Юстайн Гордер
Светът на Софи (29) (Роман за историята на философията)

Маркс

… един призрак броди из Европа…

Хилде стана от леглото и пристъпи до прозореца, който гледаше към залива. Когато прочете за петнадесетия рожден ден на Софи, бе започнала съботата. Предишният ден беше рожденият ден на самата Хилде. Ако баща й е предполагал, че тя ще стигне до описанието на Софиния рожден ден още на самия празник, значи я беше надценил. При това вчера наистина чете цял ден. От друга страна, получи само една честитка — когато Софи и Алберто заедно изпяха поздравителната песничка. Хилде чак се почувства неловко.

После Софи бе разпратила покани за философско градинското парти, насрочено за деня, в който Хилдиният баща се завръщаше от Ливан. Хилде предчувстваше, че тогава ще се случи нещо, което нито тя, нито баща й можеха да предвидят.

Едно обаче беше сигурно: преди баща й да се завърне в Бяркели, трябваше да получи малък урок. Това е най-малкото, което можеше да направи за Софи и за Алберто, мислеше Хилде. Нали я бяха помолили за помощ…

Майка й още се бавеше в навеса за лодки. Хилде се прокрадна на партера и застана до телефонната масичка. Потърси номера на Ане и Оле в Копенхаген и го набра.

— Ане Квамсдал.

— Здравей, Хилде е.

— А, колко мило! Как сте в Лилесанд?

— Много добре, лятна ваканция и тъй нататък. Само след седмица татко се връща от Ливан.

— Сигурно ще бъде хубаво, нали, Хилде?

— Естествено, много се радвам. И знаеш ли — точно затова ти се обаждам…

— Така ли?

— Мисля, че той каца в Копенхаген на двадесет и трети към пет следобед. Вкъщи ли сте тогава?

— Май да.

— Исках само да зная дали можете да ми направите една дребна услуга.

— Ама, разбира се.

— Малко е необичайна. Дори не съм сигурна дали е възможно.

— Много си загадъчна.

И Хилде заразказва. Разказа за папката, за Софи, Алберто и всичко останало. Наложи се на няколко пъти да започва отначало, защото тя или леля й се заливаха от смях. Но когато приключиха разговора, Хилдиният план бе готов.

У дома също трябваше да се извършат известни приготовления, но нямаше смисъл да бърза.

Остатъка от следобеда и вечерта тя прекара с майка си. Накрая отидоха на кино в Кристиансанд като компенсация за празника, понеже предишния ден не успяха да го отбележат както подобава. Когато минаха покрай отклонението за летището, Хилде намести още няколко парченца в голямата мозайка, за която непрестанно мислеше от сутринта. Тя се зачете в дебелата папка едва когато си легна късно вечерта.

Наближаваше осем, когато Софи се промъкна през пещерата. Изникна изневиделица пред майка си, която се трудеше над цветните лехи пред входа.

— Ти пък откъде се взе?

— От храсталака.

— От храсталака?

— Не знаеш ли, че от другата страна има път?

— Къде се губиш, Софи? Пак не дойде за обяд и не предупреди.

— Съжалявам. Времето беше толкова хубаво. Направих дълга разходка.

Едва сега майка й се изправи и я погледна.

— Да не си се срещала отново с онзи философ?

— Точно така. Нали ти разказах, че той обича да се разхожда?

— А ще дойде ли на градинското парти?

— Да, сигурно, ще се радва.

— И аз, Софи. Вече броя дните.

Не се ли долавяше огорчение в гласа й? За всеки случай Софи рече:

— Добре че поканих и родителите на Юрун. Иначе щеше да се получи неловко.

— Е, да… във всеки случай, възнамерявам да си поговорим като възрастни хора с този Алберто.

— Можете да се усамотите в спалнята ми. Сигурна съм, че ще ти хареса.

— Но това не е всичко. Имаш писмо.

— Ах…

— Печатът е от корпуса на ООН.

— Тогава е от брата на Алберто.

— Наистина прекаляваш, Софи.

Софи трескаво размисли и след няколко секунди вече разполагаше с подходящ отговор. Сякаш й го подсказа услужливо духче.

