Юстайн Гордер
Светът на Софи (25) (Роман за историята на философията)

Кант

… звездното небе над мен и нравственият закон у мен…

Едва към полунощ майор Алберт Кнаг се обади вкъщи, за да честити рождения ден на Хилде.

Телефона вдигна майка й.

— За теб, Хилде.

— Ало?

— Татко е.

— Знаеш ли — наближава дванайсет!

— Исках само да ти честитя празника…

— Цял ден това правиш!

— … но исках да се обадя едва когато денят е свършил.

— И защо?

— Не получи ли подаръка?

— Това ли било! И още как! Хиляди благодарности!

— Не ме измъчвай. Какво ще кажеш?

— Фантастичен е! Целия ден почти не съм хапнала.

— Трябва да се храниш.

— Толкова е интересно!

— Докъде стигна?

— Влязоха в къщичката, понеже ти ги подразни с морската змия…

— Просвещението.

— И Олимпия дьо Гуж.

— В такъв случай не съм сгрешил много.

— В какъв смисъл?

— Мисля, че остава само още една честитка. Но за сметка на това тя е по ноти.

— Ще чета в леглото, докато заспя.

— Разбираш ли нещо?

— Мисля, че днес научих повече от… от когато и да било. Просто не ми се вярва, че не е изминало дори денонощие, откакто Софи се прибра у дома и намери първото писмо.

— Странно, колко малко е нужно понякога…

— Освен това малко ми е жал за нея.

— За кого?

— За Софи, естествено.

— Аха…

— Та тя е тотално объркана, клетата…

— Но тя е само… искам да кажа…

— Искаш да кажеш, че ти просто си я измислил.

— Нещо подобно, да.

— Според мен Софи и Алберто съществуват.

— Ще говорим за това, когато се прибера.

— Добре.

— Желая ти приятен ден.

— Какво каза?

— Лека нощ, исках да кажа.

— Лека нощ!

Когато половин час по-късно Хилде си легна, навън беше все още тъй светло, че тя виждаше далеч отвъд градината и залива. По това време на годината не се смрачаваше.

Размисли се какво ли би било да живее в картина, окачена на стената на малка горска хижа. Дали щеше да наблюдава света извън картината и да вижда отвъд?

Преди да заспи, отново се зачете в голямата папка.

 

 

Софи остави писмото от Хилдиния баща обратно върху камината.

— Това за ООН може и да е важно — заговори Алберто, — но не ми харесва, че той се намесва в моето изложение.

— Не го приемай толкова сериозно.

— Във всеки случай отсега нататък възнамерявам да не обръщам внимание на никакви свръхестествени явления като морски змии и други подобни. Сядаме до прозореца да ти разкажа за Кант.

Върху масичката между двете кресла Софи откри малки очила. Забеляза, че и двете стъкла са червени. Дали не бяха силни слънчеви очила?

— Почти два часът е — каза тя. — Най-късно в пет трябва да съм вкъщи. Мама сигурно има планове за рождения ми ден.

— Значи разполагаме с три часа.

— Давай тогава.

— Имануел Кант бил роден през 1724 година в източнопруския град Кьонигсберг в благочестиво християнско семейство на седлар. Прекарал там почти целия си живот до смъртта си на осемдесетгодишна възраст. Християнските му убеждения били важна основа за неговата философия. Подобно на Бъркли, и той искал да спаси основите на християнската вяра.

— За Бъркли знам достатъчно, благодаря.

— Кант е първият от големите философи, назначен в университет като преподавател. Той е, както се казва, философ по специалност.

— Философ по специалност?

— Думата философ днес се употребява в две леко различаващи се отсенки. Под философ разбираме човек, който се опитва да открие свои собствени отговори на философски въпроси. Но философът може да бъде и специалист по история на философията, без непременно да създава собствена философия.

— И Кант бил такъв философ по специалност?

— Бил и двете. Ако беше само способен професор — значи специалист по мислите на другите, — нямаше да получи толкова почетно място в историята на философията. Важно е, че Кант познавал философската традиция както никой друг. Рационалистите като Декарт и Спиноза му били толкова близки, колкото и емпириците като Лок, Бъркли и Хюм.

— Нали ти казах да престанеш с Бъркли.

— Рационалистите, спомняме си, смятали, че основата на цялото човешко познание е в съзнанието на хората. Знаем още, че емпириците искали да представят цялото знание за света като следствие на сетивния опит. Хюм освен това изтъквал, че има ясни граници за изводите, които можем да направим с помощта на сетивните си възприятия.

— И с кого се съгласил Кант?

