Юстайн Гордер
Светът на Софи (28) (Роман за историята на философията)

Киркегор

… Европа върви към гибел…

Хилде погледна часовника. Минаваше четири. Тя остави папката върху бюрото си и се втурна към кухнята. Трябваше да занесе сандвичите в навеса за лодки, преди майка й да се е отказала да чака. На тръгване хвърли поглед към месинговото огледало.

Светкавично сложи на печката водата за чай и намаза няколко филии.

О, да, щеше да погоди номер на баща си! Хилде все повече се убеждаваше, че е съюзница на Софи и Алберто. Всичко щеше да започне още в Копенхаген…

Не след дълго цъфна с таблата пред навеса за лодки.

— Моля, закуската!

Майка й държеше голямо парче шкурка. Отмахна от челото си кичурите, посивели от прах.

— В замяна на това ще прескочим обяда.

Седнаха на кея да хапнат.

— Кога си идва татко? — попита Хилде след малко.

— В събота. Нали знаеш.

— Но кога? Не спомена ли, че трябва да се прекачва в Копенхаген?

Майка й дъвчеше сандвич с лебервурст и краставица.

— Да… каца в Копенхаген към пет. А самолетът за Кристиансанд излита в осем и петнайсет. Мисля, че каца в девет и половина.

— Следователно ще прекара няколко часа в Копенхаген.

— Е, и?

— Ами… просто ми беше интересен маршрутът му.

Продължиха да се хранят. Когато реши, че е минало достатъчно време, Хилде отново запита:

— Да си чувала напоследък за Ане и Оле?

— Да, обаждат се от време на време. Ще дойдат на почивка през юли.

— Не по-рано?

— Не, не вярвам.

— Тогава тази седмица са в Копенхаген…

— Хилде, какво става?

— Нищо. Нали трябва да си говорим нещо.

— Но ти вече два пъти подхващаш все за Копенхаген.

— Наистина ли?

— Говорехме, че междинното кацане на татко е там…

— И изведнъж се сетих за Ане и Оле.

Когато се нахраниха, Хилде подреди чашите и чиниите.

— Трябва да чета нататък, мамо…

— Да, сигурно…

Нямаше ли лек упрек в този отговор? Нали се бяха уговорили да стегнат лодката до завръщането на татко.

— В известен смисъл татко ме накара да обещая да прочета книгата му, докато се върне.

— Не знам дали одобрявам това. Не стига, че често отсъства, а отгоре на всичко се опитва от разстояние да дърпа конците у дома…

— Само да знаеше къде другаде дърпа конците… — рече Хилде загадъчно. — Нали си представяш какво удоволствие е за него.

После се върна в стаята си и се зачете.

Изведнъж Софи чу, че някой чука на вратата. Алберто я изгледа строго.

— Не позволяваме да ни пречат.

Чукането се усили.

— Ще ти разкажа за един датски мислител, който страшно се раздразнил от Хегеловата философия — продължи Алберто.

Блъскаха така, че цялата врата се разтресе.

— Естествено, майорът ни изпраща поредния приказен персонаж, за да провери дали се ловим на фокусите му — обясни Алберто. — Нали не му струва нищо.

— Но ако не отворим да проверим кой е, като нищо ще срути цялата къща.

— Може би си права. Да отворим.

Отидоха до вратата. След шумното тропане Софи очакваше да види великан. Вън обаче стоеше малко момиче с рокля на цветя и дълги руси коси. В ръцете си държеше две бутилки. Едната бе червена, другата синя.

— Привет — поздрави Софи. — Коя си ти?

— Казвам се Алиса — отвърна момичето и смутено се поклони.

— Така си и мислех — кимна Алберто. — Това е Алиса в Страната на чудесата.

— Но как се е озовала тук?

Алиса отговори сама:

— Страната на чудесата няма граници. Това означава, че е навсякъде — горе-долу като ООН. Затова Страната на чудесата би трябвало да стане почетен член на ООН. Би трябвало да имаме представители във всички комитети и комисии.

— Аха, майорът — подсмихна се Алберто.

— А какво те води насам? — запита Софи.

— Трябва да ти предам тези философски шишенца.

