Юстайн Гордер
Светът на Софи (34) (Роман за историята на философията)

Контрапункт

… две или повече мелодии звучат едновременно…

Хилде се изправи в леглото. Така свършваше историята за Алберто и Софи. Но какво всъщност се бе случило? Защо баща й бе написал тази последна глава? Нима искаше само да даде израз на властта си над света на Софи?

Потънала в мисли, тя се изми и се облече. Закуси набързо, слезе в градината и седна на градинската люлка.

Прав бе Алберто, че речта му е единственото разумно нещо в цялото градинско увеселение. Нима баща й смята, че светът на Хилде е също толкова хаотичен, колкото и градинското празненство на Софи? Или че и нейният свят някога ще колабира?

Ами Софи и Алберто? Какво бе станало с тайния им план?

Може би от Хилде се очакваше да съчини продължението сама? Нима действително бяха успели да се измъкнат от повествованието? Но къде бяха сега?

Изведнъж й хрумна нещо. Ако Алберто и Софи наистина бяха успели да се откопчат от разказа, но можеше да очаква да научи това от листовете в папката, баща й бе прекалено наясно с всичко, което пишеше там.

Дали не беше описано между редовете? Бе срещнала намеци в този смисъл. Докато седеше на люлката, Хилде осъзна, че ще трябва да прочете историята още няколко пъти.

Докато белият мерцедес фучеше из градината, Алберто бе дръпнал Софи в пещерата. После се завтекоха през гората към Майорската хижа.

— Бързо! — извика учителят. — Трябва да успеем преди той да ни потърси.

— Изплъзнахме ли се от неговото внимание?

— Намираме се в граничен район!

Загребаха през езерото и се втурнаха в къщурката. Алберто отвори капака към избата и избута Софи надолу в мазето. После настъпи мрак.

През следващите дни Хилде подготвяше своя план. Изпрати няколко писма до Ане Квамсдал в Копенхаген и два пъти разговаря с нея по телефона. Включи като помощен персонал приятелите и познатите си в Лилесанд, а накрая в плана бе посветен почти половината клас.

В промеждутъците препрочиташе „Светът на Софи“. Не беше история, с която човек приключва след първия прочит. Хрумваха й нови и нови идеи за случилото се с двамата герои след градинското парти.

Към девет часа в събота, на 23 юни, тя се стресна в съня си. Знаеше, че баща й вече е напуснал военния лагер в Ливан. Останалата част от деня му бе планирана до най-малката подробност.

По-късно същия предобед двете с майка й подхванаха приготовленията за Средлетната нощ. На Хилде не й излизаше от главата как Софи и майка й бяха подготвяли техния празник.

Но нали всичко това бе минало? Нима застилаха масата в същия този момент?

Софи и Алберто приседнаха на моравата пред две големи сгради с грозни външни вентили и вентилационни тръби. От едната постройка излязоха млада жена и млад мъж — той носеше кафява чанта за документи, тя бе преметнала през рамо червена дамска чанта. По малката уличка в дъното премина автомобил.

— Какво се случи? — попита Софи.

— Успяхме.

— Но къде сме?

— Районът се нарича Майорстуа.

— Но…

— И се намира в Осло.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Едната сграда се казва „Шато ньоф“, това означава нов дворец. Вътре студентите изучават музика. Другата е теологическият факултет. По-нагоре на хълма можеш да следваш естествени науки, а на върха — литературознание и философия.

— Изплъзнахме ли се от Хилдината книга и от властта на майора?

— Отговорът е два пъти да. Тук не ще ни открие, докато е жив.

— Но къде се намирахме, когато тичахме през гората?

— Докато майорът беше зает да блъсне автомобила на финансовия съветник в ябълковото дърво, ние успяхме да се скрием в пещерата. Тогава се намирахме в ембрионален стадий, Софи. Принадлежахме едновременно на стария и на новия свят. Невъзможно е майорът да е разбрал, че се крием там.

— Защо?

— В противен случай не би ни оставил да се измъкнем тъй лесно. Всичко мина като по ноти. Е, възможно е и той да се е включил в играта…

— Какво искаш да кажеш?

