Юстайн Гордер
Светът на Софи (10) (Роман за историята на философията)

Майорската хижа

… момичето в огледалото примигна с двете очи…

Беше едва седем и петнайсет. Нямаше причина Софи да бърза да се прибира. Вероятно майка й щеше да поспи поне още два часа, в неделя винаги мързелуваше.

Дали да не навлезе по-навътре в гората, за да открие Алберто Кнокс? Но защо кучето му ръмжеше срещу нея толкова злобно?

Софи стана от пънчето и пое по пътеката, по която бе изчезнал Хермес. В ръката си държеше жълтия плик с дългото писмо за Платон. Пътеката се разклони още два пъти и тя предпочете по-широките разклонения.

Птички чуруликаха навред — по дърветата и във въздуха, в храстите и в шубраците. Усърдно се посвещаваха на утринния си тоалет — за тях нямаше празници и делници. Но кой ги бе научил на всичко това? Дали пък във всяка от тях не се криеше малък компютър с програма, която определя действията й?

Отначало пътеката се изви нагоре през скалиста височинка, сетне устремно се спусна сред високи смърчове. Тук гората бе толкова гъста, че Софи виждаше само на няколко метра между дърветата.

Изведнъж съзря нещо синьо сред стволовете на смърчовете. Приличаше на езеро. Нататък пътеката свиваше в друга посока, но Софи продължи между дърветата. Не знаеше защо го прави — краката й сами я поведоха натам.

Езерото не бе по-голямо от футболно игрище. Отсреща, на другия бряг, Софи видя боядисана в червено къщичка в средата на малка, сякаш обточена с брези, поляна. От комина се издигаше тънка струйка дим.

Софи се доближи до водата. Почвата наоколо бе подгизнала, но скоро тя откри лодка, полуизтеглена на брега. В лодката имаше чифт гребла.

Озърна се. Видя й се невъзможно да заобиколи езерото и да достигне колибата по суша. Тя решително се отправи към лодката и я избута във водата. После се прехвърли през борда, пъхна веслата в гривните и загреба през езерото. Скоро се озова на отсрещния бряг. Скочи на земята и се опита да изтегли лодката. Тук брегът бе много по-стръмен.

Софи хвърли само един поглед назад, после се заизкачва към хижата.

Ужаси се от самата себе си. Нима наистина се осмеляваше да постъпва така? Не разбираше — сякаш я направляваше нещо извън нея. Приближи до вратата и почука. Изчака малко, ала никой не отвори. Тогава внимателно докосна бравата и вратата поддаде.

— Ало! — каза Софи. — Има ли някой?

Пристъпи в просторна дневна. Не посмя да затвори вратата след себе си.

Ясно бе, че къщата е обитавана. Софи чу старото кюмбе да пращи. Значи до неотдавна тук е имало човек.

На голямото бюро бяха струпани стара пишеща машина, няколко книги, две химикалки и куп хартия. Пред прозореца с изглед към езерото имаше само маса и два стола. Останалата мебелировка бе оскъдна, но едната стена бе от горе до долу закрита с рафтове, отрупани с книги. А над един нисък шкаф бе окачено голямо кръгло огледало с масивна месингова рамка. Изглежда беше ужасно старо.

На друга стена висяха две картини. Първата — маслено платно — изобразяваше бяла къща на един хвърлей от малък залив с червен навес за лодки. Между нея и навеса се простираше полегата, на места камениста градина с ябълково дърво и гъсти шубраци. Градината бе обрамчена с венец от брези. Картината се наричаше „Бяркели“^[1].

До пейзажа бе окачен портрет на мъж, седнал с книга в скута в кресло до прозорец. Картината сигурно бе на няколкостотин години и се наричаше „Бъркли“. Името на художника бе Смиберт. Бъркли и Бяркели. Не беше ли странно?

Софи продължи да разглежда хижата. Малка врата водеше от дневната в кухнята. Съдовете бяха току-що измити. Чинийките и чашите бяха натрупани върху ленена кърпа, по няколко чинийки още се виждаше пяна. На пода имаше тенекиена купа с остатъци от храна. Явно тук гледаха домашно животно, куче или котка.

Софи се върна в дневната. Втора врата водеше към малка спалня. На пода пред леглото бяха проснати две смачкани одеяла. По тях Софи откри жълти косми. Ето доказателството — сега Софи окончателно се убеди, че в хижата живееха Алберто Кнокс и Хермес.

