Юстайн Гордер
Светът на Софи (30) (Роман за историята на философията)

Дарвин

… лодка, която пори вълните на живота, натоварена с гени…

В неделя сутринта Хилде се събуди от силен трясък. Папката бе тупнала на пода. Късно миналата вечер бе прочела как Софи и Алберто разговарят за Маркс. После заспа, легнала по гръб, с папката върху одеялото. Нощната лампичка над леглото бе светила цялата нощ.

Зелените цифри на будилника върху нощната масичка показваха 8:59.

Хилде бе сънувала огромни фабрики и градове, потънали в сажди. Край един ъгъл малко момиченце продаваше кибрит. Добре облечени хора в дълги палта го подминаваха, без да го забележат.

Когато стана, Хилде си припомни законодателите, които трябвало да се събудят в едно създадено от тях общество. И се зарадва, че отваря очи в Бяркели. Дали би искала да се събуди в Норвегия, без да знае точно къде и кога? Например в Средновековието или в каменната епоха преди десет хиляди години? Хилде се опита да си представи, че седи пред входа на пещерата. И обработва някоя кожа. Как ли изобщо е живяло едно петнадесетгодишно момиче, преди да съществува културата? Как би мислила тя, ако беше това петнадесетгодишно момиче?

Облече пуловер, вдигна папката и седна с нея на леглото, за да прочете какво още е написал баща й.

Едва Алберто бе изрекъл „урок“, и някой похлопа на вратата на Майорската хижа.

— Май нямаме избор? — попита Софи.

— Вероятно не — изръмжа учителят.

Навън стоеше достолепен старец с много дълги коси и брада. В дясната си ръка стискаше скитническа тояга, в лявата — голям плакат, на който бе изобразен кораб. Из кораба пъплеха животни от всякакъв размер.

— И кой е господинът? — попита Алберто.

— Името ми е Ной.

— Така си и мислех.

— Собственият ти праотец, момчето ми. Но вече вероятно не е модерно да си спомняш праотците?

— Какво държиш в ръката си? — полюбопитства Софи.

— Изображения на животните, които бяха спасени от великия потоп. Моля, дъще, това е за теб.

Софи взе плаката и старецът рече:

— А сега трябва да се връщам у дома да поливам лозето.

Той подскочи, удари токове във въздуха и се отдалечи към гората с подскоци, каквито се удават само на старци в много добро настроение.

Софи и Алберто влязоха обратно в хижата и седнаха. Момичето заразглежда големия плакат, ала не успя да види много преди учителят да го изтръгне от ръцете й.

— Нека първо се съсредоточим върху главното.

— Започвай.

— Забравихме да споменем, че Маркс прекарал последните тридесет и четири години от живота си в Лондон. Преместил се там през 1849 и починал през 1883 година. През цялото това време близо до Лондон живеел и Чарлз Дарвин. Той починал през 1882 и като един от великите синове на Англия бил тържествено погребан в Уестминстърското абатство. Следите на Маркс и Дарвин обаче се кръстосвали не само във времето и пространството. Маркс имал желание да посвети английското издание на голямата си творба „Капиталът“ на Дарвин, но ученият отказал. Когато една година след него починал и Маркс, приятелят му Фридрих Енгелс казал: „Така както Дарвин откри закона на развитието на органичната природа, така Маркс откри закона за развитието на човешката история“.

— Разбирам.

— Друг значим мислител, когото можем да свържем с Дарвин, е психологът Зигмунд Фройд. Повече от век по-късно и той прекарал последните години от своя живот в Лондон. Фройд казал, че учението на Дарвин за еволюцията, както и собствената му психология, са обидили човека в „неговата наивна самовлюбеност“.

— Доста имена се натрупаха. За кого говорим сега — за Маркс, за Дарвин или за Фройд?

— Най-общо казано, говорим за натуралистичното течение от средата на миналия век почти до наши дни. Под натурализъм разбираме схващането за действителността, което не признава друга действителност, освен природата и сетивния свят. Затова натуралистът смята човека за част от природата. Един изследовател натуралист се основава преди всичко и само на природно дадени факти — значи нито на рационалистически спекулации, нито на каквато и да било форма на божествено откровение.

— И това важи както за Маркс, така и за Дарвин, и за Фройд?

— Точно така. Ключови понятия на философията и науката в средата на последното столетие били природа, околна среда, история, развитие и растеж. Маркс изтъкнал, че човешкото съзнание е резултат на материалната база на едно общество. Дарвин доказал, че човекът е резултат от дълго биологическо развитие, а изследванията на подсъзнанието, извършени от Фройд, разкрили, че човешките действия често са плод на определени животински нагони или инстинкти, заложени в неговата природа.

— Мисля, че горе-долу разбирам какво е натурализмът. Но не е ли по-добре да разгледаме философите един след друг?

— С Маркс приключихме. Да говорим тогава за Дарвин. Може би си спомняш, че предсократиците искали да намерят естествени обяснения за процесите в природата. Така както за тази цел те трябвало да се освободят от древните митологични обяснения, на Дарвин се наложило да отхвърли общовалидното църковно учение за сътворението на хората и животните.

— Той философ ли е бил?

— Дарвин бил биолог и естествоизпитател и повече от всеки друг подкопал основите на библейския възглед за мястото на човека в сътворението.

— Сега вероятно ще разкажеш нещо за Дарвиновото учение за еволюцията.

— Ще започнем със самия Дарвин. Родил се през 1809 година в градчето Шрусбъри. Баща му, доктор Робърт Дарвин, бил известен лекар и възпитавал сина си много строго. Когато Чарлз посещавал колежа в Шрусбъри, ректорът го нарекъл момче, което се шляе, говори безсмислици, перчи се ненужно и не върши нищо разумно. Под „разумно“ ректорът разбирал да се зубрят гръцки и латински думи. А когато говорел за шляене, имал предвид, че Чарлз събирал всякакви видове буболечки.