— Та нали той е първопричината за катастрофата на белия мерцедес! Може би е искал да ни изгуби от погледа си. Сигурно съвсем е останал без сили след всичко, което се случи…

Младата двойка бе само на няколко метра от тях. Софи изпита известно неудобство, че седи на тревата с толкова по-възрастен от нея мъж. Освен това искаше да получи потвърждение за думите на Алберто.

Скочи и тръгна към двамата младежи.

— Ще бъдете ли така любезни да ми кажете как се нарича това място?

Но те не й отговориха, дори не я погледнаха. Софи така се ядоса, че ги заговори повторно:

— Мисля, че не прекалявам, като очаквам да получа отговор на въпроса си?

Младият мъж очевидно бе погълнат да обяснява нещо на жената.

— Контрапунктуалната композиция се развива в две измерения: хоризонтално, или мелодично, и вертикално, или хармонично. Става дума следователно за две или повече мелодии, които звучат едновременно…

— Извинете, че ви прекъсвам, но…

— Мелодиите се комбинират така, че да се развиват възможно най-независимо от своето съзвучие. Трябва обаче да има и хармония. Това наричаме контрапункт. Всъщност това означава нота срещу нота.

Що за наглост! Все пак двамата не бяха нито слепи, нито глухи! Софи опита за трети път, като щръкна точно пред тях и препречи пътя им.

Просто я изместиха настрана.

— Доста е ветровито — рече жената.

Софи изтича обратно при Алберто.

— Те не чуват — обясни тя и докато го изричаше, си спомни съня за Хилде и златното кръстче.

— Ще трябва да платим тази цена, Софи. При положение че сме се измъкнали крадешком от една книга, не можем да очакваме да придобием статута на нейния автор. Но нали сме тук. И отсега няма да остареем нито ден повече от възрастта ни на философско градинския празник.

— Нима никога няма да влезем във връзка с хората наоколо?

— Истинският философ никога не казва никога. Имаш ли часовник?

— Осем часът.

— Точно колкото беше, когато напуснахме градинското парти.

— Днес Хилдиният баща се завръща от Ливан.

— Тогава трябва да побързаме.

— И какво искаш да кажеш?

— Не ти ли е любопитно да узнаеш какво ще се случи, когато майорът се прибере в Бяркели?

— Естествено, но…

— Хайде тогава!

Запътиха се към града. Случваше се да срещнат хора, ала за тях Софи и Алберто сякаш бяха прозрачни. Изведнъж Алберто спря пред червена спортна кола със свален гюрук.

— Мисля, че можем да я вземем. Трябва само да се убедим, че е нашата кола.

— Вече нищичко не разбирам.

— Ще ти обясня. Ние просто не можем да вземем нормална кола, която принадлежи на човек от града. Какво според теб ще се случи, ако хората забележат да се движи автомобил без шофьор? Освен това едва ли ще успеем да я запалим.

— А как стои въпросът с тази тук?

— Мисля, че я познавам от един стар филм.

— Извинявай, но загадъчните ти намеци започват да ме дразнят.

— Тази кола е плод на въображението, Софи. Точно като нас. Хората в този град я виждат като празно място за паркиране. И тъкмо това трябва да проверим, преди да потеглим.

Спряха и зачакаха. След малко се зададе момче на колело и мина точно през червената кола.

— Ето, виждаш ли? Наша е!

Алберто отвори вратата до седалката на шофьора.

— Моля!

Софи се качи, а самият той седна зад кормилото. Ключът бе пъхнат в стартера. Алберто го превъртя и колата запали.

Оставиха зад гърба си Хиркевейен и скоро стигнаха Драменсвейен. Прекосиха Люсакер и Сандвика. Постепенно съгледаха първите летни огньове, особено след като отминаха Драмен.

— Средлетният празник е, Софи! Не е ли чудесно?

— А в отворена кола вятърът е толкова свеж! Наистина ли сме невидими?

— Видими сме само за онези, които са като нас. Може и да срещнем някои от тях. Колко е часът?

— Девет и половина.

— В такъв случай трябва да минем напряко. Не можем вечно да пълзим подир този камион.

Алберто сви в голяма житна нива. Софи се обърна и видя, че оставят зад себе си широка ивица смачкани класове.

— Утре ще кажат, че е виновен вятърът — отсъди Алберто.