Отново отиде в дневната и застана пред огледалото, окачено над ниския шкаф. Стъклото бе мътно и набраздено, а отражението й — неясно. Софи започна да прави гримаси на самата себе си, както правеше понякога у дома в банята. Огледалният й образ послушно повтаряше всичко, но друго не можеше и да се очаква.

И тогава се случи нещо странно. Неочаквано, за част от секундата, Софи съвсем ясно видя как момичето в огледалото й намигна с двете очи. Уплашено отстъпи назад. Нали самата тя бе примигнала с двете очи — как тогава бе видяла примигването на другата? Но ето пак: стори й се, че момичето в огледалото отново й смигна. Сякаш казваше: виждам те, Софи. Аз съм тук, от другата страна.

Сърцето й заби лудо. В същия миг отдалеч се разнесе кучешки лай. Сигурно беше Хермес! Трябваше да изчезва.

Едва сега забеляза зелен портфейл върху ниския шкаф под месинговото огледало. Взе го и внимателно го отвори. В портфейла имаше една стотачка, петдесетачка и… ученическа карта. Върху картата бе залепена снимка на русо момиче, а под снимката пишеше „Хилде Мьолер Кнаг“ и „Училище Лилесанд“.

Софи изстина. После отново чу кучешки лай. Крайно време бе да се маха оттам.

Минавайки покрай масата, съзря малък бял плик сред купа книги и хартия. На плика пишеше „Софи“.

Без да мисли, грабна писмото и го напъха в жълтия плик при дългото писмо за Платон. После изхвърча от хижата и затвори вратата.

Навън кучето лаеше още по-тревожно. Софи откри, че лодката е изчезнала, но само след миг-два я забеляза точно в средата на езерцето. Край лодката се носеше и едното гребло.

Ето каква беля бе станала, защото не бе изтеглила напълно лодката на сушата. Софи отново чу кучешки лай, после долови, че нещо се движи между дърветата на отсрещния бряг на езерото.

Не се колеба нито миг. С големия плик в ръка се шмугна в храстите зад къщурката. Скоро на пътя й се изпречи тресавище и тя нагази във вода до колене. Но дори не помисли да спре. Просто трябваше да се прибере у дома.

След известно време, препъвайки се, стъпи на някаква пътека. Дали бе същата, по която бе дошла? Софи спря и изстиска водата от роклята си. Едва сега очите й плувнаха в сълзи.

Как можа да постъпи толкова безразсъдно? А най-лошо се получи с лодката. Натрапчиво й се привиждаха лодка и весло, които се носеха посред езерото. Всичко това бе толкова неприятно, че й се щеше да потъне в земята от срам…

Учителят по философия сигурно бе излязъл на езерния бряг. Лодката му трябваше, за да се прибере у дома. Софи направо не можеше да се понася. Но не беше го сторила нарочно!

Ами пликът с писмото! Ето нещо още по-лошо. Защо бе прибрала плика? Естествено, понеже върху него бе написано името й — това й даваше поне известно право на собственост. И все пак се чувстваше като крадла. На всичко отгоре това бе сигурно доказателство, че в колибата е била точно тя.

Извади листчето от плика. На него пишеше:

Кое е първично — кокошката или идеята „кокошка“?

Човекът има ли вродени идеи?

Коя е разликата между растение, животно и човек?

Защо вали дъжд?

Какво е необходимо на човека, за да живее добре?

Точно в момента й бе невъзможно да разсъждава по тези въпроси, но тя предположи, че са подготовка за следващия философ. Не се ли казваше Аристотел?

Когато след безкрайно тичане из гората най-сетне съзря своя храсталак, се почувства като корабокрушенка, доплувала до сушата. Видя й се странно да наблюдава шубраците от другата страна. Погледна часовника едва след като се промъкна обратно в пещерата. Беше десет и половина. Софи остави големия плик при другите в кутията от сладки. Бележката с новите въпроси натъпка в чорапа си.

Влезе вкъщи и видя майка си до телефона. Тя остави слушалката.

— Къде се беше запиляла, Софи?

— Ами… разхождах се… в гората.

— Да, ясно е, личи ти.

Софи забеляза, че от роклята й капе вода.

— Реших да звънна у Юрун…

После донесе сухи дрехи. Софи едва успя да скрие бележката на учителя по философия. Седнаха в кухнята и майка й свари какао.

— С него ли беше? — попита тя.

— С него?

Софи мислеше само за учителя по философия.

— С твоя… заек.