— Според него всички са отчасти прави и отчасти грешат. Във всеки случай въпросът, който ги занимавал, бил какво можем да знаем за света. Това бил общият философски проект на всички философи след Декарт. Спорело се по две възможности: дали светът е такъв, какъвто го възприемаме, или е такъв, какъвто ни го представя разумът?

— Какво казвал Кант?

— Кант казвал, че както усещанията, така и разумът играят важна роля в нашето познание за света. И застъпвал схващането, че рационалистите преувеличават значението на разума, а емпириците прекалено едностранчиво залагат на сетивния опит.

— Ако скоро не дадеш някой хубав пример, всичко ще остане само планина от думи.

— В началото Кант се съгласява с Хюм и емпириците, че ние сме натрупали всичките си знания благодарение на сетивния опит. Но — и ето че подава ръка на рационалистите — и в разума ни се крият важни предпоставки за начина, по който възприемаме света около нас. Следователно ние носим в самите себе си определени условия, които предопределят нашето усещане за света.

— Това ли е примерът?

— По-добре да направим малко упражнение. Би ли ми подала очилата от онази масичка? Да, така. Сложи ги сега.

Софи сложи очилата на носа си. Всичко наоколо се оцвети в червено. Светлите цветове се превърнаха в светлочервено, тъмните — в тъмночервено.

— Какво виждаш?

— Същото като преди, само че всичко е червено.

— Причината е, че стъклата на очилата определят как възприемаш действителността. Всичко, което виждаш, е част от света извън теб самата, но това, как го виждаш, зависи и от очилата. Обаче не можеш да твърдиш, че светът е червен, дори в момента да ти се струва такъв.

— Не, разбира се, че не…

— Ако вървиш през гората… или си у дома, на Капитанския завой, би виждала всичко онова, което си виждала винаги. Но каквото и да виждаш, ще е червено.

— Докато не сваля очилата.

— Очилата предопределят как ще видиш света. По същия начин, смятал Кант, в разума ни съществуват предпоставки, които слагат отпечатъка си върху целия ни опит.

— За какви предпоставки става дума?

— Без значение какво виждаме, ние ще го възприемем предимно като явление във времето и пространството. Кант определя времето и пространството като двете „форми на възгледа“ на човека. Той изтъква, че в съзнанието ни тези две форми имат предимство пред какъвто и да било опит. Това означава, че преди да опознаем нещо, можем да знаем, че то се възприема като феномен на времето и пространството. Може да се каже, че сме неспособни да свалим очилата на разума.

— Значи Кант смятал, че е вродено качество да възприемаме нещата във времето и пространството?

— В известно отношение — да. Какво виждаме около нас, зависи от това, дали растем в Индия или в Гренландия. Но навсякъде възприемаме света като нещо във времето и пространството. Това можем да установим предварително.

— Не съществуват ли времето и пространството извън нас самите?

— Не. Във всеки случай, не това е решаващото. Кант заявява, че времето и пространството са част от човешкия живот. Те са преди всичко свойства на нашето съзнание, а не свойства на света.

— Това е съвсем нова гледна точка.

— Човешкото съзнание следователно не е пасивна „дъска“, върху която се отбелязват само външни сетивни впечатления. То е творчески формираща инстанция. Самото съзнание допринася да се оформи нашето възприятие за света. Можеш да го оприличиш на това, което става, когато сипеш вода в стъклена кана. Водата приема формата на каната. Така и сетивните възприятия се оформят според нашите „форми на възглед“.

— Мисля, че разбирам какво искаш да кажеш.

— Кант твърди, че не само съзнанието се съобразява с нещата. Нещата се съобразяват със съзнанието. Самият Кант нарича това Коперников поврат във въпроса за човешкото познание. Искал да каже, че тези разсъждения са точно толкова нови и радикални спрямо традиционните, колкото и твърдението на Коперник, че Земята се върти около Слънцето, а не обратното.

— Сега разбирам какво е искал да каже с това, че както рационалистите, така и емпириците са били до известна степен прави. Рационалистите са забравили значението на опита, а емпириците не искали да признаят, че нашият разум определя възгледите ни за света.

— Според Кант законът за причинността, за който Хюм казвал, че хората не могат да го познаят, е съставна част на човешкия разум.

— Обясни ми го!

— Нали Хюм твърди, че ние виждаме необходима причинна зависимост зад всички природни процеси само въз основа на навика си. Защото, смятал той, нашият опит не може да ни даде знанието, че черната билярдна топка е причината да се задвижи бялата. Затова и не можем да докажем, че черната топка винаги ще задвижва бялата.