Тя подаде на Софи малките бутилки. И двете бяха от прозрачно стъкло, ала в едната имаше червена, а в другата — синя течност. Върху червената бутилка бе написано „Изпий ме!“, а върху синята „Изпий и мен!“.

В следващия миг край хижата притича бял заек. Ходеше изправен на два крака и носеше жилетка и сюртук. Точно пред входа извади от жилетката си джобен часовник и рече:

— Не, ах не, закъснявам!

И отново се затича. Алиса се втурна след него, но преди това се поклони и рече:

— Това отново започва!

— Поздрави Дайна и Царицата! — извика Софи подире й.

И така, Алиса изчезна. Алберто и Софи останаха на стълбите и огледаха шишетата.

— „Изпий ме!“ и „Изпий и мен!“ — прочете Софи. — Не съм сигурна дали ще се осмеля. Може да е отрова.

Алберто вдигна рамене.

— Бутилките са от майора, а всичко, което идва от майора, е само съзнание. Значи си имаме работа с мисловен сок.

Софи измъкна тапата от червената бутилка и внимателно я доближи до устните си. Течността бе сладка и странна на вкус, но това не бе всичко; целия свят се промени. Езерото, гората и хижата сякаш се сляха в едно. После Софи престана да вижда друго, освен една-единствена личност — самата себе си. Когато най-сетне хвърли поглед към Алберто, той изглежда бе станал част от нея.

— Странно — рече тя. — Изведнъж всичко, което виждам, се слива. Имам чувството, че всичко е само съзнание.

Алберто кимна — ала Софи изпита усещането, че кима на самата себе си.

— Това е пантеизмът или философията на единството — обясни Алберто. — Това е световният дух на романтиците. Те изживявали всичко като един-единствен велик Аз. Това е и Хегел — който, от една страна, не губел от поглед отделния индивид, но, от друга, възприемал всичко като израз на световния разум.

— Да пия ли от другата бутилка?

— Нали е написано.

Софи извади тапата от бутилката и отпи голяма глътка. Сокът беше по-свеж и по-кисел от червения. Но и сега всичко наоколо се промени. Действието на червеното питие се изпари за секунда и всичко си дойде на старото място. Алберто пак стана Алберто, дърветата в гората пак си станаха горски дървета, а езерцето пак заприлича на малък водоем. Това обаче трая само миг и после всичко пред погледа на Софи се разпадна. Гората вече не беше гора — и най-малкото дърво изведнъж придоби вид на самостоятелен свят, и най-малкото клонче й се видя цяла авантюра, за която можеха да се разкажат хиляди приказки. Малкото езеро й се стори безкрайно море — не защото бе толкова дълбоко или просторно, а заради милиардите му блещукащи частици и изящни вълни. Софи разбра, че до края на живота си може да съзерцава само това езеро и то въпреки това ще й се вижда необятна мистерия.

Момичето вдигна поглед към короната на едно дърво. Три врабчета весело си играеха там. Те бяха кацнали на дървото още преди Софи да изпие червената течност, ала тя не беше ги огледала както трябва. Червената течност бе заличила всички противоречия и индивидуални разлики.

Софи слезе от каменната плоча пред входа и коленичи в тревата. И тук откри нов свят — сякаш се бе потопила дълбоко във водата и за първи път отваряше очи на морското дъно. Между туфите трева и стръковете гъмжеше от живи твари. Софи съзря паяк, който усърдно пълзеше по мъха, червена листна въшка, която сновеше нагоре-надолу по стрък трева, дори цяла малка мравешка армия, впрегната в общо дело. Но всяка отделна мравка вдигаше и местеше крачетата си по свой неповторим начин.

Най-странното нещо се случи, когато Софи се изправи и се вгледа в Алберто, който все още стоеше на прага. Неочаквано тя видя у него едно изключително същество, нещо подобно на човек от друга планета или на легендарен герой от приказка, различна от тази, която изживяваше в момента. Същевременно усети и себе си по съвършено нов начин: като уникална и изключителна личност. Тя не бе само човек, не бе само петнадесетгодишно момиче — бе Софи Амундсен и само тя беше тя!

— Какво виждаш? — попита Алберто.