— Разказах на Алберто, че събирам редки пощенски печати. Ето, виждаш ли каква е ползата от братята.

Отговорът очевидно успокои майка й.

— Яденето е в хладилника — рече тя с по-примирителен тон.

— Къде е писмото?

— Върху хладилника.

Софи се втурна в кухнята. Датата на печата бе 15 юни 1990. Отвори плика и извади доста невзрачна бележка.

А творчеството вечно? А творбата?

В Нищото ли трябва да я пратя?

Не, Софи не знаеше отговора на този въпрос. Преди да вечеря, пъхна бележката в гардероба при всички останали находки, натрупани през последните седмици. Имаше време да разбере защо й бе зададен този въпрос.

Следващия предобед дойде Юрун. Първо играха федербал, после се заеха да планират философското градинско парти. Налагаше се да подготвят няколко изненади за всеки случай — ако не се получи истински купон.

Продължиха да обсъждат тържеството и след като Софината майка се прибра от работа. Тя непрестанно повтаряше „Няма да пестим от нищо“. И то напълно сериозно. Изглежда беше уверена, че Софи има нужда точно от философския градински празник, за да се върне на твърдата земя на фактите след дългите седмици на философските си уроци.

Накрая се споразумяха за всичко — от празничния многопластов сладкиш и лампионите по дърветата до философската викторина, чиято награда щеше да бъде юношеска книга за философия. При положение че изобщо съществуваше подобна книга. Софи никак не беше убедена.

В четвъртък, 21 юни, само два дни преди празненството, Алберто отново се обади.

— Софи.

— И Алберто.

— Как си?

— Превъзходно. Мисля, че открих изхода.

— Изхода откъде?

— Знаеш. От духовното робство, в което прекалено дълго живеем.

— А, това ли?

— Но ще мога да ти разкрия плана си едва когато всичко е задвижено.

— Няма ли да е прекалено късно? Нали трябва да знам с какво се захващам.

— Сега пък ставаш наивна. Забрави ли, че ни подслушват постоянно и навсякъде. Затова най-разумното е да мълчим…

— Наистина ли е толкова страшно?

— Разбира се. Най-важното трябва да се случи, докато не си говорим.

— Аха…

— Живеем своя живот в една измислена действителност, зад думите на един дълъг разказ. Майорът чука всяка отделна буква на своята евтина портативна пишеща машинка. Затова нищо написано не може да избегне неговото внимание.

— Добре, ясно ми е. Но как иначе можем да се скрием от него?

— Шшшт!

— Какво?

— Между редовете също има действие. И точно там се опитвам да се промъкна с целия си запас двойствена хитрост.

— А, така ли!

— Но трябва да се срещнем днес, пък и утре. В събота започваме. Можеш ли да дойдеш веднага?

— Пристигам.

Софи нахрани птиците и рибите, даде на Говинда листо от салата и отвори консерва котешка храна за Шерекан. На тръгване постави паничката с храната на стълбите. После се шмугна през храстите и излезе на пътеката от другата страна. Не беше вървяла дълго, когато изведнъж забеляза посред папратите голямо писалище. Зад него седеше възрастен мъж. Софи се приближи и попита за името му.

— Скрудж — отвърна той и се надвеси над книжата си.

— Аз се казвам Софи. Да не си бизнесмен?

Човекът кимна.

— И то богат като Крез. Не бива да изгубя нито фунт. Затова трябва да внимавам със счетоводството.

— Чудя се как издържаш!

Софи му махна и продължи. Недалеч съзря момиченце, седнало сам-самичко под високите дървета. Беше облечено в дрипи, изглеждаше бледо и болнаво. Когато Софи мина покрай него, то пъхна ръка в неголяма торбичка и извади кибритена кутийка.

— Искаш ли да купиш кибритени клечки? — попита малката.

Софи прерови джоба си за пари. Ето — добре че намери една крона.

— Колко струват?

— Една крона.

Софи подаде монетата на момиченцето и взе кибритената кутийка.

— За повече от сто години ти си първата, която купува от мен. Понякога умирам от глад, понякога ме убива студът.