Софи поклати глава.

— Какво правите, когато сте заедно? Защо си мокра?

Софи седеше съвсем сериозна и се бе втренчила в плота на масата, ала дълбоко вътре в нея нещо се смееше. Бедната мама, намерила за какво да се тревожи!

Тя отново поклати глава. Затрупаха я много нови въпроси.

— Искам да чуя цялата истина! През нощта ли излезе? Промъкнала си се скришом, след като си легнах, нали? Ти си само на четиринайсет години, Софи! Сега искам да знам с кого си била.

Софи заплака. И после заразказва. Още се боеше, а когато се страхува, човек обикновено казва истината. Разказа как се е събудила рано сутринта и е тръгнала на разходка из гората. Разказа за хижата и за лодката, и за загадъчното огледало. Но успя да премълчи всичко, свързано с тайнствения курс с писма. Не спомена и за зеления портфейл. Не знаеше точно защо, просто пожела да запази в тайна историята с Хилде.

Майка й я прегърна. Софи разбра, че й вярва.

— Нямам никакъв приятел — подсмръкна тя. — Казах го, само за да не се тревожиш толкова заради белия заек.

— Значи ти действително си стигнала чак до Майорската хижа…

— До Майорската хижа? — Софи ококори очи.

— Къщичката, която си открила в гората, се нарича Майорската хижа. Преди много, много години там е живял възрастен майор. Бил малко саможив и странен. Но да не мислим повече за това. Сигурно хижата отдавна стои празна.

— Само така си мислиш! Сега там живее един философ.

— Не, не започвай отново с фантазиите.

 

 

Софи седеше в стаята си и размишляваше над своите преживелици. В главата й сякаш бе в разгара си шумно цирково представление с тромави слонове, весели смешници, смели акробати и дресирани маймуни. Един образ обаче натрапчиво се повтаряше: малка лодка и весло плават сред езеро навътре в гората — а в същото време някой се нуждае от лодката, за да се прибере у дома…

Сигурна бе, че учителят по философия не искаше да й стори нищо лошо, и щом разбере, че е посетила хижата му, може би ще й прости. Но тя бе нарушила уговорката. Ето как се отблагодаряваше за това, че непознатият мъж се бе заел да й преподава философия. Можеше ли да поправи стореното?

Тя грабна розовата си хартия за писма и написа:

Скъпи философе!

Бях в колибата в неделя сутринта. Толкова исках да те видя, за да обсъдим по-подробно някои философски въпроси. Засега съм привърженик на Платон, макар да не съм сигурна дали е прав, че идеите или моделите съществуват в друга действителност. Разбира се, те съществуват в душата ни, но поне засега смятам, че това е нещо съвсем различно. За жалост трябва да призная — още не съм напълно убедена, че човешката душа е наистина безсмъртна. Лично аз поне нямам спомен за предишните си животи. Ако можеш да ме убедиш, че душата на покойната ми баба се чувства добре в света на идеите, бих била много благодарна.

Всъщност не заради философията започнах това писмо, което ще сложа в розов плик заедно с бучка захар. Исках само да помоля за извинение заради непослушанието си. Опитах се да изтегля лодката на суша, но очевидно не са ми достигнали сили. Освен това е възможно някоя мощна вълна да е повлякла лодката в езерото.

Надявам се, че си се прибрал сух. Ако ли не, можеш да се утешиш с това, че и аз се измокрих до кости и вероятно ще отнеса стабилна настинка. Но сама съм си виновна.

Не съм пипала нищо в колибата, но за съжаление се поддадох на изкушението, когато видях плика с моето име. Не защото исках да открадна — името ми беше на плика и в продължение на няколко мига объркване помислих, че писмото ми принадлежи. Искрено моля за извинение и обещавам да не те разочаровам повече.

П. П. Ще размисля внимателно над всички въпроси.

П. П. П. Месинговото огледало над белия шкаф обикновено ли е, или е вълшебно? Питам, защото не съм свикнала моето отражение да ми намига с двете очи.

Поздрави от твоята искрено предана ученичка Софи

Софи препрочете два пъти писмото, преди да го пъхне в плика. Поне не звучеше толкова официално, колкото първото й послание. Преди да се прокрадне в кухнята, за да отмъкне бучка захар, извади листчето с въпросите.

