Юстайн Гордер
Светът на Софи (35) (Роман за историята на философията)

Големият взрив

… и ние сме звезден прах…

Хидде се настани удобно в люлката до баща си. Наближаваше полунощ. Погледнаха към залива — на небето просветваха първите бледи звезди. Дребни вълнички плискаха о скалата долу край кея.

Накрая бащата наруши мълчанието:

— Странна е мисълта, че живеем на малка планета някъде във вселената.

— Да…

— Земята е една от многобройните планети, които обикалят Слънцето. Но единствено нашата планета е жива.

— Може би единствената жива в целия космос?

— Да, възможно е. Мислимо е обаче и космосът да кипи от живот. Защото е необятен. Разстоянията са толкова огромни, че ги измерваме в светлинни минути и светлинни години.

— Какво е то всъщност?

— Една светлинна минута е разстоянието, което светлината изминава за една минута. А то е огромно, защото в космоса за една-единствена секунда светлината успява да измине 300 000 километра. С други думи, една светлинна минута е 300 000 по 60¹⁸ милиона километра. Една светлинна година има около 9,5 милиарда километра.

— А колко е оттук до Слънцето?

— Малко повече от осем светлинни минути. Слънчевите лъчи, които топлят бузите ни през някой летен ден, са пътували осем минути в космоса, преди да ни достигнат.

— Разказвай нататък!

— Плутон, най-отдалечената планета в нашата Слънчева система, се намира на малко повече от пет светлинни часа от нас. Ако един астроном наблюдава Плутон през телескопа си, в действителност гледа пет часа назад в миналото. Можем да кажем още, че на образа на Плутон му трябват пет часа, за да ни достигне.

— Не е лесно да си го представиш, но мисля, че разбирам какво имаш предвид.

— Хубаво, Хилде. Но ние едва сме започнали да се ориентираме, разбираш ли. Собственото ни Слънце е една от четиристотинте милиарда други звезди в галактика, която наричаме Млечен път. Тази галактика има формата на голям диск с много спирали и нашето Слънце е в един от тези спираловидни ръкави. Ако погледнем звездното небе през ясна зимна нощ, ще видим широк звезден пояс, защото гледаме към сърцевината на Млечния път.

— Може би затова на шведски Млечния път се нарича „Зимна градина“.

— Разстоянието до най-близката съседна звезда в Млечния път е четири светлинни години. Може би това е онази звезда, там, над островчето. Ако си представиш, че в този момент там горе седи звездоброец, насочил мощния си телескоп към Бяркели, той вижда Бяркели отпреди четири години. Може би наблюдава единадесетгодишно момиченце, което седи на люлката и размахва крака.

— Нямам думи!

— Но това е само най-близката ни съседна звезда. Цялата галактика — или цялата звездна мъглявина, както я наричаме още — е широка 90 000 светлинни години. Това означава, че толкова години са нужни на светлината, за да достигне от единия край на галактиката до другия. Ако наблюдаваме звезда от Млечния път, която е на 50 000 години от нас, то гледаме 50 000 години назад в миналото.

— Тази мисъл е прекалено огромна за главица като моята.

— Следователно, когато гледаме в космоса, гледаме назад в миналото. Нямаме друга възможност. Просто не знаем какво е навън във вселената. Вдигнем ли поглед към звезда, отдалечена на хиляди светлинни години, в действителност се връщаме хиляди години назад в историята на вселената.

— Това е просто невероятно!

— Но всичко, което виждаме, са светлинни вълни, които срещат очите ни. А на тези вълни им е необходимо време, за да прекосят пространството. Същото е с гръмотевицата — нали винаги я чуваме чак след като сме видели светкавицата. Причината е, че звуковите вълни се движат по-бавно от светлинните. Когато чуя гръм, долавям тътена от нещо, което се е случило преди известно време. Така е и със звездите. Когато гледам към звезда, отдалечена на хиляди светлинни години, виждам „тътена“ на събитие, което се е случило хиляди години назад в миналото.

— Разбирам.