Нищо чудно, че тук, посред гората, малката не успява да продаде кибрита си, помисли Софи. Но после се сети за богатия търговец. Защо детето с кибрита да умира от глад, след като онзи бе червив с пари?

— Ела с мен!

Тя улови малката за ръка и я завлече при богаташа.

— Трябва да се погрижиш това дете да има по-добър живот — каза Софи.

Човекът вдигна очи от книжата си и рече:

— Това струва пари, а аз вече ти казах, че не бива да пропилея нито фунт.

— Несправедливо е ти да си толкова богат, а малката толкова бедна — настоя Софи.

— Глупости! Справедливост съществува само между равни.

— Какво искаш да кажеш?

— Аз съм се издигнал с работа, а работата трябва да се изплаща. Това се нарича напредък.

— Нямам думи!

— Ако не ми помогнеш, ще умра — каза бедното момиче.

Търговецът отново вдигна очи от книжата си. После захвърли перото на масата.

— Ти просто не си позиция в счетоводната ми книга. Така че — марш в приюта за бедни!

— Ако не ми помогнеш, ще подпаля гората — заплаши бедното дете.

Едва сега човекът зад писалището се изправи, ала момичето вече бе запалило една клечка. Доближи я до изсъхналите храсти, които веднага пламнаха.

Богаташът размаха ръце.

— Помощ! — викна той. — Пожар!

Малката вдигна поглед и му се усмихна закачливо.

— Май не си знаел, че съм комунистка.

В следващия момент момичето, търговецът и писалището изчезнаха. Софи остана сама, но сухата трева гореше все по-буйно. Тя се опита да стъпче пламъците и след малко успя. Сведе поглед към почернелите туфи трева. В ръката си държеше кибритената кутийка.

Нима сама бе запалила пожара?

Когато срещна Алберто пред хижата, му разказа какво бе преживяла.

— Скрудж е скъперник капиталист от „Коледна песен“ на Чарлз Дикенс. А Малката кибритопродавачка сигурно познаваш от приказката на Ханс Кристиан Андерсен.

— Но не е ли странно, че ги срещнах точно тук, в гората?

— Не, никак. Понеже това не е обикновена гора. И тъй като ни предстои да говорим за Карл Маркс, добре е, че си видяла пример за чудовищните класови противоречия в средата на миналия век. Но нека влезем. Все пак вътре сме малко по-добре защитени от майора.

Отново седнаха край масата до прозореца, който гледаше към езерото. Софи добре си спомняше какво й се бе привидяло, след като отпи от синята бутилка. Сега двете бутилки бяха подредени върху плота на камината. На масата бе поставено малко копие на гръцки храм.

— Какво е това? — попита Софи.

— Всичко по реда си, дете мое.

И Алберто заговори за Маркс:

— Когато през 1841 година Киркегор пристигнал в Берлин, на лекциите на Шелинг той може би е седял до Карл Маркс. Киркегор написал дисертация за Сократ, а по същото време Карл Маркс изследвал в докторската си работа Демокрит и Епикур — античния материализъм значи. Така всеки от двамата очертал руслото на бъдещата си философия.

— Понеже Киркегор станал екзистенциалист, а Маркс — материалист?

— Определяме Маркс като исторически материалист. Но ще стигнем и дотам.

— Продължавай!

— И Киркегор, и Маркс взели за изходна точка Хегеловата философия. И двамата носят следите от неговия начин на мислене, обаче и двамата се разграничават от Хегеловата представа за световния дух — или онова, което наричаме Хегеловия идеализъм.

— Сигурно са го смятали за малко отвлечен.

— Точно така. Обобщавайки, нека кажем, че с Хегел е отминала епохата на големите философски системи. След него философията тръгва в съвсем нова посока. На мястото на спекулативните системи идват така наречените „екзистенциални“ философии, можем да ги наречем и „философии на действието“. За това намеква Маркс, когато казва, че досега философите само са обяснявали света, вместо да го променят. Точно тези думи отбелязват важна повратна точка в историята на философията.

