Юстайн Гордер
Светът на Софи (33) (Роман за историята на философията)

Градинското празненство

… една бяла врана…

Хилде седеше на леглото като омагьосана. Усети, че ръцете й са изтръпнали, а дланите, които държаха голямата папка, трепереха.

Наближаваше единадесет. Чела бе повече от два часа. От време на време вдигаше поглед от папката и се разсмиваше шумно, но на някои места се извръщаше и стенеше. Добре че беше сама вкъщи!

Какво ли не бе прочела през последните два часа! На връщане от Майорската хижа Софи получи задача да привлече вниманието на майора. Накрая се бе покатерила на едно дърво и гъсокът Мартин бе долетял от Ливан в ролята на ангела спасител.

Макар да бе много, много отдавна, Хилде никога нямаше да забрави как баща й бе чел „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Години след това двамата си имаха свой таен език, свързан с книгата. Ето че сега той пак вкарваше в играта стария гъсок.

После Софи дебютира като самотна посетителка на кафене. Хилде се увлече от разказа на Алберто за Сартр и екзистенциалистите. Малко оставаше да я убеди напълно — ала откакто четеше папката, това не й се случваше за първи път.

Преди около година Хилде си бе купила книга за астрология. Друг път донесе вкъщи колода карти таро. А веднъж се прибра с ръководство по спиритизъм. В отговор баща й отправи по някоя и друга назидателна бележка за „разума“ и „суеверията“, но едва сега бе ударил часът на неговата мъст. Беше отвърнал на удара. Ясно бе, че няма да позволи дъщеря му да порасне без сериозно предупреждение какво представлява тази измама. За всеки случай дори й бе махнал с ръка от телевизора в магазина за електроуреди. Можеше да си спести поне това…

Но най-учудващо бе тъмнокосото момиче.

Софи, Софи — коя си ти? Откъде идеш? Защо се намеси в живота ми?

Накрая Софи бе получила книгата, в която се разказваше за нея самата. Дали беше същата книга, която Хилде държеше в ръцете си? Това обаче бе обикновена папка! Нима бе възможно да намериш книга за самата себе си в книга за самата себе си? Какво щеше да се случи, ако Софи се задълбочи в книгата? Какво щеше да се случи сега? Какво още би могло да се случи?

Хилде провери с пръст — оставаха само няколко страници.

В автобуса на връщане от града Софи видя майка си. Лош късмет! Какво ще каже, като открие книгата? Софи се опита да я напъха при хартиените гирлянди и балоните, които бе купила за празненството, ала не успя.

— Здравей, Софи! Ние двете в един и същ автобус? Приятна изненада.

— Здрасти…

— Купила си си книга?

— Не, не съвсем.

— „Светът на Софи“ — хубава шега.

Софи разбра, че едва ли ще се измъкне с лъжа.

— Алберто ми я подари.

— Да, трябваше да се досетя. Както казах — радвам се, че ще се запозная с него. Позволяваш ли да хвърля един поглед?

— Не можеш ли да почакаш до вкъщи? Това е моя книга, мамо.

— Не оспорвам, че е твоя. Просто исках да погледна първата страница… Ооо! „Софи Амундсен се връщаше от училище. Отначало повървя с Юрун. Разговаряха за роботи…“

— Наистина ли пише така?

— Да, така пише, Софи. Автор е някой си Алберт Кнаг. Никога не съм чувала това име. Как се казваше твоят Алберто?

— Кнокс.

— Ще видиш, този странен човек е написал цяла книга за теб, Софи. Под друго име. Това се нарича псевдоним.

— Не той е написал книгата, мамо. Няма смисъл да се напрягаш. Бездруго няма да разбереш нищо.

— Хубаво, няма. Утре е градинското тържество. Тогава сигурно всичко ще си дойде на мястото.

— Алберт Кнаг живее в съвсем друга действителност. Затова тази книга е бяла врана.

— Хайде, престани. Каква бяла врана? Нали досега беше бял заек?

— Стига!

Нищо повече не се получи от разговора между майка и дъщеря, докато слязоха в началото на Кльовервейен. Там пък имаше митинг.

— Небеса! — възкликна майката. — Мислех, че поне в този район уличният парламент ще ни бъде спестен.

В митинга участваха не повече от десетина-дванадесет души. На плакатите им пишеше: „Скоро се връща майорът“, „Вкусно ястие в нощта на философското празненство? С удоволствие!“ и „Повече власт за ООН!“.