Майор Алберт Кнаг бе кацнал в Копенхаген. Беше събота, 23 юни, 16.30 часа. Денят на майора бе дълъг. Последният етап от пътуването му бе полетът Рим-Копенхаген.

Премина през паспортния контрол, облечен в униформата на сините каски, с която винаги се бе гордял. Представляваше не само себе си, но и един международен правов ред, а поради това и столетната традиция на цялата планета.

Носеше през рамо малък сак, останалия багаж бе чекирал още в Рим. Трябваше само да размаха червения си паспорт.

— Нищо за деклариране.

Имаше цели три часа престой в Копенхаген, преди самолетът му да отлети за Кристиансанд. Трябваше да купи само още няколко дребни подаръка за семейството. Големия подарък за рождения ден на Хилде бе изпратил още преди две седмици. Марит го бе оставила върху нощната масичка, та Хилде да го намери, когато се събуди на рождения си ден. Откакто й се бе обадил същата вечер, повече не бе разговарял с дъщеря си.

Купи си няколко норвежки вестника, седна в бара на летището и поръча чаша кафе. Не бе успял да хвърли и един поглед на вестниците, когато чу по високоговорителя:

— Важно съобщение за господин Алберт Кнаг. Умоляваме господин Алберт Кнаг да се обърне към гишето на Скандинавски авиолинии.

Това пък какво беше? Алберт Кнаг усети, че го побиват тръпки. Да не би да го е догонила заповед да се върне обратно в Ливан?

След малко застана пред информационното гише:

— Аз съм Алберт Кнаг.

— Моля. Казаха, че е спешно.

Плик за писмо. Той го разкъса. Вътре имаше по-малък плик. На него пишеше: „Майор Алберт Кнаг, чрез гишето за информация, летище Каструп, Копенхаген“.

Майорът нервно отвори малкия плик. Вътре се мъдреше бележка.

Мили татко! Приветствам те със сърдечно добре дошъл у дома! Колко хубаво, че се завърна от Ливан! Сигурно разбираш, че не мога да чакам, докато се прибереш вкъщи. Прости ми, че те извиках по високоговорителя. Така бе най-лесно.

П. П. За жалост финансовият съветник Ингебиргтсен иска обезщетение за катастрофиралия си откраднат мерцедес.

П. П. П. Когато се върнеш у дома, може би ще съм в градината. Възможно е обаче да ти се обадя и преди това.

П. П. П. Изпитвам известна боязън да оставам дълго в градината. На такива места лесно можеш да изчезнеш вдън земя.

Отначало майор Алберт Кнаг се усмихна. Обаче съвсем не му се понрави, че го манипулират така. Винаги бе обичал сам да дърпа конците. А ето че сега дръзкото хлапе си седеше у дома и го разкарваше през половината летище! Как ли е успяла? Пъхна плика във вътрешния си джоб и пое покрай редицата търговски витрини. Тъкмо се канеше да влезе в магазина за хранителни стоки, когато съзря малък плик, залепен на стъклото. „Майор Кнаг“ бе написано върху него с тлъст флумастер. Той разкъса плика и прочете:

Важно съобщение за майор Кнаг, чрез веригата магазини „Данск Мат“, филиал летище Каструп, Копенхаген. Мили татко! Моля те, купи една голяма щафета датски салам, ако питаш мен, може и да са две кила. Мама сигурно ще се зарадва и на конячен колбас.

П. П. Лимфордският черен хайвер също не е за пренебрегване.

Алберт Кнаг се огледа. Нима тя е нейде наблизо? Да не би Марит да й е подарила полет до Копенхаген, само за да го посрещне? Почеркът беше на Хилде… Изведнъж наблюдателят на ООН сам се почувства наблюдаван. Сякаш някой дирижираше постъпките му с дистанционно управление.

Влезе в магазина, купи двукилограмов салам, конячен колбас и три кутии лимфордски черен хайвер. После продължи разходката си покрай витрините. Искаше да вземе допълнителен подарък за Хилде. Дали има нужда от джобен калкулатор? Или малко портативно радио — да, това ще е най-подходящо.

