Юстайн Гордер
Светът на Софи (27) (Роман за историята на философията)

Хегел

… разумното е способно да оцелее…

Хидде изпусна голямата папка, която с трясък падна на пода. Остана легнала и се втренчи в тавана. Стори й се, че всичко горе се завъртя. Баща й действително бе успял да я замае. Мошеник! Как смееше!

Ето че Софи се бе опитала да я заговори. Беше я призовавала да се противопостави на баща си. И действително успя да й внуши една мисъл. По-точно — план…

Софи и Алберто не можеха да сторят нищичко на баща й, ясно. Но Хилде можеше. А чрез Хилде можеше и Софи.

Хилде бе съгласна със Софи и Алберто, че баща й прекаляваше в играта си със сенките. Макар Софи и Алберто да бяха само негова измислица, съществуваше граница, докъдето му бе позволено да стигне, демонстрирайки своята власт.

Горката Софи, горкият Алберто! Пред въображението на Хилдиния баща те бяха тъй беззащитни, както и филмов екран пред кинооператора.

Разбира се, Хилде искаше да даде урок на баща си, когато той се прибере у дома. В същия миг й хрумна хитър номер, който да му изиграе.

Застана до прозореца и погледна към залива. Наближаваше два часът. После го отвори и извика към навеса за лодки:

— Мамо!

След малко майка й се показа.

— След час ще ти донеса сандвичи. Става ли?

— Да, естествено.

— Само да прочета нещо за Хегел.

Алберто и Софи седнаха в креслата до прозореца с изглед към малкото езерце.

— Георг Вилхелм Фридрих Хегел бил истинско дете на Романтизма — започна Алберто. — Може да се каже, че строго следвал развитието на немския дух. Родил се през 1770 година в Щутгарт и на осемнайсет години се записал да следва теология в Тюбинген. От 1799 година работил заедно с Шелинг в Йена, където романтическото движение тъкмо претърпявало шеметен разцвет. Станал доцент в Йена, после професор в Хайделберг — центъра на немския националромантизъм, а накрая, през 1818 година, станал професор в Берлин — точно по времето, когато този град започнал да се превръща в духовен център на Европа. През ноември 1831 година починал от холера, но тогава „хегелианството“ вече имало тълпи от привърженици във всички германски университети.

— Значи е опитал от всичко.

— Да, същото важи и за философията му. В нея Хегел обединява почти всички идеи на романтиците и ги доразвива. Но бил непримирим критик например на философията на Шелинг.

— За какво я критикувал?

— Шелинг и другите романтици виждали най-дълбоката причина на битието в така наречения световен дух. Хегел също употребява това понятие, но му придава ново значение. Когато той говори за световен дух или за световен разум, има предвид сбора от всички човешки изяви. Защото само човекът притежава дух. В същия смисъл Хегел говори и за хода на световния дух из световната история. Не бива да забравяме, че има предвид живота, мисленето и културата на хората.

— И ето че този дух губи своята призрачност. Вече не ни дебне, скрит в камъните и дърветата в образа на някакъв дремещ интелект.

— Спомняш си още, че Кант говори за „предмет сам по себе си“. Макар да отрича, че хората могат да получат ясно познание за най-съкровените тайни на природата, той все пак сочи нещо като недостижима истина. Хегел смята, че истината по принцип е субективна, и отхвърля възможността тя да съществува над или извън човешкия разум. Цялото познание е човешко познание, учи той.

— Иначе казано, той върнал философията на земята?

— Да. Философията на Хегел обаче е толкова многолика и нюансирана, че трябва да се задоволим да изтъкнем само някои от най-важните й черти. Всъщност съмнително е дали изобщо можем да твърдим, че Хегел имал своя философия. Онова, което наричаме хегелианска философия, е по-скоро метод, с чиято помощ можем да разберем хода на историята. Затова почти не е възможно да говорим за Хегел, без да споменаваме хода на историята. На практика Хегеловата философия не ни разкрива нищо за „съкровената природа на битието“, но може да ни научи как да мислим плодотворно.

— Това също е много важно.

— Всички философски системи преди Хегел се опитвали да поставят вечни критерии за това, какво човекът е способен да узнае за вселената. Същото важи за Декарт и Спиноза, за Хюм и Кант. Всеки от тях се стремял да изследва коя е основата за човешкото познание. Но всички те говорят за неподвластни на времето предпоставки на човешкото знание за света.