— Сигурно после е съжалявал за думите си.

— И като студент по теология Дарвин се интересувал повече от птици и насекоми, отколкото от следването си. Затова и не сполучил с оценките на изпита по теология, но успял да си създаде известна слава на естествоизпитател. Интересувал се живо от геология, която по онова време била може би най-бурно развиващата се наука. След като през 1831 година в Кеймбридж положил изпита си по теология, той пътувал из Северен Уелс, за да изследва планински формации и да търси изкопаеми. През август същата година, едва двадесет и две годишен, получил писмо, което предопределило целия му по-нататъшен живот…

— Какво пишело в него?

— Писмото било от неговия приятел и учител Джон Стивън Хенслоу. Той съобщавал, че бил помолен да препоръча естествоизпитател на някой си капитан Фицрой, натоварен от правителството да картографира южния край на Южна Америка, и той посочил Дарвин като най-подходящата личност за подобна задача. Не знаел нищо за заплатата, ала пътуването щяло да трае две години…

— Как помниш всичките тези неща?

— Дреболия, Софи.

— И Дарвин се съгласил?

— Имал огромно желание да се възползва от случая, обаче по онова време младите хора не вършели нищо без съгласието на родителите си. Дарвин помолил баща си, който след дълги увещания се съгласил, но бил принуден да плати пътуването на своя син. Оказало се, че заплата изобщо не е предвидена…

— О!

— Корабът принадлежал на военния флот и се наричал „Н. В. К. Бийгъл“. На 27 декември 1831 година „Бийгъл“ отплувал от Плимут, взел курс към Южна Америка и се завърнал в Англия едва през октомври 1836 година. Така двете години станали пет. А пътуването до Южна Америка се превърнало в околосветска обиколка. И то — в най-важното научноизследователско пътешествие на новото време.

— Наистина ли обиколили целия свят?

— В буквалния смисъл на думата. От Южна Америка продължили през Тихия океан към Нова Зеландия, Австралия и Южна Африка. Оттам се върнали в Южна Америка и чак тогава се насочили обратно към Англия. Самият Дарвин определя пътешествието с „Бийгъл“ като най-важното събитие в своя живот.

— Сигурно не е било много лесно да си естествоизпитател в морето.

— През първите години „Бийгъл“ кръстосвал край южноамериканския бряг. Така Дарвин неведнъж получил възможност да опознае този континент и по суша. Решаващи били кратките посещения на тихоокеанските острови Галапагос, западно от южноамериканския бряг. Дарвин събирал материал, който постепенно изпращал в родината. Разсъжденията си за природата и историята на живота обаче запазил за себе си. Когато — едва двадесет и седем годишен — се завърнал у дома, бил вече известен естествоизпитател. И за себе си имал изградена представа за онова, което един ден щяло да се превърне в неговата теория за еволюцията. Изминали обаче още много години, преди да публикува основното си произведение. Защото Дарвин бил предпазлив човек, Софи. Пък и така е редно за един естествоизпитател.

— Как се нарича това произведение?

— Е, няколко са. Но книгата „Произход на видовете“, излязла през 1859 година, предизвикала най-ожесточените спорове в Англия. Пълното и заглавие гласи: „On the Origines of Species by Means of Natural Selection or the Preservation of Favoured Races in the Struggle for Life“. Това дълго заглавие всъщност обобщава Дарвиновата теория.

— Би трябвало да ми го преведеш.

— Никак не е лесно, защото в него се срещат понятия, които оттогава се използват в различен смисъл. Един съвременен превод би могъл да гласи: „За произхода на видовете чрез естествения отбор или запазването на облагодетелстваните породи в борбата за живот“. Вместо „естествен отбор“ обаче казваме „естествен подбор“, а вместо „запазване“ — „оцеляване“, а някои смятат, че вместо „борба за живот“ трябва да се използва по-малко драматичното „усилие за съществуване“.

— Във всеки случай заглавието е наистина съдържателно.

— Ще го разгледаме на части. В „Произход на видовете“ Дарвин поднася две теории или главни тези: първо, тръгва от положението, че всички съществуващи днес растения и животни произхождат от по-ранни примитивни форми. Следователно предпоставя биологично развитие. Второ, заявява, че развитието или еволюцията е плод на „естествения подбор“.

— Защото най-силните оцеляват, нали?

— Нека първо се съсредоточим върху мисълта за развитието или еволюцията. Сама по себе си тя не била особено оригинална. Още към 1800 година в определени кръгове предположението за биологична еволюция било твърде широко разпространено. Тон давал френският зоолог Жан дьо Ламарк. Преди него и дядото на Дарвин — Еразъм Дарвин — излязъл с теорията, че всички растения и животни са се развили от няколко примитивни вида. Но никой дотогава не успял да предложи приемливо обяснение как точно е протекло развитието. Ето защо те не представлявали опасни противници за църковните люде.

— За разлика от Дарвин, така ли?

— Да, и това си имало причини. Както клерикалите, така и много учени се придържали към библейското учение, според което различните растителни и животински видове са неизменни. Смятали за даденост, че всеки отделен животински вид е създаден веднъж завинаги чрез особен творчески акт. На всичкото отгоре това християнско схващане съвпадало и с възгледите на Платон и Аристотел.

— Как така?

— Нали Платоновото учение за идеите се основавало върху тезата, че всички животински видове са неизменни, защото са създадени по модела на съответната идея или форма. Основен елемент и в Аристотеловата философия бил, че животинските видове са неизменни. Но тъкмо по времето на Дарвин били извършени някои наблюдения и находки, които поставили на изпитание това традиционно схващане.