Но когато стигна пред магазина за електроуреди, забеляза на витрината нов плик. „Майор Алберт Кнаг, чрез най-интересния магазин на цялото летище“ — пишеше на него. На бележката вътре прочете следната вест:

Мили татко! Възложено ми е да ти предам поздрави от Софи заедно с благодарности за портативното телевизорче, комбинирано с VKB-радио, което тя получи за рождения си ден от твърде щедрия си татко. Наистина беше чудесно, но от друга страна, беше дреболия. Трябва обаче да призная, че споделям интереса на Софи към подобни дреболии.

П. П. Ако още не си минал оттам, две други съобщения те очакват в бакалията и в безмитния магазин, където продават вино и цигари.

П. П. П. За рождения си ден получих пари и мога да спонсорирам своя собствен портативен телевизор с 350 крони.

Портативното телевизорче струваше 985 датски крони. При добро желание това би могло да се определи като дреболия, не обаче и начинът, по който майор Алберт Кнаг бе разкарван напред-назад от странните хрумвания на собствената си щерка. Беше ли Хилде тук или не?

На всяка крачка майорът започна да се оглежда на всички страни. Струваше му се, че е едновременно шпионин и марионетка. Нима не му отнемаха късче по късче човешката свобода?

Въпреки това нещо го теглеше към големия безмитен магазин. Тук откри още един бял плик, на който бе изписано името му. Цялото летище сякаш бе превърнато в компютърна игра, в която той служеше за курсор. На бележката пишеше:

Майор Кнаг, чрез безмитния магазин на летището

Искам от теб само пакетче винени гумени бонбони и две-три кутии марципан марка „Антон Берг“. Не забравяй, че в Норвегия всичко е далеч по-скъпо! Мама обича кампари.

П. П. Дръж сетивата си нащрек през целия път към дома. Нали не искаш да пропуснеш някое важно съобщение?

Алберт Кнаг въздъхна примирено, а после влезе в магазина и купи нещата, които бе поръчала Хилде. Натоварен с три найлонови торби и със сака през рамо, той се отправи към врата 28, за да изчака излитането. Ако имаше още бележки, така и щяха да си останат.

Но на една колона до врата 28 също бе залепен бял плик: „За майор Алберт Кнаг, чрез врата 28, летище Каструп, Копенхаген“. Беше почеркът на Хилде, само номерът на вратата сякаш бе добавен от чужда ръка. Макар че не бе сигурно, защото майорът не сравняваше букви, а само числа.

Отпусна се в кресло, опряно до стената. Гордият майор седеше и гледаше втренчено като дете, което за първи път пътува само. Ако Хилде беше тук, поне нямаше да й достави радостта да го открие първа. Боязливо вдигаше поглед към пътниците, които прииждаха. За кратко се почувства като строго пазен държавен престъпник. Когато извикаха пътниците за полета, отдъхна облекчено. Стъпи последен на борда на самолета.

Докато предаваше бордната си карта, набързо откъсна един плик, залепен на бариерата.

Софи и Алберто бяха прекосили моста Бревик и скоро след това подминаха излаза за Крагерьо.

— Та ти пердашиш със сто и осемдесет! — отбеляза Софи.

— Наближава девет. След малко той каца на летище Хйевик. За щастие нас не може да ни спре никаква пътна полиция.

— Но ако се сблъскаме с някого?

— Няма нищо, стига да е нормална кола. Само ако е някой от нашия вид…

— Да?

— Трябва да внимаваме. Не видя ли, че минахме покрай Хърби, лудата кола костенурка?

— Не.

— Беше паркирал на едно място във Вестфолд.

— Едва ли ще изпреварим толкова лесно пътническия автобус пред нас. От двете страни на пътя има гъста гора.

— Няма значение, Софи. Сега ще видиш.

Алберто сви през гората и пресече най-големия гъсталак.

Софи въздъхна облекчено.

— Ама че ме стресна.

— Не би усетила нищо, дори да преминем през стоманена стена.

— Това означава, че по отношение на околната среда ние сме само въздушни духове.

— Не, пак обръщаш всичко надолу с главата. Действителността е за нас като въздушна приказка.

— Трябва да ми го обясниш по-подробно.

— Тогава слушай добре. Широко разпространено недоразумение е, че духът е „по-въздушен“ от водната пара. Всъщност е точно обратното. Духът е по-твърд от лед.