— Нима това не е дълг на философа?

— Хегел смятал, че не е възможно да се открият подобни вечни предпоставки. Според него основите на човешкото познание се променят от поколение на поколение. Затова за Хегел не съществуват „вечни истини“. Няма неподвластен на времето разум. Единствената опорна точка, от която може да тръгне един философ, е самата история.

— Не, трябва да ми обясниш това. Та нали историята постоянно се изменя, как може да е твърда опорна точка?

— Една река също постоянно се изменя. Това обаче не означава, че не е възможно да говориш за тази река. Само че не можеш да попиташ точно в коя точка на своето корито реката е „най-истинска река“.

— Не, защото реката навсякъде си е река.

— За Хегел историята е точно такава река. И най-малкото движение на водата на дадено място в реката се определя от вихрите и водните бързеи малко по-нагоре по течението. Важно е също какви завои прави реката и какви са камъните точно на мястото, което наблюдаваш.

— Сега май разбирам.

— Историята на мисленето — или на разума — прилича на речно корито. То съдържа разсъжденията на поколения хора преди теб, които определят твоето мислене по същия начин, както и условията за живот в твоето време. Затова не можеш да твърдиш, че определена мисъл е правилна за вечни времена. Но тази мисъл може да бъде правилна на мястото, където се намираш.

— Това обаче не означава, че всичко е еднакво погрешно или еднакво правилно?

— Не, но нещо може да бъде правилно или погрешно само по отношение на дадена историческа зависимост. Ако през 1990 година започнеш да защитаваш робството, най-много да се изложиш. Но преди 2500 години подобна позиция не е била толкова смехотворна. Макар че и тогава напредничави хора са пледирали робството да бъде премахнато. Нека обаче да си послужим с по-близък пример. Преди сто години още не е било неразумно да се палят гористите области, за да се добива орна земя. В наши дни обаче това е крайно безразсъдно. Днес разполагаме със съвсем различни — и по-добри — предпоставки, за да направим тази оценка.

— Вече разбрах.

— Разумът, твърди Хегел, също е нещо динамично, дори е процес. И „истината“ не е нищо друго, а самият този процес. Защото не съществуват критерии извън историческия процес, които да решат кое е най-истинно и най-разумно.

— Примери, моля.

— Не можеш произволно да подбереш различни идеи от античността, Средновековието, Ренесанса или Просвещението и да отсъдиш: едната е правилна, другата — погрешна. Затова не можеш и да кажеш, че Платон се е заблуждавал, а Аристотел е бил прав, че Хюм е бъркал, докато Кант или Шелинг са прави. Подобен начин на мислене е неисторически.

— Според мен не звучи добре.

— Не можеш да изтръгнеш от историческата им връзка нито идеите, нито философията, смята Хегел. Но — и сега наближаваме нов проблем! — разумът е „прогресивен“, защото хората все измислят нещо ново. Това означава, че човешкото познание непрестанно се придвижва напред, а и човечеството като цяло „напредва“.

— Според което философията на Кант е все пак малко по-правилна от тази на Платон?

— Да. „Световният дух“ се е развил във времето, което дели Платон от Кант. Ако се върнем на нашия образ с реката, можеш да кажеш, че сега тя е по-пълноводна. Та нали междувременно са изтекли повече от две хилядолетия! Само че Кант не бива да си въобразява, че истините му ще останат като непоклатими скали край брега на реката. И неговите мисли не са върхът на мъдростта и още следващото поколение ще ги критикува колкото му глас държи. Както всъщност и станало.

— Но тази река, за която говориш… накъде тече?

— Хегел заявява, че световният дух се движи към съзнание, все по-висше от своето собствено. Нали, колкото повече се приближават към морето, реките стават все по-широки. Според Хегел същността на историята е, че световният дух постепенно се събужда за собственото си самоосъзнаване. Светът винаги е съществувал, но чрез културата и постиженията на хората световният дух все по-ясно осъзнава своята уникалност.

— Как е можел да бъде толкова сигурен?

— Смятал, че това е доказуем факт, а не просто предсказание. Онзи, който изучава историята, ясно вижда, че човечеството се придвижва към все по-голямо разкриване на собствените си способности и самопознание, смятал Хегел. Според него историята бележи ясно развитие към повече рационалност и свобода. Естествено, тя прави и много чудати завои, но като цяло върви неудържимо напред. За Хегел историята е целенасочена.

