Юстайн Гордер
Светът на Софи (6) (Роман за историята на философията)

Съдбата

… ясновидецът се опитва да тълкува нещо, което всъщност не подлежи на тълкуване…

Докато четеше за Демокрит, Софи непрекъснато поглеждаше към градинската порта. Въпреки това за по-сигурно реши да погледне отново в пощенската кутия.

Когато отвори вратата, съзря на стълбите малък плик. И вместо адрес беше написано само „Софи Амундсен“.

Значи я беше надхитрил! Точно днес, когато тъй внимателно бе наблюдавала пощенската кутия, тайнственият философ се бе промъкнал до къщата от друга посока и просто бе оставил писмото върху стълбите преди отново да се скрие в гората. Жалко!

Как бе разбрал, че Софи наблюдава пощенската кутия? Може би той (или тя) беше я забелязал до прозореца? Във всеки случай поне бе доволна, че намери писмото, преди да се прибере майка й.

Софи се върна в стаята си и отвори писмото. Ръбовете на белия плик бяха влажни, личаха и дълбоки белези. Защо ли? От няколко дни не беше валяло.

На бележката пишеше:

Вярваш ли в съдбата?

Болестта божие наказание ли е?

Кои сили направляват хода на историята?

Дали вярваше в съдбата? Не, по-скоро не. Обаче познаваше доста хора, които вярват. Няколко от съученичките й например четяха хороскопите в илюстрованите списания. А щом вярваха в астрология, сигурно вярваха и в съдбата — нали според астролозите разположението на звездите на небето разкрива истини за живота на хората на земята.

Ако човек вярва, че черната котка, прекосила пътя му, вещае нещастие, означава ли това, че вярва в съдбата? Колкото по-дълго размишляваше Софи, толкова повече примери за вяра в съдбата откриваше. Защо например казват „чукай на дърво“? И защо петък, 13-и, да е злощастен ден? Софи бе чувала, че в много хотели няма стая с номер 13. Вероятно се дължеше на факта, че суеверните хора са много.

„Суеверие“ — каква странна дума. Ако вярваш в дядо боже, се нарича „вяра“. Но ако вярваш в петък, 13-и, веднага става суеверие!

Кой има право да определя вярата на другите хора като суеверие?

Поне в едно Софи беше сигурна: Демокрит не е вярвал в съдбата. Бил е материалист. Вярвал е само в атомите и в празното пространство.

Софи се опита да поразмишлява над другите два въпроса.

„Болестта божие наказание ли е?“ Нима и в днешно време някой вярва в подобно нещо? Но веднага й хрумна, че много хора се молят на Господ, за да оздравеят, а оттук следваше, че според тях Господ има пръст в определянето на това кой да е болен и кой — здрав.

Последният въпрос бе най-труден. Софи никога не се бе замисляла какво направлява хода на историята. Би трябвало да са хората. Ако е дело на Господ или на съдбата, хората не биха притежавали свободна воля.

Мисълта за свободната воля поведе Софи към съвсем различни разсъждения. Защо безропотно позволяваше на тайнствения философ да си играе с нея на котка и мишка? Защо самата тя не му напише писмо? През нощта или на другия ден преди обед той или тя сигурно щеше да пусне нов плик в пощенската кутия. Ето защо и Софи реши да остави писмо за своя учител по философия.

Залови се за работа. Трудно бе да пише на човек, когото не бе виждала. Дори не знаеше дали пише на мъж или на жена! Не знаеше дали човекът е млад или стар. Нищо чудно да е някой познат.

Скоро писъмцето бе готово:

Уважаеми философе! Щедростта Ви да преподавате задочен курс по философия се оценява високо. Същевременно неведението кой сте вие измъчва. Затова ви молим да се представите с пълното си име. За компенсация сърдечно сте поканен на кафе у дома, но по-добре докато мама я няма. Тя работи от понеделник до петък от 7:30 до 17:00 часа. Самата аз по това време съм на училище, но с изключение на четвъртък всеки ден се връщам в два и петнайсет. Освен това правя доста добро кафе. Благодаря предварително!

