Юстайн Гордер
Светът на Софи (11) (Роман за историята на философията)

Аристотел

… педантичен почитател на реда, който искал да подреди понятията на хората…

Следобед майка й се качи да подремне, а Софи се запъти към пещерата. Беше сложила бучка захар в розовия плик и го бе надписала „За Алберто“.

Ново писмо нямаше, но след няколко минути Софи чу, че кучето се приближава.

— Хермес! — извика тя и в следващия миг то се вмъкна в пещерата с голям жълт плик в муцуната.

— Добро куче!

Софи го прегърна, а животното пуфтеше и скимтеше. Тя извади розовия плик и го напъха в устата на Хермес, който се измъкна от пещерата и изчезна в гората.

Софи нетърпеливо отвори плика. Дали пишеше нещо за хижата и за лодката?

Съдържанието се състоеше от обичайните захванати с кламер листи. Имаше обаче и отделна бележка. Прочете:

Мила детективке! Или мила взломаджийке, ако трябва да бъдем точни. По случая вече е подадена жалба в полицията…

Не, не съм особено сърдит. Ако ще си толкова любопитна и когато търсиш отговори на философски загадки, това е многообещаващо. Глупавото е само, че сега трябва да се преместя. Е, разбира се, вината е моя. Трябваше да знам, че ти обичаш да изясняваш нещата докрай.

Сърдечни поздрави от Алберто

Софи въздъхна облекчено. Значи Алберто не й се сърдеше. Но защо трябваше да се мести?

Тя взе големите листове и се върна в стаята си. По-добре да е вкъщи, когато майка й се събуди. Настани се удобно на леглото — щеше да чете за Аристотел.

 

 

Философ и учен

Мила Софи, сигурно си се чудила на Платоновото учение за идеите. И не си първата. Не зная дали си приела всичко за чиста монета, или има неща, с които не можеш да се съгласиш. Ако имаш възражения, трябва да те осведомя, че сериозни критични забележки към учението на Платон е направил още Аристотел (384–322 г. пр.н.е.). Цели двадесет години той учил в неговата Академия.

Самият Аристотел не бил атинянин. Произхождал от Македония и постъпил в Академията, когато Платон бил на 61 години. Баща му бил виден лекар — следователно учен естественик. Това подсказва каква е била философската насоченост на Аристотел. Живата природа го интересувала най-много. Той бил не само последният велик гръцки философ, но и първият велик биолог в Европа.

Ако засилим фокуса, можем да кажем, че Платон бил толкова погълнат от вечните форми или „идеи“, че трудно приемал промените в природата. Аристотел обаче се интересувал тъкмо от промените — или от това, което днес наричаме природни процеси.

Ако още повече засилим фокуса, можем да кажем, че Платон се е отвърнал от сетивния свят и твърде бегло възприемал онова, което виждаме около нас. (Искал да избяга от пещерата. Стремял се да надникне във вечния свят на идеите.) Аристотел направил точно обратното: излязъл сред природата и под открито небе изучавал рибите и жабите, анемониите и маковете.

Няма да сбъркаш, ако кажеш, че Платон е използвал само разума си, докато Аристотел си служел и със своите сетива.

Ясни разлики откриваме не на последно място в литературния им стил. Докато Платон бил поет и митотворец, съчиненията на Аристотел са сухи и обстоятелствени като справочник. Като компенсация обаче много от трудовете му са изградени върху неуморно изучаване на природата.

Древните източници говорят за не по-малко от 170 заглавия, приписвани на Аристотел. До днес са запазени 47 негови съчинения. Но те не са завършени книги — повечето от съчиненията на Аристотел се състоят от бележки за лекции. Защото и по негово време философията си оставала предимно устно занимание.

Значението на Аристотел за европейската култура се състои не на последно място в това, че е създал специализиран стил, с който различните науки продължават да си служат и сега. Той бил великият систематизатор и основоположник на много от днешните науки.

Тъй като Аристотел е писал за всички науки, ще се огранича да разгледам само най-важните му изяви.

