Юстайн Гордер
Светът на Софи (20) (Роман за историята на философията)

Лок

… чисто като дъската, преди учителят да влезе в класната стая…

Софи се прибра в осем и половина. Час и половина след уговорката — макар че всъщност нищо не бе уговорено. Софи просто беше прескочила обяда и бе оставила на майка си бележка, че най-късно в седем ще е у дома.

— Така повече не може да продължава, Софи! Принудих се да звъня на „Справки“ и да ги питам дали имат някой си Алберто в стария център. Само ми се изсмяха.

— Никак не беше лесно да се върна. Смятам, че ни предстои да разгадаем голяма мистерия.

— Глупости!

— Не, истина е.

— Покани ли го на градинското парти?

— Ах, не, забравих!

— Аз обаче искам непременно да се запозная с него. И то още утре. Не е добре за младо момиче да се среща толкова често с възрастен мъж.

— Всъщност никак не е нужно да се боиш от Алберто. Бащата на Хилде е къде по-опасен.

— Каква е тази Хилде?

— Дъщерята на един, който е в Ливан. Изглежда е изпечен мошеник. Може би съумява да контролира дори целия свят…

— Ако не ме запознаеш тутакси с този Алберто, повече няма да ти разрешавам да се срещаш с него. Няма да се успокоя, докато поне не науча как изглежда.

Тогава на Софи й хрумна нещо. Изтича в стаята си. Не след дълго се върна в гостната.

— Веднага можеш да видиш как изглежда. После, надявам се, ще ме оставиш на мира.

Тя размаха видеокасетата и се отправи към видеото.

— Подарил ти е видеозапис?

— От Атина…

Не след дълго по екрана преминаха кадрите на Алберто. Майката изгуби ума и дума от учудване, когато учителят пристъпи напред и заговори на Софи.

Но в този момент Софи видя нещо, което бе забелязала още първия път и сетне бе забравила: някой в средата на една от туристическите групички на Акропола вдигаше малък плакат, а на него бе написано „Хилде“…

Алберто продължи да обикаля Акропола. След малко стигна до Ареопага, откъдето апостол Павел бе говорил на атиняните. После се обърна към Софи от древното тържище.

Майка й седеше и коментираше с накъсани изречения:

— Невероятно… това ли бил Алберто? Ето го пак онзи заек… но да, той наистина говори с теб, Софи… Дори не знаех, че Павел е бил в Атина…

Филмът стигна до мястото, където древната Атина изведнъж бе възкръснала от развалините. В последната секунда Софи успя да спре касетата. Вече бе показала Алберто на майка си, нямаше нужда да й представя и Платон. В стаята настъпи мъртва тишина.

— Не намираш ли, че е доста шик? — пошегува се Софи.

— Трябва обаче да е твърде странен човек — снимал се в Атина само за да изпрати записа на едно момиче, което едва познава. Всъщност кога е бил там?

— Нямам понятие.

— Има и още нещо…

— Да?

— Прилича на майора, който живя няколко години в горската хижа.

— Може би е същият, мамо.

— Но никой не го е виждал повече от двадесет години.

— Може да се е преместил. Например в Атина.

Майката поклати глава.

— Когато го видях някъде през седемдесетте години, той не изглеждаше нито с ден по-стар от този Алберто от видеозаписа. Носеше чуждестранна фамилия…

— Кнокс?

— Да, може би, Софи. Май че се казваше Кнокс.

— Или може би Кнаг?

— Не, честно, не помня… За кой Кнокс или Кнаг говориш всъщност?

— Единият е Алберто, другият е бащата на Хилде.

— В главата ми е пълна бъркотия.

— Остана ли нещо за ядене?

— Можеш да си притоплиш фрикаделите.

 

 

После изминаха точно две седмици, без Софи да чуе нещо за Алберто. Получи още една честитка за Хилде, но макар че денят наближаваше, не пристигна нито една картичка с поздравления за нея самата.

Един следобед Софи отиде в стария град и почука на вратата на Алберто. Нямаше го у дома, ала на вратата висеше малка бележка:

Честит рожден ден, Хилде! Вече сме в навечерието на великия прелом. Мигът на истината, дете мое. Почти всеки път, когато си спомня за това, едва не се напишквам от смях. Това, естествено, е свързано с Бъркли. Дръж се здраво!

Софи откъсна бележката и, преди да излезе от къщата, я пусна в пощенската кутия на Алберто.

Дявол да го вземе! Нима бе заминал отново за Атина? Как смееше да зареже Софи сама, с всичките въпроси без отговор?

