Юстайн Гордер
Светът на Софи (32) (Роман за историята на философията)

Нашето време

… човекът е осъден на свобода…

Будилникът показваше 23:55. Хилде се втренчи в тавана. Опита се да освободи асоциациите си. Щом запънеше по средата на мисълта, търсеше причината за това.

Нима искаше да изтласка нещо?

Ако успееше да изключи автоцензурата, сигурно щеше да засънува будна. Тази мисъл я поизплаши.

Колкото повече се опитваше да се отпусне и да се отвори за своите мисли и образи, толкова по-силно ставаше чувството, че се намира в Майорската хижа край горското езеро.

Какво ли кроеше Алберто? Естествено, баща й бе скроил това, че Алберто се опитваше да крои. Дали самият той знаеше какво ще стане? Може би се опитваше да се отпусне дотолкова, че накрая Алберто да го изненада?

Не оставаха много страници. Дали да погледне какво става на последната? Не, нямаше да е честно. Но имаше и друго. Хилде изобщо не беше убедена, че вече е ясно какво ще се случи на последната страница.

Странна мисъл. Нали папката бе тук — баща й не можеше да допълни нищо. Най-много да го стори Алберто, ако успее. Изненадата…

Във всеки случай и Хилде реши да се погрижи за някои изненади. Майор Кнаг нямаше власт над нея. Но имаше ли тя власт над себе си?

Какво е съзнанието? Нима не е една от най-големите загадки на вселената? Какво е паметта? Какво е това, което ни кара да си спомняме всичко, което някога сме преживели и видели? Какъв е този механизъм, който всяка нощ ни кара да творим приказни сънища? Докато размишляваше над тези въпроси, Хилде притвори очи. После отново ги ококори и се втренчи в тавана. Накрая забрави да ги отвори.

Заспа.

Събудиха я гневните писъци на чайките; часовникът показваше 6:66. Странно число! Хилде скочи от леглото. Както винаги, застана до прозореца и погледна навън към залива. Беше й навик, зиме и лете.

Докато стоеше там, изведнъж изпита чувството, че в главата й се взривява кутия с бои. Припомни си какво бе сънувала. Но то беше нещо повече от нормален сън. Багрите и очертанията му бяха толкова истински!…

Беше сънувала, че баща й се връща от Ливан, и целият сън бе разширен вариант на съня, в който Софи бе намерила златното кръстче на кея.

Хилде седеше на ръба на кея — точно както в съня на Софи. И долови неизказано слаб гласец, който шептеше: „Аз се казвам Софи!“. Хилде замръзна на мястото си, за да разбере откъде идва гласът, който продължи да шепне, напомняше по-скоро тихо шумолене, сякаш й говореше насекомо: „Ти май си сляпа и глуха, ти!“. В следния миг в градината се появи баща й в униформа на сините каски. „Хилденце!“ — възкликна той. Хилде се завтече към него и го прегърна. И така сънят свърши.

Припомни си няколко реда от стихотворение на норвежкия поет Арнулф Оверлан:

Събудих се посред нощ от чуден сън,

някакъв глас ме зовеше,

далечен като подземен поток;

изправих се: какво искаш от мен?

Не след дълго майка й влезе в стаята.

— Здравей! Вече си будна!

— Не знам…

— Ще се върна както обикновено към четири…

— Добре.

— Желая ти приятно прекарване на ваканционния ден, Хилде.

— Всичко хубаво!

Щом чу, че майка й излиза, Хилде отново се тръшна на леглото и разтвори папката.

Потапям се в дълбините на майорското подсъзнание, Софи. И ще остана там, докато се видим отново.

Тук беше, да! Хилде продължи да чете. С десния показалец се увери, че наистина не остават много страници.

Докато напускаше Майорската хижа, Софи забеляза, че долу, край езерото, все още обикалят неколцина герои на Дисни, но щом приближи, те сякаш се разтопиха. Когато стигна до лодката, от тях нямаше и следа.

Докато гребеше, пък и след като изтегли лодката на отсрещния бряг, тя усърдно правеше гримаси и махаше с ръце. Нали трябваше да привлече вниманието на майора, за да може Алберто да остане ненаблюдаван в Майорската хижа.

По пътеката през гората весело заподскача. После се опита да върви като механична кукла. Дори запя, за да не скучае майорът.

Сетне спря и се замисли какъв ли ще да е Албертовият план. Но сама се усети и съвестта я загриза тъй безмилостно, че започна да се катери по едно дърво.

Почти бе достигнала върха, когато почувства, че няма да може да слезе. Каза си, че по-късно ще се опита отново — ала междувременно не можеше да остане спокойна тук, горе. Защото първото, което майорът щеше да направи, след като тя му омръзнеше, бе да провери какви ги върши Алберто.

Софи замаха с две ръце, опита се на два пъти да кукурига като петел и накрая започна да пее тиролски напеви — за първи път през петнайсетте си години живот. Тъкмо затова остана доста доволна от резултата.

Отново опита да слезе, ала здраво се беше заклещила. Изневиделица се появи голям гъсок и кацна на клона, за който се държеше Софи. След като неотдавна бе видяла цяло ято герои на Дисни, тя никак не се учуди, че гъсокът проговори.

— Казвам се Мартин. Всъщност съм питомен, но по изключение пристигам от Ливан заедно с дивите гъски. Изглежда не можеш да слезеш от дървото без чужда помощ.

— Но ти си прекалено малък, за да ми помогнеш! — отвърна Софи.

— Прибързано заключение, млада госпожице. Ти си прекалено голяма.

— Не по врат, а по шия!

