Юстайн Гордер
Светът на Софи (2) (Роман за историята на философията)

Цилиндърът

… единственото нещо, което ни е необходимо, за да станем добри философи, е способността да се учудваме…

Софи предположи, че авторът на анонимните писма ще се обади отново. Затова реши на първо време да не разказва никому за тях.

В часовете едва успяваше да се съсредоточи върху думите на учителя. Изведнъж започна да й се струва, че той говори само за маловажни неща. По-добре да беше обяснил какво представлява човекът или пък светът и как е възникнал?

Обзе я непознато досега усещане: в училище, пък и навсякъде другаде, хората се занимаваха малко или много със случайни неща. А съществуваха големи и трудни въпроси, чиито отговори бяха по-важни от обичайните учебни предмети.

Дали някой би могъл да знае отговорите? Във всеки случай, каза си Софи, да размишляваш над тях е по-важно, отколкото да зубриш правилни глаголи.

След последния звънец тя тъй бързо прекоси училищния двор, че Юрун се затича да я настигне и след малко я попита:

— Искаш ли довечера да играем на карти?

Софи сви рамене.

— Мисля, че игрите на карти вече не са ми толкова интересни.

Юрун я погледна като паднала от небето:

— Така ли? Тогава да поиграем на федербал?

Софи се втренчи в асфалта, после и в приятелката си.

— Мисля, че и федербалът вече не ми е интересен.

— Е, добре. — Софи долови горчивина в гласа й. — Но сигурно ще ми обясниш кое изведнъж стана по-важно?

Софи поклати глава.

— Това… е тайна.

— Ами! Сигурно си влюбена.

Двете дълго крачиха редом, без да продумат. Като стигнаха до футболното игрище, Юрун каза:

— Аз ще мина през игрището.

Това беше най-прекият път към дома на Юрун, но тя минаваше оттам само когато трябваше да се прибере бързо, защото очакваше гости или имаше час при зъболекар.

На Софи й дожаля, че е наранила приятелката си. Но какво да й каже? Че изведнъж въпросите коя е и как е произлязъл светът я занимават толкова сериозно, че не й остава време за федербал? Дали Юрун щеше да я разбере?

Защо се оказваше тъй трудно да се занимаваш с най-важния и най-естествения въпрос?

Докато отваряше пощенската кутия, сърцето й се разтуптя. Отначало съзря само банкови извлечения и няколко големи жълти плика за майка й. Жалко, Софи толкова се надяваше на писмо от непознатия подател!

Но когато затвори градинската порта, видя името си върху един от големите пликове. На гърба, там, където се залепва пликът, бе написано: Курс по философия. Да се обърне специално внимание!

Софи мина по чакълената алея и остави чантата си до вратата. Пъхна останалите писма под изтривалката, изтича в градината и се пъхна в пещерата. Там и само там трябваше да отвори голямото писмо.

Шерекан я последва — нямаше начин да я прогони. Но поне беше сигурна, че котката няма да я издаде.

В плика имаше три големи, изписани на машина листа, захванати с кламер. Софи се зачете.

Що е философия?

Мила Софи! Всеки човек си има хоби. Някои колекционират монети или пощенски марки, други обичат ръкоделията, трети посвещават почти цялото си свободно време на определен спорт.

Мнозина обичат да четат. Но четивата са твърде различни. Някои четат само вестници или комикси, други обичат романи, трети предпочитат книги на различни теми, като астрономия, зоология или технически открития.

Ако аз се интересувам от коне или от скъпоценни камъни, нямам право да изисквам всички останали да споделят моите интереси. Ако следя със затаен дъх всички спортни предавания по телевизията, трябва да се примиря с факта, че за други спортът е скучен.

Съществува ли обаче нещо, което би трябвало да интересува всички нас? Съществува ли нещо, което засяга всички хора — независимо кои са или къде живеят? Да, мила Софи, има въпроси, които би трябвало да занимават всички нас. За тях ще стане дума на този курс.