— Спомням си.

— Но тъкмо това, което според Хюм не можем да докажем, Кант смята за качество на човешкия разум. Законът за причинността е винаги и абсолютно валиден, просто защото човешкият разум разглежда всичко, което се случва, като отношение между причина и следствие.

— Тук отново бих възразила, че законът за причинността е в природата, а не у нас, хората.

— Кант твърди, че е у нас. Той е съгласен с Хюм, че не можем да знаем със сигурност какъв е светът сам по себе си. Мога да зная само какъв е светът за мен — и следователно за всички хора. Разликата, която Кант прави между нещата сами по себе си или „в себе си“ и нещата „според нас“, е най-важният му принос към философията. Никога няма със сигурност да разберем какви са нещата „в себе си“. Можем само да знаем какви се „явяват“ те за нас. За компенсация без всякакъв опит можем да кажем как нещата се възприемат от човешкия разум.

— Това вярно ли е?

— Не е възможно сутрин, още преди да си излязла, да знаеш какво ще видиш или ще изживееш през този ден. Но можеш да знаеш, че каквото и да видиш или изживееш, ти ще го възприемеш като събитие във времето и пространството. Освен това можеш да бъдеш сигурна, че законът за причинността е валиден, просто защото го носиш у себе си като част от своето съзнание.

— Но ние бихме могли да сме устроени и различно?

— Да, бихме могли да притежаваме различен сетивен апарат. Тогава ще имаме различно чувство за време и различно усещане за пространството. Освен това можехме да сме устроени така, че да не търсим причините за събитията в окръжаващата ни среда.

— Имаш ли пример?

— Представи си котка, която лежи на пода в стаята. После си представи, че в стаята се търкулва топка. Какво ще направи котката?

— Често съм опитвала. Котката тръгва след топката.

— Да. А сега си представи, че вместо котката в стаята си ти. Ако изведнъж видиш, че към теб се търкаля топка, ще тръгнеш ли след нея?

— Първо ще видя откъде идва.

— Да, понеже си човек, ти неизменно ще търсиш причината за всяко събитие. Законът за причинността следователно е неделима част от твоето устройство.

— Това наистина ли е вярно?

— Хюм бе заявил, че ние нито можем да изпитаме, нито да докажем природните закони. Това не давало спокойствие на Кант. Той обаче вярвал, че ще докаже абсолютната валидност на природните закони, като разкрие, че в действителност говорим за закони на човешкото познание.

— Дали едно малко дете би се огледало, за да установи кой е търкулнал топката?

— Може би не. Но Кант вметва, че разумът у едно дете не е напълно развит, защото то още не може да си служи с усещанията си. От една страна, имаме външните условия, за които не можем да знаем нищо, преди да сме ги усетили. Можем да ги наречем материал на познанието. От друга страна, имаме вътрешните условия в самия човек — например възприемането на всичко като събитие във времето и пространството и освен това като процеси, подчиняващи се на неизменен закон за причинната връзка. Това наричаме форма на познанието.

Алберто и Софи поседяха, загледани през прозореца. Изведнъж Софи забеляза малко момиче, което се появи измежду дърветата на отсрещния бряг на езерцето.

— Я виж! — възкликна Софи. — Коя е тази?

— Наистина не знам.

Малката остана още няколко минути, после изчезна. Софи забеляза, че носеше червена шапка.

— Бяхме се зарекли да не позволяваме да ни отвличат вниманието.

— Тогава давай нататък.

— Кант посочил, че съществуват ясни граници за човешкото познание. С други думи, очилата на разума го ограничават.

— Защо пък?

— Може би добре си спомняш кои са били истински великите философски въпроси за философите преди Кант: безсмъртна ли е човешката душа, съществува ли бог, дали природата е съставена от неделими най-малки частици, дали Космосът е краен или безкраен.

— Да.

— Кант смятал, че човек никога не може да добие сигурно знание за тези неща. Това не означава, че не искал да има нищо общо с тези проблеми. Тъкмо обратното. Ако просто бе отхвърлил тези въпроси, едва ли бихме имали основанието да го определяме като философ.

— И какво е направил?

— Потърпи. Кант смятал, че тъкмо по тези големи философски проблеми разумът действа извън границите на това, което ние, хората, сме способни да опознаем. От друга страна, на природата на човека или на човешкия разум е присъщ основен стремеж да се задават такива въпроси. Когато обаче се запитаме дали космосът е краен или безкраен, питаме за нещо цяло, от което самите ние сме една — макар и миниатюрна — частица. И никога няма да опознаем напълно това цяло.

— Защо не?