— Виждам, че си странна птица!

— Наистина ли?

— Мисля, че никога няма да разбера какво е да бъдеш друг човек. Няма двама еднакви хора на света.

— А гората?

— Тя вече не е едно цяло. Цяла вселена от чудновати приказки.

— Така си и мислех. Синьото шише е индивидуализмът. Това е романтичната философия на единството. Съвременник на Киркегор бил разказвачът на приказки Ханс Кристиан Андерсен. Той притежавал същия остър поглед за безкрайното богатство на подробностите в природата. Сто години по-рано го притежавал и Лайбниц, който възроптал срещу философията на единството на Спиноза, точно както Киркегор срещу Хегел.

— Чувам какво казваш, но същевременно то ми се струва толкова смешно, че едва се сдържам да не прихна.

— Разбирам. Отпий глътчица от червената бутилка. После ще седнем тук, на стълбите. Трябва да кажем още нещо за Киркегор, преди да приключим за днес.

Седнаха и Софи отпи от червената бутилка. Нещата отново се сляха, макар и малко повече от необходимото, защото Софи пак изпита чувството, че никаква разлика вече не е от значение. Тя бързо докосна с език гърлото на синята бутилка и светът стана отново приблизително такъв, какъвто бе, преди Алиса да донесе двете питиета.

— Кое обаче е истина? — попита Софи. — Червеното или синьото шише ни дават усещането за света такъв, какъвто той е действително?

— И двете, Софи. Не можем да кажем, че романтиците са се заблудили. Но може би са проявили известна едностранчивост.

— А синьото шише?

— Според мен Киркегор е отпил няколко големи глътки от него. Във всеки случай той притежавал изключително остър поглед за стойността на индивида. Ние не сме само деца на нашето време. Всеки и всяка от нас освен това е и уникален индивид, който живее само този един-единствен път.

— Хегел май не се интересувал особено от този факт.

— Не, за него били важни едрите щрихи на историята. Точно това вбесило Киркегор. Той смятал, че романтическата философия на единството и историзмът на Хегел са лишили индивида от отговорността за собствения му живот. За Киркегор Хегел и романтиците били замесени от едно и също тесто.

— Разбирам защо се е вбесил.

— Сьорен Киркегор се родил през 1813 година в Копенхаген и баща му го възпитал изключително строго. От него наследил и религиозната меланхолия.

— Не звучи особено добре.

— Не. Заради тази меланхолия като младеж дори се почувствал принуден да развали годежа си, на което копенхагенското буржоазно общество не погледнало с добро око. Така отрано го отблъснали и подиграли. Е, с течение на времето и самият той започнал да хапе доста безмилостно. Все повече и повече се превръщал в това, което по-късно Ибсен нарекъл „народен враг“.

— И всичко заради един развален годеж?

— Не, не само заради това. Особено към края на живота си, Киркегор все по-безмилостно критикувал европейската култура. Цяла Европа върви към гибел, смятал той. Вярвал, че живее в епоха без страсти и съпричастност и бурно роптаел срещу вялата и либерална позиция на църквата. Критиката му към така нареченото „неделно християнство“ била всичко друго, но не и конструктивна.

— Днес би трябвало да го наречем „първопричастно християнство“. Повечето от днешните младежи приемат първото причастие само заради тържеството и подаръците.

— Да, права си. За Киркегор християнството е тъй завладяващо и същевременно тъй противоречащо на разума, че трябва или безусловно да се приеме, или безусловно да се отхвърли. Не е възможно, казвал той, да бъдеш християнин „само малко“ или „до известна степен“. Защото Христос или е възкръснал на Великден, или не е. И ако наистина е възкръснал от мъртвите, ако действително е умрял заради нас — това е тъй потресаващо, че трябва да му посветим целия си живот.

— Разбирам.

— Киркегор виждал, че църквата и повечето християни от неговата епоха се отнасяли едва ли не дидактично към религиозните въпроси. За него самия това било немислимо. Възприемал религията и разума като огън и вода. Не е достатъчно да смяташ християнството за „истинно“, казвал той. Християнската вяра означава да вървиш по стъпките на Исус.