— Какви наблюдения и находки?

— Първо, откривали все нови и нови изкопаеми, и второ, намерили скелети на измрели животни. Самият Дарвин се учудвал на факта, че останки от морски животни били открити в планини. Той направил подобни открития в Южна Америка, високо в Андите. Какво търсят морски обитатели високо в Андите, Софи? Можеш ли да отговориш?

— Не.

— Някои решили, че там са ги оставили хора или животни. Други твърдели, че бог е създал подобни изкопаеми и остатъци от морски животни, за да заблуди неверниците.

— А какво казвала науката?

— Повечето геолози се придържали към така наречената теория за катастрофата, според която Земята на няколко пъти била сполетявана от големи наводнения, земетресения и други подобни катастрофи, които унищожили целия живот. Подобна катастрофа е описана и в Библията: големият потоп, заради който Ной построил своя ковчег. След всяка катастрофа, учели те, Бог подновявал земния живот, като създавал нови и все по-съвършени растения и животни.

— В такъв случай изкопаемите са отпечатъци на всичките по-ранни форми на живот, заличени от страшните катастрофи?

— Точно така. Твърдели например, че изкопаемите са отпечатъци на животните, за които не се намерило място в Ноевия ковчег. Ала когато Дарвин потеглил с „Бийгъл“, взел със себе си първия том на „Principles of Geology“ на английския геолог Чарлз Лайъл. Той смятал, че съвременната география на земята — с високи планини и дълбоки долини — е резултат от безкрайно дълго и бавно развитие, и заявявал, че и много малки промени могат да доведат до големи географски промени, стига да се оценят от гледна точка на продължителни периоди.

— Какви са тези промени?

— Сили, които действат и днес: климат и вятър, топене на ледовете, земетресения, земни трусове. Нали се казва, че капка по капка вир става — не заради обема и силата, а заради постоянството. Лайъл вярвал, че за продължителен период от време дребните постепенни промени могат да изменят напълно цялата природа. А Дарвин подозирал, че тази мисъл обяснява не само защо е намерил останки от морски животни високо горе в Андите. През целия си живот на изследовател той никога не забравил, че малки постепенни промени могат да доведат до драматичен прелом, ако се вземе предвид факторът време.

— Сметнал, че подобно обяснение може да се приложи и в животинския свят?

— Да, поставил си и този въпрос. Но както вече казахме, Дарвин бил предпазлив човек. Дълго си задавал въпроси, преди да дръзне да посегне към отговорите. По този начин приложил метода на всички истински философи, който гласи: въпросите са важни, но отговорите невинаги са бърза работа.

— Разбирам.

— Решаващ момент в теорията на Лайъл била възрастта на земята. По времето на Дарвин било широко разпространено предположението, че бог е създал земята преди около шест хиляди години. Изчислили това, като пресметнали всички поколения от Адам и Ева насам.

— Колко наивно!

— Лесно се дават съвети със задна дата. Дарвин предположил, че възрастта на Земята е към 300 милиона години. Защото едно било сигурно: нито теорията на Лайъл за постепенното геоложко развитие, нито Дарвиновата теория за еволюцията имали смисъл, ако не били приложени за чудовищно дълги периоди.

— На колко години е Земята?

— Днес знаем, че тя е на няколко милиарда години.

— Дано е достатъчно…

— Досега разглеждахме един от Дарвиновите доводи за биологичната еволюция, а именно находките от изкопаеми в пластове от различни геоложки формации. Друг аргумент било географското разпределение на живите видове. Научноизследователското пътешествие на Дарвин донесло нов и невероятно богат материал по тази тема. Той със собствените си очи видял, че различните животински видове в даден регион се различават един от друг по незначителни детайли. Направил някои интересни наблюдения най-вече на островите Галапагос и западно от Еквадор.

— Какви наблюдения!

— Това са група нагъсто разположени вулканични острови. Затова нямало големи различия в тяхната флора и фауна. Но нали Дарвин се интересувал именно от незначителните разлики! На всички острови видял големи слонски костенурки, но на всеки от тях те били и малко по-различни, отколкото на съседния. Дали бог наистина е създал отделен вид слонски костенурки за всеки отделен остров?

— Едва ли.

— Още по-важни били наблюденията на Дарвин над птичия свят на Галапагос. На всеки остров видовете чинки били различни, особено формата на техните клюнове. Дарвин успял да докаже, че измененията зависят от това, как се хранят птиците на съответния остров. Остроклюнестата земна чинка кълвяла семената на пиниите; малката пойна чинка живеела от насекоми, а дървесната чинка — от насекоми, които пълзят по клоните и стволовете… Човката при всеки вид съвършено подхождала на храната, която поемал. Възможно ли било всички те да имат общ прародител? И с течение на времето този вид така да се е приспособил към околната среда на различните острови, че накрая да възникнат няколко нови видове чинки?

— Сигурно Дарвин е стигнал точно до това убеждение.

— Да, вероятно едва на Галапагоските острови Дарвин се превърнал в „дарвинист“. Забелязал също, че фауната на тази малка островна група много прилича на видове, които бил виждал в Южна Америка. Дали Бог, запитал се той, е създал всички животни веднъж завинаги различни, или е имало развитие? Дарвин все по-дълбоко се съмнявал, че видовете са неизменни. Но му липсвало подходящо обяснение как точно се извършва евентуалното развитие или приспособяване към околния свят. Опирал се единствено на довода, че всички животни на света са роднини.

— Да?

— Доказвал го с развитието на ембриона у бозайниците. Ако сравниш ембрионите на кучето, прилепа, заека и човека в един и същ ранен стадий, почти няма да забележиш разлика. Едва в много по-късен етап от развитието си човешките ембриони започват да се различават от заешките. И ако това не е знак, че сме далечни роднини?