— Когато ти си сложи червените очила, знаехме, че според Кант съществуват два елемента, които допринасят за знанието ни за света.

— Сетивният опит и разумът.

— Да, чрез сетивата си събираме материала за нашето познание, ала този материал се съобразява и със свойствата на нашия разум. Присъщо на този разум е да пита за причините на дадено събитие.

— Например защо топката се търкаля по земята.

— Именно. Но когато се запитаме как е произлязъл светът и дискутираме вероятните отговори, разумът върти на празен ход, така да се каже. Защото тогава той не може да обработва сетивен материал, не притежава опит, на който да се опре. Защото ние никога не можем да имаме сетивен опит за цялата велика действителност, от която сме само миниатюрна частица.

— С други думи, ние сме малка частица от топката, която се търкаля по пода. Затова не можем да знаем откъде идва тя.

— Но свойство на човешкия разум винаги ще си остане да пита откъде идва топката. Затова ние питаме, и питаме, и полагаме нечовешки усилия да открием отговори на големите въпроси. Не разполагаме обаче с твърд материал, твърда земя, на която да стъпим, и никога няма да получим сигурни отговори, защото разумът ни върти на празен ход.

— Това усещане ми е добре познато.

— Колкото до големите въпроси, които се отнасят за действителността като цяло, винаги ще са еднакво вероятни и еднакво невероятни две противоположни становища.

— Примери, моля.

— Да твърдиш, че светът трябва да има начало във времето, е точно толкова смислено, колкото и да твърдиш, че той няма такова начало. Разумът не може да избере едната от двете възможности, защото не може да „обхване“ и двете. Естествено, можем да твърдим, че светът си е съществувал винаги, но може ли нещо да е съществувало винаги, без да има начало? А ако отидем на противоположното мнение и кажем, че светът все някога трябва да е бил създаден — тогава следва, че е създаден от нищото, иначе бихме говорили само за преход от едно състояние в друго. Може ли обаче нещо да възникне от нищо, Софи?

— Не, и двете възможности са еднакво невероятни. И все пак едната трябва да е вярна, а другата — не.

— Но нали си спомняш как Демокрит и материалистите смятаха, че природата трябва да се състои от най-малки частици, които съставят всичко останало. Други — например Декарт — си представяли, че протяжната действителност може да се дели на все по-малки части. Кой е бил прав?

— Всички… никой.

— Освен това много философи определяли свободата на човека като една от неговите най-важни присъщи характеристики. Същевременно сме срещали и мислители, например стоиците и Спиноза, които заявяват, че всичко в света се случва според необходимите природни закони. И в този случай, смятал Кант, разумът на човека не е способен да отсъди със сигурност.

— Това е точно толкова разумно и неразумно, колкото да твърдиш и двете неща едновременно.

— И накрая — с нашия разум ние не можем да докажем съществуването на бог. Рационалистите, например Декарт, се опитали да докажат, че трябва да има бог просто защото ние притежаваме идея за съвършеното същество. Други, например Аристотел и Тома Аквински, застъпвали гледището, че трябва да съществува бог, защото за всичко трябва да има първопричина.

— А какво смятал Кант?

— Той отхвърлил и двете становища. Нито разумът, нито опитът могат да дадат сигурна основа за твърдението, че има бог. За разума това е по-скоро едновременно и вероятно, и невероятно.

— Отначало обаче каза, че Кант искал да спаси основите на християнската вяра.

— Да, той действително запазва периметър за религията, и то там, където не могат да достигнат нито нашият опит, нито нашият разум. Религиозната вяра изпълва точно това пространство.

— И по този начин спасил християнството?

— Можеш и така да се изразиш. При това нека изтъкнем, че Кант бил протестант. От времето на Реформацията характерна черта на протестантското християнство е, че се опира на вярата. След началото на Средновековието католическата църква клоняла повече към разума, който да бъде опора на вярата.

— Разбирам.

— Кант обаче не се задоволил само да установи, че тези крайни въпроси трябва да са обект на човешката вяра. Той смятал три предпоставки за задължителна основа на човешката нравственост — че душата на човека е безсмъртна, че съществува бог и че човек притежава свободна воля.

— Това много напомня Декарт. Той подхожда изключително критично към въпроса какво изобщо сме в състояние да разберем. В същото време тайно пуска бога и подобните му през черния вход.

— Ала в противовес на Декарт Кант изрично изтъква, че не разумът го е довел до този извод, а вярата. Самият той определя вярата в безсмъртната душа, в бога и в свободната воля на хората като практически постулати.

— А то означава?