— Никога не съм се замисляла за това.

— Тогава ще ти разкажа една история. Имало едно време един човек, който не вярвал в ангели. Въпреки това един ден, докато работел в гората, при него слязъл ангел.

— И?

— Повървели известно време заедно. Накрая човекът се обърнал към ангела и рекъл: „Да, вече трябва да призная, че ангели съществуват. Но вие не сте нормални същества като нас“. — „Какво искаш да кажеш?“ — попитал ангелът. А човекът отговорил: „Когато на пътя ни се изпречи скала, аз трябваше да я заобиколя, а ти просто мина през нея. Когато стигнахме паднал ствол, аз трябваше да го прекрача, а ти просто мина през него“. Този отговор изненадал ангела и той попитал: „Не забеляза ли, че прекосихме тресавище? Там и двамата преминахме през мъглата. И то, защото и двамата имаме много по-плътна консистенция от мъглата“.

— Аха…

— Така е и с нас, Софи. Духът може да прониква през стоманени врати. Нито танкове, нито бомбардировачи могат да разрушат нещо духовно.

— Странна мисъл!

— Скоро ще подминем Рисьор, а тръгнахме само преди час. Постепенно усещам, че ми се иска да изпия чаша кафе.

Стигнаха Фиане, малко преди Сьонделед, и вляво забелязаха крайпътно заведение. Казваше се „Синдерела“. Алберто свърна и паркира на тревата.

В кафенето Софи се опита да извади шише кола от хладилника, но то не помръдна. Сякаш бе залепено. В дъното Алберто се мъчеше да сипе кафе в картонената чаша, която бе намерил в колата. Трябваше да натисне само едно копче, но колкото и да се стараеше, не успя.

Толкова се ядоса, че се обърна към посетителите на кафенето, за да ги помоли за помощ. Когато никой не реагира, изкрещя тъй високо, че Софи си запуши ушите:

— Искам кафе!

Но сигурно не беше чак толкова разярен, защото веднага след това прихна.

— Те, естествено, не могат да ни чуят. А ние, разбира се, не можем да им откраднем кафето.

Тъкмо се канеха да напуснат закусвалнята, когато от една маса се надигна стара жена и се запъти към тях. Носеше яркочервена пола, синя като лед жилетка и бяла забрадка. Тези цветове, пък и изобщо цялата й фигура, бяха някак по-ярки, отколкото всичко наоколо в кафенето.

Тя пристъпи до Алберто и рече:

— Хубава врява вдигаш, момчето ми.

— Извинявайте!

— Каза, че искаш кафе?

— Да, но…

— Имаме едно малко заведение съвсем наблизо. Излязоха от кафенето редом с жената и поеха по малка пътека зад закусвалнята. По пътя тя запита:

— Вие май сте новаци?

— Трябва да признаем, да — отговори Алберто.

— Да-да… Добре дошли във вечността, деца!

— А ти?

— Аз произхождам от една приказка на Братя Грим. Написана е преди сто и петдесет години. А откъде сте вие, новобранци?

— От книга за философията. Аз съм учител по философия, а Софи е моя ученичка.

— Хи… хи-хи… да, това е нещо ново.

Скоро излязоха на полянка. Тук се издигаха няколко спретнати кафяви къщурки. На мегдана помежду им гореше голям средлетен огън, а наоколо танцуваха пъстри фигури. Софи разпозна много от тях. Видя Снежанка и няколко джуджета, Щастливия Ханс и Шерлок Холмс. Съзря Червената шапчица и Пепеляшка. Но около големия огън се бяха събрали и много безименни герои: коболди и елфи, фавни и вещици, ангели и дяволчета. Софи откри дори истински трол.

— Тук е цяла менажерия! — възкликна Алберто.

— Ами Средлетната нощ е! — отвърна старицата. — Последното ни подобно събиране беше през Валпургиевата нощ. Тогава празнувахме в Германия. Тук съм само на кратко посещение. Та ти искаше кафе, така ли?

— Да, моля.

Едва сега Софи забеляза, че колибките до една бяха от меденки, карамел и захарна глазура. Някои от присъстващите си гризваха от къщичките. Но тогава незабавно се явяваше сладкарка, сновеше и поправяше щетите. Софи отхапа малко от една греда. Беше по-сладка и по-вкусна от всичко, което някога бе опитвала.