— След срещата ми със Скрудж и Малката кибритопродавачка не е трудно да разбера какво е искал да каже Маркс.

— Мисленето на Маркс следователно има практическа и политическа цел. Нека запомним освен това, че е бил не само философ. Бил и историк, и социолог, и икономист.

— И извършил пробив във всички тези области?

— Във всеки случай никой друг философ не е имал по-голямо значение за практическата политика. От друга страна, трябва да внимаваме да не отъждествяваме с неговото мислене всичко, което след него са наричали „марксистко“. За самия Маркс твърдят, че станал „марксист“ около 1845 година, но той до края на живота си не обичал това определение.

— Бил ли е Христос християнин?

— И по това може да се спори.

— Разказвай нататък.

— От самото начало неговият приятел и колега Фридрих Енгелс допринесъл много за това, което по-късно нарекли марксизъм. През нашия век Ленин, Сталин, Мао и много други са имали претенцията, че доразвиват марксизма. След Ленин в източните страни се заговори за марксизъм-ленинизъм.

— Тогава нека се придържаме към чистия Маркс. Нарече го исторически материалист?

— Той не е философски материалист като античните атомисти или „механичните“ материалисти от седемнайсети и осемнайсети век. Но смятал, че нашето мислене и съзнание се влияят преди всичко от материалните условия на живот в обществото. Според него тези материални предпоставки са решаващи и за историческото развитие.

— Това действително звучи по-различно от Хегел с неговия световен дух.

— Хегел заявява, че историческото развитие се създава от напрежението между противоречията, които изчезват при една внезапна промяна — а с тях, естествено, и напрежението. Маркс смятал, че тази мисъл е правилна. Но заявил, че добрият стар Хегел обръща нещата с главата надолу.

— Нима обръща целия живот?

— Хегел наричал силата, която тласка напред историята, световен дух или световен разум. А Маркс бил на мнение, че този възглед обръща истината с главата надолу. Самият той искал да докаже, че промените в материалните условия на живот са решаващи за историята. Не духовните предпоставки в обществото водят до материални промени, смятал той, а точно обратното: материалните условия определят в крайна сметка и духовните. Преди всичко икономическите сили на едно общество са тези, които водят до промени във всички други области, и така тласкат историята напред.

— Сещаш ли се за пример?

— Философията и науката в античността се практикували почти изключително заради самите тях. Древните философи не се интересували особено дали теоретичното им знание води до някакви практически подобрения.

— Така ли?

— Това зависело от начина, по който бил организиран стопанският живот на обществото. До голяма степен производството се основавало преди всичко върху робския труд. Затова високопоставените граждани просто не изпитвали необходимост да подобряват производството с практически изобретения. Ето ти пример как материалните отношения могат да формират философското мислене в едно общество.

— Разбирам.

— Маркс нарича материалните, икономическите и социалните условия в едно общество негова база. Начинът, по който се мисли в едно общество, неговите политически институции, законите и не на последно място неговата религия, морал, изкуство, философия и наука Маркс нарича надстройка.

— База и надстройка значи.

— А сега можеш да ми подадеш гръцкия храм.

— Моля.

— Това е умалено копие на древния храм — Партенона, който се издига на Акропола. Ти си го виждала и в действителност.

— Искаш да кажеш — на видео.

— Виждаш, че храмът има особено изящен и богато украсен покрив. Може би първото нещо, което ни прави впечатление, са покривът и фронтонът. Но покривът не може да виси във въздуха.

— Носят го колони.

— Цялата постройка се нуждае от яка основа, от база, която да поддържа конструкцията. Според Маркс материалните условия „носят“ всичко, което съществува в обществото под формата на мисли и идеи. Това значи, че надстройката на обществото е отражение на неговата материална база.

— Да не искаш да кажеш, че Платоновото учение за идеите е само отражение на обичайното по онова време грънчарство и на атинското лозарство?