— Но Дарвин все още не намирал обяснение как е могло да протече развитието на различните видове?

— Той продължавал да размишлява над теорията на Лайъл за малките промени, които с течение на времето водят до големи преломи. Но не откривал обяснение, общовалидно като универсален принцип. Разбира се, познавал теориите на Ламарк, според който различните животински видове са развили точно свойствата, от които имали нужда. Смятал например, че жирафите притежават дълъг врат, защото много поколения ги проточвали, за да достигнат листата на дърветата. Ламарк следователно смятал, че качествата, които отделният индивид придобива благодарение на собствените си усилия, могат да се предадат на неговото поколение. Но учението, че придобитите качества се унаследяват, било отхвърлено от Дарвин, тъкмо защото Ламарк не успял да докаже смелите си твърдения. Сега обаче се появила друга — и много по-близка идея, за която Дарвин не преставал да мисли. Същинският механизъм на развитието на видовете бил вече „под носа му“.

— С нетърпение очаквам да го чуя.

— Сама би трябвало да откриеш този механизъм. Затова те питам: ако имаш три крави, но храната ти стига само за две, какво ще сториш?

— Може би ще трябва да заколя едната?

— Така… И коя крава ще заколиш?

— Сигурно онази, която дава най-малко мляко.

— Наистина ли?

— Да, логично е.

— Тъкмо така постъпват хората от хилядолетия. Не сме приключили обаче с двете крави. Да предположим, че искаш да заплодиш едната от тях. Коя ще избереш?

— Онази, която дава повече мляко. Тогава и теленцето сигурно ще стане добра млекодайна крава.

— Значи предпочиташ кравите, които дават повече мляко? В такъв случай ще ни е достатъчна само още една задачка. Да предположим, че обичаш да ловуваш и имаш две гончета, но трябва да се разделиш с едното, кое ще запазиш?

— Естествено, онова, което има по-добър нюх за дивеча, който ловувам.

— Значи предпочиташ по-доброто гонче, нали? По този начин, Софи, хората от хилядолетия развъждат своите животни. Невинаги кокошките са снасяли по пет яйца седмично, овцете невинаги са давали толкова вълна, а конете невинаги са били еднакво силни и бързи. Хората обаче направили изкуствен подбор. Това се отнася и за растителния свят. Никой не сади лоши картофи, ако може да вземе по-добър разсад. Никой не си дава труда да жъне класове без зърно. Дарвин заявява, че няма два еднакви житни класа, крави, кучета или чинки. Природата притежава огромно разнообразие от варианти. Два напълно еднакви индивида не съществуват дори и в рамките на един и същ вид. Вероятно и ти си се убедила в същото, когато отпи от синята бутилка.

— Да, и още как!

— Тогава Дарвин неминуемо се запитал: възможно ли е да съществува подобен механизъм и в природата? Възможно ли е и природата да прави подобен, но естествен подбор на индивиди, на които ще е позволено да пораснат? И не на последно място — възможно ли е след продължителен период от време този механизъм да създаде нови видове?

— Отгатвам, че отговорът е да.

— Дарвин обаче все още не си представял как точно ще изглежда такъв естествен подбор. Ала през октомври 1838 година — точно две години след завръщането му с „Бийгъл“ — случайно му попаднало малко томче от демографа Томас Малтус. Книгата се наричала „Опит върху принципа на народонаселението“. Американецът Бенджамин Франклин, който изнамерил гръмоотвода, дал на Малтус идеята за тази книга. Франклин посочвал, че и в природата трябва да съществуват ограничителни фактори, защото в противен случай все някога определен животински или растителен вид би се разпространил върху цялата земя. Чрез самото си съществуване различните видове взаимно се държат в шах.

— Разбирам.

— Малтус развил тази мисъл и я приложил върху демографското състояние на Земята. Той заявил, че размножителната способност на човека е толкова голяма, че винаги се раждат повече деца, отколкото изобщо могат да пораснат. И тъй като производството на храни никога не може да настигне прираста на населението, голяма част от хората са осъдени да загинат в борбата за оцеляване. Който обаче порасне и осигури продължаването на своя род, е сред тези, които са успели да се наложат в борбата за оцеляване.

— Звучи логично.

— Точно този универсален механизъм търсел Дарвин. Изведнъж се оказало, че разполага с обяснение как протича еволюцията. Всичко става благодарение на естествения подбор в борбата за оцеляване: онзи, който най-добре се приспособи към околната среда, ще оцелее и ще осигури продължението на своя вид. Това е втората теория, която той обнародвал в книгата си „Произход на видовете“. Писал: „Слонът се размножава по-бавно от всички други животни и аз си направих труда да изчисля вероятния минимум на неговото естествено размножение. С голяма сигурност можем да предположим, че той започва да се размножава след тридесетгодишна възраст, продължава до деветдесетата си година — през това време ражда шест малки — и живее до сто години. В такъв случай, след като изминат 740–750 години, една двойка слонове би трябвало да има около 19 милиона потомци“.

— Да не говорим за хилядите яйца на една-единствена сьомга.

— Нататък Дарвин заявява, че борбата за оцеляване често е най-ожесточена между видовете, които са най-близки. В такъв случай решаващи са малките разлики — дребните отклонения от средностатистическото. Колкото по-ожесточена става борбата за оцеляване, толкова по-бързо протича еволюцията на новите видове. Тогава оцеляват само най-приспособените, докато всички останали измират.

— Значи, колкото по-малко храна и колкото повече поколения има, толкова по-бързо протича развитието?