Кое е първично — кокошката или идеята „кокошка“? Въпросът бе почти толкова труден, колкото и старата гатанка с кокошката и яйцето. Без яйце няма кокошка, но без кокошка няма яйце. Наистина ли е толкова сложно да се разбере кое е било първичното — кокошката или идеята за кокошка? Софи знаеше, какво би казал Платон — че идеята за кокошка е съществувала в идеалния свят много преди кокошката да съществува в сетивния свят. Според Платон душата е видяла идеята за кокошка, преди да се всели в някое тяло. Но не си ли бе помислила Софи тъкмо на това място, че Платон може и да е сгрешил? Един човек, който никога не е виждал жива кокошка или изображение на жива кокошка, не би могъл да има идея за кокошка. Така Софи опря до следващия въпрос.

Човекът има ли вродени идеи? Твърде съмнително, помисли си Софи. Едва ли някой ще се съгласи, че новороденото бебе разполага с богата гама от идеи. Разбира се, не можеше да бъде напълно сигурна, защото макар че детето не притежава способността да говори, това не означава, че в главата му няма идеи. Но нали първо трябва да видим нещата, преди да узнаем нещо повече за тях?

Каква е разликата между растение, животно и човек? Софи веднага разбра, че разликите в случая са твърде ясни. Едно растение например едва ли има сложен духовен живот. Никога не бе чувала за камбанка, топяща се от любовна мъка. Растението се развива, приема храна и произвежда семенца, с чиято помощ се размножава. С това като че ли се изчерпва цялата негова същност. Софи отсъди, че всичко, което бе казала за растенията, важи и за животните, и за хората. Животните обаче имат и други качества. Умеят например да се движат (Кога една роза би участвала в бягане на сто метра?). Значително по-трудно бе да се посочат разликите между животното и човека. Хората умеят да мислят, ала това могат и животните. Софи бе убедена, че котката й Шерекан е способна да мисли. Във всеки случай действаше твърде пресметливо. Но можеше ли да размишлява над философски въпроси? Може ли котката да разсъждава за разликата между животно, растение и човек? Едва ли! Котката вероятно е способна да изпитва радост или тъга — но пита ли се безсмъртна ли е котешката душа и дали съществува бог? Софи реши, че това е страшно съмнително. Въпросът напомняше онзи за бебето с вродените идеи. Да се говори за тези идеи с котката е точно толкова невъзможно, колкото и с новородено бебе.

Защо вали дъжд? Софи сви рамене. Вали, защото морето се изпарява и облаците се сгъстяват в дъждовни капки. Беше го учила още в трети клас. Може, разбира се, и да се изразим така: дъждът вали, за да пораснат животните и растенията. Но така ли е наистина? Дъждът има ли определена цел?

Последният въпрос съвсем не беше безцелен. Какво е необходимо на човека, за да живее добре? Учителят по философия бе писал за това още в самото начало на курса. Всички хора се нуждаят от храна, топлина, любов, грижа. Това поне са основните условия за добър живот. После бе посочил, че хората изпитват необходимост да получат отговори на определени философски въпроси. Освен това, допълни Софи, е доста важно да имаш хубава професия, която да обичаш. Ако например мразиш уличното движение, едва ли ще си твърде щастлив като таксиметров шофьор. А при положение че писането на домашни не е любимото ти занимание, учителската професия няма да е най-сполучливият избор за теб. Софи обичаше животни, затова й се струваше, че би станала добра ветеринарна лекарка. Поне не смяташе, че е задължително да спечели един милион от тотото, за да живее добре. По-скоро обратното. Ненапразно хората казват, че леността поражда всички грехове.

Софи остана в стаята си, докато майка й я извика за обяд. Беше приготвила котлети и картофи. Вкусно! На масата гореше свещ. За десерт имаше плодов крем.

Разговаряха за какво ли не. Майката попита Софи как смята да отпразнува своя петнадесети рожден ден. Дотогава оставаха само няколко седмици.

Софи сви рамене.

— Няма ли да си поканиш гости? Искам да кажа, да направиш купон?

— Може би…

— Бихме могли да поканим Марте и Ане-Мари… и Хеге… и Юрун, разбира се. И може би Йорген… Но ти сама трябва да решиш. Знаеш ли, много добре си спомням как аз навърших петнайсет. И съвсем не ми се струва отдавна. Още тогава се чувствах възрастна, Софи. Не е ли странно? Не смятам, че оттогава съм се променила особено.

— Наистина не си, нищо не се променя. Само си се развила, станала си по-възрастна…

— Хм… да, колко зряло звучи. Само че според мен всичко стана прекалено бързо.