Не след дълго старицата се върна с чаша.

— Хиляди благодарности! — рече Алберто.

— И какво смятат да заплатят гостите за кафето?

— Да заплатят?

— Тук обикновено плащаме с приказка. Но за кафето е достатъчен и малък откъс.

— Бихме могли да разкажем невероятната история на човечеството — отвърна Алберто. — Но лошото е, че имаме твърде малко време. Не можем ли да се върнем някой друг път?

— Разбира се. И защо гостите толкова бързат?

Алберто обясни какви са намеренията им и старицата рече:

— Вярно, вие действително сте нещо ново. Ала скоро ще трябва да прекъснете пъпната връв, която ви свързва с плътския ви произход. Ние вече не зависим от плътта и кръвта християнска. Част сме от „невидимия народ“.

Не след дълго Алберто и Софи отново стояха пред кафене „Синдерела“ и червената спортна кола. Току до автомобила една припряна майка помагаше на малкия си син да се изпишка.

Още няколко пъти минаха напряко през планини и гори и най-после пристигнаха в Лилесанд.

Машината от Копенхаген кацна по разписание в 21:35. Докато самолетът се плъзгаше по пистата в Копенхаген, майорът бе отворил плика, намерен край гишето за обработване на отлитащите. На бележката в него пишеше:

За г-н майор Кнаг, който тъкмо предава бордната си карта, Средлетната нощ, 1990.

Мили татко! Може и да си помислил, че ще се появя в Копенхаген. Ала властта ми над всичко, което вършиш, е далеч по-изтънчена. Виждам те навсякъде, татко. Посетих циганското семейство, което някога, преди много, много години, е продало на прабаба едно магическо огледало. Освен това се снабдих и с кристално кълбо. В момента виждам, че току-що си седнал в самолета. Моля те да не забравиш да закопчаеш колана и да поставиш облегалката в изправено положение, докато загасне табелката „Затегнете коланите!“. Щом самолетът се вдигне във въздуха, можеш да се облегнеш назад и да си позволиш кратък отдих. Трябва да си отпочинал, когато пристигнеш у дома. Времето в Лилесанд е прекрасно, макар и с няколко градуса по-хладно, отколкото в Ливан. Желая ти приятен полет.

Алберт Кнаг все още не можеше да реши дали е сърдит или само уморен и даже изтощен. Но изведнъж се разсмя. Разсмя се тъй високо, че другите пътници извърнаха глави към него. После самолетът излетя.

Та той просто бе опитал ударите на собствените си камъни върху собствената си глава. Макар че имаше и една съществена разлика. Жертви на неговите камъни бяха само Софи и Алберто. А те пък бяха само въображение.

Тогава последва съвета на Хилде — свали облегалката назад и задряма. Разбуди се истински едва след като бе преминал през паспортния контрол и вече стоеше във фоайето на летището. Посрещна го митинг.

Бяха осем-десет митингуващи девойчета, повечето на годините на Хилде. На плакатите им пишеше „Добре дошъл у дома, татко!“, „Хилде те чака в градината“ и „Дерзай с иронията!“.

Най-лошото бе, че майор Кнаг не можеше веднага да вземе такси. Трябваше да чака багажа си. А междувременно съученичките на Хилде обикаляха около него и той бе принуден отново и отново да препрочита плакатите им. Поусмихна се едва когато едно от момичетата му подаде букет рози. Потършува в плика и подаде на митингуващите кутия марципан. За Хилде останаха само две. След като багажът му пристигна, го заговори младеж, който съобщи, че изпълнява разпорежданията на Кралицата на огледалото и има задачата да откара господин майора в Бяркели. Демонстрантките изчезнаха в тълпата.

Пътуваха по шосе Е18. На всички мостове и надлези висяха плакати и транспаранти: „Добре дошъл у дома!“, „Пуйката чака!“, „Виждам те, татко!“.

Когато най-сетне слезе пред градинската порта на Бяркели, Алберт Кнаг си отдъхна облекчено. Благодари на шофьора с една стотачка и три кутии бира „Карлсберг Елефант“.