— Става дума не само за храна. Може да бъде също толкова важно и да не те изядат други животни. Да притежаваш определен защитен цвят, да тичаш бързо, да умееш да различаваш враговете си, или поне да не си вкусен — всичко това може да се окаже предимство. Отрова, която убива хищниците, също не е за подценяване. Неслучайно много кактуси са отровни. Нали в пустинята не расте почти нищо друго, освен кактуси. Затова те са лесна плячка за тревопасните животни.

— Освен това повечето кактуси имат бодли.

— Размножителната способност също е решаваща. Дарвин например подробно изучил колко смислено е устроено опрашването на растенията. Растенията греят с красивите си багри и излъчват сладките си ухания, за да примамват насекомите, които помагат при опрашването. Същата е причината за кръшните трели на птиците. Затова един спокоен и меланхоличен бивол е напълно безинтересен като персонаж в семейната история. В края на краищата единствената задача на индивида е да достигне полова зрялост и да се размножи, за да продължи своя род. Всичко това напомня безкрайна щафета. Онзи, който поради някаква причина не е в състояние да предаде наследствените си заложби, ще бъде отстранен. По този начин родът постоянно се облагородява. Съпротивителната способност срещу болести е особено важно качество, което се запазва при оцелелите.

— Значи всичко става все по-добро?

— Благодарение на постоянния подбор онези, които най-добре се приспособят към определена околна среда или към определена екологична ниша — оцеляват трайно в нея. Но предимството в една околна среда може да е без значение в друга. Летателните умения например били много важни за някои чинки от островите Галапагос. Обаче когато храната трябва да бъде изравяна от земята и наоколо няма опасни хищници, да си умел летец не е чак толкова важно. И тъкмо поради това, че в природата съществуват много ниши, в течение на времето са се образували толкова много различни животински видове.

— Но съществува само един човешки вид.

— Да, защото хората притежават фантастичното качество да се приспособяват към най-различни условия на живот. Дарвин много се учудил, когато видял как индианците оцеляват в студения климат на Огнена земя. Хората край екватора имат по-тъмна кожа от обитателите на северните страни, защото тъмната кожа пази от слънчевата светлина. Белите хора, които продължително време стоят на слънце, много по-лесно заболяват от рак на кожата.

— А дали бялата кожа е предимство, когато живееш в северна страна?

— Положително, иначе всички хора щяха да имат тъмна кожа. Бялата кожа по-лесно образува слънчеви витамини и това е важно, когато слънцето не се показва често. Всъщност днес вече не е толкова важно, защото чрез храната си ние поемаме достатъчно слънчеви витамини. В природата обаче няма случайности. Всичко се дължи на мънички промени, които разпростират действието си върху безброй поколения.

— Ако се замислим — това е твърде фантастична идея.

— Така е. Значи засега можем да обобщим Дарвиновата теория за еволюцията…

— Хайде, давай!

— … по следния начин: постоянните промени у индивидите от един и същ вид и високата раждаемост са суровината или изходният материал за развитието на живота на Земята. Естественият подбор в борбата за оцеляване е механизмът или движещата сила на това развитие. Благодарение на естествения подбор оцеляват винаги най-силните и най-добре приспособилите се.

— Според мен звучи не по-малко логично от математическа задача. Как била посрещната книгата за произхода на видовете?

— Надигнала се гневна врява. Църквата протестирала по възможно най-острия начин, а научните среди в Англия се разцепили. Всъщност нищо чудно, защото Дарвин дръзнал да оспорва божествения творчески акт. Малцина разумно мислещи посочили, че е далеч по-голямо постижение да сътвориш нещо с вложена в него способност за развитие, отколкото нещо, което веднъж завинаги е неизменно във всичките си детайли.

Внезапно Софи скочи от креслото си.

— Виж там! — възкликна тя.

Сочеше през прозореца. Долу, край езерото, мъж и жена се разхождаха ръка за ръка. Бяха чисто голи.

— Това са Адам и Ева — обясни Алберто. — Току-що бяха принудени да се примирят, че ще споделят съдбата на Червената шапчица и на Алиса в Страната на чудесата, затова се явяват тук.

Софи застана до прозореца и гледа след двамата, докато се скриха зад дърветата.

— Нали Дарвин смятал, че хората са произлезли от животните?

— През 1871 година той издал книгата си „The Decent of Man“ — „Произходът на човека“. В нея обръща внимание върху голямата прилика между хората и животните и заявява, че хората и човекоподобните маймуни някога трябва да са се развили от едни и същи прародители. Междувременно били изкопани за пръв път черепи на вече измрял човешки вид, най-напред в една каменоломна сред скалите на Гибралтар, а после в долината на Неандер — Неандертал — в Рейнската област. Парадоксалното е, че през 1871 година имало далеч по-малко протести, отколкото през 1859 при излизането на „Произход на видовете“. Наистина още първата книга намеквала, че човекът произлиза от маймуната. И както вече казахме: когато починал през 1882, Дарвин бил погребан тържествено като пионер в науката.

— Значи накрая все пак достигнал слава и почести?

— Да, накрая. Но в началото го наричали най-опасния мъж в Англия.

— Олеле!

— „Да се надяваме, че не е истина — бил коментарът на една знатна дама. — Ако ли все пак е, да се надяваме, че няма да се разчуе.“ Известен учен пък казал нещо подобно: „Унизително откритие — и колкото по-малко се говори за него, толкова по-добре“.

— Тези оценки по-скоро доказват, че човекът произлиза от щрауса!

— Да, имаш право. Но със задна дата лесно се дават съвети. След Дарвин мнозина най-неочаквано се видели принудени да преоценяват представите си за описаното от Библията сътворение. Младият автор Джон Ръскин го изразява така: „Защо геолозите не ме оставят на мира! В края на всеки библейски стих отекват ударите на техните чукове“.

— А ударите на чуковете били съмненията в словото Божие?