Много поздрави от вашата прилежна ученичка Софи Амундсен, на 14 години.

Най-долу на листа написа „Моля за отговор“.

Прочете писмото и реши, че звучи прекалено официално. Никак не беше лесно да подбереш думи, с които да се обърнеш към човек без лице.

Тя пъхна писмото в розов плик и го залепи. На плика написа „За философа!“.

Проблемът сега беше как да го остави до пощенската кутия, за да не го намери майка й, като се прибере. А на другата сутрин не биваше да забравя да провери в кутията още, преди да е пристигнал вестникът. Ако до вечерта или през нощта не пристигнеше отговор, щеше да си вземе обратно розовия плик.

Защо всичко трябваше да е толкова сложно?

Тази вечер Софи се прибра в стаята си рано, макар да бе петък. Майка й се опита да я изкуши да остане, предлагайки пица и криминале по телевизията, но Софи заяви, че е уморена и иска да почете в леглото. И докато майката бе приковала поглед в екрана, Софи се промъкна с писъмцето си до пощенската кутия.

Очевидно майка й се безпокоеше. Откакто Софи се изпусна за големия заек и цилиндъра, тя бе започнала да разговаря с дъщеря си с непознат досега тон. Софи не искаше да я тревожи, но сега бе много по-важно да се прибере в стаята и да наблюдава пощенската кутия.

Когато майка й се качи при нея към единайсет, Софи седеше до прозореца, втренчила поглед в улицата.

— Да не би да наблюдаваш пощенската кутия? — попита майката.

— Защо не?

— Наистина смятам, че си влюбена, Софи. Но ако той възнамерява да ти донесе ново писмо, това със сигурност няма да стане посред нощ.

Божичко! На Софи й се повдигаше от цялата тази история с влюбването. Но май беше по-добре да не разубеждава майка си.

— Той ли ти говори за заека и цилиндъра?

Софи кимна.

— Той… да не би да взима наркотици?

Сега вече Софи истински я съжали. Не можеше повече да я гледа как се тревожи. Като изключим това обаче, беше пълна глупост да решиш, че хитрите мисли може да се дължат на наркотик. Понякога възрастните наистина напълно изкукват!

Софи се обърна и каза:

— Мамо, обещавам ти тук и сега, че никога няма да ги опитам… пък и „той“ също не взима наркотици. Но много се интересува от философия.

— По-възрастен ли е от теб?

Софи поклати глава.

— Връстници ли сте?

Тя кимна.

— Сигурно е страхотен, мила моя. А сега, мисля, трябва да се опиташ да поспиш.

Въпреки това Софи още дълго втренчено гледаше към улицата. Около един часа толкова се измори, че клепачите й натежаха. Тъкмо реши да си легне, когато съзря сянка, идваща от гората.

Навън бе доста тъмно, но все пак оскъдната светлина позволяваше да се различат очертанията на човек. Беше мъж и Софи реши, че е доста стар. Във всеки случай не й бе връстник! На главата си носеше барета или нещо подобно.

Стори й се, че веднъж вдигна очи към къщата, но Софи бе изгасила лампата в своята стая. Мъжът се приближи до пощенската кутия и пъхна вътре голям плик. И точно тогава откри писъмцето на Софи. Бръкна в кутията и извади писмото. В следващия миг вече бе потеглил обратно към гората и изчезна по горската пътека.

Софи усети как сърцето й блъска в гърдите. Понечи да се втурне след него по нощница. Но не, не посмя да гони абсолютно непознат мъж посред нощ. Обаче на всяка цена трябваше да излезе и да вземе писмото.

Прокрадна се по стълбата, предпазливо отключи вратата и изтича до пощенската кутия. Не след дълго се озова отново в стаята си с големия плик в ръка. Седна на леглото и затаи дъх. Изчака няколко минути и понеже нищо в къщата не помръдваше, тя отвори писмото и се зачете.

Разбира се, не можеше да очаква отговор на своето послание. Той щеше да пристигне най-рано утре.