Жена му Марит чакаше пред къщата. След дълга прегръдка майорът попита:

— Къде е тя?

— Седи на кея, Алберт.

Алберто и Софи оставиха червената спортна кола пред хотел „Норге“ на Пазарния площад в Лилесанд. Беше десет без петнайсет. По посока на скалистите острови се виждаше голям празничен огън.

— Как ще намерим Бяркели? — попита Софи.

— Ще трябва да потърсим. Нали си спомняш картината в хижата?

— Трябва да побързаме. Искам да стигна преди него.

Прекосиха тесни пътища, преминаха през възвишения и скали. Важна отправна точка бе, че Бяркели е разположен край морето. Изведнъж Софи възкликна:

— Ето! Открихме го!

— Мисля, че си права, но не вдигай толкова шум.

— Глупости, че кой ще ни чуе?

— Скъпа Софи, след тъй продължителен курс по философия съм разочарован, че все още правиш прибързани заключения.

— Но…

— Нима вярваш, че в тази област няма коболди и тролове, горски духове и добри феи?

— Ах, извинявай!

Влязоха през портата и се отправиха към къщата по настланата с чакъл алея. Алберто спря на тревата пред градинската люлка. Малко по-нататък бе подредена маса за трима.

— Виждам я — прошепна Софи. — Седи на кея точно като в съня ми.

— Не забелязваш ли, че градината прилича на твоята собствена на Кльовервейен?

— Да, вярно. С градинската люлка и другите неща. Мога ли да сляза долу при нея?

— Разбира се. Аз ще остана в колата…

Софи изтича надолу към кея. Едва не се препъна в Хилде. Но после кротко се настани до нея.

Хилде чоплеше въжетата на завързаната за кея гребна лодка. В ръката си държеше малка бележка. Ясно бе като бял ден, че чака. Непрестанно поглеждаше часовника си.

Софи реши, че е много хубава. Имаше светлоруси къдри и яркозелени очи. Носеше жълта лятна рокля. Приличаше малко на Юрун.

Софи се опита да я заговори, макар да знаеше, че няма смисъл.

— Хилде! Аз съм Софи!

Хилде не помръдна.

Софи коленичи до нея и се опита да изкрещи в ухото й:

— Чуваш ли ме, Хилде? Да не си сляпа и глуха?

Не ококори ли Хилде очи? Не беше ли това, макар и мъничък знак, че долавя нещо, колкото и слабо да бе?

После Хилде се извърна. Неочаквано обърна глава и се втренчи в Софините очи. Погледът й обаче бе разцентрован, сякаш гледаше през Софи.

— Не толкова шумно, Софи! — Това беше извикал Алберто отгоре, от червената спортна кола. — Нямам никакво желание градината да се напълни с русалки!

Софи се укроти. Въпреки всичко беше хубаво да е толкова близо до Хилде.

После чу дълбок мъжки глас:

— Хилденце!

Беше майорът — с униформа и синя барета. Изправен високо горе, в градината.

Хилде скочи и се втурна към него. Срещнаха се по средата на пътя между градинската люлка и червената спортна кола. Той я вдигна и я завъртя във въздуха.

Хилде седна на кея да чака баща си. На всеки четвърт час, изминал от кацането му в Копенхаген, тя опитваше да си представи къде е в момента, какво преживява и как възприема това, което му се случва. Беше написала цялата му програма на лист и не го остави през целия ден.

Дали й се сърдеше? Но нима си въобразяваше, че може да напише една загадъчна книга и всичко да си остане както е било?

Отново погледна часовника си. Десет и петнайсет. Можеше да пристигне всеки момент.

Но какво беше това? Не долови ли слабо шумолене, точно както в съня си за Софи?

Извърна се. Имаше нещо, сигурна бе. Но какво? Дали причината не беше в магическата лятна нощ?

Няколко секунди се побоя, да не би да види другото лице.

— Хилденце!

Това я накара да обърне поглед. Беше баща й! Стоеше горе, в градината!

Хилде скочи и се втурна към него. Срещнаха се при градинската люлка и той я завъртя във въздуха.

Хилде се разплака, а и майорът скрито преглътна няколко сълзи.

— Станала си истинска жена, Хилде.