— Досега обаче говорихме само за собствената ни галактика. Астрономите смятат, че във вселената съществуват към сто милиарда галактики, и всяка от тях има към сто милиарда звезди. Най-близката до Млечния път галактика е наречена Мъглявината Андромеда. Тя е отдалечена от нас на два милиона светлинни години. Както вече видяхме, това означава, че на светлината на тази галактика й трябват два милиона години, за да ни достигне. Това от своя страна означава, че когато наблюдаваме Мъглявината Андромеда горе, на звездното небе, ние гледаме два милиона години назад в миналото. Ако в тази мъглявина седи някой умел звездоброец — представям си един малък хитрец, който тъкмо в този момент насочва телескопа си насам, — той не би могъл да ни съзре. Най-много да различи първобитни хора с наченки на мозък.

— Шокиращо!

— Най-далечните галактики, които са ни известни днес, са на разстояние от около десет милиарда светлинни години. Когато следователно приемаме сигнали от тези галактики, гледаме десет милиарда години назад в историята на вселената. Това е двойно по-дълго, отколкото съществува нашата Слънчева система.

— Свят ми се зави!

— Достатъчно трудно е само да осъзнаеш какво означава да гледаш толкова назад в миналото. Астрономите обаче са открили нещо, което е още по-важно за нашата представа за света.

— Разказвай!

— Никоя галактика в космоса не стои на едно място. Всички галактики се отдалечават една от друга с невероятна скорост. Колкото са по-далеч от нас, толкова по-бързо изглежда се движат. Това значи, че разстоянието между галактиките се увеличава непрестанно.

— Опитвам се да си го представя.

— Ако вземеш балон и нарисуваш върху него черни точки, те ще се отдалечат една от друга, докато го надуваш. Така е и с галактиките във вселената. Затова казваме, че тя се разширява.

— На какво се дължи това?

— Повечето астрономи предполагат, че за това разширяване може да има само една причина: някога, преди около петнадесет милиарда години, цялата материя във вселената била свита във възможно най-малко пространство. Материята там притежавала невероятно голяма плътност и гравитацията, но и горещината била невероятно огромна. И изведнъж всичко експлодирало. Този взрив наричаме първичния взрив, на английски Big Bang.

— Дори само мисълта за това ме кара да настръхвам.

— Първичният взрив запратил материята във всички посоки на вселената и когато тя се охладила, се образували звездите и галактиките, луните и планетите…

— Но нали каза, че вселената се разширява?

— Тъкмо заради тази експлозия преди милиарди години. Защото вселената няма безвременна топография. Вселената е събитие, експлозия. Галактиките в космическото пространство все още се отдалечават една от друга с невероятна скорост.

— И това ще продължи за вечни времена?

— Тази възможност съществува. Има обаче и друга. Спомняш си може би как Алберто разказа на Софи за двете сили, които запазват орбитите на планетите около Слънцето?

— Не бяха ли земно притегляне и покой?

— Същото е и с галактиките. Защото макар вселената да се разширява, гравитацията действа и в обратна посока. И един ден — след няколко милиарда години — благодарение на гравитацията небесните тела може би ще се съберат отново — ако силите на голямата експлозия отслабнат. Тогава би се стигнало до обратна експлозия, така наречената имплозия. Все едно че изпускаш въздух от балон. Само че всичко това ще трае точно толкова, колкото и експлозията.

— И накрая галактиките ще се свият във възможно най-малко пространство?

— Да, разбрала си. Но какво ще се случи в следващия рунд?

— Нов взрив, след което вселената започва да се разширява. Защото важат все същите природни закони. И тогава ще се образуват нови звезди и галактики.

— Правилно разсъждаваш. Астрономите виждат две възможности за бъдещето на вселената: или тя ще продължи да се разширява и галактиките все повече ще се отдалечават една от друга, или отново ще се свие. Решаващо е каква е нейната маса. А това астрономите още не знаят точно.

— Но ако вселената има такава маса, че един ден отново се свие, тогава може би се е свивала и разширявала и преди?

— Това е извод, близък до разума. Съществува обаче и друга възможност — вселената се разширява само този един-единствен път. И ако се разширява за вечни времена, още по-належащ е въпросът как е започнало всичко това.

— Как е възникнало онова, което внезапно се е взривило?