Софи почти съжали майка си.

— Просто не им обръщай внимание — посъветва я тя.

— Ама не е ли странен този митинг, Софи? Едва ли не абсурден.

— Дреболия.

— Светът се променя все по-бързо. Всъщност никак не се учудвам.

— Не би ли трябвало да се учудваш, че не се учудваш?

— Никак дори. Та те се държат съвсем миролюбиво! Само да не са стъпкали розовите ни храсти. Макар че не мога да си представя какъв е смисълът на митинги в градини. Давай да се прибираме, тогава ще разберем.

— Това беше философски митинг, мамо. Истинските философи не тъпчат рози.

— Да ти кажа ли нещо, Софи? Наистина не знам дали да вярвам в истински философи. Днес всичко е изкуствено.

Следобеда и вечерта посветиха на приготовления в къщата и кухнята. Предобед на другия ден двете наредиха масата и украсиха градината. Юрун дойде да помага.

— Гръм и мълнии! — разфуча се тя. — И родителите ми ще дойдат. Ти си виновна, Софи!

Всичко бе готово половин час преди да пристигнат гостите. Масите в градината бяха украсени с гирлянди и лампиони. Дълги кабели се проточваха през прозореца на мазето. Градинската порта, дърветата покрай пътеката и фасадата на къщата бяха накичени с балони. Софи и Юрун ги надуваха цели два часа. Ястията бяха сервирани на масата: пиле и салата, кифлички и козунак. В кухнята чакаха негърски целувки и сметанова торта, кравайчета и шоколадов сладкиш. Двадесет и четири пластовият кръгъл кекс вече царуваше над масата. Увенчаваше го фигурка на момиче, облечено като за първо причастие. Майката на Софи я увери, че със същия успех фигурката може да представлява и петнадесетгодишно момиче, което не е приело първото си причастие. Но самата Софи бе убедена, че фигурката бе поставена там, защото неотдавна бе подхвърлила, че не е сигурна дали изобщо желае да приеме първо причастие.

— Не, наистина не сме пестили от нищо — повтаряше майката.

После заприиждаха гостите. Първо три съученички с летни блузки и тънки жилетки, с дълги поли и лек грим около очите. Не след дълго, излъчващи комбинация от свенливост и момчешка нахаканост, Йорген и Ласе влязоха през портата, влачейки крака.

— Честит рожден ден!

— Значи и ти порасна!

Софи забеляза, че Юрун и Йорген тайно кръстосаха погледи. Нещо витаеше из въздуха. Нали бе нощта на тайнството.

Всички носеха подаръци и тъй като партито бе философско, преди да тръгнат, неколцина от гостите се бяха постарали набързо да открият що е това философия. Не всички бяха улучили философски подаръци, ала повечето поне бяха размърдали мозъците си, за да напишат нещо философско на честитките. Сред подаръците Софи откри философски речник и дневник с катинарче, на чиято корица пишеше: Моите лични философски бележки.

Докато гостите продължаваха да пристигат, майката на Софи поднесе ябълков сок във високи чаши за бяло вино.

— Добре дошли! А как се казва младият господин?… Май още не се познаваме… Колко хубаво, че успя да дойдеш, Сесили!

Едва когато всички младежи се събраха и тръгнаха да обикалят под овошките с винените си чаши, пред градинската порта спря белият мерцедес на родителите на Юрун. Финансовият съветник беше в спретнат, елегантно скроен сив костюм. Милостивата госпожа Ингебиргтсен се бе напъхала в ален ансамбъл с панталон, украсен с тъмночервени пайети. Софи можеше да се закълне, че госпожата е видяла костюма върху някоя кукла Барби, а после бе отишла на шивач и си бе поръчала същия тоалет. Имаше обаче и друга възможност. Може би градският съветник бе купил куклата и я бе отнесъл на магьосник, който я бе превърнал в жена от плът и кръв. Този вариант обаче звучеше толкова невероятно, че Софи го отхвърли.

Двамата слязоха от мерцедеса и пристъпиха в градината, където младежите се опулиха от учудване, финансовият съветник лично поднесе на Софи продълговат тесен пакет. Тя се опита да запази присъствие на духа, когато подаръкът се оказа кукла Барби. Юрун обаче не се овладя:

— Вие тотално ли сте превъртели, или какво? Софи не играе с кукли!

Гласът на госпожа Ингебиргтсен долетя сред звън на пайети.

— Може да си я постави за украса, Юрун.