Понеже подробно разказах за Платон, искам първо да чуеш как Аристотел се обосновава като противник на Платоновото учение за идеите. После ще видим как извайва своята натурфилософия. В заключение Аристотел обобщил ученията на натурфилософите преди него. Ще видим как слага ред в нашите понятия и дава начало на науката логика. Накрая ще разкажа накратко за възгледите на Аристотел за човека и обществото.

Ако приемаш предложението, да започваме.

Няма вродени идеи

Подобно на философите преди него, и Платон се стремял да види вечното и неизменното в промените около себе си. Затова се насочил към съвършените идеи, издигнати над сетивния свят, и смятал, че тези идеи са по-действителни от всички природни явления. Първична според него е идеята „кон“; след нея всички коне в сетивния свят галопират по пещерната стена във вид на сенки. Идеята „кокошка“ пък предшества кокошката и яйцето.

Аристотел заявил, че Платон е обърнал всичко наопаки. Бил съгласен с учителя си, че конят „тече“ и че никой кон не живее вечно. Бил съгласен също, че формата кон е вечна и неизменна. Но за него „идеята“ кон е само понятие, което ние, хората, сме създали, след като сме видели с очите си известен брой коне. Следователно идеята или формата „кон“ не предшества нашия опит, а е съставена от характеристиките и качествата на коня — на съвременен език това се нарича животинският вид кон.

Уточнявам: под формата кон Аристотел разбира свойствата, общи за всички коне. При това положение примерът с коледните сладки и формите за коледни бисквити вече не е валиден, защото сладкарските форми съществуват абсолютно независимо от отделната бисквита. Аристотел не вярва, че такива форми съществуват, образно казано, в някое от кухненските чекмеджета на природата — според него „формите“ се съдържат в самите неща като техни особени качества.

Следователно и идеята „кокошка“ не предшества самата кокошка. Това, което Аристотел нарича „формата“ кокошка, се състои от специалните кокоши свойства на всяко от тези пернати — например снасянето на яйца. Значи кокошката сама по себе си и „формата“ кокошка са също така неразделни, както душата и тялото.

Това в общи линии изчерпва критиката на Аристотел към Платоновото учение за идеите. Но забележи, че всъщност говорим за драматичен обрат в мисленето. За Платон най-висшата степен на действителност е плод на разума, а според логиката на Аристотел най-висшата степен на действителността е плод на възприятията и сетивата. Платон смята, че природата около нас е само за отражение на нещо, което съществува в света на идеите — а следователно и в човешката душа. Аристотел мисли точно обратното: в човешката душа има само отражения на предметите в природата. Според него Платон е затънал в митологичен светоглед и обърква представите на човека с действителния свят.

Аристотел сочел, че нищо не съществува в съзнанието, преди първо да е било усетено чрез сетивата. Платон би могъл да каже, че в природата няма нищо, което преди това да не е съществувало в идеалния свят. По този начин Платон удвоява броя на нещата, възразява Аристотел. Обяснява отделния кон, като се позовава на идеята „кон“. Но що за обяснение е това, Софи? Искам да кажа, откъде идва „идеята кон“? Дали не съществува и трети кон, чието отражение да е идеята кон?

Аристотел учел, че съвкупността от нашите мисли и идеи се е загнездила в съзнанието ни чрез всичко онова, което сме видели и чули. Ала ние притежаваме и вроден разум. Притежаваме вродена способност да подреждаме всичките си сетивни възприятия в различни групи и класове. По този начин възникват понятията — за камък, растение, животно, човек. Или за кон, омар и канарче.

Така че Аристотел не отричал, че човекът притежава вроден разум. Напротив, според него именно разумът е най-важният отличителен белег на човека. Ала докато не започнем да усещаме, нашият разум е съвършено „празен“. Следователно човекът не притежава вродени „идеи“.

Формите са качествата на нещата

След като е изяснил отношението си към учението на Платон, Аристотел установява, че действителността се състои от отделни обекти, в които формата и веществото са слети в единство. Веществото е материята, от която е направен предметът, докато формата определя неговите специфични характеристики.