— Това е искал да каже. Свършено било не само с буквалното разбиране на библейското предание за сътворението. Теорията на Дарвин означавала още, че човекът е плод на абсолютно случайни вариации. Нещо повече — Дарвин превърнал човека в резултат от плебейска „борба за оцеляване“.

— Обяснил ли е как се създават случайните вариации?

— Тук опираш до най-слабата точка на неговата теория. Дарвин имал само твърде обща представа за унаследяването. При кръстоските някои качества изчезват. Една родителска двойка никога няма да роди две еднакви деца. Още тук се извършва определена вариация. От друга страна, при кръстоската едва ли е възможно да се създаде нещо абсолютно ново. Съществуват освен това растения и животни, които се размножават чрез пъпкуване или с обикновено клетъчно деление. Едва така нареченият неодарвинизъм допълнил Дарвиновата теория по въпроса как възникват вариациите.

— Разказвай!

— Животът и размножаването всъщност се въртят около клетъчното деление. Когато една клетка се дели, създават се две абсолютно еднакви клетки с абсолютно еднакъв наследствен материал. Под клетъчно деление разбираме това, че една клетка копира самата себе си.

— Да?

— Но понякога в този процес се случват мънички грешки и заради тях копираната клетка не става съвсем същата като клетката майка. Модерната биология нарича това мутация. Подобни мутации може да са съвсем незначителни, може обаче и да доведат до ясно изразени промени в качествата на индивида. Възможно е да са направо вредни — тогава поколението се прочиства от „мутантите“. Много болести са породени от мутации. Но понякога мутацията може да даде на индивида и положително качество, с което да се бори по-успешно в борбата за оцеляване.

— Например по-дълъг врат?

— Обяснението на Ламарк за дългия врат на жирафа било, че все го проточвал. Според дарвинизма обаче придобитите качества не се унаследяват. Дарвин смятал дългия врат на жирафите за естествена вариация на врата на някой от техните прадеди. Неодарвинизмът го допълва чрез забележката за ясната причина за възникването на подобни вариации.

— А именно мутациите.

— Да, съвсем случайни промени в наследствения материал са надарили някои прародители на жирафите с малко по-дълги вратове. Това обаче се оказало крайно важно във времена с недостиг на храна. Онзи, който стигал до най-високите клони, се оправял най-добре. Можем да си представим и как някои от тези пражирафи развили способността да изравят храна от земята. Така след продължителен период един отдавна измрял животински вид се разцепил на две.

— Разбирам.

— Нека разгледаме още няколко примера за естествен подбор. Принципът е много прост.

— Давай!

— В Англия живее определен вид пеперуди, наречени брезомерки. Както намеква името, те живеят върху светлите стволове на брезите. Ако се върнем към осемнайсти век, ще установим, че тогава повечето от брезомерките били светли на цвят. Защо, Софи?

— За да не ги открият лесно гладните птици.

— От време на време обаче се раждали и някои тъмни екземпляри. Дължало се на чисто случайни мутации. И какво, мислиш, станало с тъмните екземпляри?

— Забелязвали се по-лесно, затова и гладните птици по-лесно ги улавяли.

— В околната среда на брезите тъмният цвят бил неизгодно качество. Затова се размножавали само белите брезомерки. После околната среда се изменила. Заради индустриализацията в много области брезовите стволове почернели. И какво, мислиш, станало с брезомерките?

— Сега май се справяли по-добре тъмните екземпляри?

— Да, не минало много време, и те започнали да се размножават. Между 1848 и 1948 година в някои области делът на черните брезомерки се увеличил до 99 процента. Околната среда се променила и светлият цвят вече не бил предимство в борбата за оцеляване. Тъкмо обратното. Щом изпъкнели по тъмните стволове, белите „неудачници“ тутакси ставали жертва на птиците. И отново настъпила важна промяна. Ограничаването на въглищата като енергиен източник и по-съвършените пречиствателни съоръжения през последните години на свой ред прочистиха околната среда.

— И брезовите стволове пак са бели?

— Затова и брезомерките се връщат към първоначалния си цвят — наричаме това приспособяване. Говорим за природен закон.

— Разбирам.

— Съществуват обаче и още примери за човешката намеса в околната среда.

— Какво имаш предвид?

— Например опитите вредителите да се унищожават с определени отровни вещества. В началото резултатите може и да са добри. Но ако пръскаме нива или овощна градина с все повече инсектициди, в действителност поставяме вредителите, срещу които искаме да се борим, в условията на малка екокатастрофа. Накрая постоянната мутация ще създаде група вредители, които имат по-големи съпротивителни сили — или са по-устойчиви срещу употребяваната отрова. Тези победители имат по-добър шанс да оцелеят и затова борбата с тях става все по-трудна. Оцелели са тъкмо защото хората така енергично се опитват да ги изтребят. Накрая ще ни останат най-резистентните варианти.

— Това е страшно.

— Във всеки случай е важно. Ние се опитваме да се борим срещу вредни нашественици и в нашите тела. Имам предвид бактериите.

— Пием пеницилин и други антибиотици.

— Ала за тези малки дяволи пеницилиновото лечение също е малка екокатастрофа. Колкото повече пеницилин наливаме, толкова по-устойчиви правим бактериите. По този начин вече сме развъдили група бактерии, които се унищожават много по-трудно, отколкото в миналото. Принудени сме да употребяваме все по-силни антибиотици, ала накрая…

— Накрая бактериите ще започнат да излизат от устата ни? Може би ще трябва да ги обстрелваме?