— Хиляди благодарности все пак — опита се да успокои положението Софи. — Нищо не ми пречи да си направя колекция.

Междувременно гостите бяха обкръжили масата.

— Сега липсва само Алберто — каза майката на Софи. Прозвуча някак си неестествено, сякаш се опитваше да заглуши слаба тревога. Сред гостите вече се носеха първите слухове за особения гост.

— Той обеща, че ще дойде, значи ще дойде.

— Но нали можем да сядаме и без него?

— Да, нека седнем.

Майката на Софи започна да разпределя гостите около дългата маса. Запази свободно мястото между себе си и Софи. После каза няколко думи за храната, за хубавото време и за това, че сега Софи е вече почти възрастна.

Седяха на масата вече половин час, когато един мъж на средна възраст с черна остра брада и барета мина по Кльовервейен и влезе през портата в градината. В ръцете си държеше голям букет от петнайсет рози.

— Алберто!

Софи скочи и изтича да го посрещне. Прегърна го и взе букета. Той затършува в джобовете си и извади няколко големи бомбички, които запали и хвърли напосоки. Докато се отправяше към масата, подпали голям бенгалски огън и, преди да заеме свободното място между Софи и майка й, го забучи върху двадесет и четири пластовия сладкиш.

— Много ми е драго — рече той.

Събранието се слиса. Госпожа Ингебиргтсен метна многозначителен поглед към своя съпруг. Майката на Софи обаче бе толкова облекчена, че човекът най-сетне се бе явил, та би му простила какво ли не. Самата рожденица с мъка успя да потисне хълцукащия смях, който напираше дълбоко в корема й.

Майката на Софи почука по чашата си и каза:

— Нека да поздравим с добре дошъл на това философско градинско тържество и Алберто Кнокс! Не си мислете, че той е моят нов приятел, защото — макар че съпругът ми често пътува по море — в момента си нямам такъв. Този странен човек всъщност е учител по философия на Софи. Което означава, че освен да пали бомбички, умее и други неща. Този човек може например да извади жив заек от черен цилиндър. Или беше врана, Софи?

— Благодаря, благодаря — рече Алберто и седна.

— Наздраве! — каза Софи и цялата компания вдигна чаши.

После дълго седяха и ядоха пиле със салата. По едно време Юрун неочаквано скочи, отправи се с устремни крачки към Йорген и залепи върху устата му звучна целувка. Момчето посрещна този опит за сближение, като я привлече към себе си, за да може по-добре да отвърне целувката.

— Мисля, че ще припадна! — възкликна госпожа Ингебиргтсен.

— Не на масата, деца — бе единственият коментар на госпожа Амундсен.

— Защо не? — обърна се към нея Алберто.

— Що за странен въпрос?

— За истинския философ няма странни въпроси.

Две момчета, които не бяха получили целувка, започнаха да замерят покрива с пилешки кокали. И това принуди Софината майка да се обади:

— Престанете, моля! Пилешките кокали в улука са извънредно досадни.

— Съжаляваме — извини се едно от момчетата. И двамата започнаха да мятат кокалите през градинската ограда.

— Мисля, че е време да съберем чиниите и да поднесем сладкишите — каза накрая майката на Софи. — Кои ще пие кафе?

Съпрузите Ингебиргтсен, Алберто и още двама вдигнаха ръце.

— Софи и Юрун може би ще ми помогнат…

На отиване към кухнята приятелките проведоха кратък разговор.

— Защо го целуна?

— Видях устата му и ме обзе непреодолимо желание. Той е абсолютно неустоим.

— Как беше?

— Малко по-различно, отколкото си го представях, но…

— Значи ти е било за пръв път?

— Но няма да е за последен.

Не след дълго поднесоха сладкишите и кафето. Алберто раздаваше на момчетата бомбички, ала майката на Софи почука по чашата си с кафе.

— Нямам намерение да говоря дълго — каза тя. — Но имам само една дъщеря и това ще е единственият път, когато точно преди една седмица и един ден тя е навършила петнадесет години. Както се уверихте, не сме пестили от нищо. Сладкишът има двадесет и четири пласта, значи поне едно кръгче за всеки гост. Който посегне пръв обаче, може да си вземе и две кръгчета. Нали започваме отгоре, а постепенно кръговете стават все по-големи. Така е и в живота. Когато Софи беше още малка мишчица, тя щъпуркаше в твърде ограничен кръг. Но с течение на времето периметърът й на действие се разшири. Вече стига до стария град и обратно. А понеже баща й все пътува, тя води телефонни разговори с целия свят. Честит петнадесети рожден ден, Софи!