Съдбата

Повторен привет, мила Софи!

Нека само за всеки случай да изтъкна, че никога не бива да се опитваш да ме шпионираш! Ние с теб все някога ще се запознаем, но аз ще определя кога и къде. С това приключваме въпроса, а ти едва ли би желала да проявяваш непослушание, нали?

Да се върнем към философите. Видяхме как те се опитвали да намерят естествени обяснения за промените в природата, които дотогава били обяснявани чрез митове.

Други области също имали нужда да се отърсят от старите суеверия, например по отношение на здравето и болестите, както и в политиката. Преди това древните гърци непоколебимо вярвали, че и в двете области думата има съдбата.

Да вярваш в съдбата означава да вярваш, че онова, което се случва, е предопределено. Подобен възглед битува в целия свят и днес, както е било във всеки друг исторически момент. Например тук, в северна Европа, в древноисландските семейни саги откриваме силна вяра в провидението.

Гърците, а и други народи, се ръководели от представата, че хората могат да научат съдбата си с помощта на различни оракули. Това означава, че съдбата на отделен човек или на цяла държава може да се предскаже или да се тълкува според разни предзнаменования.

И до днес много хора смятат, че е възможно да се познава на карти, на ръка или да се предсказва по звездите.

Твърде широко разпространено е и гледането на кафе. След като си изпиеш кафето, в чашката често остава утайка. Тя засъхва в определени форми или шарки — стига да повикаме на помощ въображението си. Ако утайката ни напомня автомобил, това може би означава, че личността, изпила кафето, скоро ще предприеме продължително пътуване на четири колела.

Виждаме, че „ясновидецът“ се опитва да тълкува нещо, което всъщност не може да се тълкува. Това е типично за цялото изкуство на предсказанията. И понеже нещата, въз основа на които „предсказват“, са доста мъгливи, в повечето случаи никак не е лесно да оборим ясновидеца.

Вдигнем ли поглед към звездното небе, виждаме истински хаос от светещи точици. Въпреки това в течение на вековете много хора са вярвали, че звездите могат да разкрият нещо за нашия живот на земята. И до днес има политици, които търсят съвет на астролог, преди да вземат важни решения.

Делфийският оракул

Древните гърци вярвали, че прочутият Делфийски оракул можел да предскаже съдбата на хората. Богът оракул в Делфи бил Аполон. Той говорел чрез устата на жрицата Пития, която седяла на трикрако столче над една цепнатина в скалата. От тази пукнатина се издигали упойващи пари, които замайвали Пития. Това било необходимо, за да се превърне тя в глашатай на Аполон.

Посетителят, пристигнал в Делфи, първо отправял въпроса си към тамошните жреци. Те го задавали на Пития. Нейният отговор обикновено бил тъй неразбираем или многозначен, че жреците били принудени да го „тълкуват“, за да го разбере просителят.

Така древните гърци черпели от мъдростта на Аполон, защото вярвали, че той знае всичко — за бъдещето и за миналото.

Много владетели не смеели да тръгнат на война или да вземат други важни решения, преди да се посъветват с Делфийския оракул. Така Аполоновите жреци се превърнали в нещо като съвременните дипломати или съветници и разполагали с особено обширни познания за народите и земята.

В храма в Делфи имало прочут надпис: Познай себе си! Смисълът бил, че хората никога не трябва да си въобразяват, че са нещо повече от хора и че никой човек не може да избегне съдбата си.

Древните гърци разказвали многобройни истории за хора, застигнати от тежка съдба. С течение на времето за тези трагични герои били написани и редица пиеси — трагедиите. Най-прочутият пример е историята на цар Едип, който поискал да избяга от съдбата си и точно затова попаднал под нейните удари.

Историческата наука и медицината

Според древните гърци съдбата не само определяла живота на отделните хора, а и направлявала целия световен ред. Те вярвали например, че изходът на всяка война се дължи на божествената намеса. До ден-днешен много хора вярват, че бог или други мистични сили дават посока на историческите събития.