— Може би ще ти е любопитно да узнаеш, че носих едно селянче на твоите години из цяла Швеция. Наричаше се Нилс Холгерсон^[1].

— Аз съм на петнайсет.

— Нилс беше на четиринайсет. Една година повече или по-малко не е от значение.

— И как успя да го повдигнеш?

— Ударих му шамарче и той припадна. Когато се събуди, беше дребен като Палечко.

— В такъв случай може би ще шамаросаш и мен. Не мога да си позволя да остана тук за вечни времена. В събота устройвам философско градинско парти.

— Интересно. Сигурно се намирам в учебник по философия. Когато летях над Швеция с Нилс Холгерсон, направихме междинно кацане в Мербака във Вермланд. Там Нилс срещна една възрастна жена, чието отколешно желание бе да напише книга за Швеция, която да забавлява учениците. Искала книгата да бъде поучителна и да съдържа пълната истина, повтаряше тя. Като узна преживелиците на Нилс, тя реши да напише книга за това, което той видя от моя гъши гръб.

— Удивително!

— Откровено казано, дори малко иронично. Нали вече бяхме вътре в онази книга.

Изведнъж Софи усети удар по бузата. В следващия миг се смали като трошица. Сега дървото приличаше на цяла гора, а гъсокът бе с големина на кон.

— Хайде, идвай — подкани я той.

Софи тръгна по клона и се покатери по гъшия гръб. Перата бяха меки, но тъй като бе много малка, те повече боцкаха, отколкото гъделичкаха. Едва седна, и гъсокът излетя. Кръжаха високо над дърветата. Софи видя под себе си езерото и Майорската хижа. Там седеше Алберто и кроеше сложни планове.

— Край на туристическите обиколки! — рече гъсокът и плесна с криле.

После се приготви да кацне в подножието на дървото, по което преди малко се бе изкатерила Софи. Когато докосна земята, Софи се търколи от гърба му. Седна, но не преди да направи две кълба напред в папратите. И установи учудена, че внезапно е възвърнала нормалната си височина. Гъсокът затепа около нея.

— Хиляди благодарности за помощта! — рече Софи.

— Дреболия. Нали каза, че това тук е учебник по философия?

— Не, ти го каза.

— Е, в крайна сметка е едно и също. Ако зависеше от мен, с удоволствие бих летял с теб из цялата история на философията, както летях с Нилс Холгерсон из Швеция. Щяхме да кръжим над Милет и Атина, Йерусалим и Александрия, Рим, Флоренция, Лондон, Париж, Йена и Хайделберг, Берлин и Копенхаген…

— Благодаря, достатъчно.

— Трябва да признаеш, че дори за ироничен гъсок би било добро постижение да прелети през вековете. Не е така лесно, като да кръстосваш над шведските административни области…

С тези думи гъсокът се засили и излетя.

Софи бе изтощена до смърт, ала докато се провираше в пещерата, предположи, че Алберто сигурно ще остане доволен от похватите й за отвличане на вниманието. През последния час майорът едва ли бе имал възможност да мисли за него. Освен ако не страдаше от сериозно раздвояване на личността.

Тъкмо влезе в къщата, и майка й се прибра от работа. Това я спаси от принудата да признава, че един питомен гъсок я е свалил от високо дърво.

След като обядваха, се заеха с подготовката на градинското празненство. Свалиха от тавана близо четириметров плот и го занесоха в градината. После отново се качиха, за да вземат и кръстосаните му подпори.

Искаха да украсят дълга маса под овошките. За последен път плотът бе влязъл в употреба за десетата годишнина от сватбата на родителите й. Тогава Софи бе едва осемгодишна, но ясно помнеше многолюдното градинско тържество, на което се бяха събрали де що имаше хора.

Прогнозата за времето беше многообещаваща. От ужасната буря в навечерието на рождения ден не беше паднала капчица дъжд. Въпреки това решиха да изчакат и да подредят масата в събота предобед. Майката на Софи бе доволна, че плотът вече е в градината.

По-късно вечерта изпекоха кифлички и козунак от два вида тесто. Менюто щеше да е печено пиле и салата. И лимонада. Софи ужасно се безпокоеше, че момчетата от класа й ще донесат бира — ако се боеше от нещо, това бяха пиянските свади.

Преди да си легне, майка й отново поиска да се увери, че Алберто наистина ще дойде на празника.

— Разбира се, ще дойде. Дори обеща да направи философски фокус.

— Философски фокус? Това пък какво ще е?

— Ами… ако беше фокусник, сигурно щеше да извади от цилиндъра си някой бял заек…

— Пак ли започваш?

— … но понеже е философ, сигурно ще направи философски фокус. Нали това ще бъде философско градинско тържество!

— Много приказваш!

— Помисли ли какъв ще бъде твоят принос?

— Естествено, Софи. Все нещо ще…

— Може би реч?

— Не, нищо не казвам. Лека нощ!

На следващата сутрин майката я събуди рано, за да се сбогуват, преди да тръгне на работа. Едва бе излязла и телефонът иззвъня. Беше Алберто. Явно бе запомнил по кое време Софи остава сама.

— Какво става с тайния ти план?

— Шшт! Нито дума. Не бива да му даваме и най-малката възможност да мисли за това.

— Предполагам, че вчера доста успешно му отклоних вниманието.

— Хубаво.

— Какво става с философията?

— Затова се обаждам. Нали вече стигнахме до нашето столетие. Отсега нататък би трябвало да се оправяш сама. Основата вече я имаш. Но ще се срещнем за още един кратък разговор за нашето време.

— Трябва да ходя в града…

— Чудесно. Нали казах, че ще говорим за нашето време.

— И?

— Ами добре е да сме, така да се каже, вътре.