Кое е най-важното в живота? Ако запитаме човек от страна, където цари глад, отговорът ще гласи: храната. Отправим ли същия въпрос към зъзнещия, ще ни отвърне: топлината. А ако се обърнем към самотник, сигурно ще ни отговори: общуването с други хора.

Да предположим обаче, че всички потребности са задоволени — дали не съществува още нещо, от което хората се нуждаят? Според философите — съществува. Те смятат, че човек не живее само от хляба. Вярно, всички хора трябва да се хранят. Всички имат нужда от любов и грижа. Но има и нещо друго. Ние, хората, изпитваме необходимостта да знаем кои сме и защо живеем.

В този смисъл да се интересуваш защо живееш не е в същата степен „случаен“ интерес, какъвто е колекционирането на пощенски марки. Ако се вълнуваш от подобни въпроси, ти се занимаваш с нещо, за което хората спорят още откакто живеем на тази планета. Как са възникнали космосът, земното кълбо и животът е несравнимо по-велик и по-важен въпрос от това кой е спечелил най-много златни медали на последните олимпийски игри.

Най-добрият подход към философията е да задаваш философски въпроси:

Как е сътворен светът? Има ли воля или смисъл в това, което се случва? Съществува ли живот след смъртта? Как изобщо да открием отговорите на тези въпроси? И най-важното: как да живеем?

През всички епохи хората са си задавали подобни въпроси. Не познаваме култура, която да не е подбуждала въпросите кои са хората или откъде произхожда светът.

Всъщност философските въпроси не са чак толкова много. Вече зададохме няколко от най-важните. Ала историята ни поднася много различни отговори на всеки отделен въпрос.

Значи е по-лесно да задаваш философски въпроси, отколкото да им отговаряш.

До ден-днешен всеки човек сам трябва да открие своите лични отговори на тези въпроси. Не можем да направим справка в енциклопедията дали съществува Бог и имали живот след смъртта. Енциклопедията няма да ни посъветва как да живеем. Въпреки това разсъжденията на други хора ни помагат да съставим своя представа за живота и за света.

Ловът на истината, с който са се заели философите, може да бъде сравнен с криминален разказ. Едни смятат, че убиецът е Андерсен, други сочат Нилсен или Йепсен. Някой ден полицията може и да разкрие престъплението. Възможно е обаче никога да не разгадае тайната. Но загадката има решение.

Следователно — дори да е трудно да се отговори на даден въпрос — напълно възможно е той да има един и само един правилен отговор. Или има някакво съществуване след смъртта, или няма.

Междувременно науката разгада много древни загадки. Една от най-големите е била как изглежда обратната страна на Луната. Отговорът не можел да бъде намерен чрез спор, а зависел от въображението на всеки човек. Днес обаче знаем точно как изглежда обратната страна на тази планета. И вече не можем да „вярваме“, че там живее човек или че е направена от сирене.

Един от древногръцките философи, живял преди повече от две хилядолетия, вярвал, че хората са създали философията, защото се учудвали. Човекът намира живота за толкова странен, че философските въпроси възникват от само себе си, смятал той.

Сякаш наблюдаваме фокус — не сме в състояние да разберем как е възможно това, което виждаме. И питаме: как фокусникът съумя да превърне две бели копринени кърпи в жив заек?

За много хора светът е точно толкова непонятен, колкото и умението на фокусника да извади заек от празния допреди миг цилиндър.

Ако въпросът е за заека, ние сме наясно, че фокусникът ни води за носа. Но когато става дума за света, положението е по-различно. Знаем, че светът не е зрителна измама, защото ходим по земята и сме част от същия този свят. Всъщност ние самите сме белият заек, когото изваждат от цилиндъра. Отличаваме се от него, само защото заекът не съзнава, че участва във фокус. За разлика от нас. Ние вярваме, че сме замесени в нещо загадъчно, и се стремим да изясним зависимостите между нещата.