Пред очите ти пърха кокошка, Софи. Формата на кокошката означава да пърха, да кудкудяка и да снася яйца, следователно тя отбелязва особените родови белези на кокошката — с други думи, онова, което тя върши. Ако кокошката умре и престане да кудкудяка, тогава и формата на кокошката престава да съществува. Единственото, което остава, е веществото на кокошката (печално, нали?), но то вече не е кокошка.

Както споменахме, Аристотел се интересувал от промените в природата. На материята, или веществото, винаги е присъща възможност да постигне определена форма. Условно казано, веществото се стреми да осъществи една своя присъща възможност. Всяка промяна в природата според Аристотел е преобразуване на материята от възможност към действителност.

Чакай, ще обясня, Софи. Ще се опитам да направя това с една шеговита история. Имало едно време един скулптор, приведен над огромен гранитен блок. Всеки ден дялал и дълбаел безформения камък, докато веднъж го посетило едно малко момче. „Какво търсиш в камъка?“ — запитало то. „Изчакай“ — отвърнал скулпторът. След няколко дни момчето се върнало и видяло, че скулпторът е изваял от гранитния блок красив кон. Момчето безмълвно впило поглед в коня, после се обърнало към скулптора и запитало: „Откъде знаеше, че се крие вътре в камъка?“.

Да, откъде е знаел? В известен смисъл скулпторът виждал формата кон в гранитния блок. Защото тъкмо на този гранитен блок била присъща възможността да се превърне в кон. Аристотел смятал, че възможността да осъществят определена форма е присъща на всички неща в природата.

Да се върнем към кокошката и яйцето. Във всяко яйце се крие възможността да се превърне в кокошка. Това обаче не означава, че от всички кокоши яйца стават кокошки — някои се озовават на масата за закуска под формата на рохки яйца, омлет или просто бъркани, без да осъществят присъщата на яйцето форма. Обаче също така е ясно, че едно кокоше яйце никога не може да се превърне в гъска — тази възможност не е присъща на кокошето яйце. Формата на един предмет следователно ни разкрива както неговите възможности, така и границите му.

Когато Аристотел говори за „форма“ и „вещество“, той има предвид не само живите организми. Така както формата на кокошката се изразява в кудкудякане, пърхане с криле и снасяне на яйца, формата на камъка е падане към земята. Както кокошката не може да се въздържи да кудкудяка, така и камъкът не може да се въздържи да пада. Разбира се, можеш да вдигнеш камък и да го хвърлиш високо във въздуха, но тъй като в природата на камъка е да пада на земята, не ще успееш да го хвърлиш на луната. (Всъщност ако решиш да осъществиш този експеримент, съветвам те да внимаваш, защото камъкът лесно може да си отмъсти. Той се стреми да се върне на земята колкото може по-бързо — и тежко на онзи, който се изпречи на пътя му!)

Целева причина

Преди да приключим с темата, че всички живи и мъртви обекти притежават форма, която разкрива нещо за възможностите им, искам да добавя, че Аристотел имал твърде забележителен възглед за причинно-следствените връзки в природата.

Във всекидневието, когато говорим за причините за едно или друго събитие, имаме предвид как точно е станало така, че то се е случило. Прозорецът се счупва, защото Петер е метнал камък към него. Обувката се създава, защото обущарят съшива няколко парчета кожа. Ала Аристотел смятал, че в природата съществуват няколко вида причини. Преди всичко е важно да разберем какво е искал да каже с понятието целева причина.

В случая със счупения прозорец, разбира се, е оправдано да поставим въпроса защо Петер е хвърлил камъка. Значи питаме какво е било намерението му, каква цел е преследвал. Няма съмнение, че и при изработването на една обувка важна роля играят намерението или целта. Но Аристотел търсел подобна целесъобразност и при недотам живи природни процеси. Ще се задоволим със следния пример:

Защо вали дъжд, Софи? В училище сигурно си учила, че вали, защото водните па̀ри в облаците се охлаждат и се сгъстяват до водни капки, които поради силата на земното притегляне падат на земята. Аристотел би кимнал в знак на съгласие. Ала би добавил, че досега ти си изредила само три причини. „Веществената“ или материална причина е фактът, че съответната водна па̀ра или облаците са били налице тъкмо когато въздухът се е охладил. „Въздействащата“ или задвижваща причина е, че водната па̀ра се охлажда, а „формалната“ или същностна причина е, че формата или природата на водата е да се изсипва на земята. Ако ти мълчиш, Аристотел би добавил, че вали, защото растенията и животните се нуждаят от дъждовната вода, за да растат. Това е разбирал под целева причина. Както виждаш, Аристотел приписва на водните капки нещо като житейска мисия или „умисъл“.

