Юстайн Гордер
Светът на Софи (23) (Роман за историята на философията)

Бяркели

… старинно вълшебно огледало, което прабабата купила от някаква циганка…

Хидде Мьолер Кнаг се събуди в мансардната си стая в старата Капитанска вила край Лилесанд. Погледна часовника — беше едва шест. Въпреки това вече бе светло. Широка слънчева ивица покриваше почти цялата стена.

Хилде стана и се приближи до прозореца. На минаване се наведе над писалището си и откъсна листчето от настолния календар. Четвъртък, 14 юни 1990. Тя смачка хартийката и я запрати в кошчето.

Сега на календара пишеше „Петък, 15 юни 1990“ и цифрите грееха право в лицето й. Още през януари бе отбелязала на тази страница „15 години“. Фактът, че навършва петнадесет години на петнадесето число, смяташе тя, е от особено значение. Никога повече нямаше да преживее нещо подобно.

Петнадесет години! Не бе ли това първият ден в живота й като възрастна? Просто не можеше да се върне обратно в леглото, освен това днес бе последният учебен ден преди ваканцията. В един часа класът се събираше в църквата. Но и това не беше всичко: след седмица баща й се връщаше от Ливан. Беше обещал да си бъде у дома за Средлетната нощ.

Хилде застана до прозореца и плъзна поглед над градината към кея и червения навес за лодки. Платноходката още не бе подготвена за летния сезон, но старата лодка с весла бе привързана за кея. Не биваше да забравя да изгребе водата след снощния порой.

Докато се взираше в малкия залив, тя си спомни как веднъж, на шест или седем години, седна в лодката и загреба съвсем сама. После падна зад борда и с мъка изпълзя на суша. Провираше се на четири крака през шубраците, мокра до кости. Когато стигна градината пред къщата, дотича майка й. Беше видяла лодката и веслата да се носят надалеч във фиорда. Понякога Хилде още сънуваше изоставена лодка, която плаваше сам-самичка по водата. Беше ужасно преживяване.

Градината не беше нито особено пищна, нито особено поддържана. Но беше просторна и принадлежеше на Хилде. Обруленото от ветровете ябълково дърво и храстите френско грозде, които почти не даваха плод, едва бяха оцелели след суровите зимни бури.

Старата градинска люлка стоеше посред камъни и гъсталак на малката морава. В ярката утринна светлина тя изглеждаше напълно запусната. Видът й бе особено жалък, понеже възглавниците бяха прибрани в къщата. Сигурно снощи майката на Хилде се бе втурнала навън, за да ги спаси от бурята.

Цялата просторна градина бе обградена с брези. Заради тези дървета преди повече от сто години имотът бил наречен Бяркели. Хилдиният прадядо построил къщата малко преди началото на века. Бил капитан на един от последните големи платноходи. Мнозина продължаваха да наричат дома Капитанската вила.

В градината още личаха следите от проливния дъжд, изсипал се през нощта. Хилде на няколко пъти се бе пробуждала от гръмотевиците. Сега на небето не се виждаше нито едно облаче.

След такива летни потопи винаги ставаше особено свежо. Последните седмици бяха горещи и сухи и по брезовите листа бяха избили грозни жълти петна. Днес обаче светът бе като току-що изкъпан. Освен това тази сутрин цялото й детство сякаш бе отшумяло с последните гръмотевици.

„Да, сигурно боли, когато се разпукват пъпките…“ — не беше ли това от някоя шведска поетеса? Или пък от финландска?

Хилде застана пред голямото месингово огледало, което висеше над стария скрин от баба й. Хубава ли беше? Поне не бе грозна, нали? Може би някъде по средата…

Имаше дълги руси коси. Все си мечтаеше косите й да бяха малко по-светли или малко по-тъмни. Неустановеният им цвят бе тъй безличен! Меките къдрици обаче оценяваше положително. Много от приятелките й се мъчеха да придадат на косите си някаква форма, навиваха ги на ролки, а на Хилде изобщо не й се налагаше. Плюс бяха и зелените й очи, почти неоново зелени. „Наистина ли са съвсем зелени?“ — питаха лели и чичовци и се навеждаха към нея.