— Развиваме се непрекъснато. Хубаво, тогава съществува надежда.

— Според Хегел историята е една-единствена дълга мисловна верига, чиито звена обаче не се съчленяват безразборно, а според определени правила. Който обстойно се задълбочи в историята, ще забележи, че всяка нова мисъл винаги е основана на други, по-рано изказани мисли. Но щом веднъж е изказана тази нова мисъл, неминуемо ще я оспори друга, противоположна нова идея. По този начин се създават два противостоящи начина на мислене, а между тях — напрежение. Това напрежение се премахва, като се формулира трета мисъл, която запазва съответно най-доброто от предишните две. Хегел нарича това диалектическо развитие.

— Ще дадеш ли пример?

— Сигурно си спомняш, че предсократиците спорели за първичната материя и промените.

— Помня.

— А елеатите обявили, че промяната е просто невъзможна. Затова били принудени да отричат промените, макар да ги усещали със собствените си сетива. Елеатите изразяват твърдение, което Хегел нарича позиция.

— Да?

— Но всеки път, когато се изразява категорично твърдение, се появява и противоположно твърдение. Хегел нарича това отрицание. Отрицанието на философията на елеатите била философията на Хераклит, който заявил, че всичко „тече“. Така се създало напрежение между двата диаметрално противоположни начина на мислене. Това напрежение обаче било премахнато, когато Емпедокъл посочил, че и двете страни имат известно право, но и донякъде грешат.

— Да, постепенно загрявам…

— Елеатите имали право, че всъщност нищо не се променя, но не било вярно, че не можем да се уповаваме на нашите сетива. Хераклит бил прав, че можем да се уповаваме на сетивата си, ала не било вярно, че всичко „тече“.

— Защото съществува повече от едно първично вещество. Съставът може да се променя, но не и основните вещества.

— Точно така. Възгледа на Емпедокъл, който посредничи между двете противоположни мнения, Хегел нарича отрицание на отрицанието.

— Олеле!

— Той нарекъл тези три степени на познанието теза, антитеза и синтеза. Можеш например да определиш рационализма на Декарт като теза, на която противоречи емпирическата антитеза на Хюм. Ала противоречието, напрежението между тези два различни възгледа, било премахнато в Кантовата синтеза. Кант потвърдил мнението на рационалистите, от една страна, и на емпириците — от друга, но показал, че и двете страни силно се заблуждават в определени моменти. Историята обаче не свършва с Кант. Неговата синтеза станала изходна точка за нова тройна мисловна верига, или „триада“. Защото синтезата се превръща в теза и следва нова антитеза.

— Всичко това е изключително теоретично.

— Да, теоретично е. Но макар да ти се струва така, Хегел в никакъв случай не се стремял да напъха историята в нещо като схема. Смятал, че този диалектически модел следва от самия прочит на историята. Бил твърдо убеден, че е открил закони за развитието на разума или за хода на „световния дух“ из историята.

— Разбирам.

— Хегеловата диалектика обаче не е валидна само за историята. Дори когато обсъждаме нещо или когато спорим, ние мислим диалектически. Опитваме се да открием грешките в разсъжденията на другите. Хегел нарича това негативно мислене. Но дори да открием грешките в едно съждение, ние държим на онова, което е било правилно.

— Пример?

— Ако социалист и консерватор се заемат да обсъждат обществен проблем, не след дълго ще се прояви напрежение между двата различни начина на мислене. Това обаче не означава, че само единият е прав и само другият греши. Напълно възможно е и двамата да са прави в нещо и да грешат другаде. Ако са умни, в хода на дискусията ще запазят съответно най-добрите аргументи на всяка страна.

— Дано.

— Когато се намираме точно по средата на такава дискусия, за жалост невинаги е лесно да установиш кое е най-разумното. Затова историята трябва да покаже кое е правилно и кое — погрешно. Само разумното е способно да оцелее, казва Хегел.

— Значи онова, което продължава да живее, е правилно?

— Или обратното: което е правилно, оцелява.

— Да разполагаш случайно с някой по-обикновен пример, защото всичко това звучи прекалено абстрактно.

— Преди сто и петдесет години мнозина се борели за равноправието на жените. Други със зъби и нокти му се противопоставяли. Ако днес разгледаме доводите на двете страни, няма да е трудно да открием кои са били по-разумни. Не бива обаче да забравяме, че със задна дата лесно се дават съвети. Оказва се, че прави са били тези, които подкрепяли равноправието. Много хора вероятно биха се засрамили, ако прочетат какво е говорил дядо им на тази тема.