Ние пък бихме обърнали всичко с главата надолу и бихме казали, че растенията растат, защото има влага. Долавяш ли разликата, Софи? Аристотел смятал, че навсякъде в природата съществува целесъобразност. Дъждът вали, за да растат растенията, а портокалите и гроздето растат, за да нахранят хората.

Днешните учени не разсъждават така. Според нас хранителната среда и влагата са предпоставки, за да могат да живеят хората и животните. Без тези условия не бихме съществували. Но портокалите и водата не притежават намерението да ни хранят.

Що се отнася до неговото учение за причините, изкушаваме се да твърдим, че Аристотел е сбъркал, но нека не прибързваме. Много хора вярват, че светът е създаден от бог, за да живеят в него животните и хората. В тази връзка, разбира се, може да се твърди, че в реките тече вода, защото хората и животните се нуждаят от влагата, за да живеят. Но тогава говорим за божи промисъл или намерение — не дъждовните капки или речната вода са благоразположени към нас.

Логика

Разликата между форма и материя е важна и при описанието на Аристотел как човекът опознава нещата на този свят.

В процеса на опознаване ние подреждаме нещата в различни групи или категории. Виждам кон, след това втори и трети. Конете не са напълно еднакви, но има нещо общо между всички коне и то е „формата“ на коня. Останалото — различното или индивидуалното — е част от „материята“ на коня.

Така ние, хората, бродим по света и разпределяме нещата по разни чекмеджета. Изпращаме кравите в обора,

конете в конюшнята, свинете в кочината, а кокошките в курника. Същото е, когато Софи Амундсен разтребва стаята си. Тя поставя книгите на етажерката, пъха учебниците в чантата си, а вестниците — в чекмеджето на шкафа. Дрехите сгъва старателно, бельото подрежда в едно отделение, пуловерите в друго, чорапите в чекмедже. Запомни, че в главите си вършим същото: правим разлика между предмети от камък, предмети от въ̀лна и предмети от гума. Различаваме мъртви и живи предмети, различаваме растения, животни и хора.

Успяваш ли да следваш хода на мисълта ми, Софи? Та Аристотел имал намерение да разтреби основно моминската стая на природата. Опитвал се да докаже, че всичко в нея принадлежи към отделна група и подгрупа. (Хермес е живо същество, по-точно казано — животно; по-точно казано — гръбначно; по-точно казано — бозайник, по-точно казано — куче; по-точно казано — лабрадор, по-точно казано — самец лабрадор.)

Иди в стаята си, Софи. Вдигни от пода някакъв предмет. Каквото и да вземеш, каквото и да докоснеш, ще откриеш, че то принадлежи към една по-висша йерархия. В мига, когато видиш нещо, което не се поддава на класификация, ще изпаднеш в шок. Ако например откриеш някакво предметче, за което не би могла да твърдиш със сигурност дали принадлежи към растителния, животинския или минералния свят — тогава, сигурен съм, няма да се осмелиш да го докоснеш.