— Да постулираш означава да твърдиш нещо, което не може да бъде доказано. Под практически постулат Кант разбира нещо, което трябва да се твърди в името на човешката „практика“, следователно заради постъпките и нравствеността на хората. „Морално необходимо е да се предположи съществуването на бог“, казвал той.

Изведнъж като че ли се почука на вратата. Софи незабавно скочи и тъй като Алберто не помръдна, тя попита:

— Не трябва ли да отворим?

Алберто вдигна рамене, но накрая се изправи. Софи отвори вратата и пред нея застана малко момиченце с бяла лятна рокля и червена шапчица на главата. Именно него Софи бе забелязала на отсрещния бряг. Сега видя, че то носи кошница с продукти.

— Здравей! Коя си ти?

— Червената шапчица, не виждаш ли?

Софи вдигна поглед към Алберто, който кимна.

— Чу какво каза тя.

— Търся къщата на баба — обясни малката. — Тя е стара и болна, та й нося сладкиш и вино.

— Не е тук — каза Алберто. — Затова дим да те няма.

Той махна с ръка, сякаш се опитваше да прогони муха.

— Трябва обаче да предам и това писмо — добави момичето с червената шапчица.

То измъкна от джоба си малък плик и го подаде на Софи. И тутакси заситни към гората.

— Пази се от вълка — извика Софи след нея.

Алберто вече се бе запътил към креслото си. Софи го последва и отново седна срещу него.

— Червената шапчица, да не повярваш! — каза тя, като клатеше глава.

— Нямаше никакъв смисъл да я предупреждаваш. Запътила се е към къщата на баба си, а там ще я изяде вълкът. Но тя никога няма да си извади поука и всичко ще се повтаря до края на света.

— Не съм чувала обаче, че на път за баба си се е отбила в друга хижа.

— Дреболия, Софи.

Едва сега Софи огледа плика. На него пишеше „За Хилде“. Отвори го и прочете на глас:

Мила Хилде! Ако човешкият мозък бе толкова елементарен, че да можем да го разберем, ние щяхме да сме толкова глупави, че пак нямаше да можем да го разберем.

Поздрави, татко

Алберто кимна.

— Точно така. Мисля, че Кант би могъл да каже нещо подобно. Не можем да очакваме, че ще разберем какво сме. Може би сме способни да разберем някое цвете или насекомо, но никога — самите себе си. Още по-малко можем да очакваме, че ще разберем цялата вселена.

Наложи се Софи да препрочете странното изречение, докато Алберто продължи:

— Не трябва да позволяваме да ни разсейват морски змии и подобни фокуси. Преди да приключим за днес, ще ти разкажа за етиката на Кант.

— Побързай, защото трябва да се прибирам.

— Скептицизмът на Хюм по отношение на това, какво са способни да ни разкрият разумът и сетивата ни, принудил Кант още веднъж да преосмисли много от най-важните въпроси на живота. Особено внимание отделил на морала.

— Нали според Хюм ние не можем да докажем какво е справедливо и какво не. Защото не можем да правим заключения от изречения със „съм“ на изречения с „трябва“.

— Хюм вярвал, че нито разумът, нито опитът, а само чувствата ни утвърждават разликата между справедливо и несправедливо. За Кант това е прекалено крехка основа.

— Да, добре разбирам това.

— От самото начало Кант подозирал, че разликата между справедливост и несправедливост трябва да е нещо повече от обикновен въпрос на чувства. В това отношение се съгласявал с рационалистите, които заявяват, че на човешкия разум е присъщо да различава справедливост от несправедливост. Всички хора знаят кое е право и кое не; знаем това не само защото сме го учили, а и защото е присъщо на нашия разум. Кант вярвал, че всички хора притежават практически разум, който винаги ни сочи кое е справедливо в морално отношение и кое не е.

— Следователно той е вроден?

— Способността да различаваш справедливост от несправедливост е също така вродена, както и всички други качества на разума. Всички хора възприемат събитията в света като причинно обусловени — всички имат и достъп до един и същ универсален морален закон. Този морален закон притежава абсолютната валидност на физическите природни закони. Той е в основата на нашия нравствен живот, така както в основата на разумния ни живот са фактите, че всичко си има причина или че седем плюс пет е дванадесет.

— И какво гласи този морален закон?

— Тъй като предшества всякакъв опит, той е формален. Това означава, че не е свързан с определени възможности за нравствен избор. Важи за всички хора във всички общества и във всички епохи. Следователно не определя, че трябва да се постъпва тъй или иначе в тази или онази ситуация. Той постановява как да се постъпва във всички ситуации.