Хилде се замисли дали образът, който разглеждаше, е отражение на момиче или на млада жена. Стигна до извода, че не е нито едното, нито другото. Тялото й вече много напомняше женска снага, за разлика от лицето, което напомняше неузряла ябълка.

Нещо в старинното огледало подсети Хилде за баща й. По-рано то висеше долу, в „ателието“. То бе разположено над навеса за лодки и служеше на баща й като библиотека, кътче за усамотение и поетическо отшелничество. Алберт, както го наричаше Хилде, когато си бе у дома, винаги бе мечтал да напише велика творба. Веднъж беше опитал с роман, но така и не го довърши. В местния вестник редовно излизаха стихотворения и скици от живота край малките скалисти острови. Когато видеше отпечатано името му, Хилде се гордееше почти толкова, колкото и баща й. Алберт Кнаг. В Лилесанд поне това име звучеше особено. Прадядото също се бе казвал Алберт.

Огледалото… Преди години баща й се бе пошегувал, че можеш и да намигаш на отражението си, ала никога — с двете очи. Единственото изключение правело това месингово огледало, защото било старинен вълшебен предмет, който прабаба й купила от някаква циганка веднага след сватбата си.

Хилде бе опитвала неведнъж, но да си намигне с двете очи бе толкова трудно, колкото и да избяга от собствената си сянка. Накрая й подариха старинната наследствена вещ. И през цялото си детство тя редовно опитваше невъзможния трик.

Нищо чудно, че днес бе склонна към размисъл. Нищо чудно, че мислеше само за себе си. Петнадесет години…

Едва сега погледът й падна върху нощното шкафче. На него бе поставен голям пакет, обвит в прекрасна небесносиня хартия и завързан с червена копринена панделка. Сигурно беше подарък за рождения ден!

Дали е „онзи подарък“? Възможно ли беше това да е големият подарък от баща й, загадъчният подарък? В безбройните си картички от Ливан той все правеше странни намеци. Но сам си бе наложил „строга цензура“.

Подаръкът щял да расте и да расте, бе писал той. После бе намекнал за момиче, с което дъщеря му скоро ще се запознае, и на което изпращал по едно копие от всяка пощенска картичка. Хилде се бе опитала да изкопчи от майка си какво означава това, но и тя нямаше понятие.

Най-странен обаче бе намекът, че ще може да сподели подаръка с много други хора. Всъщност той неслучайно работеше за ООН: ако Хилдиният баща изобщо имаше идея фикс — а честно казано, тя съвсем не беше само една, — тя бе, че ООН трябва да стане нещо като световно правителство. „Дано ООН един ден наистина сближи човечеството“, бе написал в една от картичките си.

Дали беше редно да отвори пакета, преди майка й да се качи със стафидените кифлички, лимонадата, поздравителната песен и норвежкото знаме? Сигурно — иначе защо подаръкът ще е оставен там?

Хилде прекоси на пръсти стаята и вдигна пакета от нощното шкафче. Ама че беше тежък! Имаше и честитка: „За Хилде по случай петнадесетия й рожден ден от татко“.

Тя седна на леглото и предпазливо разхлаби червената копринена панделка. Бързо махна хартията.

Извади дебела папка.

Това ли бе подаръкът? Това ли бе подаръкът за петнадесетия й рожден ден, около който се вдигна толкова много шум? Това ли бе подаръкът, който бе расъл и расъл и който можеше да бъде споделен с други?

Краткият оглед показа, че папката е претъпкана с изписани на машина страници. Хилде позна шрифта на пишещата машина, която баща й беше взел със себе си в Ливан.

Нима бе написал цяла книга за нея?

На първата страница на ръка беше написано с едри букви: Светът На Софи.

Хилде прелисти. Заглавието на първата глава беше „Райската градина“. Момичето се настани удобно на леглото, облегна папката на коленете си и зачете:

Софи Амундсен се връщаше от училище. Отначало повървя с Юрун. Разговаряха за роботи. Юрун смяташе, че човешкият мозък е сложен компютър. Софи не беше съвсем сигурна дали е съгласна с това. Та нали човекът е много повече от машина?

Хилде продължи да чете и скоро забрави всичко наоколо, дори забрави, че има рожден ден. От време на време обаче по някоя странична мисъл все пак се промъкваше в главата й.

