно се преместил в Рим. Струва си да запомним, че произхождал от Александрия — града, който от дълги столетия бил средище и пресечна точка на гръцката философия и ориенталската мистика. Плотин донесъл в Рим учение за спасението, на което било съдено да стане сериозен конкурент на утвърждаващото се тогава християнство. Но неоплатонизмът щял да повлияе силно и върху християнската теология.

Спомняш си Платоновото учение за идеите, нали? Не си забравила, че той различавал идеалния свят от сетивния. Същата отлика виждал и между душата на човека и неговото тяло. Така човекът се превърнал в двойствено същество: според Платон, подобно на всичко останало в сетивния свят, тялото ни се състои от земя и прах, но ние притежаваме безсмъртна душа. Тази представа била широко разпространена в Гърция много преди Платон. Освен това Плотин познавал и подобни азиатски представи.

Той виждал света заключен между два полюса. В единия край е божествената светлина, която наричал Единното. Понякога я наричал и Бог. В другия край цари абсолютен мрак, до който не достига светлината на Единното. Но всъщност този мрак не съществува, подчертава Плотин. Той е само липса на светлина, той дори не е. Единственото, което съществува, е „Бог“ или „Единното“, ала подобно на светлинен източник, който постепенно избледнява в тъмнината, божествените лъчи могат да стигнат само до определен предел.

Според Плотин светлината на Единното озарява душата, докато веществото, материята е мракът, който всъщност не съществува. Но и формите в природата слабо отразяват светлината на Единното.

Представи си, мила Софи, как буен огън лумти в нощта и пръска искри във всички посоки. Той озарява нощта надалеч, а слабото му зарево се вижда от километри. Отдалечим ли се още, различаваме само миниатюрна светла точица, сякаш фенер, мъждукащ в нощта. Ние обаче не спираме, вървим нататък, и ето че вече не съзираме никаква светлина. Лъчите се губят нейде в нощта, после настъпва пълен мрак и ние не виждаме нищо. Вече няма нито сенки, нито очертания.

Представи си сега, че действителността е буен огън. Онова, което гори, е Бог, а мракът навън е студената материя, от която са направени хората и животните. Близо до Бога са вечните идеи, те са първичните форми на всички създания. Човешката душа е „искрица от огъня“. Но и всичко друго в природата отразява отблясъци на божествената светлина. Откриваме я у всички живи същества, дори розата или камбанката поемат от божественото сияние. Най-далече от огъня са земята, водата и камъните.

Тоест във всичко, което виждаме, се таи частица от божествената мистерия. Съзираме я да блещука в слънчогледа или полския мак. Още по-силно долавяме неразгадаемата мистерия в пеперудата, хвръкнала от цветчето, или в златната рибка, плуваща из своя аквариум. Най-голяма близост до Бога обаче постигаме ние в душата си. Само там намираме единение с великата тайна на живота. В редки моменти дори усещаме, че самите ние сме божествената мистерия.

Образността на Плотин напомня Платоновата притча за пещерата. Колкото повече доближаваме пещерния вход отвътре, толкова по-близо сме до първоизточника на всичко съществуващо. Но за разлика от ясното раздвоение на действителността у Платон, ходът на мисълта у Плотин създава усещане за цялост. Всичко е едно — защото всичко е Бог. Дори сенките долу, в Платоновата пещера, излъчват слабо отражение на Единното.

На няколко пъти в живота си Плотин усетил, че душата му се слива с бога. Наричаме това мистично откровение. Подобни изживявания имали и други — хора от всички времена и култури са разказвали за това. Колкото и различно да описват своето преживяване, описанията им си приличат в много важни моменти. Ще разгледаме някои от тях.

Мистика

Мистично откровение означава да изживееш себе си в единство с бога или „световната душа“. Много религии учат, че между бога и неговото творение зее пропаст, ала за мистѝка тя не съществува. Мистиците, мъже и жени, се сливат със своя бог.

Въпросът е, че онова, което обикновено наричаме „аз“, не е нашият истински Аз. В редки, мимолетни мигове ни се случва да усетим себе си идентични с един по-велик Аз. Някои мистици го наричат бог, други — световна душа, всеобща природа или космос. В момента на сливането мистикът чувства, че „губи себе си“, изчезва или се разтваря в бога подобно на капка вода, която се слива с морето. Един индийски мистик се е изразил така: „Когато бях аз, Бог не беше. Сега е Бог, а аз вече не съм“. Християнският мистик Ангелус Силезиус (1624–1677) казва: „Капчицата е море, щом морето я поеме, а душата става бог, когато Господ я приеме“.