— Значи да не идвам у вас?

— Не, само това не! Тук изглежда ужасно. Преравям всичко за скрити микрофони.

— Аха…

— Горе, на Пазарния площад, има едно ново кафене — „Кафе Пиер“. Знаеш ли го?

— Естествено. В колко да дойда?

— В дванайсет.

— В дванайсет в „Кафе Пиер“.

— Нищо повече няма да кажем.

— До скоро.

В дванайсет и две минути Софи надникна в „Кафе Пиер“. Беше от модерните кафенета с кръгли масички, черни столове и окачени с гърлата надолу бутилки вермут с механизми за сипване, франзели и салати, разпределени на порции в купички.

Не беше голямо заведение и първото, което забеляза Софи, бе, че Алберто го няма. Повечето маси бяха заети. Не беше свикнала да влиза сама в кафенета. Дали просто да не даде заден ход и да се върне по-късно да се види с Алберто?

Приближи се до мраморния тезгях и помоли за чаша чай с лимон, взе чая и седна на свободна маса. Закова поглед върху входа. Много хора влизаха и излизаха, но Алберто не идваше.

Поне да имаше вестник!

Накрая Софи се озърна. Някои отвърнаха на погледа й и тя за миг се почувства млада дама. Вярно, беше едва на петнадесет, но можеше да мине за седемнадесет, или поне за шестнадесет и половина.

Какво ли мислеха хората в кафенето за своя живот? Според Софи те изглеждаха така, сякаш просто съществуват и за разнообразие са се отбили в кафенето. Говореха бурно и жестикулираха разгорещено, ала не изглеждаше да обсъждат нещо особено важно.

Софи си припомни Киркегор, който бе казал, че несвързаното плещене е най-важната отличителна черта на тълпата. Нима всички тези хора живееха в естетическия стадий? Или и за тях имаше жизненоважен въпрос?

В едно от първите си писма Алберто бе написал, че децата и философите са сродни души. Софи отново си помисли, че се бои да порасне. Ами ако и тя се оттегли дълбоко навътре в козината на белия заек, когото изваждат от черния цилиндър на вселената?

Докато размишляваше, тя продължи да поглежда към входа. Най-сетне Алберто се дотътря по улицата. Дори посред лято носеше черната си барета. Бе облечен в три четвърти палто на сива рибена кост. Забеляза я веднага и се запъти към нея. Софи си помисли, че публичната среща с него е нещо съвсем ново.

— Вече е дванайсет и петнайсет, заплес такъв!

— На това му казват академичен четвърт час. Мога ли да поканя младата дама на обяд?

Той седна и я погледна в очите. Софи сви рамене.

— Все едно. Сандвич може би.

Алберто отиде до тезгяха. И веднага се върна с чаша кафе и две огромни франзели със сирене и шунка.

— Скъпо ли беше?

— Дреболия, Софи.

— Имаш ли поне извинение за закъснението?

— Не, нямам, закъснях нарочно. Ще ти обясня защо.

Той отхапа няколко сериозни хапки от франзелата си и после рече:

— Ще говорим за нашия век.

— Случило ли се е в него нещо важно за философията?

— И още как! И то толкова много, че всеки тегли в различна посока. Първо ще ти разкажа за екзистенциализма. С това общо понятие наричаме няколко философски течения, вдъхновени от екзистенциалната ситуация на човека. Говорим още за екзистенцфилософията на двайсети век. Някои от екзистенцфилософите, или екзистенциалистите, продължили линията на разсъждения на Киркегор, други — на Хегел и Маркс.

— Аха.

— Огромна роля изиграл германският философ Фридрих Ницше, живял от 1844 до 1900 година. Той също оспорил Хегеловата философия и произтичащия от нея историзъм. Обвинил Хегел и неговите последователи в анемичен интерес към историята и му противопоставил самия живот. Известно е искането му за „преоценка на всички ценности“ — преди всичко на християнския морал, наречен от него „робски морал“, — та житейската реализация на силните да не бъде възпирана повече от слабите. Ницше смятал, че християнството и философската традиция са се отвърнали от света и са се обърнали към „небесата“ или към „света на идеите“. Те претендират да са истинският свят, казвал той, докато в действителност са вятър и мъгла. „Останете верни на земята — призовавал Ницше — и не вярвайте на онези, които ви говорят за неземни надежди!“

— Еее…

— Философ, повлиян както от Киркегор, така и от Ницше, бил германският екзистенциалист Мартин Хайдегер, когото обаче ще прескочим, за да се съсредоточим върху французина Жан-Пол Сартр. Той живял от 1905 до 1980 година и „свирел първа цигулка“ в оркестъра на екзистенциалистите — поне за широката публика. Разработил философията си през четиридесетте години, непосредствено след войната. По-късно се присъединил към марксисткото движение във Франция, но никога не влязъл в партия.

— Затова ли се срещаме във френско кафене?

— Поне не е чиста случайност. Самият Сартр, между другото, също бил запален посетител на кафенета. В кафене се запознал и със спътницата си Симон дьо Бовоар. Тя също била екзистенцфилософка.

— Най-сетне философка?!

— Точно така.

— Обнадеждаващо е, че човечеството най-после започва да се цивилизова.

— Но нашето време е и епоха с много нови грижи.

— Щеше да ми разказваш за екзистенциализма.

— Сартр заявява: „Екзистенциализмът е хуманизъм“. Искал да каже, че основна тема на екзистенциализма е човекът. Ние можем да добавим, че хуманизмът на Сартр вижда положението на човека по-различно и по-мрачно, отколкото ренесансовият хуманизъм.

— И защо?