Значи баща й бе написал роман? Бе възобновил опита си да създаде книга и възнамеряваше да я завърши в Ливан? Толкова често се беше оплаквал, че времето там минавало бавно!

Софи също пътешестваше из световната история. Сигурно тя бе момичето, с което щеше да се запознае Хилде…

Щом с пълна сила осъзнаеше, че един ден ще изчезне без следа, усещаше колко безкрайно ценен е животът… Как е произлязъл светът?… В крайна сметка все някога нещо трябваше да е произлязло от нищото. Възможно ли бе това? Не беше ли тази представа също толкова невъзможна, колкото и другата — че светът винаги е съществувал?

Хилде четеше, четеше и както бе легнала, подскочи от учудване, когато прочете, че Софи Амундсен получава пощенска картичка от Ливан. „Хилде Мьолер Кнаг, чрез Софи Амундсен, Кльовервейен 3…“

Мила Хилде! Честит петнадесети рожден ден. Сигурно разбираш, че бих желал да ти направя подарък, който ще ти помогне да пораснеш. Прости ми, че изпращам картичката до Софи. Така беше най-лесно.

Сърдечни поздрави, татко

Ах, този мошеник! Хилде знаеше, че баща й обича номерата, но днес той направо й разказа играта! Вместо да сложи картичката в пакета, беше я вплел в разказа подарък.

А клетата Софи? Тя беше тотално объркана.

Защо обаче един баща ще пусне честитка с адреса на Софи, когато очевидно е предназначена за другаде? Кой баща ще изпрати картичката да се лута и ще лиши дъщеря си от поздрав за рождения ден? От къде на къде така да е „по-лесно“? И най-вече — как изобщо да открие тази Хилде?

Наистина как горката Софи можеше да стори това? Хилде обърна страницата и се зачете във втората глава. Наричаше се „Цилиндърът“. Скоро стигна до дългото писмо, което онази тайнствена личност бе написала на Софи. Хилде затаи дъх.

… да се интересуваш защо живееш не е в същата степен „случаен“ интерес, какъвто е колекционирането на пощенски марки. Ако се вълнуваш от подобни въпроси, ти се занимаваш с нещо, за което хората спорят още откакто живеем на тази планета…

„На Софи й прималя“. На Хилде също. Баща й не само бе написал книга за нейния петнадесети рожден ден, а отгоре на това бе съчинил крайно странна и загадъчна творба.

Кратко обобщение: от празен цилиндър изваждат бял заек. Фокусът трае милиарди години, тъй като заекът е огромен. Всички човеци се раждат по връхчетата на тънката му козина. Това им позволява да се учудват на невероятното магическо изкуство. Но колкото повече растат, толкова по-надълбоко се скриват в заешкото кожухче. И остават там…

Не само Софи бе изпитала чувството, че я изненадват, докато търси уютно местенце дълбоко в козината на белия заек. Днес Хилде ставаше на петнадесет години. Усети, че и тя трябва да решава в коя посока да пълзи.

Зачете за древногръцките натурфилософи. Знаеше, че баща й се интересува от философия. Беше писал във вестника, че философията трябва да стане учебен предмет. Статията бе озаглавена „Защо философията трябва да стане задължителен учебен предмет?“ Дори беше повдигнал въпроса на родителската среща в присъствието на целия клас. Самата Хилде се бе почувствала безкрайно неудобно.

Погледна часовника. Вече бе седем и половина. Но майка й сигурно щеше да почака още час, преди да се качи с празничната закуска, и още по-добре, защото сега Хилде бе изцяло завладяна от философските въпроси. Четеше главата за Демокрит. Като начало Софи получи задачата да размишлява над въпроса „Защо Лего е най-гениалната игра на света?“. После намери в пощенската си кутия голям жълт плик.

Демокрит поддържал тезата на предшествениците си, че не е задължително от видимите промени в природата да следва, че нещо наистина се „променя“. Ето защо предполагал, че всичко трябва да е съставено от малки невидими градивни единици — нещо като тухлички, всяка от които е вечна и неизменна. Той нарекъл тези най-малки частици атоми.