— А ти — истински писател!

Хилде избърса сълзите с ръкава на жълтата си рокля.

— Да кажем ли, че сме квит? — попита тя.

— Квит сме.

Седнаха на масата. Хилде настоя първо да узнае точно какво се е случило в Копенхаген и по пътя за Лилесанд. Смяха се до припадък.

— Не забеляза ли писмото в кафенето?

— Та аз дори нямах време да седна и да хапна нещо, малка негоднице! Сега съм гладен като вълк.

— Горкият татко!

— Това с пуйката май е било само майтап, а?

— Съвсем не! Всичко съм приготвила, а мама ще сервира.

После разговаряха надълго за папката и за историята на Софи и Алберто. Скоро на масата се появиха пуйка със салата „Уолдорф“, вино розе и Хилдиният козунак.

Когато бащата понечи да каже нещо за Платон, Хилде го прекъсна:

— Шшт!

— Какво стана?

— Не чу ли? Не изписука ли нещо?

— Не.

— Сигурна съм, че имаше нещо. Ах, може да е било само мишка.

Последното, което бащата каза, докато майката отиде да донесе още вино, бе:

— Курсът по философия обаче още не е завършил.

— Какво искаш да кажеш?

— Тази нощ, ще ти разкажа за космоса.

Преди да започнат пиршеството, той рече:

— Хилде вече е прекалено голяма, за да седи на скута ми. Но с теб нещата стоят различно.

И привлече Марит на коленете си. Задържа я дълго, преди да й позволи да хапне нещо.

— При това скоро навършваш четирийсет…

Докато Хилде и баща й се прегръщаха, Софи усети, че сълзите й напират.

Не можеше да достигне Хилде!

Почувства, че й завижда, защото е човек от плът и кръв.

Когато Хилде и майорът седнаха на подредената маса, Алберто натисна клаксона.

Софи вдигна поглед. Не го ли стори и Хилде?

Изтича при Алберто и седна в колата до него.

— Да погледаме малко отстрани, нали? — попита той.

Софи кимна.

— Плакала ли си?

Софи отново кимна.

— Какво има?

— Тя е щастлива, тя е истински човек… Скоро ще порасне и ще стане истинска жена. Сигурно ще има и истински деца…

— И внуци, Софи. Но всичко си има две страни. Исках да проумееш това още в началото на нашия курс по философия.

— Какво искаш да кажеш?

— Подобно на теб, смятам, че тя има късмет. Но който изтегли жребия на живота, трябва да изтегли и жребия на смъртта. Защото жребият на живота е смъртта.

— Не е ли въпреки това по-добре да си живял, отколкото никога да не можеш да живееш истински?

— Ние не можем да живеем живот като Хилдиния… или като на майора. За компенсация обаче никога няма да умрем. Не си ли спомняш какво каза старицата в гората? Ние принадлежим към „невидимия народ“. Тя каза още, че е на над сто и петдесет години. На Средлетния празник видях дори герои, които са на повече от три хиляди години.

— Може би завиждам на Хилде най-много за това, че има семейство.

— И ти имаш семейство. В крайна сметка имаш една котка, две птички и една костенурка…

— Нали изоставихме тази действителност!

— Нищо подобно. Изостави я само майорът. Той постави финалната точка, дете мое. И никога повече няма да ни намери.

— Значи смяташ, че можем да се върнем обратно?

— Колкото често пожелаем. Но ще се запознаем и с нови приятели в гората зад кафене „Синдерела“ във Фиане.

Семейство Мьолер Кнаг седна да вечеря. За миг Софи се побоя, че тази вечеря може да приеме същия обрат като философско градинското парти на Кльовервейен. Поне майорът не криеше въжделенията си спрямо Марит, но се задоволи само да я подържи на коленете си.

Колата бе паркирана встрани от трапезата. Алберто и Софи долавяха само откъслечен разговор. Гледаха втренчено към градината и имаха достатъчно време, за да си припомнят злополучното градинско празненство с всичките му подробности.

Семейство Кнаг стана от масата едва към полунощ. Хилде и майорът седнаха на градинската люлка и помахаха на майката, която се запъти към къщи.

— Лягай си спокойно, мамо. Ние имаме да обсъждаме много неща.