— Киркегор и отделни екзистенциалисти през нашия век са били християни. За разлика от тях, Сартр е представител на атеистичния екзистенциализъм. Неговата философия безмилостно анализира положението на човека в епоха, когато „Бог е мъртъв“. Прочутото изречение „Бог е мъртъв“ е изречено от Ницше.

— Разказвай нататък!

— Ключовото понятие във философията на Сартр, както и у Киркегор, е екзистенция. Но тук то не означава просто „съществуване“. Растенията и животните също са, тях също ги има, ала въпреки това са пощадени от въпроса какво означава това. Човекът е единственото живо същество, което осъзнава съществуването си. Сартр казва, че физическите предмети са единствено „сами по себе си“, докато човекът е „за себе си“. Следователно да си човек е нещо по-различно от това да си предмет.

— Мога само да се съглася.

— По-нататък Сартр твърди, че съществуването на човека предхожда всякакво значение на това съществуване. Следователно това, че съм, е преди какво съм. „Екзистенцията предшества съществото“ — казва той.

— Звучи сложно.

— Под „същество“ разбираме това, което нещо наистина е — „природата“ на това нещо. За Сартр обаче човекът не притежава такава природа. Той трябва първо сам да се създаде. Трябва да сътвори собствената си природа, собственото си същество, тъй като те не са му дадени отнапред.

— Май разбирам какво искаш да кажеш.

— През цялата история на философията философите са се опитвали да отговорят на въпроса какво е човекът или какво е природа на човека. Сартр обаче смята, че човек не притежава вечна „природа“, на която може да се позове. Затова за него въпросът за смисъла на живота, поставен така общо, просто няма смисъл. С други думи, ние сме прокълнати да импровизираме. Ние сме актьори, поставени на сцена без заучени роли, без сценарий, без суфльорка, която да ни нашепва как да постъпим. Сами трябва да решим как да живеем.

— Някак си е вярно. Прекалено лесно би било, ако можехме да прочетем в Библията или в някой учебник по философия как да живеем.

— Разбрала си. Обаче когато човек осъзнае, че съществува, че някога трябва да умре, и най-вече — ако не вижда смисъл във всичко това, у него се поражда страх, казва Сартр. Може би си спомняш, че страхът играеше много важна роля и в описанието, което Киркегор дава на човека в екзистенциална ситуация.

— Да.

— Сартр посочва освен това, че човек се чувства чужд в свят без смисъл. Описвайки „отчуждението“ на човека, той възприема основни идеи на Хегел и Маркс. Чувството у един човек, че е чужденец на този свят, казва Сартр, води до чувство на отчаяние, скука, отвращение и абсурдност.

— Все още е твърде популярно да те е хванала мировата скръб или да смяташ всичко за тъпо.

— Да, Сартр описва градския човек на двайсети век. Може би си спомняш, че ренесансовите хуманисти едва ли не тържествено бяха открили свободата и независимостта на човека. За самия Сартр обаче свободата на човека е и проклятие. „Човек е обречен да бъде свободен“ — пише той. Обречен е, защото не се е сътворил сам, и въпреки това е свободен. Защото — веднъж изхвърлен на този свят — той е отговорен за всичко, което извършва.

— Не сме молили никого да ни сътвори като свободни индивиди.

— Точно такава е мисълта на Сартр. Ние обаче сме свободни индивиди и свободата през целия ни живот ни е проклела да взимаме решения. Не съществуват вечни ценности или норми, с които да се съобразяваме. Ето защо е още по-важно какво ще решим, какъв ще е нашият избор. Сартр изрично подчертава, че човек никога не може да отрече отговорността за това, което върши. Затова и не можем да загърбим своята отговорност, като твърдим, че „трябва“ да ходим на работа или „трябва“ да се съобразяваме с определени буржоазни очаквания за това как да живеем. Човек, който по този начин се потапя в анонимната маса, се превръща в безличен масов човек. В житейската лъжа той е потърсил спасение от самия себе си. Свободата на човека обаче ни повелява да направим нещо от себе си, да водим автентично или истинско съществуване.

— Разбирам.

— Това се отнася и за нашите нравствени решения. Ние не можем да търсим причината за тях в човешката си природа, човешката слабост или нещо подобно. Мъже на години понякога постъпват като свине и после приписват всичко на стария Адам, частица от когото носели у себе си. Този „стар Адам“ обаче не съществува. Той е само образ, с който си служим, за да отречем отговорността за собствените си действия.

— Нали трябва да има и граници за вината на горкия Адам.

— Макар Сартр да твърди, че животът не притежава присъщ смисъл, това съвсем не означава, че одобрява това. Защото изобщо не бил нихилист.

— Това пък какво е?

— Човек, който смята, че нищо няма значение и всичко е позволено. Сартр смята, че животът трябва да има смисъл. Това е безусловно. Но ние самите трябва да създадем това значение, този смисъл на нашия живот. Да съществуваш означава да сътвориш собствената си екзистенция.

— Можеш ли да го изясниш?

— Сартр се опитва са докаже, че съзнанието не е нищо, преди да усети нещо. Защото съзнание е винаги и само съзнанието за нещо. Какво ще е това „нещо“, зависи толкова от самите нас, колкото и от нашето обкръжение. Ние самите допринасяме за това, което усещаме, защото сами избираме какво значение има то за нас.

— Нямаш ли пример?

— Двама души могат да седят в едно и също помещение, но да изживеят момента напълно различно. Защото когато възприемаме околната среда, ние въвличаме нашето мнение — или нашите интереси. Една бременна жена например може да има чувството, че навсякъде около себе си вижда бъдещи майки. Това не означава, че преди това не е имало бременни жени, но сега бременността е добила за нея ново значение. Болните вероятно навсякъде виждат линейки…

— Разбирам.