— А какво общо има всичко това с Хегел?

— О, може би започнахме не откъдето трябва!

— Предлагам в такъв случай да включиш на заден ход и да започнеш отначало.

— Още седемнадесетгодишен, Киркегор се записал да следва теология, но после все повече започнал да се интересува от философски въпроси. На двайсет и седем получил магистърска степен с труда „Понятието за ирония в постоянно отношение към Сократ“. В този трактат той оспорва романтическата ирония и безотговорната игра на романтиците с илюзията. На романтичната ирония Киркегор противопоставя Сократовата ирония. Нали и Сократ използвал стиловия похват ирония, но само за да възпита у слушателя си по-сериозно отношение към живота. За Киркегор Сократ, в противовес на романтиците, е „екзистенциален мислител“, тоест въвлича цялото си съществувание във философската рефлексия.

— Аха.

— След като развалил годежа си, през 1841 година Киркегор заминал за Берлин, където между другото слушал и лекции на Шелинг.

— Срещал ли се е с Хегел?

— Не, Хегел бил мъртъв от десет години, но хегелианският дух все още владеел Берлин и големи части от Европа. Използвали „системата“ на Хегел като един вид универсално обяснение за всякакви въпроси. Киркегор заявил, че „обективните истини“, с които се занимава хегелианската философия, са абсолютно маловажни за съществуването на отделния човек.

— А кои истини са важни?

— За Киркегор по-важно от търсенето на истината с големи букви, било търсенето на истините, които са от значение за живота на отделния индивид. Важно, казвал той, е да намеря „истината за мен“. Така той противопоставял индивида — или отделния човек — на „системата“. Хегел забравял, изтъквал Киркегор, че и той е само човек. Киркегор безмилостно осмива типажа на професора хегелианец, който, оттеглил се във въздушния си замък, обяснява същността на битието и същевременно разсеяно забравя името си, забравя, че е човек, просто човек, а не фантасмагория от объркани постулати.

— А какво е човекът за Киркегор?

— Не можем да отговорим толкова общо. За Киркегор обобщеното описание на човешката природа или на човешкото „същество“ е абсолютно безинтересно. Съществено е съществуването или екзистенцията на индивида. Човек не прекарва живота си зад писалището. Едва когато ние, хората, действаме — и преди всичко, когато правим избор, ние се съотнасяме към собственото си съществуване. Една история за Буда може да онагледи онова, какво е искал да каже Киркегор.

— За Буда ли?

— Да, защото човешкото съществуване е изходна точка и на будистката философия. Имало едно време монах, който упрекнал Буда, че отговаря неясно на важни въпроси, например какво е светът или какво е човекът. Буда насочил мисълта му към поведението на човек, ранен от отровна стрела. Този човек никога не би проявил чисто теоретичен интерес от какво е направена стрелата, в каква отрова е била натопена или от какъв ъгъл е била изстреляна.

— Вместо това най-вероятно ще поиска някой да извади стрелата и да лекува раната?

— Да, това би било жизненоважно за него. И двамата — Буда и Киркегор — болезнено осъзнавали, че съществуват само за кратко време. А както вече казахме, в такъв случай човек не сяда зад писалището и не си играе със спекулации за световния дух.

— Разбирам.

— Киркегор твърдял, че истината е „субективна“. С това не искал да внуши, че е все едно какво казваме или мислим. Просто смятал, че действително важните истини са лични. Само такива истини са „истини за мен“.

— Можеш ли да ми дадеш пример за подобна субективна истина?

— Важен въпрос например е дали християнството е истината. Според Киркегор ние не можем да имаме академично или теоретично отношение към този въпрос. За човек, който смята себе си за съществуващ, това е въпрос на живот и смърт. По тези проблеми не се спори просто от любов към спора. Към същността им трябва да се стремим с най-бурна страст.

— Разбирам.

— Паднеш ли във водата, не можеш да имаш теоретично отношение към въпроса дали ще се удавиш или не. Тогава няма да е нито интересно, нито безинтересно дали във водата плуват крокодили. Ще бъде въпрос на живот и смърт.

— И още как!