— Не, не е чак толкова просто, а и Маркс изрично подчертава това. Разбира се, базата и надстройката в обществото си влияят взаимно. Ако Маркс бе отрекъл това, щеше да е „механически“ материалист. Тъй като обаче съзнавал, че между базата и надстройката съществува взаимозависимост, напрежение, ние го определяме като диалектически материалист. Спомняш си какво е разбирал Хегел под диалектическо развитие. Между другото, не е лошо да запомниш, че Платон не е бил нито грънчар, нито винар.

— Разбирам. Ще ми кажеш ли нещо повече за храма?

— Да, още малко. Разгледай основата му — можеш ли да ми я опишеш?

— Колоните са поставени върху основа от три слоя или стъпала.

— По същия начин различаваме три степени в базата на обществото. Най-долу са разположени, по израза на Маркс, естествените условия на производство в едно общество. В тях той включва природните дадености, които обществото намира, така да се каже, наготово — суровините, природните богатства и така нататък. Те всъщност са основите на обществото и очертават ясни граници за това, какво общество и каква култура могат да съществуват в даден район.

— В Сахара например е невъзможен уловът на херинга. А в Лапландия няма как да се развъждат фурми.

— Разбрала си. Но хората в една номадска култура имат съвсем различен начин на мислене от населението на някое рибарско селище в северна Норвегия например. Следващото стъпало са производителните сили на обществото. Тук Маркс има предвид работната сила на самите хора, ала също и техните оръдия на труда, инструментите и машините им, така наречените средства на производство.

— В миналото излизали на риболов с гребни лодки, днес ловят рибите с огромни траулери.

— Ето че стигнахме до третата степен в базата на едно общество. Тук става малко по-сложно, защото сега въпросът е кой притежава средствата за производство в едно общество и как е организирана неговата работа, пита се следователно какви са условията на собственост и разделението на труда. Маркс нарича всичко това производствени отношения в обществото. Те образуват третата степен.

— Разбирам.

— Досега установихме, че според Маркс начинът на производство в едно общество определя какви са политическите и идеологическите отношения в него. Неслучайно днес ние мислим различно — и имаме малко по-различен морал — в сравнение например с хората от феодалното общество.

— Следователно Маркс не е вярвал във валидното за вечни времена естествено право.

— Не, отговорът на въпроса кое е морално правилно според Маркс е производно на обществената база. Действително неслучайно в старите земеделски общества родителите определяли за кого да се женят децата им. В крайна сметка въпросът опирал до това, кой ще наследи стопанството. В един модерен голям град условията са съвсем различни, ето защо търсим спътника си в живота по друг начин. Можем да се запознаем с бъдещите си половинки на купон, в дискотеката, а ако сме достатъчно влюбени, дори да заживеем заедно.

— Аз не бих позволила на родителите си да ми избират мъж.

— Не, защото и ти си дете на своето време. Освен това Маркс подчертава, че най-често в едно общество управляващата класа определя какво е правилно и какво — не. Защото цялата история според него е история на класовите борби, с други думи, на спорове кому да принадлежат средствата за производство.

— Нима мислите и идеите на хората не променят историята?

— Да и не. Маркс съзнавал, че отношенията в надстройката на едно общество оказват обратно влияние върху базата, ала не признавал самостоятелна история на надстройката. Според него преди всичко промените в базата движели историята от античния робовладелски строй към индустриалното общество.

— Да, вече го каза.

— Според Маркс във всички исторически етапи съществувало противоречие между две доминиращи обществени класи. В античния робовладелски строй имало противоречие между свободните граждани и робите, в средновековния феодализъм — между феодалите и крепостните селяни, а по-късно — между аристокрацията и гражданите буржоа. Но по времето на самия Маркс, в едно — както сам го нарича — буржоазно или капиталистическо общество, той виждал противоречието преди всичко между капиталистите и работниците, или пролетариите — значи между едните, които притежават средства за производство, и другите, които не притежават. И тъй като управляващата класа никога не предава доброволно своето господство, промяната може да бъде извършена само с революция, казвал Маркс.

— А как стои въпросът с комунистическото общество?

— Маркс се занимавал предимно с проблема за прехода от капиталистическо към комунистическо общество. За тази цел той подробно анализирал капиталистическия начин на производство. Но преди да разгледаме този анализ, трябва да кажем още нещо за възгледите му за човешкия труд.