— Собственото ни съществувание оформя дори начина, по който възприемаме предметите в стаята. Ако смятам, че някоя вещ е маловажна, мога изобщо да не я забележа. А сега може би ще разбереш защо закъснях.

— Каза, че е било нарочно?

— Разкажи ми какво видя, когато влезе в кафенето?

— Първо видях, че те няма.

— Не е ли малко странно, че първото, което си видяла в заведението, е било нещо, което е липсвало?

— Може би, но нали имахме среща.

— Сартр използва точно такова посещение на кафене, за да обясни как ние „унищожаваме“ това, което не е от значение за нас.

— И ти закъсня, само за да ми го демонстрираш?

— Да, исках да разбереш този важен момент във философията на Сартр. Можеш да го приемеш като практическа задача.

— Ама че гадост!

— Когато си влюбена и чакаш да ти се обади обожаемият, може цяла вечер да „чуваш“, че той не се обажда. Забелязваш само това, че не се обажда. Ако го посрещаш на гарата и на перона се изсипе лавина от хора, заради които не можеш да съзреш любимия си, ти изобщо няма да видиш тези хора. Те само пречат, не са от значение за теб. Може да ги сметнеш за отвратителни и отблъскващи. Разполагат се навсякъде и безогледно. Единственото, което отбелязваш, е, че него го няма.

— Разбирам.

— Симон дьо Бовоар се опитва да използва екзистенциализма, за да анализира ролите на половете. Нали Сартр заявява, че човек не може да се позовава на нещо като вечна природа. Самите ние създаваме онова, което сме.

— И?

— Това се отнася и за нашата представа за половете. Симон дьо Бовоар показва, че не съществува вечна „женска“ или „мъжка“ природа. Тъкмо такова обаче е обичайното схващане. Винаги например се е твърдяло, че мъжът е „трансцендентната“, тоест непризнаващата граници натура. Затова трябва и ще търси смисъл и цел на живота си извън своя дом. За жената казвали, че притежава тъкмо обратната житейска ориентация — че е „иманентна“, тоест иска да бъде винаги там, където вече е. Иска и трябва да се грижи за семейството, природата и нещата наоколо. Днес често се казва, че жената е по-отговорна за „нежните стойности“, отколкото мъжът.

— Наистина ли Симон дьо Бовоар е мислела така?

— Ето че не си слушала внимателно, ала то е по изключение. Симон дьо Бовоар смята, че описаните женски или мъжки натури не съществуват. Тъкмо обратното: тя смята, че жените и мъжете трябва да се разделят с тези здраво вкоренени предразсъдъци или идеали.

— От сърце я подкрепям.

— Най-важната й книга излиза през 1949 година под заглавието „Другият пол“.

— Какво е искала да каже?

— Има предвид жената. Чак в наше време културата я е превърнала в „другия пол“. В тази култура само мъжът е субект. Жената, обратното, е превърната в обект на мъжа. По този начин я лишават от отговорността за собствения й живот.

— Да.

— Жената трябва да завоюва обратно тази отговорност, настоява Симон дьо Бовоар. Тя трябва да си възвърне самата себе си и не бива да обвързва своята идентичност с тази на мъжа. Защото не само мъжът потиска жената. Жената сама се потиска, ако не поеме в свои ръце отговорността за живота си.

— Ние сме точно толкова свободни и самостоятелни, колкото самите ние решим да бъдем?

— Съвсем вярно. От четиридесетте години насам екзистенциализмът повлия на европейската литература, и преди всичко на театъра. Сартр е писал романи и театрални пиеси. Други важни автори са французинът Албер Камю, ирландецът Самюъл Бекет, румънецът Йожен Йонеско и полякът Витолд Гомбрович. Характерно за тях — и за много други модерни автори — е пресъздаването на абсурдното. Положително си чувала за театъра на абсурда.

— Да.

— И разбираш какво означава думата абсурд?

— Че нещо е безсмислено или противоречащо на разума?

— Точно така. Целта на „абсурдисткия театър“ или на „театъра на абсурда“ е да покаже безсмислието на съществуването. Авторите се надяват, че публиката не само ще гледа, но и ще реагира. Целта следователно не е да се възвеличава безсмислието. Тъкмо обратното: чрез изображението и разобличаването на абсурдното — например в съвсем всекидневни действия — публиката трябва да бъде принудена да размисли над възможността да води едно по-истинско и по-стойностно съществуване.

— Разказвай нататък.

— Често театърът на абсурда представя съвсем тривиални ситуации. Човекът е описан точно такъв, какъвто е. Но ако представиш в театъра това, което става в банята на едно съвсем нормално жилище през една съвсем нормална сутрин, публиката ще се разсмее. Можем да изтълкуваме този смях като съпротива срещу факта, че публиката вижда себе си, разобличена на сцената.

— Разбирам.

— Театърът на абсурда обаче може да носи и сюрреалистични черти. Често героите се забъркват в най-невероятни, напомнящи сън, ситуации. Ако те ги възприемат без признак на изненада, без изобщо да реагират, публиката от своя страна ще е принудена да откликне на тази липса на учудване. Това между другото се отнася и за немите филми на Чарли Чаплин. Смешното в тези филми често е липсващото учудване на Чаплин от многобройните му абсурдни преживявания. Човек се смее, ала неминуемо се замисля как стои въпросът със собственото му учудване и собствените му реакции.

— Понякога е странно, че хората търпят толкова неща, без да възразят.

— Понякога дори е правилно да помислиш: трябва да се махна оттук, макар още да не знам накъде.