Може би ще възразиш, че не е особено приятно да „загубиш себе си“. Спокойно, Софи, разбирам те. Но въпросът е, че онова, което губиш, е безкрайно по-нищожно от това, което печелиш. Губиш себе си в образа, в който се превръщаш в момента, но същевременно осъзнаваш, че в действителност си нещо безмерно по-велико. Ти си цяла вселена. Ти дори си световната душа, скъпа Софи. Ти си бог. Макар да губиш себе си като Софи Амундсен, утешаваш се, че един ден така и така ще трябва да се разделиш с твоя „всекидневен Аз“. Според мистиците истинският ти Аз, който можеш да познаеш, само ако успееш да се освободиш от себе си, е чародеен огън, пламтящ във вечността.

Мистичното откровение обаче не настъпва от само себе си. За да се срещне с бога, мистикът трябва да измине „пътя на освобождаването от греховете и пречистването“. Същността на този път е скромен живот и медитация. И в един момент мистикът неочаквано постига целта си и възкликва „Аз съм бог!“ или „Аз съм ти!“.

Мистични течения срещаме във всички големи световни религии. А описанията на мистичните откровения показват очевидни прилики въпреки културалните различия на авторите им. Едва когато мистикът премине към религиозно или философско тълкуване на своето мистично откровение, изпъква фонът на културата, към която принадлежи.

В западната мистика, а именно в юдейството, християнството и исляма, мистикът подчертава, че изживява среща с персонифициран бог. Макар да е вездесъщ в природата и в човешката душа, бог все пак е възвисен над света. Докато в източната мистика — хиндуизма, будизма и китайската религия — най-важно е мистикът да изживее пълно сливане с бога и „световната душа“. „Аз съм световната душа“, казва мистикът, или „Аз съм Бог“. Защото бог е вездесъщ само в света и никъде другаде.

Могъщи мистични течения съществували в Индия много преди Платон. Свами Вивекананда, с чиято помощ идеите на хиндуизма били пренесени на Запад, е казал: „Подобно на определени религии, които наричат атеист човека, който не вярва в персонифицирания бог извън самия себе си, ние твърдим, че атеист е човек, който не вярва в самия себе си. Отказа да вярваш във великолепието на собствената си душа наричаме атеизъм“.

Мистичното откровение има голямо значение в етиката. Един бивш индийски президент, Раджакришнан, е казал: „Обичай своя ближен като себе си, защото ти си твоят ближен. Илюзия е да вярваш, че твоят ближен е друг, а не самият ти“.

Дори модерни хора, необвързани с религия, разказват за мистични откровения. Случва се неочаквано да изживеят нещо, което определят като „космическо съзнание“ или „океанско чувство“. Изпитват чувството, че са откъснати от времето, изтръгнати и усещат света от „гледната точка на вечността“.

Софи се изправи в леглото си. Провери дали все още притежава тяло. Докато четеше за Плотин и мистиците, я обхвана чувството, че се възнася, литва през прозореца и се рее високо над града. Видя хората долу на пазарния площад и продължи полета си над планетата, на която живееше, над Северно море и Европа, чак до Сахара и просторните африкански степи.

Целият глобус се бе превърнал в една-единствена жива личност и това сякаш бе самата Софи. Аз съм светът, помисли си тя. Цялата огромна вселена, която често й бе изглеждала неразгадаема и всяваща страх, бе собственият й Аз. Вселената продължаваше да е необозрима и царствена, ала сега самата Софи бе станала като нея.

Великолепното чувство скоро отшумя, но Софи бе убедена, че никога няма да го забрави. Сякаш нещо бе изскочило от челото й и се бе сляло с всичко останало, подобно на капка боя, която оцветява цяла чаша вода.

Когато всичко отмина, Софи изпита усещането, че се събужда с главоболие след приказен сън. Леко разочарована, установи, че притежава тяло, което се опитва да се повдигне на леглото. Болеше я гърбът, понеже бе чела дългото писмо на Алберто Кнокс, легнала по корем. Но бе изживяла нещо, което никога нямаше да забрави.

Накрая се изправи на крака. Продупчи листите и ги защипа в папката при предишните лекции. После излезе в градината.

Тук птичките чуруликаха, сякаш светът току-що бе сътворен. Светлозелените одежди на брезите зад старите зайчарници бяха тъй ярки, като че ли Създателят още разбъркваше боите.

Да вярва ли наистина, че всичко е едно божествено Аз? Наистина ли притежава душа, която е „искрица от огъня“? Ако бе вярно, тогава самата тя бе божествено създание.

Към следващата част или към съдържанието

Юстайн Гордер Светът на Софи (12) (Роман за историята на философията)

Метаданни

Данни

Светът на Софи

Информация

История

Сваляне / Връзки

Елинизмът

Елинизмът

Религия, философия, наука

Циниците

Стоиците

Епикурейците

Неоплатонизмът

Мистика

Юстайн Гордер
Светът на Софи (12) (Роман за историята на философията)