Хилде страшно се развълнува, когато Софи намери под леглото си червената копринена кърпа. Ето къде се беше дянала? Но как една кърпа може да се озове тъй лесно в някакъв разказ? Тя положително трябваше да е и някъде другаде…

Главата за Сократ започваше как Софи прочете във вестника „няколко реда за норвежкия корпус на ООН в Ливан“. Типично за баща й! Той не можеше да се примири, че хората в Норвегия почти не се интересуват от умиротворяващата мисия на сините каски. Та щом никой друг не го е грижа, нека поне Софи се заинтригува! По този начин се създаваше легендата за интереса на медиите.

Хилде неволно се усмихна, когато прочете втория послепис в писмото на философа.

П. П. П. Ако намериш една червена копринена кърпа, моля те да я пазиш старателно. Случва се от време на време да се разменят предмети. Предимно в училища и на други подобни места, а нали това тук е училище по философия!

Чу стъпки по стълбите. Сигурно бе майка й с празничната закуска. Преди да се почука на вратата, Хилде прочете как в тайното си градинско скривалище Софи намери видеокасетата от Алберто.

— Хилде има рожден ден, тра-ла-ла, хайде да й честитим…

Майка й бе запяла още от средата на стълбището.

— Влизай! — каза Хилде и продължи да чете за учителя по философия, който сега говореше на Софи, застанал насред Акропола. Външният му вид силно напомняше собствения й баща — с „добре поддържана черна брада“ и синя барета.

— Честит рожден ден, Хилде!

— Ммм…

— Но Хилде!

— Остави го някъде.

— Не искаш ли…

— Нали виждаш, че съм заета.

— Невероятно, вече си петнайсетгодишна!

— Била ли си в Атина, мамо?

— Не, защо?

— Доста е странно, че старинните храмове още стоят. Та те са на две хиляди и петстотин години! Впрочем най-големият се нарича Партенон.

— Отворила си пакета от татко?

— Какъв пакет?

— Я ме погледни, Хилде! Ти просто не си на себе си!

Хилде отпусна голямата папка на коленете си.

Майка й се надвеси над леглото. Върху подноса имаше свещи, кифлички и оранжада. Мъдреше се и подаръче. Понеже ръцете й бяха заети, беше стиснала норвежкото знаме под мишница.

— Хиляди благодарности, мамо! Страшно си мила, но разбираш ли, наистина нямам време.

— Нали ви викат в църквата чак в един часа?

Едва сега Хилде осъзна къде се намира, а майка й най-сетне остави подноса на нощната масичка.

— Моля те, извинявай! Бях потънала в това тук. — Хилде посочи папката и продължи: — От татко е…

— Какво е написал? Любопитна съм не по-малко от теб. От колко месеца вече от него не може да се изкопчи поне една смислена дума!

Необяснимо защо Хилде изведнъж се смути.

— Ами просто една история.

— История ли?

— Да, история. И същевременно учебник по философия. В общи линии.

— Няма ли да отвориш моето подаръче?

Хилде осъзна, че не бива да прави разлика между подаръците, затова отвори и майчиното си пакетче. Беше златна гривна.

— Колко е красива! Хиляди благодарности!

Тя скочи и целуна майка си.

После двете си побъбриха.

— Сега обаче трябва да вървиш — подкани я Хилде след малко. — Той тъкмо се е изправил навръх Акропола, разбираш ли?

— Кой?

— Ами нямам понятие, пък и Софи също. Точно в това е проблемът.

— Е, бездруго трябва да тръгвам на работа. Хапни си. Роклята ти е окачена долу.

Най-сетне майка й изчезна. Същото стори и учителят на Софи по философия — слезе по стъпалата от Акропола и се изкачи на хълма на Ареопага, а малко след това се появи на атинското тържище. Хилде се сепна, когато прочете как старинните сгради изведнъж се въздигат от развалините. Една от бащините й фикс идеи беше, че всички държави от ООН трябва заедно да построят историческо копие на древния атински пазарен площад, където после да обсъждат философски въпроси или възможности за разоръжаване. Този гигантски проект би сплотил човечеството, смяташе той: „Нима не строим кули за добив на нефт или луноходи?“.