— Но какъв е смисълът на един морален закон, ако не ни учи как да постъпваме в определена ситуация?

— Кант формулира своя морален закон като категоричен императив. Моралният закон е категоричен, тоест валиден е във всички случаи, освен това е императив, следователно заповед, и значи абсолютно неизбежен.

— Хм…

— Кант обаче формулира категоричния императив в различни варианти. Първо, казва, че винаги трябва да постъпваме така, че същевременно да можем да желаем правилото, според което действаме, да се превърне в общовалиден закон. Цитирам буквално: „Действай само според онази максима, за която същевременно можеш да пожелаеш да се превърне в общовалиден закон“.

— Значи за всяка своя постъпка трябва да съм сигурна, че желая всички на мое място да направят същото.

— Точно така. Само тогава действаш в съзвучие със своя вътрешен морален закон. Кант е формулирал категоричния императив и така: винаги трябва да се отнасяме към другите хора като към цел вътре в себе си, а не като към средство за постигане на нещо друго.

— Не бива значи да използваме други хора, за да извличаме изгоди за себе си.

— Не, защото всички хора са цел сами по себе си. Това обаче важи не само за другите хора, важи и за самите нас. Ние самите също не бива да използваме себе си като средство, за да постигнем нещо.

— Това малко ми напомня на златното правило: не причинявай другиму това, което не искаш да сторят на теб.

— Да, и това е формален принцип, който всъщност обхваща всички нравствени възможности. Можеш с основание да кажеш, че в общи линии това златно правило изразява идеята, която Кант влага в моралния закон.

— Но това също са само твърдения! Хюм май е имал право, че с разума си ние не сме способни да докажем кое е справедливост и кое — несправедливост.

— Кант смятал, че нравственият закон е абсолютен и общовалиден, както и законът за причинността. Той също не може да бъде доказан с разума и въпреки това е неизбежен. Никой човек не би го отрекъл.

— Постепенно добивам чувството, че всъщност говорим за съвестта. Защото всички хора трябва да имат съвест.

— Да, когато Кант обуславя нравствения закон, той има предвид човешката съвест. Не е възможно да формулираме какво ни говори съвестта, ала въпреки това го знаем.

— Понякога съм прекалено мила и любезна с другите, просто защото така ми е изгодно. По този начин например набирам популярност.

— Но ако делиш с другите само за да привличаш симпатии, не действаш в съзвучие с нравствения закон. Може би не го зачиташ. Може би действаш в един вид повърхностно припокриване с него — и това вече е нещо, — но истински нравствената постъпка трябва да бъде резултат на себепреодоляване. Само ако извършиш нещо, защото смяташ, че е твой дълг да следваш нравствения закон, можеш да говориш за нравствена постъпка. Затова често наричат етиката на Кант етика на дълга.

— Може да смятам за свой дълг да събирам дарения за организации като Световна помощ за гладуващите или Земя за хората.

— Да, и важното в случая е да го вършиш, защото го смяташ за правилно. Дори ако парите, събрани от теб, се изгубят по пътя или не заситят хората, които е трябвало да нахранят, ти си следвала нравствения закон. Постъпила си, ръководена от правилната нагласа или убеждение, а според Кант убеждението е решаващо за това дали можем да окачествим нещо като правилно от морална гледна точка. Не последствията на едно действие са решаващи. Затова наричаме етиката на Кант и етика на убежденията.

— Защо според него е толкова важно да знаем кога точно действаме от уважение към нравствения закон? Не е ли по-важно, че това, което вършим, е полезно за другите хора?

— Е, Кант сигурно не би възразил. Обаче ние действаме свободно единствено когато съзнаваме, че постъпваме така от уважение към моралния закон.

— Действаме свободно само защото спазваме някакъв закон? Това не е ли малко странно?

— Според Кант не е. Може би си спомняш, че той бе принуден да твърди, или да постулира, че човекът притежава свободна воля. Това е важен момент, защото в добавка, Кант вярвал, че всичко се подчинява на закона за причинността. Тогава как притежаваме свободна воля?

— Не, не ме питай.

— Кант разделя човечеството на две части и с това напомня Декарт, който твърдеше, че човекът е двойствено същество — притежава и тяло, и разум. Като чувстващи същества ние изцяло сме подвластни на неизменните причинни закони, смятал Кант. Та нали не ние решаваме какво изпитваме, усещанията ни просто се налагат и ни формират независимо дали желаем или не! Човекът обаче не е само сетивно същество. Ние сме и разумни същества.

— Обясни!