— Ако къщата гори, човек трябва да изчезне от нея, дори да няма нова квартира.

— Да, нали? Искаш ли още една чаша чай? Или може би кола?

— Може. Но продължавам да те смятам за заплес, понеже закъсня.

— Ще го преживея.

Алберто скоро се върна с чаша еспресо и кола. Междувременно Софи осъзна, че в кафенето й харесва. И съвсем не бе тъй непоколебимо убедена, че всички разговори на околните маси са пустословни.

Алберто тресна шишето кола на масата. Неколцина посетители ги погледнаха.

— Ето че стигнахме до края на нашия път — каза той.

— Нима философията свършва със Сартр и екзистенциалистите?

— Не, би било преувеличено да го твърдим. Екзистенциализмът имал голямо значение за много хора по целия свят. Както видяхме, корените му стигат чак до Киркегор и дори до Сократ. Но и много други философски течения от миналото претърпяха нов разцвет и обновление през нашия век.

— Кои например?

— Неотомизмът възражда мисли, характерни за Тома Аквински. Така наречената аналитична философия, или логическият емпиризъм, се позовават на Хюм и британския емпиризъм и на логиката на Аристотел. Двайсети век, разбира се, е белязан и от така наречения неомарксизъм и многобройните му течения. За неодарвинизма вече говорихме. Отбелязахме и значението на психоанализата.

— Така беше.

— Последна школа, която би трябвало да споменем, е материализмът, чиито корени също стигат дълбоко назад в историята. В модерната наука много неща напомнят усилията на предсократиците. Все още например се търси неделимата „елементарна частица“, която изгражда материята. И все още никой не може да обясни точно какво всъщност е „материя“. Модерните естествени науки — например ядрената физика или биохимията — са толкова вълнуващи, че са се превърнали във важна част от светогледа на мнозина.

— Значи ново и старо ръка за ръка?

— Можеш и така да се изразиш. Защото въпросите, с които започна този курс, все още нямат отговор. Сартр е бил на прав път, когато заявил, че екзистенциалните проблеми не могат да получат отговори веднъж завинаги. По дефиниция един философски въпрос е въпрос, който всяко ново поколение, дори всеки отделен човек, трябва да си поставят отново и отново.

— Това е почти безутешна мисъл.

— Не съм сигурен дали споделям твоето мнение. Не усещаме ли, че живеем тъкмо когато задаваме подобни въпроси? И не е ли ставало винаги така, че хората са откривали окончателните отговори на „малки“ въпроси тъкмо когато са търсели „големи“ отговори? С течение на вековете науката, научните изследвания, техниката са се отделили от философските разсъждения. Нима човекът не стъпи на Луната, воден от своето учудване от съществуванието?

— Да, прав си.

— Когато астронавтът Армстронг стъпил на Луната, казал: „Малка крачка за човек, но голям скок за човечеството“. Така направил всички хора, живели преди него, съпричастни към чувствата, които изпитал при първата си стъпка на Луната. Защото това, че я направил, не е само негова или на съвременниците му заслуга.

— Естествено, не е.

— Нашето време обаче бе изправено и пред много нови въпроси. Става дума преди всичко за големите екологични проблеми. Затова важно философско течение на двайсети век е екофилософията. Много западни екофилософи смятат, че цивилизацията ни е тръгнала по грешен път, че дори тласка планетата ни към катастрофа. Опитват се да се гмурнат по-надълбоко и не се задоволяват само да разкриват конкретните последици от замърсяването и разрушаването на околната среда. Нещо не е наред с цялото западно мислене, твърдят те.

— Според мен са прави.

— Екофилософите например проблематизират идеята за еволюцията. Тя се основава на мисълта, че човекът е връх на природата, дори, че ние сме господарите на природата. Точно тази представа може да се окаже смъртоносна за цялата жива планета.

— Вбесявам се само като си помисля за това.

— В критиката си срещу този начин на мислене много екофилософи са се позовали на мисли и идеи от други култури — например от индийската. Те изследват също и мисленето на така наречените „първобитни“ народи или на „туземното“ население, например индианците, за да открият нещо, което може би отдавна сме изгубили.

— Разбирам.

— През последните години в науката се появиха гласове, които заявяват, че цялостното ни мислене е пред прага на смяна на парадигмите. Това означава, че се намираме в навечерието на основна промяна на научното мислене изобщо. В отделни области то вече даде плодове. Видяхме много примери за така наречени „алтернативни движения“, които слагат ударението върху всеобхватно мислене и се борят за нов начин на живот.

— Това е добре.

— Едно обаче е неизменно: винаги и във всичко, което вършим, ние, хората, трябва да различаваме сметта от скъпоценните камъни. Някои заявиха, че наближаваме нова ера — „New Age“. Но не всичко ново е добро само защото е ново и не всичко старо трябва да бъде отречено. Тъкмо затова проведохме курса по философия. Сега познаваш историческия фон на нашето мислене и по-лесно ще можеш да различаваш сметта от скъпоценните камъни. Който умее това, той по-лесно ще намери посока в живота.

— Благодаря ти за голямото внимание.

— Мисля, ще установиш, че повечето от онова, което марширува под флага на „ню ейдж“, е чиста измама. През последните десетина години западният свят бе белязан и от неорелигиозността, неоокултизма и модерното суеверие. Те създадоха цяла индустрия. Докато християнството губи почва, на пазара на светогледите изникнаха като гъби нови оферти.

— Дай ми примери.

— Списъкът е толкова дълъг, че май не се осмелявам да започна. Освен това никак не е лесно да описваш собственото си време. Предлагам да се поразходим из града. Искам да ти покажа нещо.