— За един християнин може би е уместно да възприеме големия взрив като същинския акт на сътворението. В Библията е писано, че Бог рекъл: „Да бъде светлина!“. Може би си спомняш как Алберто спомена, че в християнството властва линейна представа за света. Според християнската вяра в сътворението следователно най-подходящо е да се вярва, че вселената ще продължи да се разширява.

— Да?

— На изток, както знаеш, представата за света е по-скоро циклична. Това значи, че историята се повтаря за вечни времена. В Индия например съществува поверие, че светът се разширява все повече, за да се свие някой ден. Така, казват индийците, се сменят „нощта на Брахма“ и „денят на Брахма“. Мога да си представя едно огромно, вечно туптящо космическо сърце.

— Според мен и двете теории са еднакво интересни и еднакво невероятни.

— И могат да се сравнят с парадокса на вечността, над който Софи размишляваше в своята градина: или вселената е съществувала винаги, или някога е възникнала от нищото…

— Ох!

Хилде посегна към челото си.

— Какво има?

— Мисля, че ме ужили стършел.

— Сигурно е бил Сократ, който иска да те измъкне от твоето безразличие…

Софи и Алберто седяха в червената спортна кола и слушаха как майорът разказва на Хилде за космоса.

— Замисляла ли си се, че съвсем си сменихме ролите — запита след малко Алберто.

— Какво искаш да кажеш?

— По-рано те слушаха нас, а ние не можехме да ги видим. Сега ние ги слушаме, а те не ни забелязват.

— И това още не е всичко.

— Какво искаш да кажеш?

— Нали в началото не знаехме, че съществува друга действителност, в която живеят майорът и Хилде. Сега те не знаят нищо за нашата действителност.

— Отмъщението е сладко.

— Но майорът съумя да се намеси в нашия свят…

— Та нали нашият свят не беше нищо друго, освен една-единствена негова решаваща намеса…

— Не се отказвам от надеждата и ние да можем да се намесим в техния свят.

— Но това е невъзможно, знаеш го. Не си ли спомняш какво ни се случи преди малко в кафенето? Още те виждам как дърпаш шишето с кола.

Софи огледа градината, а през това време майорът разказваше за големия взрив. Нещо в изражението му й подсказа идея. Тя затършува из колата.

— Какво става? — попита Алберто.

— Нищо.

Софи отвори жабката на колата, където имаше отвертка. После изскочи навън, спря пред люлката и застана пред Хилде и баща й. Отначало се опита да улови Хилдиния поглед, но това се оказа абсолютно невъзможно. Накрая вдигна отвертката и удари с нея челото на Хилде.

— Ох! — извика Хилде.

Сега Софи стовари отвертката и върху майорската глава, ала той изобщо не реагира.

— Какво има? — попита майорът.

— Май че ме ужили стършел.

— Сигурно е бил Сократ, който иска да те изтръгне от твоето безразличие…

Софи се просна в тревата и се опита да блъсне люлката. Тя обаче се оказа непоклатима. Дали все пак не можеше да я раздвижи поне малко?

— Усещам хладен повей в краката — каза Хилде.

— Не може да бъде — чудна мека вечер е.

— Това не е всичко. Тук има нещо друго.

— Само ние двамата сме и меката лятна нощ.

— Не, във въздуха има нещо.

— Какво би могло да бъде?

— Спомняш ли си за тайния план на Алберто?

— Да, защо не?

— Те просто изчезнаха от градинското празненство. Сякаш вдън земя…

— Но…

— … сякаш вдън земя…

— Историята все някога трябваше да завърши. Пък и аз само я написах.

— Дотук да, но не и случилото се после. Представи си, ако те са тук…

— Вярваш ли го?

— Усещам го, татко.

Софи тичешком се върна при Алберто.

— Впечатляващо — призна той, когато Софи влезе обратно в колата заедно с отвертката. — Ще видиш, това момиче притежава особени способности.

Майорът бе прегърнал Хилде.

— Чуваш ли колко прекрасно пеят вълните?

— Да.

— Утре ще пуснем лодката на вода.

— Долавяш ли как странно шепне вятърът? Виждаш ли как се полюшват листата на трепетликата?

— Това е живата планета.

— Беше писал нещо за смисъла „между редовете“.

— Да?

— Може би и тук, в градината, има нещо между редовете.