— Пресилваш. Но въпреки това модерната медицина си създаде сериозна дилема. И още нещо: не само отделните бактерии са по-напористи, отколкото в миналото. Тогава много деца просто не пораствали, защото ги поваляли различни болести. Оцелявали малцина. Модерната медицина обаче спря този естествен подбор. Препарат, който помага на отделния индивид „да прескочи трапа“ в дългосрочен план може да отслаби съпротивителните сили на човечеството. Това означава, че в дългосрочен план шансовете на хората да избягват сериозни болести поради наследените си особености може да намалеят.

— Звучи ужасно.

— Независимо от това, дълг на философа е да предупреди. Съвсем друг въпрос е какви изводи ще си направим. Хайде да опитаме ново обобщение.

— Моля!

— Можеш да определиш живота като голяма лотария, в която се виждат само печелившите билетчета.

— Какво искаш да кажеш?

— Онези, които са изгубили борбата за оцеляване, изчезват. Зад всеки растителен или животински вид стоят милиони години с все нови и нови тиражи от печеливши билети. А губещите — е, тях ги виждаме само веднъж. Днес следователно не съществуват растителни или животински видове, които да не можем да определим като печеливши във великата лотария на живота.

— Защото остават само най-добрите.

— Можеш да се изразиш и така. А сега подай ми плаката, който донесе този… е, този зоопазач.

Софи му подаде плаката. От едната страна бе нарисуван Ноевият ковчег, а на обратната бе изобразено родословно дърво на множество различни живи видове. Това искаше да й покаже Алберто.

— Скицата онагледява разпределението на растителните и животинските видове. Виждаш, че отделните видове принадлежат към определени групи, класове и така нататък.

— Да.

— Заедно с маймуните човекът спада към така наречените примати. Приматите са бозайници, всички бозайници принадлежат към гръбначните, а всички гръбначни принадлежат към многоклетъчните.

— Това ми напомня Аристотел.

— Вярно. Само че скицата не само показва как изглежда днес разпределението на различните видове, а и описва еволюционната история на живота. Виждаш например, че по някое време птиците са се отделили от влечугите, влечугите от амфибиите, а амфибиите — от рибите.

— Да, ясно.

— Всеки път, когато се отделя една от тези линии, са възниквали и мутации, довели до нови видове. По този начин в течение на милиони години възниквали най-различни животински групи и класове. Скицата обаче е силно опростена. В действителност днес на Земята живеят повече от милион животински видове, а този милион е само частица от животинските видове, съществували досега на планетата. Виждаш например, че група като трилобитите е напълно измряла.

— А съвсем долу са едноклетъчните.

— Някои от тях не са се променили може би вече два милиарда години. Личи как една линия води от едноклетъчните организми към растителния свят. Защото и растенията вероятно произхождат от същата първоклетка, от която и животните.

— Виждам. Но имам един въпрос.

— Да?

— Откъде е дошла „първоклетката“? Дарвин обяснява ли това?

— Казах вече, че бил предпазлив човек. Но си позволил да спекулира по този въпрос. Написал: „… в случай че (ах, само какъв случай!) си представим едно топло блато, в което да са налице всички видове амонячни и фосфатни соли, светлина, топлина, електричество и така нататък, така че вътре химически да се образува протеиново съединение, което да премине през сложни промени…“.

— Е, какво тогава?

— Разсъжденията на Дарвин означават, че първата жива клетка вероятно е възникнала от неорганична материя. И той отново намерил точния отговор. Точно това предполага съвременната наука — че първата примитивна форма на живот е възникнала в същото малко топло блато, каквото си е представял Дарвин.

— Разказвай!

— Ще трябва да се задоволиш с една обща скица и не забравяй, че приключваме с Дарвин. Прескачаме към най-съвременните научни изследвания за произхода на живота на Земята.

— Това ме изнервя. Едва ли някой знае как е възникнал животът?

— Може би не, но се съчетават все повече части от картината на това възникване.

— По-нататък!

— Нека първо да установим, че целият живот на Земята — както растителният, така и животинският — се гради от едни и същи вещества. Най-простото определение за живот гласи, че всичко живо притежава обмяна на веществата и постоянно се размножава. Целият живот се управлява от нещо, което наричаме ДНК — дезоксирибонуклеинова киселина. От нея са направени хромозомите, или наследственият материал, които се срещат във всички живи клетки. ДНК е много сложна молекула — наричаме я още макромолекула. Въпросът е значи как е възникнала първата макромолекула.

— Как?

— Земята възникнала, когато преди няколко милиарда години се образувала Слънчевата система. Първоначално била нажежена маса, но постепенно земната кора изстинала. А според модерната наука животът е възникнал преди три до четири милиарда години.

— Звучи абсолютно невероятно.

— Можеш да кажеш това едва след като чуеш останалото. Първо запомни, че Земята изглеждала съвсем различно в сравнение с днес. Не съществувал живот, в атмосферата нямало кислород — свободен кислород се създал едва от фотосинтезата на растенията. Важно е, че не е съществувал кислород. Немислимо е градивните материали на живота, които от своя страна могат да образуват ДНК, да са възникнали в атмосфера, съдържаща кислород.

— Защо не?

— Защото кислородът е силно реактивно вещество. Градивните съставки на ДНК молекулата щяха да се окислят дълго, преди да успеят да се образуват сложни молекули.

— Аха!

— Затова със сигурност знаем, че днес не възниква нов живот, нито бактерия, нито вирус. Всичко живо на Земята следователно е на една и съща възраст. Слонът има точно толкова дълго родословно дърво, колкото и най-простата бактерийка. Можеш дори да кажеш, че един слон — или един човек — в действителност е взаимосвързана колония от едноклетъчни животни. Защото във всяка отделна клетка на тялото си ние притежаваме еднакъв наследствен материал. Цялата рецепта за това, кои и какви сме, се крие в най-малката клетка на нашето тяло.

— Странна мисъл.