После Хилде прочете за Платон. „Върху крилата на любовта душата се стреми да отлети «у дома», в идеалния свят. Тя жадува освобождение от затвора на тялото…“

Софи се бе промъкнала през храсталака и бе последвала Хермес, но после го изгуби от поглед. След като прочете за Платон, навлезе дълбоко в гората и се озова пред червената хижа край малкото езеро. Вътре висеше пейзаж от Бяркели. Описанието не оставяше съмнение, че става дума за Хилдината картина на Бяркели. До пейзажа бе окачен портрет на мъж на име Бъркли. „Бяркели и Бъркли. Не е ли странно?“

Хилде сложи голямата папка върху леглото, отиде до библиотеката и разгърна тритомната енциклопедия, която бе получила за четиринадесетия си рожден ден. Бъркли… ето!

Бъркли, Джордж, 1685–1753, англ. философ, епископ на Клоин. Отрича съществуването на материален свят извън човешкото съзнание. Сетивните ни усещания са предизвикани от Бога. Б. освен това е известен със своята критика на абстрактните общи идеи. Основна творба: A Treatise Concerning the Principles of Human Knowledge (1710).

Странно, наистина странно. Хилде премисли няколко секунди, преди да се върне към леглото и папката.

Всъщност човекът, окачил двете картини една до друга, беше баща й. Дали съществуваше и друга връзка, освен съвпадението на имената?

Значи Бъркли е бил философ, отричал съществуването на материален свят извън човешкото съзнание. Колко ли странни твърдения можеше да се измислят! Но невинаги е лесно да бъдат оборени. Описанието на Бъркли бе твърде подходящо за света на Софи. Та нали нейните „сетивни усещания“ бяха предизвикани от Хилдиния баща!

Най-добрият начин да научи повече, беше да продължи да чете. Когато прочете как Софи вижда отражение на момиче, което намига с двете очи, Хилде вдигна поглед от папката и се засмя. „Стори й се, че момичето в огледалото отново й смигна. Сякаш казваше: виждам те, Софи. Аз съм тук, от другата страна.“

Ето че се намери и зеленият портфейл с парите и с всичко останало! Как изобщо се бе озовал там?

Глупости! За секунда-две Хилде бе повярвала, че Софи наистина е намерила портфейла. Въпреки това продължи да се вживява в премеждията на момичето. В нейните очи всичко сигурно изглеждаше непонятно и загадъчно.

За първи път Хилде изпита горещото желание да се срещне със Софи лице в лице. Искаше й се да обсъдят връзките и зависимостите в цялата тази история.

Сега обаче Софи трябваше да си плюе на петите и да изчезне от хижата, ако не искаше да я спипат на местопрестъплението. Естествено, лодката се бе откъснала и се носеше по езерото — просто баща й не се бе въздържал да й размаха пръст заради старата история с гребната лодка.

Хилде отпи глътка оранжада и отхапа от сандвича със салата от омари, докато четеше за „човека на реда“ Аристотел, който разкритикувал Платоновото учение за идеите.

Аристотел сочел, че нищо не съществува в съзнанието, преди първо да е било усетено чрез сетивата. Платон би могъл да каже, че в природата няма нищо, което преди това да не е съществувало в идеалния свят. По този начин Платон удвоява броя на нещата, възразява Аристотел.

Хилде изобщо не бе подозирала, че Аристотел е изнамерил играта „Растения, животни, минерали“.

Та Аристотел имал намерението да разтреби основно моминската стая на природата. Опитвал се да докаже, че всички неща в природата принадлежат към различни групи и подгрупи.

Когато научи възгледите на Аристотел за жените, Хилде едновременно се изненада и обърка. Как е възможно да бъдеш толкова способен философ и в същото време да си пълен идиот!

Така Аристотел вдъхнови Софи да сложи в ред собствената си „моминска стая“. И там, посред целия хаос, се намери белият три четвърти чорап, който бе изчезнал преди месец от гардероба на Хилде. Софи класира всички писма от Алберто в папка. „Бяха повече от петдесет страници.“ Хилде вече бе стигнала до 178 страница, но нали наред с философските писма на Алберто Кнокс четеше и цялата история на Софи.

Следващата глава се наричаше „Елинизмът“. В началото Софи намери пощенска картичка, на която бе изобразен джип на ООН. Картичката носеше печата на корпуса на ООН с дата 15 юни. Още една честитка за Хилде, която баща й бе сложил в папката, вместо да я изпрати по пощата.