Когато в четвъртък, 14 юни, Софи се върна от училище, Хермес се мотаеше из градината. Тя се втурна към него, а той подскочи към нея. Софи го прегърна, сякаш кучето можеше да разреши всичките загадки.

Отново написа бележка на майка си, но този път остави и адреса на Алберто.

Докато прекосяваха града, Софи си мислеше за идния ден. Не я тревожеше толкова собственият й рожден ден, него и без това щеше да празнува истински едва вечерта преди Средлетната нощ. Но утре бе и рожденият ден на Хилде.

Софи бе убедена, че на този ден ще се случи нещо изключително. Във всеки случай поне лавината честитки от Ливан трябваше да секне.

Пресякоха пазарния площад, наближиха стария град и минаха покрай парк с детска площадка. Тук Хермес спря пред една пейка, очевидно от Софи се очакваше да седне.

Тя се отпусна на пейката и почеса врата на жълтото куче, вперила поглед в него. Животното веднага потрепери силно. Сега ще залае, помисли си Софи.

Челюстите му се затресоха, ала Хермес нито заръмжа, нито залая. Той отвори уста и рече:

— Сърдечни поздравления, Хилде!

Софи остана като втрещена. Наистина ли кучето бе говорило с нея?

Не, сигурно си бе въобразила, понеже през цялото време Хилде не й излизаше от ума. Дълбоко в сърцето си обаче бе убедена, че Хермес е изрекъл тези три думи. И то с дълбок звучен бас.

Миг по-късно всичко си беше както преди. Хермес демонстративно излая два пъти — сякаш за да омаловажи факта, че току-що бе говорил с човешки глас — и се затътри към Албертовия дом. Преди да влязат в къщата, Софи вдигна поглед към небето. През целия ден времето бе хубаво, ала сега в далечината се трупаха мрачни облаци.

Когато Алберто отвори, Софи рече:

— Моля, без излишни любезности. Ти си глупак и това ти е добре известно.

— Какво има, дете мое?

— Майорът е научил Хермес да говори.

— Хубава работа! Дотам ли се стигна?

— Да, представи си.

— И какво каза?

— Отгатни до три пъти.

— Сигурно ти е честитил рождения ден или нещо подобно.

— Бинго!

Алберто пусна Софи да влезе. Не изглеждаше много по-различно от миналия път, само че днешното му облекло не бе тъй отрупано с джуфки, панделки и дантели.

— Но това още не е всичко — добави Софи.

— Какво искаш да кажеш?

— Не намери ли бележката в пощенската кутия?

— Веднага я изхвърлих.

— Ако питаш мен, нямам нищо против да се напикава всеки път, щом си помисли за Бъркли. Но с какво толкова го дразни философът?

— Ще видим.

— Нали днес ще ми говориш за него?

— Да, днес.

Алберто се настани удобно и каза:

— Последния път, когато седяхме тук, ти разказах за Декарт и Спиноза. Съгласихме се, че двамата имат важна обща черта. А именно, че са ярко изразени рационалисти.

— А рационалистът е човек, който вярва в значимостта на разума.

— Да, рационалистът вярва, че разумът е източник на знанието. Той е убеден, че някои вродени идеи съществуват у хората, независимо от всякакъв опит. Колкото по-ясна е такава идея или представа, толкова по-сигурно е, че тя отговаря на действителна случка. Спомняш си, че Декарт имал ясна и точна представа за „съвършеното същество“. От тази представа той заключава, че наистина съществува бог.

— Не съм голяма забравана.

— За философията на 17-и век подобно рационалистично мислене е типично. Срещало се е и през Средновековието, познаваме го и от Платон и Сократ. През осемнайсети век обаче то било подложено на все по-задълбочена критика. Неколцина философи застъпили гледището, че докато не придобием сетивен опит, в съзнанието ни няма нищо. Подобен възглед се нарича емпиризъм.

— И днес ще ми разкажеш за тези емпирици?

— Ще се опитам. Най-важните емпирици, или философи на опита, били Лок, Бъркли и Хюм — и тримата британци. Водещите рационалисти на седемнайсети век били французинът Декарт, нидерландецът Спиноза и германецът Лайбниц. Затова и различаваме английския емпиризъм от континенталния рационализъм.

— Но това са цял куп думи! Можеш ли да повториш какво разбираш под емпиризъм?

— Емпирикът извежда цялото си знание за света от онова, което му говорят сетивата. Класическата формулировка за емпирическо поведение е дело на Аристотел, който казвал, че няма нищо в ума ни, което първоначално да не е било в сетивата. Този възглед съдържал ясна критика към Платон, който пък вярвал, че човек носи у себе си вродени идеи от идеалния свят. Лок повторил думите на Аристотел — връща се към тях, за да ги употреби срещу Декарт.