Растителният, животинският и минералният свят — казах току-що. Спомням си една колективна игра: изпращат навън някоя клета душица, докато останалите намислят нещо, което клетата душица да отгатне, когато влезе обратно в стаята. Решават то да е котката Монс, която в момента се въргаля в градината на съседа. После клетата душица влиза и започва да гадае. Позволено е да й отговарят само с „да“ или с „не“. Ако клетата душица обаче е на ти с Аристотел, а в такъв случай не е никаква клета душица, то разговорът би протекъл горе-долу по следния начин: Конкретно ли е? (Да!) Принадлежи ли към минералния свят? (Не!) Живо ли е? (Да!) Принадлежи ли към растителния свят? (Не!) Животно ли е? (Да!) Птица ли е? (Не!) Бозайник ли е? (Да!) Цялото животно ли е? (Да!) Котка ли е? (Да!) Монс ли е? (Даааа! Смях…)

Авторът на тази занимателна игра следователно е Аристотел. На Платон се пада честта да е измислил играта на сляпа баба. Вече отдадохме дължимото на Демокрит за откритието на легото.

Аристотел бил педантичен човек на реда, затова решил да подреди понятията на хората. Така основал и науката логика. Посочил няколко строги правила за това кои заключения или доказателства са логически валидни. Един пример трябва да ни е достатъчен: ако първо установя, че всички живи същества са смъртни (първо доказателство), и после установя, че Хермес е живо същество (второ доказателство), мога да направя елегантния извод, че Хермес е смъртен.

Този пример показва, че целта на логиката на Аристотел е да се установи отношението между понятията, в този случай „живо същество“ и „смъртен“. Дори ако се съгласиш с Аристотел, че цитираният извод е сто процента правилен, би трябвало да признаем, че той не ни разкрива нищо ново. В крайна сметка вече сме знаели, че Хермес е „смъртен“. (Нали е куче, а кучетата са „живи същества“ и „следователно смъртни“, обратно на скалите в планината.) Да, Софи, вече сме знаели това. Но отношението между групи или обекти невинаги ни се струва тъй ясно. От време на време възниква необходимост да сложим ред в нашите понятия.

Отново ще се задоволя с един пример: действително ли малките мишлета, подобно на агнетата или прасетата, бозаят мляко от своите майки? Безспорно доста странно и необичайно, но нека разсъдим. Мишките не снасят яйца. (Всъщност кога за последен път видях мише яйце?) Значи раждат живи малки — също като овцете и свинете. Но животните, които раждат живи малки, наричаме бозайници, а бозайниците сучат мляко от своите майки. Ето че постигнахме целта си. Притежавахме отговора, но първо трябваше да размислим. В бързината бяхме забравили, че мишките наистина бозаят мляко от майките си. Може би причината е, че никога не сме виждали малки мишлета да бозаят. А това се дължи, разбира се, на обстоятелството, че мишките изпитват известно неудобство да хранят децата си в чуждо присъствие.

Стълбицата на природата

В стремежа си да „сложи ред“ в битието Аристотел най-напред отбелязва, че всичко, което срещаме в природата, може да се раздели на две основни групи. Първо, има неодушевени предмети — камъни, водни капки или буци пръст. На тях не им е присъща възможност за промяна. Според Аристотел неодушевените предмети могат да се променят само под външно въздействие. От друга страна, има живи същества, на които е присъща възможността да се променят.

Природата според Аристотел постепенно се движи от неодушевените предмети към живите същества. След царството на неодушевените предмети идва царството на растенията, „които по отношение на неодушевените предмети изглеждат почти одушевени, но по отношение на животните — почти неодушевени“. Най-накрая Аристотел дели живите същества на две подгрупи, а именно на животни и хора.

Трябва да признаеш, че това деление — въпреки осезаемото колебание по отношение на растенията — е ясно и прегледно. Между живите и неживите предмети има съществена разлика. Разликата Между растенията и животните също е важна, например между розата и коня. Уверен съм, че разликата между коня и човека е не по-малко съществена. Но в какво точно се състоят тези разлики? Можеш ли да ми отговориш?

За жалост не разполагам с време да чакам да напишеш отговора си и да го пъхнеш в розов плик заедно с бучка захар, затова е по-добре да ти отговоря веднага. Разделяйки обектите в природата на различни групи, Аристотел се ръководи от техните качества, по-точно от това, което те могат или вършат.

Всичко живо (растения, животни и хора) притежава способността да приема храна, да расте и да се размножава. Освен това всички живи същества притежават усет за околната среда и се движат сред природата. Нещо повече, всички хора притежават способността да мислят, или с други думи — да подреждат сетивните си възприятия в различни групи или класове.