Мила Хилде! Предполагам, че още празнуваш петнадесетия си рожден ден. Или вече е денят след него? Е, няма значение колко ще трае подаръкът. В известен смисъл той ще ти служи цял живот. Но нека те поздравя още веднъж. Сега вече може би разбираш защо изпращам картичката до Софи. Сигурен съм, че тя ще ти я предаде.

П. П. Мама ми съобщи, че си загубила портфейла си. Обещавам да ти възстановя сто и петдесетте крони. От училище сигурно ще ти издадат нова ученическа карта още преди лятната ваканция.

Сърдечни поздрави, татко

Не е зле, помисли си Хилде, забогатяла бе значи със сто и петдесет крони. Татко й вероятно смяташе, че самоделният подарък не е достатъчен.

Оказа се, че и Софи има рожден ден на 15 юни, но нейният календар още сочеше първата половина на май. Сигурно тогава беше писана главата, затова баща й бе избързал с датата на честитката.

А през това време бедната Софи тичаше презглава към супермаркета, където я чакаше Юрун.

Коя беше Хилде? Как баща й можеше да бъде толкова сигурен, че Софи ще я открие? Нямаше никаква логика в това да изпраща картичките до Софи, а не до дъщеря си…

Докато четеше за Плотин, и Хилде се почувства така, сякаш се рее в пространството.

Във всичко, което виждаме, се таи частица от божествената мистерия. Съзираме я да блещука в слънчогледа или полския мак. Още по-силно долавяме неразгадаемата мистерия в пеперудата, хвръкнала от цветчето, или в златната рибка, плуваща из своя аквариум. Най-голяма близост до бога обаче постигаме ние в душата си. Само там намираме единение с великата тайна на живота. В редки моменти дори усещаме, че самите ние сме божествената мистерия.

Това бе най-опияняващата мисъл, която Хилде бе прочела досега. Същевременно бе и най-простата — всичко е единно и това „единно“ е божествена мистерия, до която може да се докосне всеки.

Всъщност то не бе нещо, в което да се вярва. То просто е така, помисли си Хилде. Всеки може да вложи в думата „божествено“ каквото си пожелае.

Бързо прелисти на следващата глава. Софи и Юрун щяха да ходят на излет и да спят на палатка в нощта срещу 17 май. Отправиха се към Майорската хижа…

Хилде скочи развълнувана от леглото и закрачи из стаята, прегърнала папката с две ръце.

Рядко се беше сблъсквала с такова нахалство! Тук, в малката горска хижа, баща й бе накарал двете момичета да намерят копия на всички картички, които й бе изпратил през първата половина на май. И то истински копия! Хилде ги бе препрочитала по няколко пъти и помнеше всяка дума:

Мила Хилде! Направо ще се пръсна заради всичките тайни около рождения ти ден. Едва се сдържам да не ти се обадя и да издам всичко. Подаръкът расте ли расте, сякаш от само себе си. А ти знаеш, че когато нещо става все по-голямо, е трудно да го запазим само за нас.

После Софи получи две нови писма от Алберто. Разказваха за юдеи и гърци и за двете големи културни общности. Хилде се зарадва на този обширен преглед на историята от птичи поглед. Никога не учеха така в училище. Там ги заливаха с подробности. В края на писмото откри, че баща й представя Исус Христос и християнството в съвсем нова светлина. Хареса й цитатът от Гьоте:

Тоз, който сметка не си дава

за миналите триста века,

той в тъмнината си остава —

живее ден за ден човекът.

Следващата глава започваше с картичка, залепена от вятъра на кухненския прозорец на Софи. Естествено, беше нова честитка за Хилде.

Мила Хилде! Не зная дали вече няма да е минал рожденият ти ден, когато прочетеш честитката. Все пак се надявам да не са изминали много дни. Ако за Софи минават една-две седмици, това не означава същото за нас. Прибирам се на 23.6. Тогава дълго ще седим заедно в градинската люлка и ще гледаме езерото. Хилде, имаме да си кажем много неща…

После Алберто се обади по телефона и Софи за първи път чу неговия глас.

— Ти сякаш говориш за война?