— Давай.

— Преди да стане комунист, младият Маркс се интересувал какво всъщност става с хората, когато се трудят. Същия проблем анализирал Хегел, който забелязвал взаимозависимост, „диалектическо“ отношение между човека и природата. Така смятал и младият Маркс: когато човек обработва природата, той самият бива обработван. С други думи: когато човек работи, той се намесва в природата и я формира, но в течение на този трудов процес природата също се намесва и формира съзнанието на човека.

— Кажи ми какво работиш и аз ще ти кажа кой си.

— Точно така. Според Маркс начинът, по който работим, определя съзнанието ни, но и нашето съзнание определя начина, по който работим. Можеш да кажеш, че съществува взаимовръзка между „ръката“ и „главата“. По този начин познанието на човека зависи пряко от неговия труд.

— В такъв случай е доста страшно, ако си безработен.

— Да, безработният някак си увисва във въздуха. Още Хегел подчертава това. За Хегел и Маркс трудът е нещо положително, част от човешкото битие.

— Следователно е положително да си работник?

— Всъщност да. Но точно тук Маркс започва унищожителната си критика срещу капиталистическия начин на производство.

— Разказвай!

— В капиталистическата система работникът работи за друг. Така трудът става нещо извън самия него — или нещо, което не му принадлежи. Работникът се отчуждава от своя труд — а същевременно и от самия себе си. Изгубва човешкото си достойнство. Маркс употребява Хегеловия израз отчуждение.

— Повече от двадесет години една от лелите ми опакова шоколадови бонбони в една фабрика, затова веднага разбирам какво имаш предвид. Тя казва, че почти всяка сутрин й е противно да тръгва на работа.

— Ако мрази работата си, Софи, то тя в известен смисъл мрази и себе си.

— Във всеки случай мрази шоколадовите бонбони.

— В капиталистическото общество трудът е организиран така, че работникът в действителност извършва робски труд за друга обществена класа. По този начин той „изкарва за продан“ не само работната си сила, но и цялото си човешко съществуване.

— Наистина ли е толкова страшно?

— Говорим как Маркс виждал нещата. Затова трябва да имаме предвид ситуацията в европейските общества около 1850 година. И тогава отговорът е високо, ясно да. Обикновено работниците прекарвали четиринадесетчасов работен ден в леденостудените фабрики. Заплащането било толкова мизерно, че се налагало да работят децата и дори майките кърмачки. Това създало неописуеми социални проблеми. Случвало се да изплащат част от надницата под формата на евтина ракия, а много жени били принудени да проституират. Клиенти им били изисканите градски господа. Накратко: точно това, което би трябвало да облагородява човека — трудът, — превръщало човека в животно.

— Това ме вбесява.

— Маркс чувствал същото. Същевременно децата от буржоазията вземали освежителна баня, а после свирели на цигулка в просторни топли стаи. Или преди да обядват вкусно с четири блюда, сядали пред пианото. Е, случвало се да свирят на цигулка и пиано и вечер, след продължителна езда.

— Пфу, колко несправедливо!

— Така смятал и Маркс. През 1848 година заедно с Фридрих Енгелс той публикувал прочутия Комунистически манифест. Първото изречение на манифеста гласи: „Един призрак броди из Европа — призракът на комунизма“.

— Направо ме побиват тръпки.

— И с буржоазията било така. Пролетариите започнали да се надигат. Искаш ли да чуеш как завършва манифестът?

— На драго сърце.

— „Комунистите смятат за недостойно да крият своите възгледи и намерения. Те открито заявяват, че техните цели могат да бъдат постигнати само чрез насилствено събаряне на целия досегашен обществен строй. Нека господстващите класи треперят пред комунистическата революция. В нея пролетариите няма какво да загубят, освен своите окови. А ще спечелят цял един свят. Пролетарии от всички страни, съединявайте се!“

— Ако условията наистина са били толкова страшни, колкото ги описа, тогава и аз бих се подписала под тези думи. Но днес е по-различно, нали?