П. П. Колкото до белия заек, вероятно е по-добре да го сравним с цялата вселена, а себе си — с пъплещата напаст дълбоко в заешката козина. Философите сред нас обаче се опитват да се изкатерят нагоре по тънките косъмчета, за да погледнат великия магьосник право в очите.

Тук ли си още, Софи? Следва продължение.

На Софи й прималя. Дали е още тук ли? Тя дори не бе сигурна, че си е поемала дъх, докато четеше.

Кой бе донесъл писмото? Кой, кой?

Не беше възможно същият човек да е изпратил честитката за рождения ден на Хилде Мьолер Кнаг, защото на нея имаше пощенска марка и адрес. Жълтият плик обаче бе пуснат в пощенската кутия, както и двата по-малки преди това.

Софи погледна часовника — едва три без петнайсет! Майка й щеше да си дойде от работа след цели два часа.

Тя прекоси градината и спря пред пощенската кутия. Дали вътре имаше още нещо?

Намери нов жълт плик, върху който бе написано името й. Озърна се, но не забеляза никого. Изтича до края на гората и погледна към пътеката. Нямаше жива душа. Изведнъж й се стори, че по-навътре в гората пукат клони. Не беше напълно сигурна, а и гонитбата щеше да е безполезна. Ако някой се опитваше да избяга от нея, нямаше как да го настигне.

Софи затвори входната врата и остави на пода чантата си и другата поща. Влезе в своята стая, взе голямата кутия от бисквити, пълна с красиви камъчета, изсипа ги на земята и прибра вътре двата големи плика. После излезе обратно в градината с кутията в ръка, като не пропусна да остави храна на Шерекан.

„Мац-пис-пис!“

Седнала отново в пещерата, тя отвори новия плик и извади няколко изписани на машина листа. Зачете се.

Странното създание

Ето ни отново заедно. Сигурно вече си разбрала, че този кратък курс по философия ще пристига на подходящи порции. Следват още уводни бележки.

Споменах ли вече, че способността да се учудваме, е единственото необходимо, за да станем добри философи? Ако не съм, казвам го сега: способността да се учудваме е единственото нещо, което ни е необходимо, за да бъдем добри философи.

Ясно е, че всички малки деца без изключение притежават тази способност. Само за няколко месеца бебетата се озовават в съвършено непозната действителност. Но с възрастта тази способност изглежда закърнява. С какво се обяснява това? Може ли Софи Амундсен да отговори на този въпрос?

И така: ако малкото бебе умееше да говори, сигурно би описало в какъв странен свят е попаднало. Защото макар че не говори, ние виждаме как сочи и любопитно опипва предметите в стаята.

Научи ли първите думи, винаги когато види куче, детето се спира и възкликва: „Бау-бау!“. Подскача в количката и размахва ръце: „Бау-бау! Бау-бау!“. Под тежестта на своите години ние изпитваме досада от възхищението на детенцето. „Да, да, ето го бау-бау — съгласяваме се от висотата на житейския си опит, — но сега седни хубаво и мирувай.“ Нашето възхищение е умерено. Толкова пъти сме виждали кучета!

Тази шумна сцена ще се повтори може би няколкостотин пъти, преди детето да свикне да подминава случайно срещнатото куче, без да се забравя от възторг. Същото би се случило със слон или хипопотам. Но дълго преди детето да се научи да говори правилно — или да мисли философски — светът за него ще се е превърнал в навик.

Ако питаш мен — жалко!

Моята цел е ти да не станеш като хората, които смятат света за даденост, мила Софи. Преди да започнем истинския курс по философия, за всеки случай ще направим две мисловни упражнения.

Представи си, че се разхождаш из гората. Неочаквано съзираш малък космически кораб на пътеката пред себе си. От него се измъква едно марсианче и вдига към теб учудения си поглед…

Какво би си помислила? Е, все едно. Но някога идвало ли ти е наум, че самата ти може да си марсианка?