— Бих го нарекъл по-скоро битка на духа. Трябва да се опитаме да привлечем вниманието на Хилде и да я спечелим на наша страна, преди баща й да се завърне в Лилесанд.

Затова Софи се срещна с Алберто Кнокс, преоблечен като средновековен монах, в една старинна каменна църква от 12-и век.

В църква ли? Хилде погледна часовника. Един и петнайсет. Беше изгубила всякаква представа за времето.

Може и да не беше чак толкова страшно, че е пропуснала църковната служба на рождения си ден, но нещо около празника я нервираше. Всъщност сама си бе отнела възможността да получи куп поздравления. От друга страна, не можеше да се оплаче от липса на честитки.

След малко обаче се наложи Хилде все пак да изтърпи една проповед. Очевидно Алберто нямаше проблеми да се изправи на амвона. Когато Хилде прочете за София, която се явявала във виденията на Хилдегард, отново посегна към енциклопедията. Но не откри нито Хилдегард, нито София. Не беше ли типично? Щом станеше дума за жени или за нещо от женски род, енциклопедията онемяваше като лунен кратер. Дали пък някакво тайно мъжко общество не цензурира енциклопедиите?

Хилдегард фон Бинген била проповедница, писателка, лекарка, ботаничка и естествоизпитателка. Освен това била и „пример, че жените през Средновековието често били по-земни и по-учени от мъжете“. В енциклопедията обаче за нея нямаше нито думичка. Срамота!

Хилде никога не бе чувала, че бог имал и „женска страна“, или „майчинска природа“. Тази страна значи се наричала София, но авторите не бяха сметнали, че този факт е достоен за тяхната енциклопедия!

Най-близкото до темата, което откри в енциклопедията, бе църквата „Света София“ в Константинопол. То означавало „Света Мъдрост“. Една столица и безброй царици носеха името на тази Мъдрост, ала в енциклопедията нямаше и дума, че тя е от женски род. Ако и това не бе цензура…

Хилде продължи да чете и откри, че Софи действително й се „явява“. През цялото време й се струваше, че вижда пред себе си момичето с черните коси…

Когато Софи се прибра у дома, след като бе прекарала почти цяла нощ в църквата „Света Богородица“, тя застана пред месинговото огледало, което бе донесла със себе си от горската хижа.

Виждаше ясно своето бледо лице, обрамчено от черни коси, негодни за никаква друга прическа, освен „висящи право надолу“. Но под или зад лика й призрачно прозираше друг.

Внезапно непознатата бодро смигна с двете очи. Сякаш искаше да даде знак, че наистина съществува от другата страна на огледалото. Всичко трая само няколко секунди. После изчезна.

Колко ли пъти Хилде бе стояла пред огледалото и бе търсила отражението на друга? Но откъде баща й знаеше това? Нима не беше се взирала да види точно тъмнокоса жена? Нали нейната прабаба беше купила огледалото от някаква циганка…

Хилде усети, че ръцете й треперят, когато обхвана голямата папка. Беше убедена, че някъде „в отвъдната страна“ Софи наистина съществува.

Сега Софи сънуваше за Хилде и Бяркели. Хилде не можеше нито да я чуе, нито да я види, а после Софи намери на кея Хилдиното златно кръстче. И това златно кръстче — с инициалите на Хилде и всичко останало — бе в леглото на Софи, когато тя се събуди.

Хилде се замисли. Нима бе загубила и златното си кръстче? Отиде до скрина и извади кутията за бижута. Златното кръстче, подарък от баба й за кръщенето, бе изчезнало!

Значи наистина бе попиляла и това украшение! Е, добре! Но как баща й можеше да знае това, след като самата тя не беше го забелязала?

И още нещо: Софи ясно бе сънувала, че Хилдиният баща си беше дошъл от Ливан. Дотогава обаче оставаше цяла седмица. Нима Софи е имала пророчески сън? Може би баща й искаше да подскаже, че в известен смисъл и Софи ще присъства на неговото прибиране у дома? Беше написал нещо от рода, че Хилде ще намери нова приятелка…

Кристално ясното, но и невероятно краткото видение убеди Хилде, че Софи е нещо повече от хартия и печатарско мастило. Тя съществуваше!