Софи сви рамене.

— Нямам много време. Нали не си забравил за градинското празненство утре?

— Не, разбира се. Защото тогава ще се случи чудото. Само че първо трябва да завършим курса на Хилде по философия. Майорът не е мислил за по-нататък. И така губи част от своята власт.

Той отново надигна шишето от кола, което сега бе празно, и го стовари на масата.

Излязоха на улицата. Забързани хора делово пъплеха насам-натам като мравки в мравуняк. Софи се запита какво ли иска да й покаже Алберто.

Не след дълго минаха покрай магазин за електроуреди. В него продаваха какво ли не — от телевизори, видеомагнетофони и сателитни антени до мобилни телефони, компютри и факсове.

Алберто посочи голямата витрина и рече:

— Ето го нашия век, Софи. След епохата на Ренесанса светът в известен смисъл се взриви. Европейците започнаха да обикалят из целия свят. А днес се случва нещо, което можем да наречем обратна експлозия.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че целият свят се свива в една-единствена комуникационна мрежа. Не чак толкова отдавна философите пътешествали с коне и каляски, за да се ориентират в света — или за да се срещнат с други мислители. Днес във всяко кътче на тази планета можем да извикаме целия човешки опит на компютърния си екран.

— Това е фантастична мисъл, дори малко страшничка.

— Въпросът е дали историята се приближава към своя край, или напротив — дали не сме пред прага на съвсем нова епоха. Вече не сме само граждани на отделен град или на отделна държава. Живеем в планетарна цивилизация.

— Вярно е.

— През последните тридесет-четиридесет години техническото развитие, и не на последно място в областта на комуникациите, бе по-драматично, отколкото в цялата предшестваща история. А сме едва в началото…

— Това ли искаше да ми покажеш?

— Не, то е там, от другата страна на църквата.

Тъкмо тръгваха, и на телевизионния екран на витрината се появиха кадри от лагер на сини каски.

— Виж! — каза Софи.

Виждаше се лице на войник в едър план. Имаше почти същата черна брада като Алберто. Изведнъж вдигна картонена табелка, на която пишеше „Идвам си скоро, Хилде“. Помаха и се изгуби.

— Какъв шут! — възкликна Алберто.

— Това майорът ли беше?

— Изобщо нямам намерение да отговарям.

Прекосиха парка пред църквата и стигнаха до новата главна улица. Алберто бе леко раздразнен, но сега посочи голяма книжарница. Казваше се Либрис и беше най-голямата в града.

— Тук ли искаш да ми покажеш нещо?

— Да влезем.

Вътре Алберто посочи най-голямата стена с рафтове книги. Бе разделена на три: Ню Ейдж, Алтернативни начини на живот и Мистика.

По лавиците бяха подредени томове с драматични названия — „Живот след смъртта?“, „Тайните на спиритизма“, „Таро“, „Явлението НЛО“, „Хийлинг“, „Боговете се завръщат“, „Вече си бил на този свят“, „Що е астрология?“ и така нататък. Имаше стотици различни заглавия. На маса под лавиците бяха подредени високи купчини книги.

— И това е нашият век, Софи! Това е храмът на нашето време!

— Да не би да вярваш в тези неща?

— Повечето са измама. Но се продават толкова добре, колкото и порнографията. Всъщност с чиста съвест можем да наречем голяма част от това тук порнография. Ето къде подрастващото поколение може да си купи книгите, за които се е „наточило“. Но отношението между истинската философия и тези книги е горе-долу като между истинската любов и порнографията.

— Ставаш гаден.

— Да седнем в парка.

С тези думи напуснаха книжарницата. Намериха празна пейка пред църквата. Под дърветата щъкаха гълъби, а помежду им се вреше някое и друго прекалено усърдно врабче.

— Нарича се парапсихология — започна Алберто. — Нарича се телепатия, ясновидство и психокинеза. Нарича се спиритизъм, астрология, НЛО-логия. Детето има много имена.

— Но казвай, всичко ли е измама?

— За един истински философ, естествено, не е прието да приведе всичко под един общ показател. Ала не изключвам, че понятията, които току-що изброих, рисуват една твърде подробна карта на несъществуващ географски район. Във всеки случай това са същите неща, които Хюм нарича „заблуда и заслепение“ и иска да запрати в пламъците. В много от тези книги не може да се открие и капка истински житейски опит.

— Но как тогава е възможно да се напишат толкова невероятно много книги?

— Просто защото това е най-добрата сделка на света. Много хора желаят да притежават подобно нещо.

— И защо смяташ, че го искат?

— Защото изпитват копнеж по нещо мистично, по нещо различно, което надраства сивото им всекидневие. Само че вместо да изпишат вежди, изваждат очи.

— Какво искаш да кажеш?

— Ние се лутаме из една странна приказка, Софи. А пред очите ни се простира чудно сътворение. И то посред бял ден, Софи! Не е ли невероятно?

— Така е.

— Нужно ли е тогава да влизаме в цигански шатри и академични задни дворове, за да изживеем нещо интересно, „вълнуващо“ и „трансцендентално“?

— Смяташ ли, че авторите на тези книги само мамят и лъжат?

— Не, не твърдя това. Обяснявам ти го, така да се каже, по дарвинистки.

— Слушам!

— Помисли си за всичко, което се случва в течение само на един-единствен ден. Можеш да се ограничиш дори върху ден от собствения ти живот. Помисли си за всичко, което виждаш и изживяваш.

— Да?

— Понякога стават странни съвпадения. Например влизаш в магазина и купуваш вещ, която струва 28 крони. Скоро след това пристига Юрун и ти връща 28 крони, които някога си й дала назаем. После отивате на кино и ти се пада място номер 28.