Поради това в природата не съществуват рязко изразени граници. Наблюдаваме плавен преход от прости към сложни растения, от прости към сложни животни, а на върха на тази стълбица стои човекът. Според Аристотел той всъщност живее целия живот на природата: расте и приема храна като растенията, притежава чувствителност и способност да се движи като животните, но освен всичко друго има и едно особено качество, присъщо само нему — способността да мисли рационално.

Ето защо човекът притежава искрица от божествения разум, Софи. Да, казах божествен. На няколко места Аристотел заявява, че трябва да има бог, който е дал тласък на движението в природата. И ето как богът става абсолютен връх в стълбицата на природата.

Аристотел си представял, че движенията на звездите и планетите ръководят развитието тук, на нашата планета. Обаче все нещо трябва да задвижва и небесните тела. Тъкмо него Аристотел нарекъл първодвигател или бог. Самият първодвигател не се движи, но е първопричина за движението на небесните тела и оттук — за цялото движение в природата.

Етика

Да се върнем към човека, Софи. „Формата“ на човека според Аристотел включва притежаването както на „душа на растение“, така и на „душа на животно“ и „разумна душа“. И тук философът пита: как да живее човек? Какво е необходимо на човека, за да живее добре?

Мога да отговоря кратко и ясно: човек е щастлив само тогава, когато може да развие и използва всичките си способности и възможности.

Аристотел смятал, че съществуват три форми на щастието — първата е живот сред наслади и удоволствия, втората е живот като свободен, но отговорен гражданин, а третата е живот като изследовател и философ.

Мислителят подчертава, че за да води човек щастлив живот, тези три форми трябва да се обединят. Следователно той отхвърля всякаква едностранчивост. Ако живееше в наше време, вероятно би казал, че някой, който се грижи само за тялото си, живее точно толкова едностранно — и следователно непълноценно, колкото друг, който използва само главата си. И двете крайности са избор на погрешен начин на живот.

Аристотел препоръчвал „златната среда“ и по отношение на добродетелите. Не бива да бъдем нито страхливци, нито безразсъдни, а просто смели. (Недостигащата смелост е страхливост, прекомерната — безразсъдство.) Не бива да сме нито скъперници, нито прахосници, а просто щедри. (Прекалено малко щедрост е скъперничество, прекомерната — прахосничество.)

По същия начин стои въпросът с храната. Опасно е да не си дояждаме, ала опасно е и да преяждаме. Етиката на Платон и Аристотел напомня принципа на гръцката медицинска наука: само чрез уравновесеност и умереност ще стана щастлив и „хармоничен“ човек.

Политика

Схващането, че човек не бива с нищо да прекалява в живота, проличава и във възгледа на Аристотел за обществото. Философът определял човека като „политическо животно“. Без обществото около нас ние не сме пълноценни хора, смятал той. При това семейството и поселището могат да задоволят само по-простичките житейски нужди — храна, топлина, дом и възпитание на децата. Най-висшата форма на човешка общност според Аристотел може да бъде само държавата.

Възниква обаче въпросът, как трябва да е уредена държавата? (Положително си спомняш Платоновата теза за управлявана от философи държава.) Аристотел посочва няколко добри форми на държавна уредба. Една от тях е монархията — само с един върховен държавен ръководител. За да бъде обаче тази държавна форма добра, тя не бива да се изражда в тирания, при която едноличният владетел управлява народа само с оглед на собствената си изгода. Друга добра държавна форма е аристокрацията, при която управляват по-малки или по-големи групи хора. При тази държавна форма трябва да внимава, за да не се стигне до владичество на малцинството, което днес вероятно бихме окачествили като „хунта“. Трета добра държавна форма е демокрацията. Но и тя си има обратна страна. Една демокрация лесно може да се изроди до управление на плебеите. (Дори тиранинът Хитлер да не бе станал държавен глава на Германия, множеството редови нацисти биха могли да изградят ужасно „плебейско владичество“.)