— В Норвегия — да, но не навсякъде. Все още много хора живеят при нечовешки условия. Същевременно те произвеждат стоки, които все повече обогатяват капитализма. Това Маркс нарича експлоатация.

— Можеш ли да ми обясниш тази дума?

— Когато работникът произвежда една стока, тази стока притежава определена продажна стойност.

— Да.

— Ако извадиш от продажната стойност на стоката надницата на работника и определени други производствени разходи, все пак остава някаква сума. Нея Маркс нарича добавена стойност, или печалба. Това означава, че капиталистът си присвоява стойност, създадена всъщност от работника. Маркс нарича това експлоатация.

— Разбирам.

— Капиталистът обаче може да вложи една част от печалбата в нов капитал — например в модернизирането на производствените мощности. Той прави това, понеже се надява, че ще произвежда стоките още по-евтино. И очаква още в следващия кръг печалбата му да се увеличи.

— Да, логично е.

— Звучи логично. Но нито в това отношение, нито в други ще бъде винаги така, както си го представя капиталистът, предсказва Маркс.

— Какво е искал да каже?

— Маркс смятал, че капиталистическият начин на производство крие вътрешно противоречие. За него капитализмът е самоунищожаваща се икономическа система, и то преди всичко, защото му липсва разумно управление.

— В такъв случай — толкова по-добре за потиснатите.

— Може и така да се каже. За Маркс поне било ясно, че капиталистическата система ще загине от собствените си противоречия. Той смятал капитализма за прогресивен — значи за път към бъдещето, ала само защото виждал в него необходим етап по пътя към комунизма.

— Можеш ли да ми дадеш пример как капитализмът се самоунищожава?

— Да. Споменахме капиталиста, който притежава маса пари и с част от този излишък модернизира предприятието си. Наред с това, разбира се, трябва да плаща за часовете по цигулка на децата си, а и съпругата му е добила някои скъпоструващи навици.

— И?

— Но това не е тъй важно в тази връзка. Та значи той модернизира, купува нови машини, ето защо не са му нужни толкова много наемници. И всичко това — за да повиши своята конкурентоспособност.

— Разбирам.

— Но не само той мисли така. С други думи, цялото производство в този бранш непрестанно се рационализира и става по-ефективно. Фабриките стават все по-големи и по-големи и се съсредоточават в ръцете на все по-малко собственици. И какво се случва тогава, Софи?

— Хмм…

— Необходима е все по-малко работна ръка. Все повече работници остават без работа. Възникват все повече социални проблеми и подобни кризи според Маркс са знак, че капитализмът върви към своята гибел. Но според него капитализмът притежава и други саморазрушителни черти. Когато средствата за производство са обвързани с все по-голяма печалба, без същевременно да се създава достатъчно добавена стойност, за да се поддържа производството при конкурентоспособни цени… какво тогава ще стори капиталистът? Сещаш ли се?

— Не, наистина не.

— Представи си, че притежаваш фабрика. И не се справяш с финансите. Заплашва те фалит. И сега те питам — знаеш ли начин да спестиш пари?

— Може би ще намаля заплатите?

— Хитро! Най-хитрото, което можеш да направиш. Но ако всички капиталисти са толкова хитри, а те са, тогава работниците ще обеднеят дотолкова, че вече нищо няма да могат да си купят. Казваме, че пада покупателната способност на обществото. И ето че попадаме в дяволски кръг. А тогава, заявил Маркс, удря часът на капиталистическата частна собственост, защото навлизаме в революционна ситуация.

— Разбирам.

— Накратко: Маркс вярвал, че накрая пролетариатът ще се разбунтува и ще вземе властта върху средствата за производство.

— А после?

— Според Маркс известно време след това ще съществува ново класово общество, в което пролетариатът ще потиска буржоазията със сила. Този преходен период Маркс нарича диктатура на пролетариата. После, вярвал той, диктатурата на пролетариата ще премине в безкласово общество, а именно комунизмът. В това общество средствата за производство ще принадлежат на „всички“ — значи на самия народ. В него всеки ще работи „според способностите си“ и ще получава „според потребностите си“. Тогава трудът ще принадлежи на самия народ, затова няма да има отчуждение.