Но докато гръцките философи се опитвали да намерят естествени обяснения за природните явления, постепенно се обособила и наука за историята, която имала за цел да разкрие също толкова естествените причини за хода на света. Загубата на война вече не се обяснявала с отмъстителността на боговете. Най-известните древногръцки историци били Херодот (484–424 г. пр.н.е.) и Тукидид (460–400 г. пр.н.е.).

Древните гърци приписвали на боговете и отговорността за болестите. Заразните болести често били възприемани като божие наказание. От друга страна обаче вярвали, че ако им се принесат подобаващи жертви, боговете могат да изцерят хората.

Тази представа съвсем не е типично гръцка. Преди да се обособи модерната медицина господствал възгледът, че всяка болест има свръхестествен произход. Думата „инфлуенца“, която употребяваме и днес, първоначално означавала, че даден човек е под лошото „влияние“ на звездите.

И днес много хора по целия свят смятат, че определени болести — например СПИН! — са божие наказание. Мнозина вярват също, че болен човек може да бъде излекуван по свръхестествен начин.

Когато древногръцките философи поели в съвсем нови насоки на мислене, възникнала и гръцка лечителска наука, която се опитвала да намери естествени обяснения за болестта и здравето. Според преданията началото й положил Хипократ, роден около 460 г. пр.н.е. на остров Кос.

Според Хипократовата лечителска традиция най-важната защита от болестта бил умереният и здравословен начин на живот. Естествено е, учел той, човек да е здрав. Ако се появи болест, причината е, че вследствие нарушено телесно или душевно равновесие природата е „излязла от релсите“. Пътят към здравето на човека е поддържане на умереност, хармония и „здрав дух в здраво тяло“.

И днес говорим за лекарска етика. Това означава, че един лекар трябва да упражнява професията си според определени правила, например не бива да предписва на здрав човек лекарства, които съдържат упойващи вещества. Освен това е длъжен да пази лекарска тайна и да не разказва другиму онова, което пациентът е споделил за болестта си. Тези правила също се приписват на Хипократ. Той карал учениците си да полагат следната клетва:

„Аз ще препоръчвам на болните подходящ режим според познанията си и ще ги защитавам от всички вредни неща.

Никога и никому няма да препоръчвам употреба на отрови и ще отказвам да давам на когото и да било подобно нещо. На никоя жена аз няма да дам лекарство да пометне.

Ще запазя живота си чист и свещен, както и моето изкуство.

Няма да използвам ножа никога, дори спрямо този, който неизказано страда. Тази операция ще предоставя на ония, които се занимават с това.

Когато влизам в някоя къща, това ще бъде само за да лекувам някой болен, като се предпазвам от всякаква волна неправда и най-вече от всякакви сластолюбия към жените и мъжете, били те свободни или роби.

Всичко, каквото видя или чуя при изпълнение на лекарската си професия или извън нея, и което не бива да се разправя, аз ще го пазя в тайна и ще го смятам за нещо свещено.

Ако изпълня тази клетва, без да я нарушавам, дано живея дълго време, за да преуспея в изкуството и да стана прочут вовеки веков, като пазя тази клетва и не престъпя нищо от нея.“

 

 

В събота сутринта Софи се сепна в леглото си. Сънувала ли бе, или наистина беше видяла философа?

Плъзна ръка под леглото. Да, писмото от нощес бе там. Софи си спомняше, че бе прочела всичко за вярата на гърците в съдбата. Значи не е било само сън.

Със сигурност бе зърнала философа! Нещо повече — беше видяла с очите си как той взема нейното писмо.

Стана и погледна под леглото. Измъкна оттам купчината изписани листи. Но какво бе това? В дъното до стената имаше нещо червено. Не беше ли кърпа?

Софи се вмъкна под леглото и извади червена копринена кърпа. Никога преди не я беше виждала.

Разгледа кърпата внимателно и възкликна, когато откри, че върху подгъва й бе написано нещо с черни букви. Пишеше „Хилде“.

Хилде! Но коя бе тази Хилде? Как беше възможно пътищата им да се пресекат по този начин?