— Значи трябва да правим разлика между философския въпрос дали съществува Бог и отношението на индивида към същия въпрос. Пред тези въпроси всеки отделен човек е изправен съвсем сам. Освен това отговорите им можем да дирим само по пътя на вярата. Нещата, които можем да обхванем с разума си, Киркегор смята за несъществени.

— Трябва да ми обясниш това.

— Осем плюс четири прави дванайсет, Софи. Знаем това с абсолютна сигурност. То е пример за разумните истини, за които са говорили всички философи след Декарт. Ала дали имаме желанието да ги включим във вечерната си молитва? И дали на смъртното си легло ще си блъскаме главата над тях? Не, подобни истини могат да бъдат толкова обективни и общовалидни, колкото си искат, точно затова са тъй маловажни за съществуването на отделния човек.

— А как стои въпросът с вярата?

— Не можеш да знаеш дали някой човек ти е простил, ако си сгрешила в нещо. Но тъкмо поради това то е жизненоважно за теб. Това е въпрос, към който имаш жизнено отношение. Не можеш и да знаеш дали някой друг те харесва. Можеш само да го вярваш и да се надяваш. Въпреки това за теб то е по-важно от неопровержимия факт, че сборът от ъглите в триъгълника винаги е равен на 180 градуса. В крайна сметка, законът за причинността или кантианските форми на светоглед са последното нещо, за което се сещаш, когато целуваш за първи път.

— Не, иначе би било лудост.

— Вярата е важна преди всичко, когато става дума за религиозни въпроси. Киркегор разсъждава така: ако мога обективно да опозная бога, тогава не бих вярвал, но тъкмо защото не мога да го направя, трябва да вярвам. И ако искам да запазя вярата си, трябва винаги да помня, че в обективното си незнание се намирам „над морска бездна, дълбока 70 000 лакти“ — и въпреки това да продължавам да вярвам.

— Малко сложно казано.

— В миналото мнозина се опитвали да докажат съществуването на бог — или поне да го обхванат с разума си. Но ако се задоволим с подобни доказателства и с разумни доводи, ще загубим самата вяра, а заедно с нея и религиозното съкровение. Защото същественото не е дали християнството е истинно, а дали е истинно за мен. През Средновековието изразявали това с формулата Credo quia absurdum.

— Какво?

— Това означава „вярвам, защото противоречи на разума“. Ако християнството се обръщаше към разума — а не към другата страна у нас, — то не би било въпрос на вяра.

— Сега разбрах.

— Видяхме какво Киркегор е разбирал под екзистенция, субективна истина и вяра. И до трите понятия го довела критиката на философската традиция и преди всичко на Хегел. В това се състояла и цялата му критика на цивилизацията. Човекът в модерната градска цивилизация се е превърнал в „публика“ или „общественост“, смятал Киркегор, и първият белег на множеството било безогледното „плещене“. Днес може би бихме използвали думата „конформизъм“, което значи, че всички „мислят“ и „застъпват“ една и съща идея, без някой да има страстно отношение към нея.

— Питам се дали Киркегор не е имал зъб на родителите на Юрун?

— Във всеки случай не е бил особено снизходителен към себеподобните си. Имал остро перо и можел да бъде смъртоносно ироничен. Писал е например „Множеството е неистина“ или „Истината винаги е в малцинството“. Възмущавал се, че повечето хора проявяват прекалено несериозно отношение към съществуването.

— Може да колекционираш кукли Барби, но по-лошо май е самата ти да си кукла Барби…

— Ето че стигнахме до учението на Киркегор за трите стадия в житейския ни път.

— Какви са те?

— Киркегор смятал, че съществуват три възможни форми на съществуване. Самият той употребява понятието „стадии“. Нарича тези възможности естетически стадий, нравствен стадий и религиозен стадий. С избора на думата „стадий“ иска да покаже, че човек може да живее в един от тях и после изведнъж „да направи скок към по-висшия“. Но много хора прекарват живота си в един-единствен стадий.

— Обзалагам се, че ще последва обяснение. Освен това съм любопитна в кой стадий се намирам самата аз.