— Във всеки случай природата е пълна със загадки. А сега да поговорим за звездите на небето.

— Скоро ще се появят и звезди във водата.

— Да, така наричаше морското сияние, когато беше дете. И в известен смисъл бе права. Защото и морското сияние, и всички други организми се състоят от основните вещества, от които някога е била омесена нашата звезда.

— И ние ли?

— Да, и ние сме звезден прах.

— Красиво казано.

— Когато радиотелескопите приемат лъчи от галактики, отдалечени на милиарди светлинни години, те ни показват отрязък от вселената такава, каквато е изглеждала в праисторически времена. Най-отдалечените галактики наблюдаваме, така да се каже, малко след първичния взрив. Всичко, което човек може да види на небето, са космически изкопаеми на възраст хиляди и милиони години. Затова единственото, което може да стори звездоброецът, е да предскаже миналото.

— Защото звездите в едно съзвездие са се отдалечили една от друга дълго, преди да ни е достигнала тяхната светлина?

— Дори преди хиляда години съзвездията са изглеждали съвсем различно от днес.

— Не знаех това.

— Когато нощта е ясна, можем да погледнем милиони, дори милиарди години назад в историята на вселената. При това в известен смисъл гледаме към нашия дом.

— Трябва да ми обясниш по-подробно.

— Ти и аз също водим началото си от Големия първичен взрив. Защото цялата материя във вселената е органично единство. Някога, в прастари времена, цялата материя била скупчена в буца, която била толкова масивна, че главичката на една топлийка тежала милиарди тонове. Тази праматерия експлодирала заради огромната гравитация. Което било, станало на парчета. Но винаги, когато вдигаме поглед към небето, се опитваме да намерим пътя обратно.

— Странен начин на изразяване.

— Всички звезди и галактики в космическото пространство се състоят от една и съща материя. Част от нея се е съсредоточила тук и сега. Една галактика може да е отдалечена от друга на милиарди години. Но всички имат общ произход. Всички звезди и планети имат общ произход…

— Разбирам.

— Каква е тази световна материя? Какво е експлодирало преди милиарди години? Откъде е дошло?

— Това е голямата загадка.

— Тя обаче дълбоко ни засяга. Защото самите ние сме от тази материя. Ние сме искри от големия огън, запален преди милиони години.

— Отново красиво казано.

— Нека обаче не преувеличаваме значението на големите числа. Достатъчно е да вземем в шепата си една звезда. Вселената би била също тъй невероятна, дори да се състоеше само от камък, голям колкото портокал. Въпросът щеше да бъде също толкова заплетен: откъде идва този камък?

Софи скочи от седалката в червената спортна кола и посочи залива.

— Иска ми се да пробвам гребната лодка — възкликна тя.

— Завързана е. Освен това не бихме могли да помръднем греблата.

— Дали да не опитаме? Все пак е Средлетната нощ.

— Нищо не ни пречи да слезем до водата.

Излязоха от колата и прекосиха градината. На кея се заеха да развържат въжето, закрепено за стоманен пръстен. Но дори не успяха да го повдигнат.

— Като заковано е — установи Алберто.

— Имаме достатъчно време!

— Истинският философ никога не се предава. Само да можехме да освободим това тук…

— Появиха се още звезди на небето — рече Хилде.

— Да, по това време лятната нощ е най-тъмна.

— През зимата обаче блещукат. Спомняш ли си нощта, преди да заминеш за Ливан? Беше по Нова година!

— Тъкмо тогава реших да напиша за теб книга за философията. Бях търсил в голяма книжарница в Кристиансанд, в библиотеката също. Не открих нищо подходящо за младежи.

— Сякаш седим на върха на тънкия косъм в бялата заешка козина.

— Дали има някой навън, в нощта от светлинни години?

— Лодката се е откъснала! — възкликна Хилде.

— Да, действително…

— Не е възможно! Преди малко проверих дали е здраво завързана.

— Наистина ли?

— Това ми напомня как Софи взе назаем лодката на Алберто. Помниш ли как се носеше по езерото?

— Ще видиш, че и това тук е нейна работа — каза майорът.

— Шегуваш ли се? През цялата вечер усещах, че има нещо.

— Някой трябва да доплува до лодката.

— Двамата ще плуваме, татко.