— Да, наистина това ще са загадъчни съвпадения.

— Но все пак съвпадения. Става въпрос за това, че някои хора събират подобни съвпадения. Те колекционират загадъчни или необясними преживявания. Когато подобни преживявания от опита на няколко милиарда души се съберат в една книга, те могат да се сторят някому поразителен доказателствен материал. И този материал все повече набъбва. Но и тук става дума за лотария, в която виждаме само печеливши лотарийни билети.

— Нима не съществуват ясновидци или медиуми, които постоянно изживяват подобни неща?

— Съществуват, и ако се разграничим от чистите мошеници, може дори да намерим едно или друго важно обяснение за подобни уж мистични изживявания.

— Разказвай!

— Сигурно си спомняш, че говорихме за учението на Фройд за несъзнаваното.

— Колко пъти да ти повтарям, че не съм забравана?

— Още Фройд е посочил, че ние често сме нещо като медиум за собственото си подсъзнание. Най-неочаквано можем да се хванем, че вършим или мислим нещо, без да разбираме напълно причината. А тя е, че притежаваме безкрайно повече опит, мисли и изживявания, отколкото съзнаваме.

— Е и?

— Понякога хората говорят или ходят насън. Можем да наречем това един вид „душевен автоматизъм“. Случва се под хипноза те да вършат или говорят неща „от само себе си“. Спомняш си и сюрреалистите, които се опитвали да пишат „автоматично“. Така искали да се превърнат в медиуми на собственото си подсъзнание.

— Да, спомням си.

— През нашия век редовно се появяват съобщения, че „медиум“ установява контакт с покойник и получава вест от човек, живял преди много столетия. В такъв случай контактьорът или говори с гласа на умрелия, или автоматично записва думите му. Сетне това се смята по избор за доказателство, че съществува живот след смъртта или че човекът има много животи.

— Разбирам.

— Не искам да обвинявам всички медиуми, че са мошеници. Някои от тях вероятно искрено вярват в това, което вършат. Възможно е дори наистина да са „медиуми“ — ала само на собственото си подсъзнание. Многократно са изследвани медиуми, които в състояние на транс проявяват способности, за които нито те, нито други могат да обяснят откъде ги притежават. Една жена, която не знаела иврит, изведнъж проговорила на този език. Тогава сигурно е живяла предишен живот! Или имала контакт с говорещия иврит дух на покойник. Как мислиш ти, Софи?

— А ти как мислиш?

— Установило се, че като малко дете имала прислужница еврейка.

— Аха…

— Разочарована ли си? Направо фантастично е колко добре някои хора успяват да складират в подсъзнанието си по-ранни преживявания.

— Разбирам какво искаш да кажеш.

— С помощта на Фройдовото учение за несъзнаваното могат да се разбулят редица съвсем всекидневни загадки. Ако изведнъж ми се обади по телефона приятел, когото не съм виждал дълги години, и то тъкмо когато самият аз търся телефонния му номер…

— Тръпки ме побиват!

— Причината за тази привидна случайност може например да бъде, че по радиото е прозвучала стара песен, която сме слушали при последната ни среща. Само че ние не съзнаваме тази скрита връзка.

— Значи или измама… или ефектът на печелившото билетче… или подсъзнанието?

— Във всеки случай, по-здравословно е да пристъпваш към подобни книжни рафтове с определена доза скептицизъм. Това е важно, и не на последно място за един философ. В Англия скептиците си имат собствено дружество. Преди много години те обявили висока награда за първия, който им представи и най-дребното доказателство за свръхестествено събитие. Не трябвало да е голямо чудо — бил достатъчен и най-незначителният случай на четене на мисли. Но досега никой не се е обадил.

— Разбирам.

— Съвсем друг въпрос е, че сигурно има много неща, които ние, хората, не разбираме. Може би още не познаваме всички природни закони. През миналия век са смятали много явления, например магнетизма или електричеството, за нещо като магия. Мисля, че прабаба ми щеше да се ококори, ако й разкажех за телевизорите и компютрите.

— Значи не вярваш в свръхестественото?

— Вече говорихме за това. Дори думата „свръхестествен“ ми се струва малко странна. Не, аз мисля, че съществува само едно естество, една природа. Но като компенсация тя е крайно удивителна.

— Значи свръхестественото съществува само в книгите, които ми показа?

— Всички истински философи трябва да държат очите си отворени. Макар никога да не сме виждали бели врани, не бива да преставаме да ги търсим. Тогава един ден дори скептик като мен би могъл да приеме феномен, в който преди това не е искал да повярва. Ако не приемах тази възможност, щях да бъда догматик. Нямаше да съм истински философ.

Софи и Алберто поседяха мълчаливо на пейката. Гълъбите проточваха вратове и гукаха, от време на време ги подплашваше велосипед или някое внезапно движение.

— Трябва да се прибирам, за да подготвя празненството — рече накрая Софи.

— Ала преди да се разделим, ще ти покажа една бяла врана. Тя е по-близо, отколкото предполагаме.

Алберто стана от пейката и й даде знак отново да го последва в книжарницата.

Този път загърбиха книгите за свръхестествени явления. Алберто се спря пред невзрачна лавица в дъното. Отгоре висеше мъничка табелка. На нея пишеше Философия.

Алберто посочи една книга и Софи подскочи, когато прочете заглавието: „Светът на Софи“.

— Да ти я купя ли?

— Не мога да реша.

Не след дълго обаче тя се връщаше вкъщи — в едната си ръка държеше книгата, а в другата найлоновия плик с нещата, които бе напазарувала за градинското парти.