— Да, мога да си представя. Какво смятал самият Хегел?

— За равноправието ли?

— Да. Или по-добре да не говорим за това?

— Искаш ли да чуеш един цитат?

— С удоволствие.

— „Разликата между мъжа и жената е тази между животното и растението — писал той. — Животното отговаря повече на характера на мъжа, а растението повече на женския характер, защото той е по-скоро спокойно развитие, издигащо като свой принцип неясната уникалност на усещането. Ако жени са начело на правителството, държавата е в опасност, защото те не действат според изискванията на общността, а според случайно настроение и мнение. Образованието на жените, неясно как, се извършва, независимо от атмосферата и представите, повече от живота, отколкото от придобиването на познания. Докато мъжът постига своето положение само като усвоява постиженията на мисленето и чрез редица технически усилия.“

— Благодаря, достатъчно. Нямам никакво желание да слушам повече подобни цитати.

— Но този цитат е блестящ пример за това, как представата ни за разумното непрестанно се променя. Той доказва, че Хегел бил дете на своето време — точно каквито сме и ние. Много неща, които днес ни се струват естествени, няма да издържат проверката на историята.

— Имаш ли пример?

— Не, нямам.

— Защо?

— Защото бих могъл да говоря само за нещо, което вече е в процес на промяна. Не бих могъл например да твърдя, че един ден шофирането на кола ще се смята за ужасно глупаво, защото вреди на природата. Но днес много хора вярват, че ще бъде така. Това обаче би било лош пример. Историята ще покаже, че много други неща, които днес без изключение смятаме за естествени, няма да издържат проверката.

— Разбирам.

— Можем да запомним още нещо. Преувеличените мъжки приказки за непълноценността на жената по времето на Хегел само още повече подклаждали женската съпротива.

— Как?

— Както би казал Хегел — мъжете изразили теза. Причината, че изобщо го сторили, била, че жените вече надигали глава. Не е необходимо да застъпваш толкова категорично мнение по въпрос, по който всички са единодушни. Колкото по-рязко обаче те дискриминирали жените, толкова по-силни ставали антитезите или отрицанията.

— Мисля, че разбирам.

— Можеш следователно да кажеш, че енергичната съпротива е най-доброто, което може да се случи на едно дело. Неслучайно съществува поговорката „Да наливаш вода в мелницата“.

— Имам чувството, че точно сега моята мелница работи с пълна сила.

— Дори в чистата логика или философия между понятията често съществува диалектическо напрежение.

— Примери, моля!

— Размишлявам ли над понятието „битие“, то неминуемо трябва да въведа и противоположното му „небитие“. Невъзможно е да разсъждаваш за това, че си, без в следващия момент да си припомниш, че невинаги ще бъдеш. Напрежението между „съм“ и „не съм“ се премахва в понятието „ставам“. Защото ако нещо става, означава, че то е и същевременно още не е.

— Разбирам.

— Хегеловият разум следователно е динамичен. Тъй като действителността е белязана от противоречия, и описанието на действителността трябва да е противоречиво. Ще ти дам пример: разказват, че датският ядрен физик Нилс Бор заковал подкова над вратата на своя дом.

— Говори се, че тя носи щастие.

— Това обаче е само суеверие, а Нилс Бор бил всичко друго, но не и суеверен. Веднъж му гостувал приятел, който мислел същото. „Нима вярваш в подобни неща?“ — попитал той. „Не — отговорил Нилс Бор, — но ме увериха, че въпреки това действа.“

— Нямам думи!

— Отговорът обаче бил твърде диалектически, някои биха казали — дори противоречив. Нилс Бор, между другото, както и норвежкият поет Винйе, бил известен с диалектическия си възглед за света. Веднъж казал, че съществуват два вида истини — повърхностните, чиято противоположност е напълно невярна, и дълбоките, чиято противоположност е точно толкова правилна, колкото и те самите.

— Що за истини са това?

— Ако например кажа, че животът е кратък…

— И аз така мисля.

— При други обстоятелства обаче бих могъл да разтворя ръце и да твърдя, че животът е дълъг.

— И сега си прав. И това някак си е вярно.

— В заключение ще ти дам още един пример как едно диалектическо напрежение може да породи спонтанно действие, което да доведе до внезапна промяна.