Възгледи за жените

Накрая трябва да кажем нещо за възгледите на Аристотел за жените. За съжаление те не са тъй окуражаващи като тези на Платон. Аристотел смятал, че всъщност на жената нещо й липсва. Тя е, твърди той, „непълноценен мъж“. При продължаването на рода тя е пасивна и приемаща, докато мъжът е активен и даряващ. Затова детето наследявало само качествата на мъжа, смятал Аристотел. Той вярвал, че всички качества на детето са предварително заложени в семето на мъжа. Жената за него е като почвата, която приема и възпроизвежда семето, докато мъжът е сеячът. Или, казано буквално по аристотеловски: мъжът дава формата, а жената — материята.

Разбира се, изненадващо и освен това изключително жалко е, че един иначе тъй умен мъж като Аристотел ще сбърка толкова сериозно по отношение на половете. Но то показва две неща: първо, че Аристотел едва ли е имал богат практически опит за живота на жените и децата. И второ, че ако мъжете узурпират едноличната власт във философията и науката, опасността от провал е голяма.

Погрешният Аристотелов възглед за жената се оказал особено зловреден, защото именно той, а не Платоновият, се превърнал в основен през Средновековието. Така и църквата наследила възглед за жената, за който не намираме основания в Библията. При най-добро желание не можем да наречем Христос женомразец.

Стига за днес. Но пак ще ти се обадя.

Софи препрочете главата за Аристотел, после пъхна листовете в жълтия плик и огледа стаята си. Веднага забеляза колко е разхвърляно. На пода се търкаляха книги и папки. От гардероба се подаваха къси чорапи и блузи, чорапогащи и джинси. На стола пред писалището бяха безразборно струпани дрехи за пране.

Софи изпита непреодолимо желание да подреди. Първо изпразни всички рафтове в гардероба. Нахвърля дрехите на пода. Важно беше да започне съвсем отначало и се захвана с уморителната работа старателно да сгъне всички дрехи и да ги разпредели по рафтовете. Гардеробът имаше седем отделения. Софи запази едно за бельо, едно за чорапи и чорапогащи и едно за дълги панталони. Така напълни поред всички рафтове. Нито веднъж не изпита съмнение къде е мястото на някоя дреха. Нещата за пране напъха в пластмасова торба, която бе намерила в най-долното отделение.

Затрудни се само веднъж, и то с най-обикновен бял три четвърти чорап — втория от чифта липсваше, а на всичкото отгоре точно този чорап изобщо не беше неин.

Няколко минути тя старателно оглежда белия чорап. По него нямаше име, ала Софи изпита силно подозрение кому принадлежи. Запрати го в най-горното отделение заедно с един плик с елементи от Лего, една видеокасета и една червена копринена кърпа.

Дойде ред на пода. Софи сортира книгите и папките, списанията и плакатите — точно както бе описал учителят по философия в главата за Аристотел. Когато свърши с пода, оправи леглото си, после се нахвърли на писалището.

Накрая старателно подреди на купчина листовете за Аристотел. Взе една празна папка и машинка за дупчене, продупчи листите и ги класира. Постави папката горе при белия чорап. По-късно щеше да донесе от пещерата и кутията за сладки.

От сега нататък трябваше да се въдвори ред, и то не само за предметите в стаята й. След като бе прочела за Аристотел, тя знаеше, че не по-малко важно е да държи в ред понятията и представите си. За тях бе запазила самостоятелен рафт. Това бе единственото място в стаята, върху което още нямаше цялостен поглед.

Два часа майка й не бе издала нито звук. Софи слезе долу, но преди да я събуди трябваше да нахрани своите животни. В кухнята се надвеси над аквариума със „златните“ рибки. Едната рибка беше черна, втората оранжева, а третата бяло-червена. Затова ги бе кръстила Черен Петър, Златна къдрица и Червена шапчица. Докато ръсеше храна, Софи им говореше:

— Вие сте част от живата природа. Следователно можете да приемате храна, да растете, да се размножавате. По-точно, вие сте част от животинското царство. Значи можете да се движите и да гледате какво става в стаята. За да бъдем най-точни, вие сте риби, значи можете да дишате с хриле и да плувате напред-назад във водите на живота.