— Тъй като сме сетивни същества, ние сме част от природния ред. Затова сме и подвластни на закона за причинността. Така погледнато, не притежаваме свободна воля. Но като разумни същества освен това имаме дял и в света сам по себе си — тоест в света, който е независим от нашите усещания. Само ако следваме нашия разум, който ни дарява способността да извършваме морален избор, ние притежаваме свободна воля. Защото — подчинявайки се на нравствения закон — самите ние създаваме закон, с който се съобразяваме.

— Да, някак си това е вярно. Нали аз или нещо у мен ми казва, че не бива да се отнасям лошо към другите хора.

— Ако самата ти решиш повече да не постъпваш лошо — дори това да вреди на собствените ти интереси, — тогава действаш свободно.

— Във всеки случай човек не е особено свободен и самостоятелен, ако следва само желанията си.

— Човек може да превърне себе си в роб на какво ли не. Можеш да станеш дори роб на собствения си егоизъм. Тъкмо самостоятелност е нужна — и свобода, — за да се издигнеш над собствените си желания и пороци.

— А как стои въпросът с животните? Те следват единствено желанията и нуждите си. Нима те нямат свободата да следват подобен нравствен закон?

— Не, тъкмо тази свобода ни прави хора.

— Сега разбрах.

— В заключение може би трябва да кажем, че Кант успял да посочи изход от лабиринта, в който се била залутала философията поради спора между рационалисти и емпирици. Затова с него завършва една епоха в историята на философията. Той починал през 1804 година — в зората на периода, който наричаме Романтизъм. На гроба му в Кьонигсберг е изписан един от най-известните му цитати: „Две неща изпълват душата ми с все ново и растящо възхищение и страхопочитание, колкото по-често и по-продължително мисля за тях: звездното небе над мен и нравственият закон у мен“. Ето ти още веднъж великите загадки, които вълнували Кант и неговата философия.

Алберто се отпусна в креслото.

— Свърших — каза той. — Мисля, че това бе най-важното за Кант.

— Освен това вече е четири и петнайсет.

— Има обаче още нещо. Моля те, изчакай за миг.

— Никога не си отивам преди учителят да приключи часа.

— Казах, че според Кант ние не сме свободни, ако живеем само като сетивни същества.

— Да, нещо подобно.

— Но ако следваме универсалния разум, тогава сме свободни и самостоятелни. Казах ли и това?

— Да. Защо го повтаряш?

Алберто се приведе към Софи, взря се дълбоко в очите й и прошепна:

— Не се хващай на всичко, което виждаш, Софи.

— Какво имаш предвид?

— Просто извърни глава.

— Наистина не разбирам какво искаш да кажеш.

— Често казваме „ще повярвам едва когато видя с очите си“.

— Споменавал си нещо подобно.

— Да, в урока за Парменид.

— Все още не разбирам какво искаш да кажеш.

— Нали седяхме на прага отвън и разговаряхме и изведнъж някаква морска змия започна да мъти водата.

— Не беше ли странно?

— Никак. Не след дълго на вратата почука Червената шапчица. „Търся къщата на баба си.“ Та това е просто конфузно, Софи! Всичко е само майорски фойерверк. Също като банановото писмо и безсмислената буря.

— Да не мислиш…

— Нали вече ти казах, че имам план. Той няма да успее да ни изиграе, докато ние следваме разума си. Тогава в известен смисъл сме свободни. В крайна сметка във властта му е да ни накара да усещаме каквото той поиска и нищо не би ме изненадало. Ако ще утре да затъмни небето с летящи слонове, най-много да ме накара да се усмихна. Седем плюс пет обаче е дванайсет. Това е познание, което ще надживее всичките тези специални ефекти. Философията е обратното на фокус-мокуса.

Софи го изгледа удивено.

— Сега можеш да си вървиш — заключи той. — Ще ти определя среща за епохата на романтизма. После ще научиш по нещо за Хегел и Киркегор. Само след седмица обаче майорът каца в Норвегия. Дотогава трябва да сме се освободили от евтиното му въображение. Повече няма да ти разкрия, Софи. Но знай, че подготвям чудесен план за двама ни.

— Тогава да си вървя.

— Чакай, може да сме забравили най-най-важното.

— Защо?

— Поздравителната песен, Софи. Днес Хилде навършва петнадесет години.

— Аз също.

— Ти също, да. Хайде да попеем.

След което двамата се изправиха и запяха прочутата поздравителна песен за рожден ден.

Беше четири и половина. Софи слезе при езерото и загреба към отсрещния бряг. Извлече лодката в тръстиките и се втурна през гората.