— Очарователно! — възкликна госпожа Ингебиргтсен.

Софи не бе сигурна дали оценката се отнасяше за майка й, за речта, за многопластовия сладкиш или за самата нея.

Гостите изръкопляскаха, а едно момче замери крушата с бомбичка. Юрун стана и се опита да смъкне Йорген от стола. Той не оказа никаква съпротива и двамата се проснаха на тревата, където продължиха да се целуват. След малко се изтъркаляха под храстите френско грозде.

— В днешно време момичетата поемат инициативата — изрече градският съветник.

С тези думи той се изправи и пристъпи към храстите, за да наблюдава отблизо какво става под тях. Последва го почти цялата компания. Само Софи и Алберто си останаха на местата. Не след дълго всички гости се подредиха в полукръг около Юрун и Йорген, които междувременно бяха приключили с невинните целувки и преминаха към умерено енергично натискане.

— Тези двамата не се стряскат от нищо — установи госпожа Ингебиргтсен, не без известна гордост.

— Не, човешкото винаги си иска своето — потвърди съпругът й.

Той се огледа, та ако е възможно, да докопа нещо като признание за добре подредените си слова. Когато го сподобиха само с безмълвно кимане, добави:

— Нищо не може да се направи.

От разстояние Софи видя, че Йорген се опитва да разкопчае бялата блуза на Юрун, която вече бе осеяна със зелени петна. Тя пък се бе посветила на колана му.

— Само да не се простудите — предупреди госпожа Ингебиргтсен.

Софи отчаяно погледна Алберто.

— Става по-бързо, отколкото си мислех — обясни той. — Трябва да се махаме оттук колкото е възможно по-скоро. Ще произнеса само кратко слово.

Софи плесна с ръце.

— Ще бъдете ли така добри да седнете? Алберто ще държи реч.

Всички, освен Юрун и Йорген, се дотътриха и седнаха около масата.

— Не, наистина ли ще държите реч? — попита майката на Софи. — Колко любезно!

— Благодаря за вниманието.

— Чувам, че обичате да се разхождате. — Майката на Софи очевидно се опитваше да завърже разговор с Алберто. — Толкова е важно да се поддържаме във форма. Особено много ми харесва, че водите на разходките и куче. Не се ли наричаше Хермес?

Алберто се изправи и докосна с пръст чашата си за кафе.

— Мила Софи — започна той, — припомням, че тук празнуваме философско градинско парти. Затова ще произнеса философска реч.

Тутакси го прекъснаха ръкопляскания.

— Капка разум не би навредила дори в такава весела компания. Но, разбира се, не бива да забравяме да честитим на рожденицата петнадесетия й рожден ден.

Не бе довършил изречението, когато изтрещяха самолетни двигатели. Не след дълго самият самолет мина над градината в бръснещ полет. За опашката му бе закачен дълъг флаг, на който пишеше: „Честит петнадесети рожден ден!“.

Това предизвика нови, още по-бурни аплодисменти.

— Ето, виждате! — възкликна майката на Софи. — Човекът умее не само да пали бомбички.

— Благодаря, абсолютна дреболия. През последните седмици Софи и аз проведохме обширно философско изследване. Тук и сега искаме да оповестим неговите резултати. Ще разкрием най-дълбоката тайна на нашето съществуване.

Около масата стана толкова тихо, че се чуха чуруликанията на птиците. И естествено — звуците иззад френското грозде.

— Продължавай! — заповяда Софи.

— След старателни философски проучвания, проточили се от първите древногръцки философи до наши дни, ние открихме, че живеем нашия живот в съзнанието на майора. В момента той се намира в Ливан като наблюдател на ООН и е написал книга за дъщеря си в Лилесанд. Тя се нарича Хилде Мьолер Кнаг и навърши петнадесет години в същия ден като Софи. Когато се събуди на 15 юни сутринта, книгата за всички нас бе оставена върху нощната й масичка. По-точно — беше дебела папка с твърди корици. В този момент последните страници от папката гъделичкат пръстите й.

Компанията около масата видимо се раздразни.

— Нашето съществуване следователно е ни повече, ни по-малко забавление за рождения ден на Хилде Мьолер Кнаг. Защото всички ние сме измислени само като рамка за философските уроци, които майорът преподава на своята дъщеря. Това например означава, че белият мерцедес отвън не струва и пет пари. Не струва повече от всичките бели мерцедеси в главата на бедния майор от корпуса на ООН, който току-що се премести на сянка, за да не получи слънчев удар. Защото в Ливан е горещо, скъпи мои.