Разбира се, малко вероятно е да се сблъскаш с извънземно същество. Ние дори не знаем има ли живот на други планети. Но някой ден може да се препънеш в самата себе си. Някой ден може би ще се сепнеш и ще се погледнеш от съвсем различен ъгъл. И напълно възможно е това да се случи тъкмо докато се разхождаш в гората.

Аз съм странно създание, ще си помислиш ти. Аз съм загадъчно животно…

Сякаш като Спящата красавица се събуждаш от вековен сън. Питаш се: „Коя съм аз?“. Знаеш само, че пъплиш върху една планета сред вселената. Но какво е вселената?

Още ли си тук, Софи? Нека извършим втория опит.

Една сутрин мама, татко и малкият, две-тригодишен Томас закусват в кухнята. В един момент мама се изправя, извръща се към мивката и тогава татко… ами татко се възнася към тавана!

Какво според теб ще каже Томас? Може би ще посочи баща си с пръст и ще обяви: „Татко лети!“.

Детето сигурно ще се учуди, но това бездруго е обичайната му реакция. Татко върши толкова много странни неща, че в очите на Томас краткият полет над кухненската маса не е кой знае какво постижение. Всеки ден татко се бръсне с мъничка машинка, понякога се изкатерва върху покрива и чопли телевизионната антена, или пък завира глава в мотора на автомобила, после се показва черен като негър.

А сега е ред на мама. Чула е думите на Томас и рязко се обръща. Как според теб ще реагира, като види татко, витаещ в пространството над кухненската маса?

Тя изпуска буркана с мармалад и надава ужасен вой. След като татко седне обратно на стола си, може да се наложи да повикат лекар. (Всъщност татко отдавна трябваше да усвои по-добри обноски на масата.)

Защо Томас и мама реагират толкова различно, как мислиш?

Защото е въпрос на навик. (Запомни го!) Мама е учила, че хората не могат да летят, а Томас — не. Той все още не е наясно кое на този свят е възможно и кое не е.

Но как стои въпросът със самия свят, Софи? Смяташ ли, че той е възможен? Нали и той се носи свободно в пространството?

Тъжното е, че докато порастваме, ние свикваме не само със законите на земното притегляне. Свикваме и със самия свят.

Очевидно, докато трае детството ни, ние постепенно губим способността да се учудваме на света. Губим обаче нещо важно, което философите искат да възкресят. Защото нещо вътре в нас ни подсказва, че животът е голяма загадка. Изпитали сме това много преди да се научим да го мислим.

Уточнявам: въпреки че отговорите на философските въпроси засягат всеки човек, не всички хора стават философи. По различни причини делникът така оплита повечето от тях, че учудването от живота бива изтласкано в някой тъмен ъгъл. (Тези хора пропълзяват дълбоко в заешката козина, намират си уютно местенце и остават там долу до края на живота си.)

За децата светът и всичко в него е ново, непознато и предизвиква учудване. Не всички възрастни обаче реагират така — за повечето от тях светът е нещо съвсем нормално.

Именно в това отношение философите са достойно изключение. Философът никога не е допуснал да свикне със света. За философа или философката светът завинаги си остава необясним, дори загадъчен и тайнствен. Следователно философите и малките деца имат едно важно общо качество. Можеш да кажеш, че през целия си живот философът запазва възприемчивостта на малкото дете.

А сега трябва да решиш какво си ти, мила Софи: дете, което още не е „свикнало“ със света, или философка, която може да се закълне, че няма да допусне това?

Ако само поклатиш глава и не се чувстваш нито дете, нито философка, причината е тази: ти така добре си се приспособила към света, че той вече не те учудва. В такъв случай те заплашва опасност. Затова ти се предлага този курс по философия — за всеки случай. Не желая точно ти да бъдеш от ленивите и равнодушните. Искам да живееш с отворени очи.