Щом стъпи на пътеката, забеляза, че нещо мърда между дънерите. Софи си помисли за Червената шапчица, която бе тръгнала съвсем сама през гората към къщата на баба си, но тази фигура бе много по-малка.

Приближи се. Фигурката бе не по-едра от кукла, кафява, облечена в червен пуловер. Софи се закова на място, когато осъзна, че е плюшено мече.

Всъщност не беше чак толкова необикновено, че някой е забравил в гората плюшеното си мече. Ала това мече преливаше от живот и изглеждаше изцяло погълнато от някаква работа.

— Здравей — рече Софи.

Малката фигурка рязко се извърна.

— Аз съм Мечо Пух — каза. — И за съжаление се заблудих в леса, иначе щеше да е толкова хубав ден. Теб обаче никога не съм те виждал.

— Може би никога преди не съм идвала тук — предположи Софи. — Освен това твоят дом, доколкото знам, все още е в Голямата гора.

— Не, тази задача е твърде сложна за мен. Не забравяй, че съм едно Мече с Малко Разум.

— Чувала съм за теб.

— Тогава сигурно се наричаш Алиса. Кристофър Робин веднъж ми разказа за теб, май по този начин се запознахме. Пила си толкова много от някаква бутилка, че си започнала да се смаляваш. После обаче си отпила от втора бутилка и си пораснала. Изводът е, че човек трябва внимава какво слага в устата си. Самият аз веднъж ядох толкова много, че се заклещих в една заешка дупка.

— Не съм Алиса.

— Изобщо няма значение кои сме. Най-важното е, че сме. Така казва Бухалът, а той има Много Разум. Седем плюс четири е дванайсет, каза той веднъж през един съвсем обикновен слънчев ден. Йори и аз доста се засрамихме — толкова е трудно да смяташ числа! Далеч по-лесно е да пресметнеш какво ще е времето.

— Казвам се Софи.

— Много е приятно да се запознаем, Софи. Както вече казах, мисля, че си нова в тези околности. Сега обаче Малкото Мече трябва да върви — ще се опитам да открия пътя към Прасчо. Канени сме на голямо градинско тържество у Бъгс Бъни и неговите приятели.

Пух помаха с лапичка. Едва сега Софи откри, че в другата си лапа държи хартийка.

— Какво е това? — попита тя.

Мечо Пух вдигна бележката и обясни:

— Заради нея се заблудих.

— Но това е просто хартийка!

— Не, това не е „просто хартийка“. Това е писмо до Огледалната Хилде.

— О, тогава мога да го взема!

— Но нали ти не си момичето от огледалото?

— Не, но…

— Едно писмо трябва да се доставя лично на получателя. Точно вчера се наложи Кристофър Робин да ми обяснява това твърде настоятелно.

— Но аз познавам Хилде!

— Това няма никакво значение. Дори и да познаваш добре някого, не бива да четеш писмата му.

— Искам само да кажа, че мога да го предам на Хилде.

— Това е съвсем друга работа. Заповядай, Софи. Само да се отърва от това писмо, лесно ще намеря пътя до Прасчо. За да откриеш Огледалната Хилде, първо ти трябва голямо огледало. Но това никак не е лесно в тези околности.

И дребното мече подаде на Софи писмото, което бе държало в лапичка, а после се отдалечи с малките си крачета. Когато се изгуби от погледа й, Софи разгърна листа и прочете:

Мила Хилде! Срамота е, че Алберто не разказа на Софи как Кант предложил да се създаде Съюз на народите. В съчинението си „Към вечния мир“ през 1795 година той пише, че всички държави трябва да се обединят в Съюз на народите, който ще се грижи за мирното съвместно съществуване на различните нации. Около 125 години след като излязло това съчинение — веднага след Първата световна война — наистина бе основано общество на народите. След Втората световна война го замести ООН. Можеш значи с чиста съвест да кажеш, че Кант е кръстник на идеята за ООН. Той се стремял „практическият разум“ на хората да принуди държавите да изоставят онова „естествено състояние“, което причинява нови войни, и да създадат международен правов ред, който да предотвратява войните. Макар пътят до създаването на един наистина действен съюз на народите да е много дълъг, наш дълг е да се погрижим за всеобщото и трайно осигуряване на мира. За Кант създаването на такъв съюз било далечна, може да се каже, дори крайна цел на философията. Самият аз в момента съм в Ливан.

Сърдечни поздрави, татко

Софи мушна бележката в джоба си и продължи към дома. Алберто я беше предупредил какво да очаква от горските срещи. Ала сърцето просто не й позволи да остави малкото мече да се лута във вечно преследване на Огледалната Хилде.