— Глупости! — възкликна градският съветник. — Това си е чист брътвеж!

— Словото, естествено, е свободно — потвърди Алберто невъзмутимо. — Истина е обаче, че цялото градинско тържество е чист брътвеж. Единствената капка разум в тази малка компания е настоящата реч.

Но финансовият съветник се изправи и рече:

— Човек се старае всячески да изпълнява дълга си. Внимава да се презастрахова срещу каквито и да било изненади. И изведнъж пристига някакъв си мързелив глупак с уж „философски“ твърдения, които съсипват всичко!

Алберто кимна.

— Срещу този вид философско познание застраховките са безсилни. Говорим за нещо по-лошо от природните бедствия, господин финансов съветник. Както сигурно ви е известно, дори застраховките не покриват щетите от тях.

— Това тук не е природно бедствие.

— Не, обаче е екзистенциална катастрофа. Ако вие например хвърлите поглед под френското грозде, ще разберете какво искам да кажа. Не можем да се застраховаме срещу това, че цялото ни съществувание ще колабира. Човек не може да се застрахова и срещу това, че слънцето ще изгасне.

— Защо трябва да понасяме всичко това? — попита съпругата си бащата на Юрун.

Тя поклати глава, същото стори и майката на Софи.

— Колко тъжно! — съжали тя. — При това не пестихме никак.

Младежите не откъсваха ококорените си очи от Алберто. Често младите са по-отворени за нови идеи и мисли от хора, които са поживели повечко.

— Бихме желали да чуем още — каза момче с руси къдрици и очила.

— Благодаря, но няма какво повече да се каже. Веднъж осъзнали, че сме само съновидения в дремещото съзнание на друг човек, най-разумното по мое мнение е да мълчим. В заключение обаче мога да ви препоръчам, млади хора, кратък курс по история на философията. Така ще развиете критично отношение към света, в който живеете. Важно е да сте критични и към стойностите на поколението на вашите родители. Ако съм се опитал да науча на нещо Софи, то е да мисли критично. Хегел нарича това отрицателно мислене.

Финансовият съветник продължаваше да стои прав. Стоеше и барабанеше с пръсти по масата.

— Този агитатор иска да разруши здравите възгледи, които заедно с училището и църквата се опитваме да посеем у подрастващото поколение — поколението, което е нашето бъдеще и което един ден ще наследи имотите ни. Ако веднага не бъде отстранен от това общество, ще се обърна към адвоката си. Той знае какво да направи.

— Няма никакво значение какво мислите, че трябва да направите, защото сте само сянка. Освен това Софи и аз скоро ще напуснем това празненство. Защото курсът по философия не беше чисто теоретичен проект. Имаше и практическа страна. Когато удари часът, ще ви демонстрираме умението да се омъгляваш. По същия начин ще се изплъзнем и от съзнанието на майора.

Хелене Амундсен хвана дъщеря си за ръката.

— Нима искаш да ме напуснеш, Софи?

Софи я прегърна и погледна към Алберто.

— Мама ще тъгува…

— Глупости! Не бива да забравяш какво си научила. Нали искаме да се избавим тъкмо от тази безсмислица. В действителност майка ти е точно толкова мила и добра жена, колкото кошницата на Червената шапчица онзи ден бе пълна със сладкиши и вино за бабата. И ще тъгува точно толкова, колкото самолетът преди малко имаше нужда от керосин за поздравителния си лупинг.

— Мисля, че разбирам какво имаш предвид — рече Софи. После се обърна към майка си. — Затова трябва да правя каквото казва той, мамо. Един ден бездруго щях да те напусна.

— Ще ми липсваш — каза майка й. — Ала ако съществува небе над това отгоре, трябва да полетиш. Ще се опитам да се грижа за Говинда. Едно или две салатени листа дневно ли й даваш?

Алберто сложи ръка върху рамото й.

— Не ще липсваме нито на теб, нито някому другиму и това се дължи на простата причина, че всички вас тук просто ви няма. Вас ви няма, следователно вие не притежавате нищо, с което да усетите липсата ни.

— Това наистина е най-грубото оскърбление, което ми се е случвало! — възмути се госпожа Ингебиргтсен.

Финансовият съветник кимна в съгласие.