— В ума следователно не съществува нищо, което първоначално да не е било в сетивата?

— Ние не притежаваме вродени идеи или представи за света. Преди да сме го възприели, изобщо не знаем нищо за света, който ни обкръжава. Ако следователно имаме представа или идея и не можем да я свържем с факти, които сме изпитали, тя е лъжлива представа. Ако например употребяваме думи като бог, вечност, субстанция, нашият разум върти на празен ход. Защото никой никога не е изпитал бога, вечността или онова, което философите наричат субстанция. Те могат да послужат само за учени трактати, които не носят някакво действително ново познание. Сложните умопостроения на тази философия може и да впечатляват, ала те са само мисловна еквилибристика. Философите от 17-и и 18-и век наследили камари от подобни пустословия. Наложило им се да ги проучат по-прецизно. Трябвало да пресеят празните мисли. Можем да сравним този процес с добива на злато — по-голямата част е пясък и глина, но от време на време в ситото заблестява и по някое златно зрънце.

— И тези златни зрънца са истинският опит?

— Най-малкото са разсъждения, които могат да се свържат с човешкия опит. За британските емпирици било важно да проучат всички човешки представи, за да установят дали могат да се опрат на действителен опит. Но нека да разгледаме философите поред.

— Давай.

— Първият бил англичанинът Джон Лок, живял от 1632 до 1704 година. Най-важната му книга е озаглавена „An Essay Concerning Human Understanding“ — „Опит върху човешкия разум“ — и излиза през 1690 година. В нея той се опитва да изясни два проблема. Първо, пита откъде хората взимат мислите и представите си. И второ, задава си въпроса дали да се доверим на това, което ни говорят нашите сетива.

— Доста амбициозен проект!

— Да разгледаме проблемите последователно. Лок е убеден, че всички наши мисли и представи са само рефлекс — отражение на нещо, за което вече сме имали сетивни възприятия. Преди да сме започнали да усещаме, съзнанието ни е tabula rasa — неизписана, чиста дъска.

— Звучи убедително.

— Преди да получим сетивно възприятие, съзнанието ни е чисто като дъската, преди учителят да влезе в класната стая. Лок сравнява съзнанието и с немебелирана стая. Но ето че започваме да усещаме. Виждаме света около нас, миришем, вкусваме, чувстваме, чуваме. Никой не прави това по-интензивно от малките деца. Така възникват простите сетивни идеи. Съзнанието обаче не възприема пасивно в себе си тези външни впечатления. То също работи. Най-простите сетивни идеи се обработват чрез преосмисляне, разсъждение, вяра и съмнение. По този начин възниква това, което Лок нарича рефлексивни идеи. Той следователно прави разлика между „усещане“ и „рефлексия“. Защото съзнанието не е само пасивен получател. То разпределя и обработва всички постъпващи сетивни възприятия. И точно тук трябва да бъдем нащрек.

— Нащрек?

— Лок подчертава, че със сетивата си ние възприемаме само и единствено прости усещания. Ако например ям ябълка, възприемам цялата ябълка като едно-единствено просто впечатление. Но в действителност възприемам цяла поредица прости впечатления — че предметът е зелен, сочен, ухае свежо и киселее. Едва след като изям доста ябълки, ще мога да обобщя: сега ще изям една ябълка. Лок казва, че на този етап вече сме образували сложна идея за ябълката. Като деца, когато за първи път опитваме ябълка, ние не притежаваме подобна идея. Виждаме само нещо зелено, вкусваме нещо свежо и сочно и ам-ам… Вярно, киселко е. Лека-полека натрупваме множество сетивни идеи и образуваме понятия като ябълка, круша, портокал. Целия материал за нашето познание за света обаче придобиваме благодарение на сетивния си апарат. Затова знание, което не може да се проследи до обикновените сетивни впечатления, е лъжливо и трябва да се отхвърли.

— Във всеки случай можем да бъдем сигурни, че онова, което виждаме и чуваме, миришем и вкусваме, е такова, каквото го възприемаме.

— Да и не. Това е вторият въпрос, на който се опитва да отговори Лок. Първо е обяснил откъде имаме своите идеи и представи. После обаче пита дали светът наистина е такъв, какъвто го възприемаме. Защото това съвсем не се подразбира от само себе си, Софи. Нека не прибързваме. Това е единственото, което е забранено на един истински философ.

— Няма съм като риба.

— Лок правел разлика между, както той ги наричал, първичните и вторичните качества на телата. И тук той подава ръка на предшествениците си философи — например на Декарт.