— Една от най-големите загадки на живота е, че клетките на дадено многоклетъчно животно въпреки това са способни да се специализират в изпълнението на своите функции. Защото не всички различни наследствени качества се задействат във всички клетки. Някои от тези качества — или гени — са включени, други — изключени. Една чернодробна клетка произвежда протеини, различни от тези, които произвеждат нервната или кожната клетка. Но в чернодробната, в нервната и в кожната клетка намираме една и съща молекула ДНК, съдържаща целия строителен план на организма, за който говорим.

— Разказвай нататък!

— Докато в атмосферата нямало кислород, около земното кълбо нямало и защитен озонов слой. Това значи, че нищо не предпазвало от космическото лъчение, което също е важно — тъкмо това излъчване вероятно е изиграло важна роля в образуването на първите сложни молекули. Космическо лъчение било енергията, която споила различните химически субстанции на Земята в макромолекули.

— Всичко е ясно.

— Уточнявам: за да могат да се образуват сложните молекули, от които се състои всичко живо, налице били най-малко две условия: нямало кислород в атмосферата и космическото лъчение прониквало до Земята.

— Разбирам.

— В „малкото топло блато“ — или „първичната супа“, както обича да се изразява съвременната наука — в определен момент се образувала страшно сложна макромолекула, която притежавала странното качество да се дели сама. И така започнала дългата еволюция, Софи. Ако малко опростим нещата, още в този момент можем да говорим за първия наследствен материал, първата ДНК или първата жива клетка. Тя се деляла и се деляла — но от самото начало се явили и мутациите. След чудовищно продължителен период едноклетъчните организми започнали да се съчетават в сложни многоклетъчни организми. По този начин започнала и фотосинтезата на растенията, вследствие на която се образувала атмосфера, съдържаща кислород. Тя имала двойно значение. Първо, благодарение на нея се развили животните, които дишали въздух; и второ, предпазвала от вредните космически лъчи. Защото тъкмо тези лъчи, макар че дали важната искра за възникването на първата клетка, са вредни за всичко живо.

— Но атмосферата не се е образувала за една нощ? Как са се оправяли тогава първите форми на живот?

— Животът възникнал в праисторическия океан, който наричаме и първична супа. Там организмите живеели защитени от опасните лъчи. Едва много по-късно — след като животът в морето образувал атмосферата — първите амфибии изпълзели на сушата. А останалото вече го разказахме. Седим си тук в горската хижа и обръщаме поглед назад към един процес, продължил три или четири милиарда години. И тъкмо чрез нас този дълъг процес осъзна самия себе си.

— Но според теб всичко е било чиста случайност?

— Не, не съм казал подобно нещо. Плакатът сочи, че еволюцията следва определена посока. В продължение на милиони години са възниквали животни с все по-сложни нервни системи и все по-големи мозъци. Не вярвам, че това е случайно. Ти как мислиш?

— Човешкото око просто не може да е възникнало като плод на чиста случайност. Не смяташ ли, че в способността ни да виждаме света около нас е вложен смисъл?

— Въпросът с еволюцията на окото е озадачавал и Дарвин. Той просто не можел да си представи, че нещо толкова изящно като окото може да възникне чрез естествен подбор.

Софи вдигна поглед към Алберто. Замисли се колко странно е, че живее тъкмо сега, че живее само веднъж и че никога повече няма да се завърне в живота. Изведнъж възкликна:

А творчеството вечно? А творбата?

В Нищото ли трябва да я пратя?^[1]

Алберто я изгледа строго:

— Не бива да говориш така, дете. Това са думи на дявола.

— На дявола?

— Или на Мефистофел — в Гьотевия „Фауст“. „А творчеството вечно, а творбата? В Нищото ли трябва да я пратя?“

— И как да разбирам тези думи?

— Когато Фауст умира и си припомня дългия си живот, той изрича триумфиращ:

Спри, миг, така красив си ти!

И дирята на моите земни дни

не може да погине в забрава.

О, щастието висше осезавам

и на мига най-висш се наслаждавам!

— Красиво казано.

— Сега обаче идва ред на дявола. Фауст току-що е издъхнал и той възкликва:

Край. Тъпа дума — край! Отде покълна?

О, край и — Нищото! Еднаквост пълна!

А творчеството вечно, а творбата?

В Нищото ли трябва да я пратя?

„Внезапно край!“ И размишлявам зло.

Нима то никога не е било?

Но сякаш съществува, в кръг привичен

върти се. Вечно празното обичам!

— Колко песимистично! Първият цитат ми хареса повече. Макар че животът е завършил, Фауст вижда смисъла му в следата, която ще остави.

— Не следва ли и от Дарвиновото учение за еволюцията, че всички ние имаме дял в нещо велико, в което е от значение дори най-дребната форма на живот? Ние сме живата планета, Софи! Ние сме голямата лодка, която плава сред вселената около пламтящото слънце. Ала всеки и всяка от нас същевременно е лодка, натоварена с гени, която пори морето на живота. Ако доставим този товар в следващото пристанище, не сме живели напразно. Големият норвежки писател Бьорнстерне Бьорнсон е изразил същата мисъл в стихотворението си Псалм II:

Слава на вечната пролет в живота,

създател на всичко!

Зората се пуква,

само формите чезнат.

Родът ражда род

със способности по-велики.

Видът ражда вид

от вече милиони години,

светове потъват и се раждат!

 

Отдай се на радостта от живота, ти,

цвете в тази пролет,

изпитвай наслада от всеки миг

на този живот,

дай твоята лепта

във вечния кръговрат,

малък и слаб,

поеми дъх веднъж,

във вечния ден.^[2]

— Колко красиво!

— Сега обаче край. Казвам само: Нов откъс!

— Престани с тази ирония!

— Нов откъс, казах. Слушай какво ти говоря!