— Като нищо можем да го осъдим за обида. Ще видиш, той ще се окаже комунист. Ненапразно иска да ни отнеме всичко, което обичаме. Този човек е негодник, изпаднал мошеник…

Алберто седна, а финансовият съветник го последва. Лицето му бе почервеняло от яд. Ето че Юрун и Йорген също се върнаха и седнаха на масата. Дрехите им бяха изцапани и измачкани. Русите коси на Юрун бяха сплъстени от глина.

— Мамо, ще имам дете — обяви тя.

— Хубаво, но благоволи да почакаш, докато се приберем вкъщи.

Съпругът й незабавно се притече на помощ:

— Да, тя трябва да се стегне. А ако настоява детето да бъде кръстено още довечера, да се погрижи сама за всичко.

Алберто сериозно погледна Софи.

— Време е.

— Няма ли поне да ни донесеш още малко кафе, преди да си тръгнеш? — попита майка й.

— Разбира се, мамо, веднага.

Софи взе от масата термоканата. В кухнята включи машината за кафе. Докато чакаше водата да кипне, нахрани птичките и златните рибки. Котката не се виждаше никъде, но тя отвори голяма консервна кутия котешка храна, изсипа съдържанието й в дълбока чиния и я остави пред вратата. Забеляза, че очите й овлажняват.

Когато се върна с кафето, градинското тържество приличаше по-скоро на детски рожден ден, отколкото на празник на петнадесетгодишна рожденица. Въргаляха се бутилки от кола и лимонада, по масата бе размазано парче шоколадов сладкиш, на земята лежеше обърната купа с негърски целувки. Докато Софи оставяше каната, едно момче тъкмо пъхаше запалена бомбичка в сметановата торта. Тя се взриви, кремът и сметаната опръскаха масата и гостите. Най-зле пострада червеният тоалет на госпожа Ингебиргтсен.

Странно, но Софи и всички останали приеха всичко това с невъзмутимо спокойствие. После Юрун посегна към парче шоколадов сладкиш и го размаза по лицето на Йорген. Но веднага след това започна да го чисти, облизвайки го с език.

Майката на Софи и Алберто се бяха оттеглили на градинската люлка. Помахаха на Софи.

— Най-сетне можете да разговаряте на четири очи — им каза тя.

— Ти наистина си права — рече майка й весело. — Алберто е прекрасен човек. Оставям те в силните му ръце.

Софи седна помежду им.

Две момчета се бяха покатерили на покрива, едно момиче пукаше балоните с игла за коса, а сетне пристигна и неканен гост на мотопед. Върху багажника си носеше каса с бира и ракия. Посрещнаха го няколко петимни да помогнат момчета.

Финансовият съветник се изправи, плесна с ръце и рече:

— Да поиграем ли, деца?

Надигна една бирена бутилка, изпразни я и я остави в тревата. После отиде до масата, взе четирите най-долни пръстена от сладкиша и демонстрира на гостите как да нанизват пръстените върху бутилката.

— Последни гърчове — каза Алберто. — Трябва да тръгнем, преди майорът да тегли финалната черта и Хилде да затвори папката.

— Ще се наложи да разтребиш всичко съвсем сама, мамо.

— Няма нищо, детето ми. Според мен това тук бездруго не е живот за теб. Ако Алберто може да ти предложи нещо по-добро, никой няма да е по-щастлив от мен. Не каза ли, че има бял кон?

Софи се огледа. Градината бе неузнаваема. Навсякъде по тревата се въргаляха шишета и пилешки кости, стъпкани негърски целувки и балони.

— Някога това беше моят малък рай — въздъхна тя.

— А сега те прокуждат от него — отвърна Алберто.

Едно момче бе седнало в белия мерцедес. Неочаквано колата потегли, помете градинската порта, сви по чакълената пътека и пое през градината.

Някой улови ръката на Софи. Повлякоха я към пещерата. После чу гласа на Алберто:

— Сега!

В същия момент белият мерцедес се блъсна в едно ябълково дърво. Неузрели плодове затрополиха по капака на мотора.

— Това вече е прекалено! — извика финансовият съветник. — Настоявам за обезщетение!

Очарователната му съпруга оказа пълна подкрепа:

— Виновен е единствено този глупак. Къде се е скрил?

— Сякаш пропаднаха вдън земя — каза майката на Софи не без известна гордост.

Тя се изправи и започна да отстранява следите от философското градинско парти.

— Никой ли не иска още кафе?