— Човекът, който живее в естетическия стадий, живее за мига и неизменно се стреми към наслади. Добро за него е красивото, милото и приятното. Така погледнато, този човек изцяло и напълно живее в света на сетивата. Естетът се превръща в играчка на собствените си желания и настроения. Отрицателно е всичко скучно или което не е върхът, както се изразявате днес.

— Да, познавам тази нагласа.

— Типичният романтик също е естет, защото не става дума само за сетивна наслада. Дори да имаш игриво отношение към действителността — или например към изкуството или към философията, — ти живееш в естетическия стадий. Защото човек може да има естетическо или „наблюдаващо“ отношение и спрямо тъгата и страданието. Чувството, което реагира тогава, е суетността. В образа на Пер Гюнт Ибсен е обрисувал типичен естет.

— Мисля, че разбирам какво иска да каже Киркегор.

— Разпознаваш ли себе си?

— Не съвсем. Но според мен малко напомня майора.

— Да, може би, Софи — макар че това пак е пример за евтина романтична ирония. Най-добре си изплакни устата!

— Какво каза?

— Е, вината не е твоя.

— Продължавай.

— Онзи, който живее в естетическия стадий, е лесна плячка на чувства като страх и пустота. Но ако изживее тези чувства, съществува надежда. За Киркегор страхът е нещо почти положително. Той е знак за това, че човек се намира в „екзистенциална“ ситуация. Естетът може сам да реши дали желае да прескочи в по-висш стадий. То или ще се случи, или няма да се случи. Не помага да си скочил почти, ако човек не скочи наистина. Или да — или не. И никой друг не може да направи скока вместо теб. Ти сам трябва да решиш и сам трябва да скочиш.

— Нещо като желанието да престанеш с пиенето или наркотиците.

— Да, може би. Когато Киркегор говори за това решение, той напомня Сократ, който заявил, че всяко истинско познание идва отвътре. Изборът, който принуждава човека да прескочи от естетически към етически или религиозен светоглед, също трябва да дойде отвътре. Точно това описва Ибсен в „Пер Гюнт“. Майсторско описание на екзистенциален избор, произтекъл от вътрешна беда и отчаяние, намираме и в един роман на руския писател Достоевски. Нарича се „Престъпление и наказание“ и когато свършим с философията, ти непременно трябва да го прочетеш.

— Ще видим. Значи Киркегор смята, че ако някой има сериозни намерения, ще избере друг светоглед.

— И ще заживее вероятно в нравствения стадий. Този стадий се отличава със сериозност и последователни решения, съобразени с морални критерии. Спомни си за Кантовата етика на дълга, която също изисква да се опитаме да живеем според моралния закон. Подобно на Кант, и Киркегор отправя вниманието си преди всичко към човешката душевност. Същественото не е непременно онова, което смятаме за правилно или неправилно. Съществено е, че човек изобщо решава да изрази отношение към правилното или неправилното. Естетът се интересува само кое е весело или скучно.

— Няма ли да станем малко по-сериозни от необходимото, ако живеем така?

— Да, положително. Само че и нравственият стадий не е достатъчен за Киркегор. Дори да си човек на дълга, казва той, все някога ще ти дойде до гуша да се съобразяваш с реда и дълга. Много хора преживяват подобна фаза на пресищане и умора в напреднала зряла възраст. Възможно е някои от тях да се върнат обратно в игривия естетическия стадий. Други обаче прескачат отново нагоре — към по-висшия религиозен стадий. Осмеляват се да извършат истински сериозния скок в бездната на вярата, „дълбока 70 000 лакти“. Предпочитат вярата пред естетическата наслада и пред повелите на разума. И макар че може би е ужасно „да попаднеш в ръцете на живия Бог“, както се изразява Киркегор, едва сега човек може да се помири със своя живот.

— Значи чрез християнството.

— Да, за Киркегор религиозният стадий е равнозначен на християнството, въпреки че философията му е повлияла и на много нехристиянски мислители. През нашия век възниква така наречената философия на екзистенциализма, силно вдъхновена от Киркегор.

Едва сега Софи погледна часовника си.

— Наближава седем. Трябва да се прибирам по най-бързия начин. Иначе мама ще превърти.

Тя помаха на своя учител по философия и се затича към езерото и към лодката.