— Давай!

— Представи си едно малко момиче, което непрекъснато повтаря: Да, мамо. Разбира се, мамо. Както искаш, мамо. Да, веднага ще го направя, мамо.

— Побиват ме тръпки.

— Един ден майката кипва заради постоянното послушание на дъщеря си и нервно изкрещява: Престани да бъдеш толкова послушна! А детето отговаря: Ще престана, мамо.

— Ако бях на мястото на майката, щях да го плесна!

— Да, нали? Но какво би направила, ако вместо това отговори: Напротив. Искам да бъда послушна.

— Странен отговор. Може би и тогава щях да го плесна.

— С други думи, положението е критично. Диалектическото напрежение дотолкова се е изострило, че просто трябва да настъпи промяна.

— Искаш да кажеш, плесница?

— Трябва да споменем и още една последна черта на Хегеловата философия.

— Цялата съм слух.

— Спомняш си, че определихме романтиците като индивидуалисти.

— Тайнственият път води навътре.

— В Хегеловата философия точно този индивидуализъм се среща със своето отрицание. Хегел страшно държи на това, което нарича обективни сили — семейството и държавата. Може да се каже също, че не губи индивида от погледа си, но на първо място го смята за органична част от общността. За Хегел разумът или световният дух се разкриват преди всичко във взаимодействието между хората.

— Обясни.

— Разумът се разкрива преди всичко в езика. А езикът е нещо, с което се раждаме. Норвежкият език ще се оправи прекрасно и без господин Хансен, обаче господин Хансен не може да живее без норвежкия. Не отделният индивид създава езика, а езикът създава отделния индивид.

— Да, наистина е така.

— Индивидът се ражда както с определен език, така и в определено историческо обкръжение. Никой няма „свободно“ отношение към това обкръжение. Който не намира своето място в държавата, е неисторически човек. Може би си спомняш, че тази мисъл била важна и за великите атински философи. Държавата без гражданите си е точно толкова невъзможна, колкото и гражданите без своята държава.

— Разбирам.

— За Хегел държавата е повече, отколкото отделният гражданин. Тя дори е повече от сбора на своите граждани. Хегел смята, че е невъзможно да се „отпишеш“ от държавата. Ако ти е все едно в какво общество живееш и предпочиташ да откриваш самия себе си, Хегел би те сметнал за глупец.

— Не зная дали съм съгласна с него, но от мен да мине.

— Според Хегел не отделният индивид е способен да се самооткрие, а само световният дух.

— Световният дух намира себе си?

— Хегел се опитва да покаже, че световният дух се връща при себе си на три етапа, тоест осъзнава самия себе си в три етапа.

— Разказвай по-скоро!

— Най-напред световният дух осъзнава собствената си индивидуалност. Това Хегел нарича субективен разум. По-висока степен на съзнание световният дух достига в семейството, обществото и държавата — това Хегел нарича обективен разум, защото се проявява във взаимодействието между хората. Съществува обаче и трета степен…

— Нямам търпение!

— Световният дух достига най-висшата форма на самопознание в абсолютния разум — изкуството, религията, философията. Сред тях философията е най-висшата форма на разум, защото във философията световният дух рефлектира или разсъждава за собствената си роля в историята. Следователно световният дух намира себе си едва във философията. Така погледнато, можем да определим философията като огледално отражение на световния дух.

— Всичко това звучи толкова мистично, че първо трябва да го смеля на спокойствие. Но последното, което каза, ми хареса.

— Това, че философията е огледало на световния дух?

— Хубаво е. Мислиш ли, че има нещо общо с месинговото огледало?

— Да, щом питаш.

— Какво искаш да кажеш?

— Предполагам, че месинговото огледало има особено значение, защото непрекъснато става дума за него.

— Тогава сигурно имаш и мнение какво е това значение?

— Не, не. Казах само, че ако огледалото нямаше толкова голямо значение за Хилде и нейния баща, нямаше да бъде споменавано толкова често. Какво е неговото значение обаче може да ни разкрие само Хилде.

— Това сега романтическа ирония ли беше?

— Безнадежден въпрос, Софи.

— Защо?

— Та ние не можем да бъдем иронични! Ние сме само беззащитни жертви на подобна ирония. Ако едно дете рисува нещо върху лист хартия, едва ли би могла да попиташ хартията какво изобразява рисунката.

— Настръхвам.