— Звучи наистина прекрасно — ала какво се е случило в действителност? Извършена ли е революция?

— Да и не. Днес учените икономисти могат да докажат, че Маркс грешал по няколко важни въпроса. Особено в анализа си за кризите на капитализма. Той не обърнал достатъчно внимание върху експлоатацията на природата, която днес смятаме все по-заплашителна. Но съществува едно голямо но…

— Да?

— Марксизмът въпреки това доведе до голям прелом. Няма съмнение, че социализмът, който в борбата си за социална справедливост се позовава на Маркс, макар и да не го следва във всичко и например да отрича диктатурата на пролетариата — та този социализъм успя да се пребори за едно по-човешко общество. Поне в Европа днес живеем в по-справедливо и по-солидарно общество, отколкото онова, в което са живели хората по времето на Маркс. И не на последно място благодарение на социалистическото движение.

— Разкажи ми малко по-подробно за социалистическото движение.

— В епохата след Маркс то се разцепило в две основни насоки. От една страна, възникнала социалдемокрацията, от друга — ленинизмът. Социалдемокрацията, която искала да тръгне по постепенен и мирен път към един по-социален и справедлив обществен строй, станала водеща в Западна Европа. Ленинизмът, според който само революцията може да се пребори със старото класово общество, придобил голямо влияние в Източна Европа, Азия и Африка. Всяко от тези две движения по свой начин се борило срещу мизерията и потисничеството.

— Но така не се ли създала нова форма на потисничество? Например в Съветския съюз и Източна Европа?

— Безспорно. И ето че отново виждаме как във всичко, до което хората се докосват, се смесват доброто и злото. Абсолютно неправилно ще бъде да виним Маркс за неблагоприятното развитие в така наречените социалистически страни, и то петдесет или сто години след смъртта му. Наистина, има нещо, което той не е дообмислил — дори комунизмът, ако би съществувал, не би могъл да мине без хора, а хората си имат своите грешки. Затова трудно мога да си представя рай тук, на земята. Хората винаги ще си създават все нови и нови проблеми.

— Положително.

— И с това ще сложим точката под Маркс, Софи.

— Чакай малко! Не спомена ли, че справедливостта съществува само между равни?

— Не, това го каза Скрудж.

— Откъде знаеш, че го е казал?

— Ами — нали ти и аз имаме един и същ автор. По този начин сме свързани много по-тясно, отколкото изглежда на пръв поглед.

— Проклет ироник!

— Двойствен, Софи, защото това бе двойствена ирония.

— Въпреки това искам да изясним нещата с несправедливостта. Ти каза, че Маркс смятал капитализма за несправедливо общество. Как би дефинирал ти едно справедливо общество?

— Точно на тази тема вдъхновеният от марксизма философ моралист Джон Роулс ни предлага интересен мисловен ребус: представи си, че си член на висш съвет, чиято задача е да създаде законите на бъдещото общество.

— Смятам, че не съм неподходяща за член на подобен съвет.

— Хората в него трябва да обмислят всичко до последната подробност, защото веднага щом се споразумеят и подпишат законите, ще рухнат мъртви.

— Ама че гадост!

— А няколко секунди по-късно ще се събудят в същото това общество, чиито закони са сътворили. Върхът обаче е, че те нямат понятие къде и като какви ще се събудят в това общество, тоест не знаят какви ще са позициите им.

— Разбирам.

— Подобно общество би било справедливо, защото ще гарантира, че всеки — накъдето и да погледне — би се намирал сред равни.

— И всяка също.

— Разбира се. Защото според ребуса на Роулс той или тя няма да знаят дали ще се събудят като мъж или като жена. И тъй като шансовете са петдесет на петдесет, обществото гарантирано ще е равноправно за жени и мъже.

— Звучи примамливо.

— Сега кажи ми — била ли е Европа по времето на Маркс такова общество?

— Не!

— Но може би ще ми посочиш някое съвременно такова общество.

— Ами… труден въпрос.

— Можеш да помислиш. Засега няма нищо повече за Маркс.

— Какво каза?

— Нов урок!