— Обясни ми!

— Към първичните качества на телата той причислява твърдост, протяжност, форма, движение, тегло. Можем да бъдем сигурни, че когато се отнася до тях, сетивата ни ще възпроизведат действителните свойства на предметите. Но ние възприемаме и други качества. Казваме, че нещо е кисело или сладко, зелено или червено, топло или студено. Ето кое Лок нарича вторични качества на телата. Сетивните впечатления, като цвят, мирис, вкус или звук, не пресъздават действителните свойства, присъщи на самите неща. Те изразяват само въздействието на външните качества върху нашите сетива.

— Вкусът не познава приятелство.

— Точно така. Когато става дума за първични свойства като размер или тегло, всички сме на едно мнение. Защото те са присъщи на самите неща. Но вторичните качества, например цвят или вкус, са различни за всяко животно или човек в зависимост от това, как е устроен сетивният апарат на съответния индивид.

— Когато Юрун яде портокал, тя прави такава физиономия, каквато някой друг би направил, ако захапе лимон. И никога не успява да преглътне повече от едно парче. Твърди, че било кисело. Ако аз опитам същия портокал, той е приятно сладък и вкусен.

— Нито една от вас не е права, но и никоя не греши. Вие просто описвате как портокалът въздейства върху сетивата ви. Същото е и с възприемането на цветовете. На теб може да не ти допадне определен червен тон. Ако Юрун обаче си е купила рокля точно в този тон, вероятно ще е по-добре да запазиш това мнение за себе си. Двете възприемате червения тон по различен начин, ала самата рокля не е нито хубава, нито грозна.

— Всички обаче са единодушни, че портокалът е кръгъл.

— Да, не можеш да възприемеш кълбовидния портокал като куб. Той може да ти се струва сладък или кисел, но не можеш да „възприемеш“, че тежи осем килограма, ако теглото му е двеста грама. Възможно е да „вярваш“, че той тежи няколко кила, обаче в такъв случай си в пълна заблуда. Ако накараш няколко души да предположат колко тежи един предмет, един от тях винаги ще бъде по-прав от останалите. Това важи и за броя на нещата. В буркана или има 986 грахчета, или не. Същото е и с движението. Колата или се движи, или стои на едно място.

— Разбирам.

— Следователно по отношение на „протяжната действителност“ Лок е на същото мнение като Декарт, а именно, че тя притежава определени качества, които човек може да схване само с разума си.

— Едва ли е особено постижение да се съгласиш с това.

— Лок допуска онова, което определя като „интуитивно“ или „демонстративно“ знание и в други области. Смятал например, че на всички хора са дадени определени етични основни правила. Така става последовател на така наречената идея за естественото право и това говори за неговия рационализъм. Друга ярка проява на рационализъм е вярата му, че съществуването на бога е присъщо на човешкия разум.

— Може би е бил прав.

— В какво?

— Че съществува бог.

— Това, естествено, е мислимо. Но за Лок то не е просто въпрос на вяра. Той смята, че познанието на човек за бога е рожба на човешкия разум. Това е белег за рационализъм. Трябва да добавя, че защитавал свободата на мненията и толерантността. Освен това бил привърженик на равноправието между половете. Според него хората са създали подчиненото положение на жената, затова в тяхна власт е да го променят.

— Напълно съм съгласна.

— Лок бил един от първите философи на новото време, който се занимавал с въпроса за ролята на половете. По-късно неговите разсъждения много подпомогнали съименника му Джон Стюарт Мил, за когото равноправието между половете бил ключов въпрос. Изобщо Лок твърде рано изразил множество либерални възгледи, разгърнали се истински едва по времето на френското Просвещение през 18-и век. Застъпвал например така наречения принцип на разделението на властите…

— Това означава, че държавната власт трябва да се поделя между различни институции.

— Помниш ли кои са те?

— Законодателната власт, или парламентът. Сетне съдебната власт, или съдилищата. И накрая изпълнителната власт, или правителството.

— Това тройно деление е дело на френския просветител Монтескьо. Лок подчертавал, че законодателната и изпълнителната власт трябва да бъдат разделени, ако искаме да предотвратим тиранията. Той бил съвременник на Луи Четиринайсети, който обединил цялата държавна власт в своите ръце. „Държавата, това съм аз“ — казвал кралят. Определяме го като абсолютен монарх — в „неговата“ държава трудно бихме установили наличие на каквито и да било права. За да се гарантира правовата държава, народните представители трябва да приемат закони, които после да бъдат осъществявани от краля и правителството, смятал Лок.