Получаваш курса абсолютно безплатно. Затова и няма да връщаме пари, ако не се включиш в него. Ако в който и да било момент пожелаеш да го прекратиш — няма проблем. Само ми остави известие в пощенската кутия, да речем, една жива жаба. Във всеки случай нека е нещо зелено. Нали не искаме да изплашим раздавача.

Кратко обобщение: от празен цилиндър изваждат бял заек. Фокусът трае милиарди години, тъй като заекът е огромен. Всички човеци се раждат по връхчетата на тънката му козина. Това им позволява да се учудват на невероятното магическо изкуство. Но колкото повече растат, толкова по-надълбоко се скриват в заешкото кожухче. И остават там. Долу е тъй уютно, че те никога повече не се осмеляват да се изкатерят нагоре по крехките косъмчета. Единствено философите дръзват да поемат опасното пътешествие към най-външните граници на човешката реч и съществуване. По пътя някои от тях се изгубват, но други се вкопчват в заешките косми и призовават хората, които дълбоко долу в меката козина тъпчат търбуси с ядене и пиене.

— Дами и господа — викат те, — ние се носим в празното пространство!

Но никой от людете долу не се вслушва във философската врява.

— Боже, какви кресливци! — казват те.

И продължават да разговарят както досега: Ще бъдеш ли така любезен да ми подадеш маслото? Какъв е днес курсът на акциите? Колко струват доматите? Чу ли, че лейди Ди пак била бременна?

Когато по-късно същия следобед майката на Софи се прибра, кутията с писмата на тайнствения философ бе скрита на сигурно място в пещерата. Софи се бе опитала да се залови с домашните си, но всичко, което постигна, бе да си блъска главата над току-що прочетеното.

За толкова много неща преди не бе се дори замисляла! Тя вече не бе дете — но още не беше и възрастна. Софи осъзна, че вече е поела пътя надълбоко в гъстата козина на заека, изваден от черния цилиндър на вселената. Философът обаче я бе задържал. Той — или пък беше тя? — я бе уловил здраво за вратлето и я бе върнал отново на върха на заешкия косъм, където беше играла като дете. И там, на открито, от върха на тънкия косъм, тя бе видяла света такъв, какъвто го бе съзряла най-първия път. Философът я беше спасил.

Софи повлече майка си в хола и я блъсна в едно кресло.

— Мамо, не смяташ ли, че е странно да се живее? — започна тя.

Майката така се удиви, че не успя да отговори. Обикновено, когато се върнеше у дома, Софи си пишеше домашните.

— Е — каза тя, — понякога е странно.

— Понякога ли? Искам да кажа — не е ли странно, че изобщо съществува светът?

— Но, Софи, какви ги приказваш?

— Питам те нещо. Сигурно според теб светът си е съвсем нормален?

— Да. Такъв е. В повечето случаи.

Софи разбра, че философът е прав. За възрастните светът беше даденост. Веднъж завинаги те бяха приспани с непробудния сън на делника.

— Ами! Само че ти така добре си се приспособила към света, че той вече не те изненадва — рече тя.

— Извинявай, но не разбирам нито дума.

— Казвам, че си свикнала със света. Пълна лудост, с други думи.

— Софи, непростимо е да ми държиш такъв език.

— Тогава ще го кажа по друг начин. Намерила си уютно кътче дълбоко в козината на заека, когото в същия този миг изваждат от черния цилиндър на вселената. И след малко ще сложиш картофите да врат. После ще прочетеш вестника, ще подремнеш половин час и ще гледаш новините по телевизията.

Лицето на майката придоби израз на загриженост. Тя наистина отиде в кухнята и сложи картофите да врат. Веднага след това се върна в хола и този път тя повали Софи в креслото.

— Трябва да говоря с теб — започна майката. Софи усети по гласа й, че работата е сериозна.

— Да не си пипала наркотици, дете?

Софи не се въздържа и прихна да се смее, но разбра защо тъкмо сега й задаваха такъв въпрос.

— Луда ли си? — попита тя. — От тях само се затъпява още повече.

Този следобед повече не стана дума за наркотици или бели зайци.