Софи завинти капака на буркана с рибешката храна. Беше доволна от класирането на златните рибки в природния ред — и преди всичко от израза „водите на живота“. Сега бе ред на вълнистите папагалчета. Тя сипа храна в паничката им и заяви:

— Мили Том и мили Джери! Вие сте станали две сладки малки вълнисти папагалчета, защото сте се излюпили от две сладки малки яйчица на вълнисти папагалчета и тъй като формата на тези яйца е била вълнисти папагалчета, за щастие не сте се превърнали в големи бъбриви папагали.

После влезе в банята, където в големия си сандък лежеше ленивата костенурка. При всяко трето или четвърто влизане в банята майка й се заканваше, че някой ден ще види сметката на това животно. Но това си оставаха празни заплахи. Софи взе салатено листо от голям стъклен буркан и го пусна в сандъка.

— Скъпа Говинда — рече тя, — ти не си от най-бързите животни. Но все пак си създание, което може да усети малка частица от големия свят, в който живеем. Утеши се с това, че не си единствената, която не може да излезе изпод черупката си.

Шерекан сигурно бе навън да лови мишки — нали такава е котешката природа. Софи прекоси хола към майчината си спалня. Върху ниската масичка бе поставена ваза с нарциси. Жълтите цветчета сякаш почтително се поклониха, когато Софи мина покрай тях. Тя се спря за миг и погали с два пръста красивите им главички.

— И вие сте част от живата природа — каза тя. — Така погледнато, имате известно предимство пред вазата, в която сте натопени. Но за съжаление не сте способни да почувствате това.

После Софи се промъкна в спалнята на майка си. Тя спеше дълбоко и Софи положи длан върху главата й.

— Ти си сред най-щастливите — прошепна тихо. — Защото не си просто жива като полските лилии. И не си просто живо същество като Шерекан или Говинда. Ти си човек и следователно притежаваш рядката способност да мислиш.

— Какво казваш, Софи?

Майка й се събуди стреснато.

— Казвам само, че приличаш на ленива костенурка. Освен това мога да ти съобщя, че си подредих стаята. Работих с философска задълбоченост.

Майка й се приповдигна в леглото.

— Идвам — каза тя. — Ще сложиш ли кафето?

Софи прояви послушание и не след дълго двете седяха в кухнята на кафе, сок и какао. След малко Софи попита:

— Замисляла ли си се някога защо живеем?

— О, ти просто не се отказваш!

— Напротив, сега зная отговора. На тази планета живеят хора, за да има кой да даде имена на всички неща.

— Така ли? Никога не съм се сещала за това.

— Тогава си изправена пред сложен проблем, защото човекът е мислещо същество. Ако не мислиш, значи не си човек.

— Софи!

— Представи си, че тук живеят само растения и животни. Тогава никой не би различавал котки и кучета, лилии и татарско грозде. Растенията и животните също живеят, но само ние можем да ги разпределяме на групи или класове.

— Ти наистина си най-странната дъщеря, която съм виждала — отговори майката.

— И таз хубава! — рече Софи. — Всички хора са повече или по-малко странни. Аз съм човек, значи съм повече или по-малко странна. А ти имаш само една дъщеря, значи аз съм най-странната.

— Исках да кажа, че ме плашиш с всичките тези… приказки.

— Много лесно се плашиш.

По-късно следобед Софи се върна в пещерата. Тайно от майка си успя да пренесе голямата кутия от сладки в стаята си.

Подреди последователно всички листи, продупчи ги и ги класира преди главата за Аристотел. Накрая надписа поредните страници в горния десен ъгъл на всеки лист. Бяха повече от петдесет страници. Софи осъзна, че си прави собствен учебник по философия. Не го пишеше сама, но го съчиняваха специално за нея.

Не й беше останало време да се захване с домашните си за понеделник. По вероучение може би щеше да има контролно, но нали учителят винаги казваше, че личното съпричастие и собствените разсъждения са по-важни. Софи имаше чувството, че лека-полека придобива и двете.